Сборник от 1358/1359 г. Изследване и издание на текста." Издателство „Валентин Траянов", София, 2006, 846 с. Значителният научен труд „ Германов сборник от 1358/1359 г."



Дата21.01.2018
Размер130.08 Kb.
#50240
ТипСборник
Елка Мирчева „Германов сборник от 1358/1359 г. Изследване и издание на текста.” Издателство „Валентин Траянов”, София, 2006, 846 с.
Значителният научен труд „ Германов сборник от 1358/1359 г.” съдържа езиково изследване и издание на текста на ръкописа. Германовият сборник е староизводен панегирик от смесен тип – минеен и триоден, който е точно датиран благодарение на приписката в края на основната част и принадлежи към групата на предевтимиевите търновски паметници като: Манасиевата хроника, преведена през 1335 – 1340 г., Иван-Александровия сборник от 1347 – 1348 г., ръкопис F.І. 461 от края на ХІV век от РНБ, Санкт Петербург със староблъгарския превод на Книгата на 12-те пророци, Песнивеца на Иван Александър от 1337 г. и Томичовия псалтир от 1360 – 1363 г. Авторката Елка Мирчева смята, че Германовият сборник в основната си част по език и състав се отнася към старобългарската епоха в широки времеви граници от век и половина между Х и ХІ век.

Откриването на този паметник за науката започва през 1889 г. с публикуването на предевтимиевото Житие на Св. Петка от Е. Калужняцки. В истинско научно обръщение Германовият сборник влиза през 1960 г., когато Йоан Юфу прави описание на ръкописа на страниците на списание „Ortodoxia”. През 60-те години българските палеослависти се сдобиват с микрофилм на ръкописа и оттогава научното дирене се свързва с имената на К. Мирчев и Д. Иванова-Мирчева. Първото изследване на Д. Иванова-Мирчева, излязло на български и немски език през 1965 г., определя Германовия сборник като старобългарски паметник, чието последно преписване е през 1358 – 1359 г. Същата теза авторката защитава в своите статии през 1966, 1980 и 1995 г. Важен етап в проучването на кодекса е издаването и анализът на най-стария известен в науката препис на Похвалното слово за арх. Михаил и Гавриил от Климент Охридски. Това откритие прави Кирил Мирчев през 1966 г., като по този начин обогатява представата за Климентовото творчество. Същият автор през 1968 г. отпечатва статия за синтактичните архаизми в ръкописа – предимно безпредложни падежни конструкции – и доказва старинността на Германовия сборник. През 1989 г. Д. Иванова-Мирчева използва резултатите от този анализ за цялостно филологическо изследване на паметника. Германовият сборник съдържа препис на още едно Климентово произведение – Похвално слово за пророк Илия, което Св. Николова през 1984 г. нарежда сред най-близките до предполагаемия архетип. Отдавна е забелязано, че в Германовия сборник се намират слова, които са общи със Супрасълския сборник /3 слова/, със Златоуста на Ягич /6 слова/ и с Хомилиара на Миханович /10 слова/. Сравнителните проучвания особено на Словото за 40-те мъченици от Севастия, Словото за Благовещение и Епифаниевата хомилия, които са общи за Супрасълския и Гермвановия сборник, дават много интересни сведения за историята на текстовете и връзката им с двете старобългарски книжовни средища – Охрид и Преслав. В ползотворната полемика след първия анализ на Д. Иванова-Мирчева през 1969 г. се включват и чуждестранните учени Х. Кайперт, М. Капалдо, Дж. Дзифер.

Пътят на научното проучване на паметника е белязан с още едно голямо откритие – две слова на Йоан Екзарх, които Д. Иванова-Мирчева публикува и изследва в том І на Словата на Йоан Екзарх през 1971 г. Похвалното слово за Йоан Богослов е с първа дистрибуция в Германовия сборник, а за Словото за Преображение кодексът съдържа първи български препис. Към новооткритите старобългарски произведения трябва да се прибави и Епифанията хомилия за слизането в Ада, чийто вариант от Германовия сборник Д. Иванова-Мирчева определя като нов втори старобългарски превод, преславски по тип. Немалък принос към научното изследване на сборника има и Е. Мирчева, която в последните двадесет години написа редица статии, свързани с отделни текстове в него. Три от тях /1973 г., 1985г. , 1994г./ се отнасят до фрагмента от квазиапокрифа Протоевангелие на Яков, което авторката изучава и с оглед на връзката му с творчеството на Климент Охридски. Интересни наблюдения прави изследователката и върху Словото за 40-те мъченици от Севастия и Словото за Благовещение, като проследява проявите на преславската преводаческа и редакторска школа. Дългогодишната й работа с текста й позволява да направи съществени изводи относно нормата в книжовния старобългарски език /2003 г./.

В цялостното изследване на кодекса, излязло от печат през 2006 г., Е. Мирчева добросъвестно привежда този научен книгопис, за да установи, че от целия състав на Германовия сборник досега са коментирани само десет слова, а са публикувани шест. Налага се изводът, че едно ново пълно издание и проучване на ръкописа би допринесло изключително много за развитието на палеославистиката.

Структурата на изследването отговаря на същността на ръкописа. Това, което обединява текстове в него, са графико-фонетичните им особености, типични за предевтимиевия период. Затова те са разгледани в една глава като общи за целия кодекс. Езиковото изследване е направено по слова, тъй като те са създадени в различно време и място и всяко има своя история и отличителни граматични и лексикални черти. По този начин научното описание отговаря на мозаичния характер на Германовия сборник.

Конкретното филологическо изследване се предхожда от увод, в който авторката поставя редица важни въпроси, свързани със същността на кодекса. Във всеки един параграф Е. Мирчева защитава своето собствено мнение и го аргументира с достатъчно много доказателства, свързани с текстологичните и езикови специфики на ръкописа. Така например, когато разглежда съдържанието на сборника, авторката убедително доказва, че основната част до приписката отговаря на определена програма и е съставена при последното преписване през 1358–1359 година. В същото време четирите слова след приписката остават извън програмата на съставителя и са свързани с мита за героя змееборец. Най-много спорни места и нерешени проблеми се отнасят до основната приписка, която съдържа точната датировка, името на цар Иван Александър и неговия син Иван Шишман, наречен за първи път „багренороден”, тоест престолонаследник. Макар че в приписката няма пряко свидетелство за търновския произход на паметника, в текста се открива силно локализиращ топос: въ лэто течениа, който безпорно доказва връзката му с Търново. В приписката е налице и името на поръчителя на ръкописа митроплит Герман, което събужда най-оживена и дългогодишна научна полемика. Първата хипотеза на Д. Иванова-Мирчева определя споменатото историческо лице като патриарх Герман-Гавриил от времето на цар Самуил с патриаршеска катедра във Воден. Във връзка с тази хипотеза авторката смята, че Германовият сборник е съставен именно от Герман-Гавриил през Х век. Н. Дилевски не приема хипотезата на Д. Иванова-Мирчева и издига своя, според която Герман е кириарх на писача извън Търново. Б. Николова със своя историческа аргументация отхвърля твърдението, че споменатият в приписката е патриарх Герман от Х век. Основен аргумент на историците е, че името на Герман е пропуснато в Бориловия синодик. Но Елка Мирчева привежда и други подобни факти. За нея е по-важно, че името на митрополит Герман не е засвидетелствано и в Житието на Теодосий Търновски от цариградския патриарх Калист. В това житие се описва събора срещу Варлаам, Акиндин и евреите от 1359–1360 г. и между присъстващите епископи не фигурира този на червенската епархия. Е. Мирчева издига хипотезата, че споменатият в приписката към сборника митрополит Герман е именно червенският. В такъв случай авторката предполага, че той би могъл да бъде съвременник на анонимния писач, поръчител и вдъхновител на сборника, който по неизвестни за нас причини е бил за съставителя много по-стойностен в духовно отношение и за това е титулуван с повече епитети в приписката, отколкото тогавашният патриарх Теодосий Търновски.

В края на увода Е. Мирчева излага своето схващане, че изследваният ръкопис не възпроизвежда като цяло протосборник от Х век, а съдържа четива, които са събрани на едно място през ХІV век, като основната част е със старобългарски произход в границите на век и половина – между Х и ХІ век.

В една глава са разгледани графико-фонетечните особености на кодекса. Проучването на ръкописа по фотокопие затруднява палеографските наблюдения, но въпреки това авторката прави анализ на графемите, лигатурите и надредните знаци, употребени в него. Според авторката проявите на правописната норма на Търновската книжовна школа са все още в процес на въвеждане и кодифициране при съставянето на Германовия сборник. Някои от правилата се оказват задължителни за преписвача: системата от надредни знаци, употребана на носовки и ерове, отделни асимилационни промени. Други норми се осъществяват спорадично и имат незадължителен характер, като дистрибуцията на някои графеми и l-epenteticum. И в тази част на изследването се проявява творческият подход на авторката, която не се задоволява само с описание на езиковите факти, а търси съществени закономерности и процеси. Така например изясняването на големия ер в „о” главно в суфикси може да се свърже с характеристиката на мизийските говори, която Б. Велчева прави върху материал от Манасиевата хроника. Вторичната ерова епентеза е разгледана в широк изворов ареал, като са приведени паралели от Болонския псалтир, Григоровичевия паримейник и Банишкото евангелие. За смесването на носовките определящ е не етимологичният произход, а позицията на графемата за носова гласна: © се пише в начална позиция, интервокална позиция и след ж, ч, ш, щ, а ­ се пише след изконно меки съгласни. Локализацията на сборника може да се извърши и чрез проявите на редукция на „а” в „ъ”, отбелязано с ©, и на „е” в „и” /линиви/, защото тя е типичен източнобългарски феномен. Вероятно е прегласът на „а” след палатална съгласна да се отразява на графично равнище с изписването на э след ч.

Разнообразието във вариантите за отбелязване на африката „дз” може да се обясни с влиянието на различни подложки. Подобен извод Е. Мирчева прави и при анализа на употребата на l-epenteticum: в някои от словата то липсва, в други е рядко засвидетелствано, а в трети има многобройни случаи, което може да бъде резултат от различния произход и история на текстовете.

Същинското езиково изследване е направено по слова, като се спазва една и също схема на анализ: първо се привеждат данните за научния книгопис, свързан с определено слово, на второ място се разглеждат морфолого-синтактичните особености на текста и на трето място се прави характеристика на най-интересните явления от лексиката на текста. Добре защитена е тезата, че освен за текстологични и граматични проучвания материлът от Германовия сборник може да се използав и като източник за наблюдения върху старобългарската лексика. Това схващане противоречи на утвърденото в науката мнение на Р. Цейтлин, според която само класическите старобългарски паметници дават надеждна информация за словното богатство на езика от този период. Е. Мирчева се опира на резултатите от цялостното филологическо изследване на кодекса и въз основа на доказания му старинен произход утвържадава възможността изводите от езиковия анализ да се отнасят за старобългарската лексика.



Подобно на пътя на научното проучване на ръкописа и пътят на неговото създаване е твърде сложен. Благодарение на последователното и цялостно изследване на всички включени в него слова Е. Мирчева успява да открои четири пласта в неговия състав. Някои от словата определено се отнасят към най-древния старобългарски период, тоест към Охридската школа. Други текстове биха могли да бъдат свързани с Преславското книжовно средище. Без да бъдат неутрални към основните диференциални признаци между двете старобългарски школи, трети тип слова се дефинират като слова със „смесен характер”, при които архаизмите и праславизмите се употребяват паралелно. Четвъртият пласт излиза извън темпоралните граници на сторбългарския период и се свързва с времето на създаването на Житието на св. Петка скоро след пренасянето на мощите й в Търново през 1230 година; както и с времето на преписването на целия сборник, когато по мнението на Е. Мирчева към основната част са прибавени четирите слова след приписката. Едно от тях е Проложното житие на св. Георги, което е заето от Стишния пролог, преведен във втората половина на ХІV век. Следователно може да се каже, че 40 от словата произхождат от старобългарската епоха, две от тях – от ХІІІ-ХІV век, а други две – Чудесата на св. Теодор Стратилат и Чудото на св. Василий – могат да се смятат за среднобългарски поради разговорния характер на своята лексика. Това позволява на Е. Мирчева да направи точни и интересни заключения относно историческото развитие на българския книжовен език в тези широки хронологични граници.

Приносният характер на това изследване се открива най-вече в определянето на граматичната и лексикалната същност на всеки един от текстовете. Тяхната принадлежност към най-архаичния пласт в старобългарската книжнина се доказва с някои морфологични явления като: употребата на прост и първи сигматичен аорист, по-старинния облик на мин. деят. прич. І от глаголите от ІV спрежение, засилено присъствие на сегашни страдателни причастия, сложни форми за страдателен залог, наличие на по-старата форма за условно наклонение на глагола быти – бимь. Обръща се внимание и на синтактичните архаизми, забелязани още от К. Мирчев, които представят уникални безпредложни падежни конструкции. Прави се съпоставителен анализ на известните в науката лексикални двойки, традиционно определяни като охридски и преславски, и се установява, че в някои от словата преобладават охридските варианти брань, велии, етеръ, льсть, сънъмъ, цэлъ в значение ‘здрав’, дэвая, врътъпъ и други. Освен това във всеки конкретен случай Е. Мирчева открива и допълнителни различителни черти, които да идентифицират текста. Към групата на архаичните слова тя отнася фрагментът от Протоевангелието на Яков, което според нея е превод от края на ІХ – началото на Х век, тъй като Климент Охридски го използва при създаването на Похвалното слово за пророк Захарий и зачатието на Йоан Предтеча и Похвалното слово за Йоан Кръстител. Фрагментът от Протоевангелието в Германовия сборник съвпада с текста в Златоуста на Ягич, което също е доказателство за архаичността му. В Похвалното слово за Рождество Богородично се открива един израз с висока различителна стойност, тъй като е специфичен само за охридските паметници, става дума за радуи с­ благодэтная, който е засвидетелстван и в Мариинското евангелие. Мъчението на св. Димитър се определя като старобългарски превод на анонимното гръцко житие и се отличава с изключително рядко срещаните старинни думи от синонимното гнездо за „магия”: кобени¬, корень, проказа. Климентовото Похвално слово за арх. Михаил и Гавриил освен типични морфологични и лексикални архаизми има и някои по-нови черти: съюза ти, лексемите въстати в значение ‘възкръсна’ и великъ. Към тази група принадлежат и другите две слова на Кл. Охридски в Германовия сборник – Похвално слово за Рождество на Йоан Кръстител и Похвално слово за пророк Илия. Авторката смята за преведено в Климентовата школа и Похвалното слово за Йоан Златоуст от Прокъл Константинополски, където е засвидетелствана извънредно рядката форма на прилагателното ядръ. Интересни словообразувателни модели, свързани с най-ранния етап от развитието на старобългарския език, стават различителен признак за дефинирането на Слово за Въведение Богородично като архаично, става дума за суфиксите -ица в приводница и -ище в прозрачище. Локализираща се оказва за Словото на св. Текла лексемата балии в значение ‘лекар’, чието определяне като моравизъм е спорно, но затова пък е безспорна найната принадлежност към най-древния охридски лексикален пласт. С различни граматични и лексикални архаизми се отличават още: Слово за св. Стефан, Слово за Сретение Господне, Слово за 40-те мъченици от Севастия, Слово за Благовещение, Слово за Възкресение Христово, Слово за св. ап. Петър и Павел и Слово за Усекновение на Йоан Кръстител.

Е. Мирчева със средствата на езиковия анализ доказва, че редица слова в състава на Германовия сборник са свързани с преславската преводаческа и редакторска школа. Сред морфологичните черти, които имат преславски характер, се посочват употребата на условно бихъ, по-нови форми за прич. мин. деят. І от глаголите от ІV спрежение, по-нов облик на именителен мн.ч. с окончание -е като властеле мытаре, засилена фреквентност на описателни форми за бъдеще време. Сред лексикалните явления се открояват смятаните за преславски лексеми рать, жизнь, жидовьскъ, благая воня, великъ, жити¬, прэльсть, клэть, възглави¬ и др. Честата употреба на абстрактна лексика, както и специфичното предаване на гръцкото Bсчй с българско съчетание с думата старэишина също са част от преславската ревизия на богослужебните книги. Типични за ръкописите от Преславския книжовен център са и съюзите ти и таче, както и следлозите дэльма и радьма.

В конкретния анализ Е. Мирчева изтъква и допълнителни диференциални признаци, които определят мястото на словото в развитието на езика ни. Словото за Обретение на честния кръст съдържа няколко редки преславски словосъчетания: старэишина жрьчьскъ, мэсто льба, което се редува с краниево мъсто. В Словото за чудото на арх. Михаил в Хоня Е. Мирчева посочва няколко примера за членуване, които приема за свързани с първоначалния превод на словото и следователно за доказателство за по-късен старобългарски, тоест източнобългарсски произход. Интересна заемка от старовисоконемски е засвидетелствана в текста на Слово за Зачатието на св. Анна., прилагателното пластырьнь има идентификационна сила и причислява словото към създадените в Преславското средище. Изразът радуи с­ възрадованнаа от същото слово се приема като вариант на типично преславското радуи с­ обрадованнаа. Авторката анализира Житието на св. св. Козма и Дамян също като принадлежащо към по-късния старобългарски период. Разбира се, към него трябва да се отнесат и Похвалното слово за Йоан Богослов, Словото за Преображение Господне и Словото за Успение Богородично от Йоан Екзарх, които са подробно изследвани и от Д. Иванова-Мирчева. С различни преславски граматични лексикални черти се отличават още: Слово за Богоявление, Слово за Лазарево възкресение, Епифаниевата хумилия за погребение Христово, Слово за първата неделя след Пасха, Слово за Възнесение Господне и Слово за Петдесетница.

Като „смесен тип” се определят апокрифните разкази Мъчение на апостол Тома и Мъчение на апостол Филип, тъй като в езика им има смесване на по-архаичин и по-нови черти. И за двете слова са характерни по-старинните облици на мин.деят. прич І от глаголи от ІV спрежение. В Мъчението на апостол Павел има и старинна лексика, а в Мъчението на апостол Филип се наблюдава морфологичният архаизъм употреба на винителен падеж вместо родително-винителен при одушевени съществителни. В същото време авторката открива и преславски характерстики: в Мъчението на апостол Тома има форми на им. мн. с окончание -е, а в Мъчението на апостол Филип се срещат преславските следлози дэльма и радьма. Подобни характеристики имат и Словото за Ирод и Словото за Цветоносната неделя.

Изследването съдържа огромна по количество лексиколожка информация, която е резултат от работа с много преписи, ръкописи, издания на паметници и лексикографски справочници и трудове. В наблюденията на Е. Мирчева върху лексиката на Германовия сборник личат вещината и знанията на един опитен и утвърден учен лексиколог. Оформя се, без да е изведен като отделно приложение, набор от редки и незасвидетелствани лексеми като: рыло, окьнце, лакомъство, запънение, хлипание, мазоль, градарь, жужельць, колимогъ, съврьстникъ, съврьстница, яринъ, лихотъкъ, ласкардь, прэзъ, враны желэзны, сърожденикъ, сложни думи като: плътоядець, кръвопролитие, демоночьтець, празднолюбьць, очэзрение, подвигодавець, худовэрьнъ, каменоубииць, съмртоубиица, самокованъ, самоплетенъ, думи с интересно суфиксално оформяне като: приводница, неплодница, ходатаица, кънигъчии, кръмчии, пишчии.

Е. Мирчева прави прецизно издание на Германовия сборник по микрофилм (с. 255 – 846), като предава страница по страница и ред по ред текста. Всяко слово има самостоятелно заглавие и пореден номер, който съответства на номера от ръкописа. Не се въвеждат главни букви, запазена е оригиналната пунктуация. Налице е известно опростяване на графиката – на лигатурите, двата вида ук и ижица, а от надредните знаци се отбелязват само титлите и паерчикът. Изданието се отличава и с изключително добро качество на полиграфическото изпълнение. То дава възможност да бъдат продължени начуните изследвания върху кодекса, така както и самата авторка набелязва бъдеща програма за анализ на много от текстовете във връзка с паралелни съответствия в други ръкописи. Е. Мирчева смята, че от специално проучване се нуждаят Словото за Рождество Христово, Похвалното слово за арх. Михаил и Гавриил, Словото за Сретение Господне, Поучението за Православната неделя, Словото за Преполовение на Петдесетница и др. Очевидно е, че прецизно издаденият текст ще може да се използва в научните занимания на редица палеослависти у нас и в чужбина.



Книгата „Германов сборник от 1358/1359г. Изследване и издание на текста” с автор Е. Мирчева е принос към изворовата старобългаристика, текстологията, историческата граматика и историческата лексикология. Тя е достоен завършек на едно дългогодишно научно дирене, извършено от авторката с вещина, познание на изключително широк кръг ръкописи от старобългарската и среднобългарската книжнина и на техните преписи до ХVIII в., с филологическа компетентност и евристичен усет.

д-р Ваня Мичева
Каталог: docs -> reviews


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница