Сборник статии 01 Предговор

“Възприятието Х”

Особено важно е да се спомене, че хората склонни към ВХ не са склонни към ненавист, макар че раздиращи НЕ могат да се проявяват, разбира се, дори на фона на ВХ, тъй като те въобще навсякъде се промъкват в помрачените хора, които не отстраняват НЕ. И ако хората склонни към ВХ не го изпитват, то лесно изпадат в агресивни НЕ. И въпреки това, ако говорим за доминиращите съставки на ВХ – то това в никакъв случай не е ненавистта. Има още едно нещо абсолютно несъвместимо ВХ – това е неискреността. Човек във ВХ само демострира искреност, но не я изпитва и тъкмо потребността да я демонстрира, да прави пред себе си или пред другите някакви “признания” е незаменим атрибут на ВХ, мотивиран отново от жаждата да прилвича към себе си внимание.

Тъй като онези, които са били склонни да изпитват ВХ се е формирал навик да ги изпитват, то когато в резултат от практиката в тях започват да се приявяват ОзВ, то те могат моментално да се “увиват” в обвивка от ВХ. Удобен начин точно да се отделят възприятията, които влизат във ВХ е практиката на възвръщане на вниманието (ВВ). Ако ти сега преживяваш някакво кълбо от възприятия, започни да правиш ВВ, възвръщай вниманието си от всичко едновременно. Всичко, което се отнася до емоциите, мислите и желанияте ще бъде отстранявано, а всичко, което се отнася до преживяванията ще се усилва, ще се обостря и ще става по-изтънчено. Отхвърляйки всичко, ти изхвърляш само боклука. А ти гледай какво именно от онова кълбо е започнало да се отстранява в резултат от ВВ, това и ще бъде част от ВХ. А онова, което е започнало да се усилва – това се преживяванията. Озарените възприятия също така ще се видоизменят при ВВ. Например, симпатията към някой човек ще отстъпи място на безобектната симпатия, ще започнат да се приявяват проблясъци на преживявания. ВВ е своеобразна центофуга, която отсява възприятията. Ще бъдат изтикани най-далеч от центъра и ще изхвръкнат навън помраченията, по-близо ще застанат ОзВ а в центъра ще останат проблясъците на преживявания.

НЕ, които влизат в състава на ВХ са неделим него атрибут, тоест, ако аз изпивам някакво кълбо възприятия, откривам в него НЕ и започвам да отстранявам тази НЕ, то ако в това кълбо доминиращи възприятия са били именно ВХ, а не ОзВ, то цялото кълбо започва да става мътно и се откъсва като напила се с кръв пиявица, след което могат да възникнат ОзВ.

Тъй като ясното мислене е несъвместимо нито с НЕ, нито с ВХ, то това също може да се използва за филтрация на възприятията. Всеки опит за анализ и фиксиране на своя опит ще доведе до рязко отслабване на ВХ и до усилване на ОзВ.

0045. Скво:

“Майка!”

Отговорих на онова момиче, че на мен ми е ясно защо именно към майката възниква особено НО, та нали майката е човекът, който от самото ти раждане те е карал ежедневно да правиш онова, което ти не си искала. И не стига, че те е карала, ами и те е наказвала, правила е сцени, провокирайки в теб НЕ, които са били за теб особено мъчителни. В момента, в който написах това, у мен възникна ясно разбиране, че родителите под предлог, че правят всичко за твое добро, ден след ден се специализират в това да предизвикват у теб възможно най-ярки НЕ, с чиято помощ могат да те управляват, да те карат да правиш онова, което ТЕ смятат за нужно.

До 13-годишна възраст животът ми беше непрекъснат плътен НФ (това беше едно влажно, мрачно подземие!!!) независимо от това, че имах “всичко” и независимо, че майка ми в сравнение с родителите на приятелите ми и съучениците ми не беше крайно жестока с мен. Сега си спомням за онова време като истинско робство, когато не можеш нищо – нито да спиш колкото ти се спи, нито да ядеш онова, което искаш, нито да си лягаш да спиш, когато искаш, нито да се ходиш там, където искаш, нито да дружиш с този, с когото искаш и т.н. Няма смисъл да се изброяват нещата, които не бива да правиш, защото практически е забранено всичко, което ти се иска истински. В онези години майка ми заемаше позицията на диктатор – когато не биваше да правя нещо, тя с ужасен леден глас ми казваше: “Забранявам ти да правиш това. От кой път трябва да слушаш майка си?” След което следваше лекция, произнесена с леден глас. Общо взето, тогава тя действаше чрез ледена строгост и подлост, която много ме плашеше в нея.

Когато станах на 13, моите желания особено ярко започнаха да противоречат на концепциите на моята майка за това, какво трабвя да бъде едно момиче и целият ми живот се превърна в остро страдание. Вече не можех да не правя онова, което исках, защото стана невъзможно да живея така както искаше от мен майка ми. Затова правех каквото си исках: излизах през нощта, чуках се с момчета, пушех, пиех, употребявах наркотици, ходех в нощни заведения, псувах и т.н.

Всяка моя такава постъпка караше майка ми да страда ужасно, но аз станах не по-малък диктатор от нея, научих се агресивно да защитавам желанията си. Тогава тя измисли нов вид мъчения и сега нейното наказание не свършваше никога. Тя ме измъчваше с много силно самосъжаление. Когато се прибирах вкъщи нощно време, намирах там не човек, а “нещо” с подпухнало от плач лице, в апартамента миришеше на онези ужасни капки за сърце и заедно със сълзите й върху мен се изсипвахо безкрайните й претенции: “Как не разбираш, че начинът, по който живееш е ужасен, той ще те погуби... По добре изобщо не се прибирай! ...Къде отиваш???” И ето такъв несвързан поток от страдания се изсипваше върху мен ВСЕКИ път когато когато правех нещо неприемливо. Когато бях някъде на гости и оставах там до късно, хем исках да остана, хем непрекъснато страдах от чувство за вина пред майка ми, та нали знаех, че тя не спи, че мисли за мен, плаче, страда и че когато се прибера, тя отново ще ме обвинява, че съм толкова жестока.

По този начин, аз макар и да правех онова, което исках, всичките ми постъпки бяха отровено от чувство за вина (майка ми толкова страда заради мен), от съжаление (та тя ме обича, тя ми желае доброто, бедната ми майчица), срам (аз съм извращенка, желанията ми са порочни). И така продължи още няколко години ден след ден. Кой друг би могъл да ме мъчи така, освен майка ми? Никой, затова и НО към нея е особено.

Когато бях на 15 с ужас се улавях да си мисля, че желая смъртта на майка си. У мен не възникваше желание да я убия, такова желание въобще никога не е възниквало, но животът с нея за мен тогава беше толкова мъчителен, че ми се искаше просто да я няма. Та нали ако тя останеше жива, където и да бях щеше да ме съпровожда чувство на вина пред нея.

Твърдях и твърдя, че 99% от всички отношения между родители и деца са именно такива – родителите проявяват насилие, а децата ненавиждат своите родители за това, защото е невъзможно да изпитват симпатия към човек, който всеки ден те кара да правиш онова, което не искаш. Не съм виждала в живота си нито един случай поне малко живи отношения между родители и деца. Тези отношения са непрекъснат поток от претенции, упреци, дразнения и ненавист.

И още нещо, което е показателно – както и да се променяше животът ми, майка ми ВИНАГИ беше недоволна. Когато навърших 18 престанах да водя разгулен начин на живот и започнах да спя вкъщи. Тя също започна да спи по-спокойно, но въпреки това нейното недоволство не изчезна. То стана не толкова ярко, но по досадно. Тя непрекъснато си намираше причини, за да страда заради мен. Не стига, че аз страдах от факта, че не правех онова, което исках, но майка ме принуждаваше да старадам допълнително заради това, че тя страда (“Как можеш да гледаш, че майка ти страда!”), а тя страда постоянно, невъзможно е да я избавиш от страданията й по никакъв начин, както и да промениш живота си, защото страданието е неин избор, защото по този начин тя потиска безсмислеността на живота си.

Има друг стереотип на взаимоотношения между родители и деца, когато външно между тях царят “мир, дружба и любов”, във всеки случай, поне понякога. Такива отношения само на повърхността изглеждат спокойни. Зад тях се крие не по-малко жесток психически натиск и ако детето все пак по някаква причина отстоява своето желание, тогава мирът свършва и родителите прибягват до гореописаното грубо притискане: изпитват раздразнение, преминаващо в ненавист в онази степен, в която детето се опитва да отстои своето желание, притискат го чрез президвикване на чувство на съжаление към себе си, чрез концепциите за дълг, за “хубаво” и “правилно” и т.н. И разбира се, детето скоро ще започне прекрасно да разбира, че ако то направи и крачка в страни, то “мирните” отношения ще се прекратят и то ще бъде подложено на психическа атака. Страхът от това го принуждава до последно да не излиза извън приготвените му рамки. Като правило, детето, при което отношенията му с родителите му са наред, което само смята, че има нормално отношения с родителите си, се оказва всичко на всичко кастрат, т.е. човек, на когото е изрязан стремежът към свобода, който може ми и не го е имал никога, на когото му е комфортно да бъде насилван и да няма свои желания.

Майката (със същия успех това се отнася и за другите роднини, които имат главна роля във “възпитанието”) е най-главният насилник в живота на всеки човек, защото този човек те е насилвал по най-изтънчени начини в продължение на много години и го е правил съвършено безнаказано, зщото така е устроено обществото ни, такива са концепциите, с които сме закърмени. Насилието на майката над детето е толкова обикновено нещо, че много от хората, прочели тази статия вероятно изпитват възмущение и желание да оправдаят това насилие, да го нарекат възпитание, действия за благото на детето и т.н. Това говори само за това, че това уродливо положение на нещата толкова здраво е заседнало в болшинството хора, че е необходиме сериозна работа, даже просто за да могат адекватно да погледнат на това, което става.

0046. Рис:

“Игра на високомерие”

Влязох в едно кино и с високомерен тон казах: “Билет за 12.00.” Тя: “за днес ли?”. Аз: “За сега!” Казах го с такъв тон, като че ли само глупак няма да разбере, че ми е нужен билет за сега и че тя трябва да направи всичко възможно, за да ми го продаде. Като говорих по този начин, аз преминах “границата” – никога не си бях позволявала така да говоря с хора, струваше ми се, че ще стане нещо ужасно и с мен, и с тях, ако говоря така. Момичето каза учтиво: “Заповядайте, приятно гледане!” Като че ли дори не обърна внимание на това.

Купувах чай. Казах: “Дайте ми чай!” Тя: “Имаме само зелен. Искате ли?” Аз: “Да!” Отново с такъв тон, като че ли й позволявам да ми даде този чай, сякаш аз съм кралица, а тя – мой слуга. Тя отново остана вежлива и мила. Аз не изпитвах обикновеното подмазване и страх. Нямаше и НО. Не ми пукаше, загрижеността за нейното мнение се понижи с три пункта. Видях, че ми стана по-лесно да не казвам “благодаря” и “моля”, не изпитвам чувство на вина. За пръв път имаше такава свобода по време на мълчание, имаше яснота, че вежливостта тук е неуместна. Съобразих, че продавачите реагират така спокойно, защото за тях това е абсолютно нормална реакция на клиента, нали почти всички наши хора или се подмазват или изпитват НО.

След това вървях си из магазина и случайно ударих по чантата една жена така, че чантата й леко я удари. Тя се обърна към мен. Нищо не възникна: нито когато я ударих, нито когато тя ме погледна. (Не, спомням си, че все пак възникна – съжаление от загубата на загрижеността за чуждото мнение, НО към себе си поради моята студенина, поради загубата на “човечност”.)

Възникна впечатление, че преминавайки прага на онова общуване с хората, с което бях свикнала, аз едновременно се измъкнах и от състоянието на самъжаление.

Още едно наблюдение: изглежда, че хората като видят моя начин да се представям, започват да ме възприемат в пълно съответствие с моята роля. Започват да играят моята игра. До преди това си мислех, че предизвиквам често към себе си презрително отношение, защото съм облечена простичко, косата не им е направена и нямам грим, но се оказа, че работата не е там, а в това, че съм изпитвала чувство за малоценност, което беше видно във всяка една моя проява, а сега, когато заех позицията на презрително, важно момиче, което може без да се замисли да упрекне, да прогони, да възпитава, хората започнаха да ме възприемат такава.

Тези действия се възприемат като крачка към друг свят. Той е необикновен с това, че там няма болезнена привързаност към хора, там има свежест и пустота. Резонансен образ – късна вечер, дъжд и гръмотевици, сиво небе, готически замък, няма хора и къщи наоколо. Той е много необикновен, непрекъснато се промъква сивота. Възникват мисли-опасения, че ще престана да бъда човек, ще стана равнодушна и студена – това показва доколко в мен е силен механизмът на увереност в това, че именно НЕ правят човека “човечен”. Но аз разбирам, че всъщност само прекратявам да съжалявам себе си и хората. Да престана да съжалявам не означава да стана жестока и груба, а значи само, че пракратявамда страдам поради съжаление. Струва ми се, че в мен се проявява контрол над себе си, че мога да правя това, което ми се прииска, че обикновените прегради, които са ме сдържали, вече ги няма. И това също предизвиква опасения – тази свобода. Преди преградите във вид на самосъжаление са ме ограничавали и поради това съм знаела какво да правя, а сега се чувствам като вятър, който може да се понесе накъдето и да е. Виждам в тези промени нещо глобално и необратимо. Правейки крачка в тази посока, аз ставам друга и правейки няколко крачки необратимо се превръщам в друго същество, преставам да бъда човек, ставам нещо непостижимо, което не е ограничено от рамките на известните ми състояния. Това е чувството, което изпитвах в планината. Тогава то ми се струваше по незаконно и по-непривично, отколкото сега. Когато отстранявам обземащия ме НФ, възниква впечатление за двойствено възприятие – аз вишждам един свят, светът на обикновения човешки живот, а живея в друг. В света на хората аз се правя на човек, играя роля, защото така е безопасно. Когато прекосявам уличното платно, аз също играя роля, движа се по правилата. Това възприятие на независимост от външна роля като че изгаря помраченията със студен огън, разчиства нещо вътре в мен. Когато го има това и известно време след това, ми се струва, че става нещо важно, нещо се променя на това място, нещо се прережда.

За мен е поразителен фактът, че това състояние възникна в резултат на такова просто действие и на мен никога не би ми дошло наум да направя така.

“Верижна реакция на НЕ”

Когато възникват НЕ, които не мога или не се опитвам да отстраня веднага, констатирам фактъ, че ми е много зле от НЕ. И ВЕДНАГА ВЪЗНИКВА самосъжаление, а от него се ражда мисълта “Колко ми е зле!”, “Колко още мога да стоя в този задник?”, “Кога ще свърши всичко това?” и т.н. Една НЕ веднага се покрива отгоре от друга. Ако започна да се самосъжалявам, то признавам ситуацията за “несправедлива”, започвам да обвинявам за всичко обстоятелствата, а не собствения си навик да изпитвам НЕ. Къде тук може да се роди желание да отстранявам НЕ, та те не възникват по моя “вина”? Подменям усилието с ярко самосъжаление и мисля, че тази моя позиция е ефективна, че се занимавам с практиката. Но всъщност ясно виждам, че мен не ме устройват НЕ, че страдам от тях, искам да ги прекратя, категорично не искам да се примирявам с тях, та нали ми е толкова кофти! Но това не е стъпка в посока замяна на нежелателните възприятия с желателни, това е стъпка на обратната страна, когато едно помрачение се покрива отгоре от друго. А ако и в този момент когато вече е възникнало самосъжаление не положиш усилия за отстраняването им, то вече е съвсем близко и мъчителното чувство за импотенция, което също изглежда съвършено несправедливо: толкова ми е зле, а аз не мога нищо да направя, аз съм импотентка! Излиза, че вместо да положа пряко усилие при първата възникнала НЕ, аз я покривам отгоре с още една или две и за да пробия този слой от НЕ са необходими повече усилия. Често в такива случаи възниква усещане за пълна безизходица. Как така, та нали аз се занимавам с практиката?

Сега пораждам решимост и безжалостност незабавно да отстранявам всички възникващи НЕ, а също така и всички мисли за това, че ми е зле. Всичко, което носят тези мисли е, че ме отвличат от усулията и пораждат нови НЕ. Тогава ми става още по-зле.

0048. Скво + Бодхи:

Концепция на вероятността
Терминът “вероятност” в обикновената реч почти винаги се използва без разбиране какво именно се има предвид. Докато не сме определили какво възприятие или съвкупност от възприятия наричаме “вероятност”, то ще си остане просто празен звук, абстрактна концепция.

С терминът “вероятност” аз наричам число. Това не е процес, не е явление, не е знание за бъдещето, не е и частично знание за бъдещето. Това е просто число, получено в резултат от строго определени опити и последвалите ги строго определени математически действи.

Например, трябва да пресметна вероятността монетата да падне тура. 20 пъти хвърлям монетката, 12 от които тя пада тура. Опитът е строго определен – трябва да подхвърлиш монетката 20 пъти, да няма вятър, на определено място. Сега моге да кажа, че изчислената от този опит вероятност, че монетката ще падне тура е 12 случая от 20, т.е. 60%. Но това не значи, че и при следващия експеримент тя ще падне тура в 12 случая от 20. Това означава, че ние можем да прасметнем вероятността за тези условия, а след 5 минути тези условия могат да се променят. Или самите обекти, с които правим изследването могат да се променят. Или моге да се промени нещо, което на дадения момент не възприемаме. Или да започне да действа фактор, който преди преди не се е проявявал. И така нататък. Щом си имаме работа с математическа абстракция, то в този случай изчислената вероятност може да бъде използвана за апроксимация, но в реалния живот вероятостта не обозначава нищо, освен число. Ако съм изпуснала лъжицата 10 пъти и тя 10 пъти е паднала на пода, вероятността, че тя и на 11 път ще падне на пода е 100%. В математическата абстракция тя и на 11ия път ще падне на пода, но в реалния живот може да стане всичко: някой да дотърчи и да ми измъкне лъжицата, да стане земетресение и лъжицата да хвръкне към небето, да ме блъснат в гърба и лъжицата да изхвръкне чак в другата стая.

За какво тогава да изчисляваме вероятността, ако бъдещето може да бъде всякакво? Ако имам това число, мога да изхождам от него при планирането на своите действия. Например, напрвих следния експеримент: хвърлих монета 10 пъти, 3 от които тя падна тура. Изчислих вероятността: 3 случая от 10. И сега трябва да заложа пари на ези или на тура. Имайки предвид изчислената вероятност, заложих на ези, но това не означава, че ще се падне именно ези. Ако пък не искам да се ръковоля от изчислената вероятност, то мога да се ръководя от нещо друго (желание, мисли, емоции и т.н.) Затова фактът, че се ръководя от нея си е мой избор.

Концепция на “принципиалната възможност”. В случая с монетата ние можем да направим няколко експеримента, за да изчислим няколко вероятности и да вземем тяхната средна стойност. А какво да правим с явления, чиято статистика не можем да съберем? Например, как да изчислим вероятността от атомна война? Ще се договорим да смятаме за начало на ядрена война взрив на атомна бомба. Напимер, президентът трябва да натисне копчето, ракетата трябва да полети, не трябва да я уцелят, бомбата трябва да се взриви. На свой ред, за да натисне копчето президентът, трябва да се случат още ред събития. Например, вражески президент да прати по дяволите този президент, конгресът трябва да вземе решение да започне война и т.н. Имайки тази данни, ние можем да пресметнем каква е вероятността утре да започне ядрена война. Събираме статистика за онези явления, които могат да доведат до атомна война и изхождайки от тази статистика изчисляваме вероятността. И именно това правят хората когато пресмятат вероятността за война и вероятният й край. Същите сложни разчети се правят и при прогнозиране на времето.

По този начин, принципиалната възможност да се изчисли вероятността съществува тогава, когато е определено онова, което пресмятаме и когато знаем, какво и как му влияе. Пълнотата и точността на тази информация нямат определящо значение за принципиалното съществуване на възможността да се изчисли вероятността. Във всички случаи можем да изчислим вероятността, даже и ако имаме само откъслечни данни за факторите и типовете влияния върху интересуващия ни резултат.

Ако имаме малко информация за изчисляването на вероятност (например, хвърлили сме монетката само два пъти), то можем да сметнем, че имаме твърде малко основания да се ръководим от изчислената вероятност, за да планираме действията си според нея. Но от факта, че имаме малко информация, вероятността няма да стане по-малко достоверна или по-малко точна. Вероятността не може да бъде нито точна, нито достоверна, защото тя не се явява знание за бъдещето. Даже ако изчислената вероятност е равна на 100 процента, то това на ми дава никакво знание за бъдещето. А онези изчисления, които съм направила към дадения момент не могат да бъдат неточни – та аз съм имала и общото количество изследвани явления и числото на онези явления, чиято вероятност съм изчислявала. Разделяйки едното число на другото, аз получих още едно число – вероятността.

Ако казвам, че някой може да се заеме с практиката, то това означава, че има такава вероятност. Ако аз допускам такава вероятност, то това оз начава, че тя може да бъде пресметната по някакъв начин. Но как може да се пресметне вероятността кой може да се заеме с практиката и кой – не? Преди да отговоря на този въпрос, трябва да отговоря на въпроса – а възможно ли е изобщо да се пресметне тази вероятност?

Но тук възниква ето такъв въпрос – вероятността на КАКВО се каня да пресмятам? Какво е това “начало на заниманията с практиката”? Какво е това явление? Например, бихме могли да се договорим, че ще наричаме “начало на заниманията с практиката” ще наричаме първия акт на отстраняване на НЕ, след което човек започва постоянно да отстранява НЕ. Но на мен са ми известни много случаи когато някой е започвал да остранява НЕ, но след това е зарязвал това начинание и се е връщал към обикновения живот. И не е ясно защо един човек продължава да отстранява НЕ и да се занимава с практиката, а друг я зарязва и се връща към обикновения живот. По този начин каквото и явление да се опитваме да обозначим като “начало на практиката”, ние ще се сблъскаме с невъзможността да го направим, тъй като в единия случай след това явление ще следва практика, а в другия – не. И неизвестно ЗАЩО става така. Излиза, че не можем изчислим вероятността на онова, за което си нямаме никакво понятие. Излиза, че не можем да кажем нито, че клошар може да се заеме с практиката, нито, че професор не може да направи това. Всичко, което можем да кажем е, че ние нищо не знаем за това.

Сега възниква ето какъв въпрос: от какво тогава да се ръководим? Нали, ако вчера N. е бил помрачено същество, то аз не знам какво представлява той днес. А ако той днес е помрачено същество, то на мен нищо не ми е известно за това, няма ли той да се заеме с практиката утре. В този случай аз мога да се ръководя само от едно – от своето желание да общувам с него. А ако аз заемех позицията, че N. във всеки един момент моге да се заеме с практиката, аз бих могла да изпитвам обусловено от тази концепция желание всеки ден да общувам с него, та нали концепцията е такава, че “всеки един момент той може да започне да се занимава с практиката”. И не само с N, а още и с М, със съдеда от апартамента до нас, с клошаря, който се върти край павильона за бира и т.н. По този начин аз всеки ден бих следвала своето механично (т.е. концептуално обусловено) желание, но разбира се, всеки ден бих била тровена от това (тъй като у мен не възниква озарено желание, не обусловено от тези концепции, да общувам с тези хора), но не бих могла да се избавя от вечния източник на отравянето. Това е все едно като пред мен да има отрова, а аз да си мисля: “Но аз не знам – ами ако пък днес тя няма да ме отрови, ами ако изведнъж е станала вкусна, а на мен ми се искат вкусни работи.” и да започна да я опитвам и да се тровя. Разбира се, такова неизменно отравяне би предизвикало желание да анализирам нещата, след което бих седнала и бих си изяснила какво е “има вероятност той да се заеме с практиката”. Между другото, така си и беше. 

Имам данни за това, че онези, които се опитват да заемат такава позиция в разсъжденията си: видите ли “всеки един човек би могъл да се заеме с практиката във всеки един момент” в реалността не постъпват така – те все пак спират да общуват с онези, които не са им интересни и са им неприятни когато вече не могат да преодоляват своите НЕ. При тях неизбежно възниква конфликт между желанието и концепцията и освен това възниква и неискреност, тъй като те не искат да признаят лъжовността на своята концепция, а също така не искат да признаят, че действат въпреки своята концепция, но все пак действат въпреки нея. Създаващият се омагьосан кръг от самозаблуда ги дови до ужасно затъване в НФ и НЕ.