Циклично възприемане на ревността

Циклично възприемане на ревността

Сексуално аз съм достатъчно разкрепостена и въпреки това сексуалните отношения на другите хора и до днес се възприемат като нещо особено, като нещо интимно, независимо от това колко всъщност са си близки един на друг. Например, аз виждам, че любимото ми момче разговаря със симпатична за него девойка. Те говорят за нещо, което е важно за нея – за любов, искреност, на тях им е интересно заедно, те са ангажирани със своя разговор и не забелязват никой друг около тях, дори мене. Като ги гледам, аз разбирам, че хората общуват, добре им е, интересно им е и това е чудесно. Няма ревност. Но когато той се приближи към нея, започне да я целува, да я милва, ревността идва като вълна, появява се обидата, чувството че са ме зарязали – като цяло всички характеристики на обикновената ревност. Буквално пред очите ми се ражда поводът за ревност, състоящ се в количеството сантиментри между телата на двама души.

Разбрах, че сексът автоматически се възприема като най-явният начин за проява на близост, като нещо такова, което еднозначно говори за това, че сега между двама души се случва нещо особено, до което друг достъп няма. Когато двама души разговарят е доста трудно да се усети близост, а когато видя – ето той, моето момче, прави секс с друга девойка, то връзката ми се струва очевидна – глупавата ревност избухва и всъщност тя няма нищо общо с това, което се случва в действителност.

Разбира се, много удобно щеше да бъде да си тръгна и да не ги гледам, но въобще не ми харесва да ревнувам и не бих искала да потискам ревността, правейки я НФ. Затова аз целенасочено започнах да обръщам внимание на всичките им физически контакти, приближавах се и гледах всичко, което се случва, всички детайли.

Ясно ми беше, че сексуалните отношения са друг начин за изразяване на чувства, които така или иначе вече ги има между хората, а начинът сам по себе си не може да сближи или раздалечи хората един от друг. Като гледах как моя приятел прави любов друго момиче, аз си представях, че това, което те сега правят всъщност е същия този разговор, само че не с езика на думите, а с езика на тялото – техните тела общуват, хубаво им е да са заедно и на мен ми харесва това, че те двамата получават наслада. Не ми се искаше да се колебая от не-ревност към ревност тогава, но отношението към секса на моя приятел с друга жена се промени – то престана да бъде болезнено.

Най-основното, поради което аз няма да приема ревността е това отравяне, което незабавно възниква от нея, и това, че тя възниква именно в тези моменти, когато на моя любим човек му е хубаво – не разбирам това, как е възможно на него да му е добре, а на мен ОТ ТОВА да ми става лошо! Всъщност това означава, че когато има ревност, тогава няма ОзВ.

И ето, на фона на всичките тези размишления изведнъж се ражда едно ясно желание – имам нужда от дете! Това мое желание силно ме учуди, защото всъщност аз не мога да кажа за себе си, че някога силно съм обичала или искала дете. Към тях се отнасям много спокойно, понякога със симпатия, но не повече от това. Децата за мен са нещо неразбираемо. Така се получи, че близо до мен аз никога не съм ги имала. Виждам ги само навън или когато понякога ходя на гости на семейства с деца. По тази причина ми беше много интересно откъде изведнъж се появи желанието ми да имам свое дете. Учуди ме силата на това желание – все пак нямам съпруг, нямам семейство, което да ми помогне за тяхното отглеждане. Ако изляза в майчинство, няма да има с какво да се изхранваме. Няма да има с какво да плащаме жилището. Нямам дори необходимите документи, за да ходя безплатно на женска консултация, но това мое желание не се поддаваше на никакви основателни аргументи. То просто дойде, съпроводено от мисли като – “нищо, някак си ще се оправим, някой ще ни помогне”. При това на въпроса кой все пак ще бъде този благодетел, отговор нямаше. Не знам защо, но знам и чувствам, че той трябва да съществува.

Започнах да мисля нататък. Учуди ме това, че желанието се появи именно сега, в един от най-лошите моменти в моя живот напоследък. Нещо тук не беше съвсем наред. Все пак аз добре знам, че всяко действие, намислено и направено в състояние, в което има силни НЕ, носи единствено и само нови НЕ. Желанието беше много силно, все едно че в мен се е вселил дух. Аз дори започнах да си мисля, че сега ще излезна на улицата, ще се изчукам с първия попаднал мъж и въпреки безопасния ден, ще забременея на момента. Стана ми интересно какво си представям по-нататък. Представих си, че детенцето се е появило. Веднага почувствах загриженост за него и безпокойство. Видях как започвам да бягам до него, да се вслушвам, да се грижа за него и цялата тази грижа приличаше на лудост. В отношението си към него аз разбрах какво винаги съм виждала в моята майка – тя баше такава в ранното ми детство и не се е промени дори след повече от 20 години – “Изпишка ли се?”, “Намокри ли си краката?”, “Обядва ли днес?” и т.н. Това откритие за себе си окончателно ме срази и ободри, защото веднага щом видя в себе си нещо общо с майка, веднага в мен се събужда устремеността, защото за мен е повече от ясно, че аз не искам по нищо да приличам на нея и веднага щом забележа в себе си нещо нейно – това е сигнал, че не отивам там, където искам.

Проблемът не е в това, че аз за нещо й се сърдя, а в това, че добре познавам своята майка. Знам колко е нещастна и дори тогава, когато живеехме добре заедно, аз винаги съм искала да приличам на нея само външно, не и по характер. Винаги съм виждала как се е самоизмъчвала, как е измъчвала баща ми и всички останали (и мен в това число). В това мое желание да имам дете аз все едно видях своята майка в себе си – може би и тя е родила горе-долу по същата причина, поради която сега и аз съм готова да родя от когото и да било. Почувствах страх от това, че нямах твърда земя под краката си, изпитвах недоверие към всичко, което се случва и въобще страх от живота. Оттук възниква желанието да намеря опора, т.е. нещо, което с години ще имам и със сигурност ще знам, че го имам. Почувствах че не знам какво ще правя и къде ще се окажа – това пак е недоверие и страх от живота. И какво от това, че ще се окажа на друго място. Нали никога не съм се озовавала в някакви ужасни места, нито пък съм била подлагана на жестоки мъчения? Но страхът е тъпо нещо. Той не се нуждае от основания. Него просто го има и това е.

Вслушваме се в себе си – не че няма любов, просто има обратното желание – желание да затънеш, да се скриеш. И в това състояние изведнъж се появява детето. Това ти се струва, че е много добра опора, защото сега моят живот ще придобие смисъл за поне 20 години. В него се появи определеност, смисъл, някаква мощна цел. Така че сега може да не се мисли за нищо друго, а само за това как да отгледаш детето – градина, училище, институт, а после виждаш и старост, пенсия – красота. И никакви размисли на тема с какво да се захванеш и за какво изобщо си тук.

В мен нямаше и капка любов, когато мислих за това дете, но добре си представих радостта, с която ще го видя. В действителност видях тази радост от това, че на този свят ще се появи МОЯТ СМИСЪЛ НА ЖИВОТА, видях как ще го прегърна и ще го притисна към себе си и ще му кажа – “миличко мое, миличка моя кръв”. Преди, когато чуех тези думи, аз ги приемах за любов, а сега се ужасих – все пак това е продукт на омразата към живота! И всички тези думи за това, че сме свързани во веки – пак идват оттам. Разбира се, детето за родителите, които са го родили в това състояние, е основа и смисъл на живота. Махни го и всичко ще рухне, затова за него не може да забравиш и ще помниш, ще чувстваш. В това отношение аз виждам типичната наркозависимост. И колкото и ужасно да изглежда това сравнение, все пак алкохоликът чувства къде са скрили от него бутилката и тя му е по-скъпа от всичко. Той може да убие този, който изсипва водката в тоалетната чиния. Когато си представям своето дете, аз се чувствах горе-долу по същия начин. А също така разбрах и чувствата на родителите, които фанатично се грижат за своите деца, превръщайки ги в безпомощни създания – това е големият страх от загубата, дори и ако вероятността от нея е нищожно малка. Не се казва туко така: “докато нямаш свои деца, няма да го разбереш”. А всъщност никога не съм разбирала какво в действителност те чувстват.

Сега не говоря за всички хора. Възможно е да има и такива, които раждат деца по други причини – много се надявам, че това все пак се случва. Но аз много хора опознах. Видях ги като на кино когато си представях това дете и всички чувства към него. Мисля, че разбрах всички майки на света и дори сега, когато чувам как майките се обаждат на своите праснали (дори застарели) деца на работното им място и се интересуват от тях, аз виждам в това нещо лудост.

Какво се получава – аз се страхувам от живота и имам нужда да се опра на нещо. За тази цел аз раждам нов човек и неговото съществуване ми обезпечава някакъв смисъл в живота. И странното е това, че без да обичаш някого по принцип, аз изведнъж “започвам да обичам” това дете и винаги се счита, че това е нормално. Естествено – това е ТВОЕТО дете, как да не го обичаш? Винаги ми се е струвало това като обяснение в любов към мен, а всъщност това е признание в любов към самия себе си. И дори не в любов, а в егоистичното желание за това да съществуваш по-дълго, затова, в света да има повече от всичко твое. Така възтържествува най-примитивното желание за притежаване.

Също така аз видях концепцията, че моето дете е част от мен. Когато аз се страхувам от живота сама, това е един страх. Когато за сметка на детето от мен има повече, аз се “удвоявам”. Моят страх от живота също се удвоява. Оттук и това параноично безпокойство, което аз винаги съм приемала като проява на любов. Аз се страхувам, че с него нещо ще се случи. Първо, защото се страхувам да загубя единствената си опора. Второ, защото чувствам в него себе си. И страхът за себе си го пренасям върху нещастното дете.

Най-важният може би извод, който направих, е това е че аз вече ще утроя своето внимание при използване на колоидно сребро и презервативи, за да не увредя със своите страхове и безпокойство себе си и още някакво същество. За мен също така е важно, че сега аз разбирам по-добре другите хора, които имат деца и се отнасят към тях по подобен начин – романтичните представи намаляха. Аз не престанах да вярвам в любовта, просто сега виждам по-добре къде има любов, а къде присвояване на човек като начин да избягаш от НЕ, механично възникващи от самотата, като начин да възложиш на детето всички свои надежди, да направиш от него хапче, което те кара да забравяш търсенето на смисъла на твоя живот.

След известно време аз започнах да разбирам, че вместо това да отстранявам тези НЕ, аз правя всичко възможно, за да продължа тяхното съществуване и даже в този случай ми се струваше, че аз предавам себе си – мене ме обидиха, а аз ще отстраня обидата и съответно вече не мога да покажа със своето поведение колко несправедливо са постъпили с мен. Нали ако няма правомерна обида, то как аз бих могла да изразя отчуждението си към този, който ме е обидил? А ако не покажа такова отчуждение, то той ще помисли, че с мен може да се отнася както си иска...и така до тогава, докато не ме огря окончателно – нали по този начин се проявяват всички НЕ!

Искам ясно да осъзная, че всяка т.нар. “болка” – това по същество е комплекс от НЕ. Това е показател за степента на помрачението. Това е част от нещото, което наричаме “личност”. И ЩЕ НЕЩО, това не е някакъв задължителен атрибут на възприятията, проявяващие се на това место, а просто болезнена подутина. Потапяйки се в тази болка, вместо да я остранявам като обикновена НЕ, аз се отъждествявам с нея. Когато “болката” (т.е. НЕ) достига висока интензивност, то това води до възникването на физическата болка, на рязко влошаване на физическото самочувствие.

Процесът на разграничаване от подобни НЕ никак не е прост, тъй като тук са смесени няколко мощни НЕ наведнъж – самосъжаление, гордост, обида, отмъстителност и на определен етап за незабавно разграничаване аз се научих да прибягвам към следният метод: ако изпитвам “болка”, страдание без значение от причината, аз произнасям думата “личност”. Това ми позволява незабавно да осъзная това, че за кой ли път съм се оприличила. Но ето точно сега мога да погледна на тази болка-препятствие-личност с ясен поглед и да започна да отстранявам НЕ.

Първото нещо, което е необходимо да се осъзнае в това, на пръв поглед, състояние без изход, е че с него може да се работи, и дори ако липсват сили нещо да се промени, може да се започне изследване на самия себе си в т.нар. състояние “нищо не се случва”. То не се явява нещо устойчиво и независимо от твоите усилия. Може да се научи дори към тази ситуация да се подхожда конструктивно. В това се изразява и безупречността: ако липсва стремеж, може независимо от всичко да продължаваш да правиш усилия в това направление, в което ти се е искало да ги правиш, когато е имало стремеж, дори ако сега имаш чувството, че усилията ти отиват на вятъра и няма никакви резултати.

Изследването на състоянието на тази тотална сивота е малка, но все пак крачка към освобождаването от нея. Може да се започне класификацията на това състояние, като се дели на съставни, гледайки как то се променя в зависимост от едни или други действия и в процеса на това действие всичко веднага започва да се променя. И ако намериш дори някакви намеци за “изход”, то веднага се нахвърляш на тях и ги изкарваш на бял свят. Ще дам пример за това, какво правих всеки ден до тогава, докато всички показатели на моето състояние от нула не се покачиха до тези нива, когато отново започвах да изпитвам устременост, радост и започвах да изпълнявам ежедневните неща, изхождайки от тези ОзВ.

Начално състояние:

• няма усещане за устременост

• няма желание за практически занимания

• редица хронични безпокойства, други НЕ

• постоянни хаотични отвличания

• възвръщането на вниманието от хаотичните отвличания става много трудно. Практически е невъзможно да се почувстват ОзВ.

• физическата активност е в нормите

• почти е невъзможно да си направиш равносметка за това, какво и защо правиш, пълна автоматизация на действията

• отстраняването на НЕ е много трудно. Отъждествяване с тъга, самосъжаление, мисли за твоята нереализация в практиката

• НО практически не се премахва, тъй като присъства като фон и не се осъзнава като негативно

• физическите преживявания отсъстват

• липсва желание за впечатление

• светът се възприема бледо и плоско

• недоверие в собствените сили
Мерки:
• постоянно внимание към присъствието на НЕ. Постоянни усилия за премахването на всико, което по някакъв начин дори и отдалечено да напомня за НЕ

• хората да не се гледат в очите (като начало в продължение на 3 дена)

• да се спре практикуването на секс, да не говорим за оргазмите

• изследване на хаотичните отвличания – писмено записване на появяващите се мисли с последващ анализ на тяхната тематика – ежедневно в течение на 1 час.

• изясняване на проявяващите се безпокойства, съставяне на техния пълен списък

• изследване на концепциите, открити в основата на хроничните безпокойства – ежедневно в течение на 1 час.

• физическо натоварване: йога, тичане и разходки в гората

• максимално ограничение в яденето, в това число пълен отказ от месна храна

• тренировка с цел усилване възвръщането на вниманието от избрани обекти – 1 час ежедневно

• възвръщане на вниманието от хаотичните отвличания в течение на деня

• анализ на мисловните процеси – или има място за продуктивно разсъждение (например, аз мога да изследвам концепциите), или има автоматично предъвкване на образите и ситуациите.
Равносметка на деня:
*) Аз практически постоянно се намирам в НЕ, но предпочитам да им се отдавам, да им се осланям, а не да ги отстранявам: безпокойство, ревност, самосъжаление, тъга, отчуждение, комплекс за непълноценност.

*) Когато страдам (т.е. когато изпитвам НЕ), започвам да търся несъвършенствата на онези, които “предизвикват” моите страдания, независимо от това, че прекрасно разбирам, че никой не “предизвиква” тези НЕ в мен. Аз сам решавам да ги изпитвам по навик или изхождайки от концепциите. На мен даже ми доставя удоволствие да намеря слабото место на този човек и да размишлявам по тази тема, вместо да обърна внимание на своите НЕ и да се заема с тяхното отстраняване.

*) Осъзнаване на необходимостта да се върна в самото начало – практиката за отстраняване на НЕ, и да се съсредоточа само върху тази работа. Не съм в състояние незабавно да отстраня някои НЕ и ме е срам да си призная дори на самата себе си (да не говорим за някой друг), че аз се намирам в помрачение.

*) Практиката за не-гледане в очите позволява постоянно да се помни това, да не се започва автоматически да се нагаждам към помрачените състояния на другите хора. Освен това вниманието не отива, за да се получат впечатления от наблюденията на други хора, на акцентирането върху ВД за това, какво мислят другите за мен.

*) Забавянето на реализациите на сексуалните желания води до общ ръст на интензивността на желанията, в това число и желание да се борим с НЕ и концепциите.

*) Искреното осъзнаване на необходимостта всичко да се започне отново, т.е. съсредоточаването върху отстраняване на НЕ ме изпълва с радост.

Изключителна съвкупност от техники: “да си представяш най-лошото” + “да си задаваш въпроси”. Те може да се използват и по отделно. Аз използвам такава техника за “задаване на въпроса и търсене на честни отговори”, например, за борба с концепциите. Главното правило – да отговаряш на себе си само това, което знаеш със сигурност, в което не възниква съмнение, и да не си измисляш това, което не знаеш. Моето любимо “оръжие” – въпросът “защо?”, една такава игра с въпросителни. Хващам някаква концепция и започвам да я бомбардирам с въпроси “защо” до тогава, докато не намеря за себе си ясен и понятен отговор, без значение “за” или “против”. Възможен отговор е и “не знам”. Най-важното е отговорът да е бил честен.

Например: “Смъртта е страшна”

Първа клонка:

- Защо?

- Защото всички хора се страхуват от нея.

- Защото смятат, че със смъртта ще настъпи краят на тяхното съществуване.

- Защо така смятат?

- Защото умрелият човек изчезва от техния живот, за тях той не съществува.

- Защо не съществува за тях?

- Защото те нямат доказателства за неговото съществуване, нямат с него контакт, нямат осезаеми възприятия за този контакт

Извод: ако ние под смърт разбираме прекъсване на контакта с околния свят, то какво страшно има в това? Това не е нищо друго, освен страх от неизвестното. Няма никакви основания да се счита, че със смъртта всъщност всичко се прекъсва, но няма основания да се счита и обратното. Все пак аз нямам опит с моята смърт, а за опита със смъртта на другите хора аз нищо не мога да разбера, тъй като ако те са умирали, но оживели, то по определение те не са умрели и не могат да разкажат за опита си със смъртта, а ако са умрели, то пак по определение нищо не могат да разкажат – няма контакт.

Изплува друга концепция: “неизвестното страшно”. С нея работата протича по същата схема:

“Страшното неизвестно”:

- Защо е страшно неизвестното?

- Защото не е известно какво ще бъде – лошо или хубаво. От хубавото естествено не се страхувам. Така че излиза, че ние се страхуваме от това, че зад неизвестното се крие лошото.

- Защо се страхувам от лошото и какво конкретно “лошо” се има предвид?

- Не знам. Просто всички така правят. Аз също. Ако аз не разбирам защо съм длъжна да правя нещо, то аз просто няма да го правя.

- Защо?

- Защо те се страхуват от смъртта?

- Защото те смятат, че със смъртта ще приключи тяхното съществуване, над което толкова много треперят.

- А защо това е страшно – да не съществуваш?

- Не знам. Тук аз не намирам отговор. Аз нямам опит от “несъществуването” и никога не съм слушала за някой, който отначало е “несъществувал”, а после да е казал, че това е страшно.
Извод: концепцията няма под себе си основания, които да изглеждат достатъчни за понататъшното й изследване.

В процеса на работата с концепциите аз разбрах, че за тяхното разсейване не винаги е необходимо да се формира антиконцепция. Ако по пътя на задаването на въпроси към концепцията аз идвам до логическа безизходица, т.е. не мога да намеря ясни аргументи в нейна полза, то последното нещо, което остава е да попитам: “Защо тогава аз приемам това заключение за истина и го следвам?”. В заключение – концепцията е развенчана и сега остава само работата за провеждане на това осъзнаване в истинския живот, т.е. да се отстрани предишния навик да се следват концепциите и да се сформира нова привичка – да се държа в съответствие с разбирането, че тази концепция е лъжовна (например, за това може да се прибегне до практиката на механическата замяна, а също така до постоянна внимателност относно своите действия, до анализ на мотивите). По такъв начин практиката за задаване на въпросите довежда изходната концепция до това, че показва нейната абсурдност и тя става очевидно лъжлива, което се явява първото и неизбежно условие за нейното разсейване.

Или ето още една концепция: “Майката не трябва да се обижда”

- Защо?

- Защо ще й бъде болно и лошо?

- Защото тя мисли, че ако аз не се държа с нея така, както е “длъжна” да се държи една дъщеря с нея, то тя има “причина” да се обиди.

- Ако тя има такава “причина”, то това е именно НЕЙНАТА “причина”, следователно не аз я обиждам, а тя избира – да се обижда или да не се обижда.

- Но ако докоснеш нагорещен предмет до тялото, болка възниква независимо от избора.

- Ние не говорим за болезнените чувства, а за НЕ. Тук няма такава еднородност и неизбежност на реакцията. Това, което едни считат за глупост, другиго може смъртоносно да оскърби, така че това е въпрос на предубеждение, въпрос за наличие на убеждения, концепции, а човек съвсем не е безпомощен по отношение на своите концепции – той може да разсъждава и да сменя убежденията, и ако той не го прави – това е негов избор.

И така нататък. Въпросите могат да бъдат най-различни, най-важното е да копаеш докрай, докато не стигнеш дъното.

Пътят на пределната искреност за мен е чудесен заради това, защото ако нещо не е ясно, винаги може да започнеш да си задаваш въпроси и ако си отговаряш на тях наистина честно, но със сигурност много неща ще ти станат ясни.