Сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази.

И внезапно сякаш пелената се разпадна. Виждах я - и вече нямаше значение как, с очи или иначе.

В първия миг вълната от щастие щеше да ме удави. Внезапно обаче отстъпи място на студен страх. Ася стоеше там сама.

- Къде е Ели?

- При мен. Както и ти.

- Къде е? Защо я няма?

- Не се бой. И двамата сте при мен, но поотделно. Няма как... Но пък така не пречиш на Ели да ми се радва колкото иска, нито тя на теб. Нали?

- На две места едновременно ли си?!

- Защо не? Нали само сънуваш?

Миг-два трескаво съобразявах. След това страхът малко по малко ме напусна. Насън може всичко.

И да, това беше Ася, същата както винаги. Нямаше да навреди на детето, за нищо на света. Наяве или насън.

- Няма ли да ме прегърнеш? - прозвъня смехът й.

- Как?... - Чувствах се като в небрано лозе.

- Ей така! - Тя внезапно се притисна до мен и ме прегърна.

Усещането беше смайващо. Чувството за физически допир липсваше, но всичко останало, близостта до обичта на живота ми и щастието ми, нежността на Ася, сладостта от това, че сме заедно, всичко беше точно както преди. Без да имам нужда от подкана, я прегърнах по същия начин - с цялото си същество. Усещах и нейното щастие, и как обичта струи през нас двамата, изпълва ни и прелива. Сякаш наистина бяхме станали едно цяло.

И внезапно се засрамих. Само за миг, но Ася го усети.

- Защо тъжиш? - Тя изви глава кокетно и ме изгледа закачливо.

- Срам ме е... Че докато съм тук, някак не ми липсваш толкова.

- Естествено, че няма да ти липсвам толкова. По-будна съм, по-жива съм, по-близо съм до теб наистина. Не е само чувство.

- Как иначе да ти го кажа? Предложи.

- Ти мислите ми ли четеш?!

- Естествено. Има ли как да не го правя, след като съм вътре в ума ти?

Премигах на парцали няколко пъти.

- Вътре в ума ми?! Тоест... Болен съм от шизофрения? И ти си другата ми личност?

- Ти май наистина държиш непременно да си луд! Прав беше Оги. - Тя ме изгледа с престорен ужас. - А искаш и аз да не съм жив човек, а болест! Ама че си зъл! Кой ме наказа тъй, горката, с такъв зловещ омразник легло да съм делила...

Не можах да се сдържа и отново се усмихнах.

- Добре, какво си всъщност тогава?

- Какво от мен може да бъде живо в теб? Помисли, де!

- ... Споменът?

- Точно така. Споменът ти за мен.

- Хм... Не ми звучи много като жив човек.

- Когато сме "живи", по твоему, сме ли нещо повече от собствения си спомен за себе си?

- Амии...

- И не съобразяваме ли всичко, което правим, с него? Преценявайки какво бихме и какво не бихме направили? Като така поддържаме това "себе си"?

- И все пак, всъщност в момента говоря със себе си. Така излиза.

- Нищо подобно. Кога се научи да гладиш добре - докато се мъчеше да съобразиш сам как става, или като се замисли как аз го правех?

- Като мислих как ти го правеше, но какво общо има това?

- Ако съм всъщност твоето "себе си", как не го знаеше, докато се мъчеше да се сетиш сам?

Беше ми трудно да измисля какво да отговоря. Накрая си признах:

- Дори и така да е, не ми е лесно да разговарям с... представата си за теб.

- Така или иначе общуваш не с хората, а с представите си за тях. Помниш ли как го обясняваше на Оги, докато бяхте още в гимназията?

- С моите камъни по моята глава, така ли? Я стига си ми ровила из мозъка! - шеговито я срязах аз.

- Няма пък! Да видя как ще ме спреш! - Ася бързо ме погъделичка под мишниците, точно както когато се борехме на шега преди. И аз, както винаги, я сграбчих и притиснах силно до себе си. Усещането беше съвсем като истинско, и сладко потънах в него като в море от неизказано щастие.

Не зная колко време сме прекарали така. Всички казват, че хубавите мигове отлитат бързо - но този продължи цяла вечност, тиха и напоителна. Сякаш бяхме стояли прегърнати до края на света, неизброими животи, без да ни омръзне и без да пропуснем нито миг. И когато дойде моментът да се пуснем, не съжалявах. Бях изпитал всичкото щастие на света, докрай и за цяла вечност. Бях получил всичко, което може и има как да се получи, всичко, което можех да поема. Бях сит за него.

- Имаш нужда от нещо, Ася? Кажи ми какво мога да направя за теб.

- Имам. Да си намериш момиче.

Едва не се задавих.

- Ася, ти... Заради Ели, да си има майка? И заради мен?

- И заради себе си. Нали сега моите чувства са твоите. А ти по цял ден само тъжиш, и не поглеждаш никого.

- Не ти вярвам. Искаш го само от грижа за нас!

- Какво да направя, като си ме запомнил грижовна? Ако наистина ме смяташе за проклетница, щеше да е друго - закачливо заяви тя. - Сам си си виновен.

- Пак аз виновен, нали? Иди кажи после, че не си проклетница!

Двамата прихнахме и пак се притиснахме един към друг.

- Не е само от грижовност, Викторе. Докато ти си самотен, ще съм самотна и аз. Единственият ти начин да ме спасиш е да спасиш себе си... Защо се мусиш? Страх те е да не ме изгубиш?

- Амии...

- Няма как. Докато ме помниш, ще съм жива в теб. А човек никога не забравя нищо, дори ако не може да си го спомни в момента. Така че го направи заради Ели и заради мен.

- И да те мъчи непрекъснато ревност, нали?

- Стига, Викторе, знам си те. А сега още повече отпреди. Не умееш да отхвърляш и забравяш. Първо ще търсиш и виждаш в нея мен, след това ще откриваш в мен нея. Двете ще бъдем едно за теб - а това означава и за мен. От моя гледна точка ще съм се върнала до теб, отново жива. Не го ли разбираш?

- А когато най-сетне те забравя...

- И да искаш, няма да ме забравиш. Ще се променям в спомените ти, точно както бих се променяла, ако бях жива. Може да престанеш да се сещаш за мен, но винаги ще бъда част от теб. Докато те има.

Поколебах се - не беше лесно да го приема.

- Не ми се сърди. Просто ми звучи... необичайно.

- Освен ако не искаш да ме превърнеш във вампир, който пие от живота на другите и след като си е отишъл. - Тя се опули и озъби страшно, и отново се разсмяхме.

- А... Ели тук също ли е представата ми за нея? Ако да, как тя наяве помни сънищата ни? Ако не, как...?

Ася се усмихна загадъчно и не отговори нищо.

- Кажи, де!

- Няма! Нека пък да има една тайна на света и от теб.

- Добре, така да е... - Замислих се, и внезапно усетих как погледът й спира върху мен и става сериозен.

- Мъчи те нещо, Викторе. Кажи си болката.

Поколебах се за миг, но нямаше смисъл да крия:

- Взехме си двамата заедно всичко недовзето. Но не сме тримата заедно. А трима имаме да взимаме още, и други неща... Насън всичко е възможно. Нека се съберем заедно!

Почувствах как у Ася се надига страх.

- Може да не е лесно, Вики. Рискуваме.

- Не го ли направим, срещата няма да е пълна. И истинска, и докрай.

- Твоят спомен за мен няма как да е точно като този на Ели. Ще ми е трудно да издържа сливането...

Без да зная как, осъзнавах колко трудно ще й е. Но желанието да получим всичко докрай беше по-силно. Усещах, че нищо не може да ме спре.

Ася сигурно също го усещаше. Колебливо кимна в знак на съгласие, но страхът не я напускаше:

- Все пак, Викторе, не насилваме ли нещата? Видя как се е измъчил Горун, за да ни събере.

- Ако стане.

- Ако дори един от нас не е уверен докрай...

- След всичко досега, има ли как да не сме? Не ми се вярва.

След миг размисъл тя ми подаде ръка.

Знаех, че Ели седи точно вдясно от мен, на не повече от ръка разстояние. Протегнах се да я докосна наум, точно както прегръщах Ася. Усетих как съпругата ми също се напрегна - и внезапно около нас прозвъня щастливият смях на Ели:

- Май стана, мамо! Усещам и татко тук!

В следващия миг към усещането за прегръдката с Ася се присъедини и това за Ели - сякаш се беше хвърлила при нас. Усетих как през Ася премина силна тръпка, след това тя си отдъхна и се притисна до мен. И сякаш времето отново спря, за цяла вечност - вечност от щастието, че сме заедно, по-дълга от безброй животи.

- Време е да се разделяме - промълви накрая Ася. - Получихме всичко, което търсехме.

Беше права. Срещнахме я с Ели отново, отвъд смъртта - и ни даде достатъчно щастие, за да стигне за цял един живот. И въпреки това нещо в мен продължаваше да няма насита:

- Ще се видим ли някога пак?

- Със сигурност, насън. Дори да не идвате тук повече, ще ви навестявам винаги, щом имате нужда от мен. След като вече сте се убедили, че продължава да ме има и е възможно, ще е достатъчно лесно. До... когато!

Тя се усмихна, и ние с Ели се засмяхме в отговор.

- И още нещо. Благодаря ви за цветето!
- Ели, хм... - започнах внимателно, докато й помагах на сутринта да се облече за училище, - може би е добре да не разказваме за тази история. На никого. Иначе надали ще ни повярват, и може да ни се смеят и подиграват.

За мое учудване Ели кимна разбиращо:

- И ако някой ден трябва да идат там, няма да могат, дори да има как. Невярването ще ги спре - отрони замислено тя. - Сигурно е по-лесно да приемеш нещо, за което не си и чувал, отколкото ако си се подигравал на другите за него... Татко, защо ме гледаш така?

- Нищо, Ели. Нищо.

- Жал ми е малко за такива невярковци. Те са... сакати. - Ели се сепна и хвърли поглед към празния ми ръкав. - Ама не като нас. Те сами са се осакатили. И ние поне знаем, че сме, а те са толкова сакати, че даже не го знаят. Все едно да са толкова глупави, че да не разбират даже колко глупави са... И да им разказвам, няма да го разберат, ще е все едно не съм им казвала нищо.

- Точно така, детето ми... Ха! Кога стана седем и петнайсет? Бързо, че закъсняхме!

След като я изпратих, се заех да оправя леглото й. Внезапно нещо изхруска под обувката ми. Вдигнах крак - под него имаше стъклени трошици. По навик се огледах какво ли се е счупило.

В ъгъла между леглото и стената лежаха скъсаният бял конец и намотаната жичка, в която още се крепеше парченце от кристала. Другите парченца обаче се бяха пръснали навсякъде около леглото. Не ми се вярваше счупването насън да може да го повреди тук, колкото и истински да изглежда сънят. Сигурно беше паднал от леглото.

За миг ме изкуши идеята да запазя някое от стъкълцата за изследване. След това се опомних и ги изметох.

Когато отидох в хола, видях отново забравената чашка на чичо Благо, и мигновено си припомних телефона на агенцията за ремонти. Посегнах към слушалката, но след кратък размисъл се отказах.

Можеше примерно да ми отговорят: "Не, такъв тук никога не е работил... Няма записани повиквания от вас за ремонти." Или пък: "Да, искате ли да го чуете?" - и какво щях да го попитам? Или пък какво той щеше да ми отговори? "Да, аз съм таен магьосник" или "Не разбирам за какво говорите" - какво значение всъщност имаше? Имаше ли какво да науча или спечеля, освен да си чеша глупавото любопитство?

По-добре да оставя нещата каквито са. Може би някой път пак ще се повреди нещо, и чичо Благо ще дойде. Надали ще го разпитвам като дърта клюкарка, но той и сам умее да казва каквото е нужно.
И днес Ели донесе от училище нова шестица, и си научи уроците сама и без да се оплаква. Когато я слагах да си легне, погледите ни се срещнаха. Очаквах да се разплаче, но вместо това тя се усмихна:

- Не тъжи, татко. Всяко хубаво нещо свършва. Но пък после идва друго, нали?

- И новото е още по-хубаво - добавих аз. - Защото носи в себе си предишното, и добавя към него. - Още не смеех да й кажа за надеждата за лечение. Някой ден, когато му дойде времето.

Ели гледаше някъде над рамото ми замислено.

- Знаеш ли, татко, не вярвах истински, че мама не е умряла. Искаше ми се, но не го вярвах. А излезе, че наистина!... Да де, жива е само вътре в мен. И в теб. Но ако ни потрябва, можем да я повикаме.

- И да й дадем да се порадва на успехите ни. Какво мисли за оценките ти напоследък?

- Съжалява, че не може да ме гушне и разцелува - блеснаха очите на Ели. - Ама няма значение. Чувствам се, все едно го е направила. Всъщност... защото всъщност е. Вътре в мен.

- Точно така, момичето ми.

Ели направо грееше от щастие. Внезапно обаче по лицето й се изписа размисъл.

- Татко... а нали и ние ще продължим да живеем така? Иска ми се, ако умра преди теб, да живея в теб и да ти помагам. Не искам да умра истински и докрай, докато ти си жив, и имаш нужда от мен... И ти също да живееш в мен, докато ме има.

- Ще живея в теб дори и след това, Ели. Нали ти и тогава ще продължиш да живееш, в децата си.

- И в приятелите. Във всеки, който има нужда от мен. - Очите й грейнаха.

- После пък те в техните деца, и така нататък. До безкрай.

Тя кимна усмихнато:

- И да се грижа за тях. Като за... Тя млъкна внезапно, изгледа ме и се изчерви.

- Като за мен?

Тя не каза нищо, но се изчерви още повече.

- И защо реши, че трябва да се грижиш за мен?

- Ами... мама ми каза.

- Така ли?

- Докато бяхме заедно с нея, преди да дойдеш и ти. Каза, че за мен се грижиш ти, а за теб няма кой. И ме помоли да го правя аз. Заради нея...

И за миг отново усетих топлата прегръдка-сливане с Ася.

Тази вечер работих до късно. Трябваше да наваксам за вчера. А и знаех, че Ели няма да ме чака нетъпреливо някъде, в някой приказен общ сън. Но нямаше и да бъде впримчена в кошмара с катастрофата. Той беше загубил властта си над нас завинаги.
Вече сигурно е доста след полунощ, но не мога да заспя. Лежа в тъмното, и мислите летят из главата ми като пощурели мухи.

Ще разрешат ли някога това лечение на счупен гръбнак за хора? Не зная. Не зная и дали ще имам парите да уредя операция за Ели. Ще се боря.

Какво имаше Горун предвид под "когато хората станат готови"? Да могат да извикат като жив изгубения? Или в добавка и да победят мъката си по него? Да го приемат като... както приехме Ася ние с Ели? Или...?

Не предадохме ли някак Стана и Миле? Бяхме им опора... Да ги издиря, но как? Бюлетинът на катастрофите? Регистър на имената на съпрузите? За да не търсят отново и отново, нощ след нощ, онова дето няма да се върне.

Какво беше всъщност всичкото това със сънищата? Прав ли беше Професора? Всъщност, той каза ли нещо за тях, за да е прав или не? Или точно с това е прав - че не каза нищо определено? Че остави изводите, или избора - знам ли? - на мен.

Колко ли магьосници има наоколо, във всеки възможен смисъл? Надали е само чичо Благо. Също и доцент Луканов, макар и съвсем другояче. Професора, без съмнение. Може би Оги, по свой си начин? Може би учителката по физическо?

Може би ние с Ели?

Имаше ли нещо общо всъщност този кристал? Неизвестни скрити възможности? Или само отправна точка, отключващ елемент за въображението ни... а може би и нещо друго в нас?

Не зная. Но има нещо друго.

Атеист съм. Вярвам в законите на физиката и математиката. Не вярвам в бог, нито в задгробен живот, нито в духове.

Но мисля, че намирането на кристала и появата при нас на чичо Благо по някакъв начин са дело на Ася, за да ни срещне отново. Не зная как. И не ме интересува.

Какво ли би казала тя? Докосвам спомена за нея, и сякаш чувам весело: "Май фантазираш повече и от детето." И след това се усмихва, и посяга да ме прегърне. И, без да чакам, също я прегръщам.

Успяхме, Ели. Открихме мама.