Сборник статии 01 Предговор


Скво: Задоволство и устременост



страница24/24
Дата10.04.2018
Размер4.21 Mb.
#65970
ТипСборник
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   24

0085. Скво:

Задоволство и устременост
Намерих още едно помрачение, което аз често изпитвам и към което съм привързана – задоволството. Аз знаех, че на мен ми е свойствено задоволството, аз даже много пъти съм си давала сметка, че това е помрачение, но никога не съм го отстранявала, защото наред с неприятните възприятие по време и след изпитването на задоволство, в мен се проявяваше привързаност към него, специфично удоволствие – та нали, например, много хора изпитват удоволствие от самосъжалението, тъгата и т.н.

Сега аз виждам, че винаги съм се стремила към задоволството, винаги съм искала да създам такива условия, в които бих могла да го изпитвам. Даже сега, когато се занимавам с практиката, аз от самата практика се опитвам да създам условия за задоволство. Аз съм си съставила план за действие – трябва да направя 10 пъти това, 20 това и 15 онова – и това в сегашния момент са обстоятелствата, опирайки се на които, аз си позволявам да се намирам в задоволство. След като планът е изпълнен, аз мога да прекарам известно време в задоволство, та нали съм си отработила всичко, а сега мога да “отдъхна”. Аз имам план, аз го изпълнявам, какво още е необходимо? При мен всичко е наред. И всичко ще става само по-добре и аз преставам да полагам усилия.

Аз не искам да правя промени в плана. От една страна аз мога и искам да увелича интензивността на практиката, например като увелича количеството на формалните практики, но аз не правя това, освен това количеството не означава качество. И аз не искам да променям самия подход, не искам да анализирам резултатите от своята практика (аз го правя това, но формално), аз искам да правя това, което съм решила преди време и да се мисля за това защо го правя, какво искам да получа от това, дали правя това, което сега наистина ми се иска. Трябва ми опора във вид на този план за действие, защото нямам решимост да взимам решения на минутата, да променям нещо в живота си самостоятелно точно сега, да нося отговорност пред самата себе си за своите решения във всеки момент.

Задоволството винаги се съпровожда от леност с различна степен на интензивност. На мен не ми се иска да мисля в този случай, ако нещо не се решава веднага, ако трябва да се полагат усилия, за да разбереш нещо. Аз не искам да анализирам и взимам решения, напълно ме устройва да приема нечия чужда гледна точка, ако тя ми се струва “обоснована”. Не искам нищо ново. Това се проявява не само в практиката, това се проявява и в дребните неща.

Ето един пример от моя живот: записах си час при фризьор и вече си имах определен план за това мероприятия. Случайно на улицата срещнах позната фризьорка, която се съгласи да дойде при мен вкъщи и аз знам, че тя много добре подстригва и взима по-малко, отколкото бих заплатила във фризьорския салон. Всички преимущества са на лице – няма да ми се наложи да излизам, качеството е гарантирано, ще платя по-малко. Но аз вече съм взела решение, вече имам план... Аз реших да помисля (!) върху това как да постъпя, а после реших да се посъветвам (!!!). Когато видях какво става, просто бях потресена от своето пълно безсилие. Аз разбрах, че ако аз съм такава импотентка в такива нищо не значещи въпроси, то какво става там, където е нужно да се прояви смелост и решимост? Причината за това, че аз не мога да взема решение, разбира се, не е само в това, че аз се намирам в задоволство, което е възможно само тогава, когато всичко е известно предварително и няма мисли за това – правя ли аз точно сега това, което искам, но причината е още и в това, че на мен именно ми харесва да изпитвам задоволство.

По пътя на създаването и поддържането на многочислени опори, аз създавам условия, в които мога да изпитвам задоволство. На мен всичко ми е известно, нищо не ме заплашва, програмата ми е предварително съставена, аз мога да се “отпусна” – т.е. да престана да полагам усилия, да престана да бъда внимателна към своите възприятия, да се хлъзна към привичните си възприятия.

На мен ми се удаде да открия ред проявления, от които се стига да задоволство.

• Радост от притежание. Имам любимо момче, имам дом, имам постижения в практиката. Имам нещо СВОЕ и на мен ми харесва, че го имам. Доволна съм от това, че имам нещо СВОЕ.

• Успокоеност – всичко върви добре, ако всички наоколо са дружелюбни, ако аз не виждам никаква опасност, ако няма ярки НЕ. Няма никакъв смисъл да се напрягам, да правя свръхусилия, ако всичко и така си е добре.

• Ежедневен бит – нищо ново не се случва, всичко е предварително известно, всичко ми е познато. Има слаби цели и аз знам, че те ще бъдат достигнати.

• Светлосиво състояние – уж нищо помрачаващо не се забелязва, но няма и вдъхновение, няма никаква яркост на възприятията.

• Удоволствие от ВД – аз не искам да контролирам ВД, не искам да прекратявам хаотичните отвличания, фантазиите, мислите за други, неитересни за мен хора. На мен ми харесва да си седя в тази каша, в това има удоволствие.

• Желание за впечатления – искам вкусна храна и лакомо я поглъщам, забравяйки за всичко на света в тези моменти, освен за получаването на удоволствие. Искам да бъбря, да се шегувам и всички около мен също да бъбрят и да се шегуват.

• Леност – аз предпочитам другите да правят всичко вместо мен. Даже ако искам да ям, мен ме мързи да си приготвя храна и ми се иска някой друг да я направи ида ми я донесе там, където си седя и си фантазирам сама не знам за какво. Такава храна може да стане всичко – изследванията в практиката, мненията по повод на наблюдаваните явления и т.н.

• Желание да подремна – на мен ми харесва състоянието между будуването и съня, когато вече възникват образи от сънищата и това се съпровожда със специфично приятно усещане. Никаква яснота няма в това, никаква устременост – също. Това прилича на удоволствие от наркотици.

• Битова глупост (маразъм) – забравям да затворя хладилника, да спра водата, правя цял куп ненужни действия, забравям къде току-що съм сложила нещо, изпускам разни неща, спъвам се.

• Отсъствие на устременост – ако ме попитат, искаш ли да си седиш в задоволство, аз, разбира се, ще кажа, че не искам, но в този момент, когато аз пребивавам в него, на мен нищо повече не ми трябва, на мен ми е “добре”.

Важно е да се отбележи, че почти всяко нарушение на привичния ход на събитията, в който се изпитва задоволство, предизвиква недоволство. Например, аз имам радост от притежаването на моето момче или на моя шоколад и изпитвам задоволство от това, че това момче го има, че има радост от притежаването му. И изведнъж той прави нещо такова, че аз започвам да се съмнявам – а мой ли е той? Или минава някой и ми изяжда шоколада. И вече няма задоволство, има недоволство.

Възниква НО към този, който нарушава задоволството, особено ако той направо ми съобщава, че аз пребивавам в задоволство. Възниква специфично усещане, абсолютно същото като това, което възниква когато много ми се спи, а ме будят. Някой нагло нахлува в моята територия. Аз не искам де се събуждам. Аз не искам нито сама да се събуждам като отлагам времето за ставане (още мъничко ще помечтая, ще полежа), нито някой да ме буди (остави ме, сама ще се оправя).

Много често съм откривала на това място задоволство, но не съм го възприемала като сериозно помрачение, та нали то не ме е мъчило, то ми е доставяло удоволствие. Тогава аз постъпих точно така, както постъпих и със злорадството. Направих усилие и си спомних преживяването на устременост и пак видях, че тези две възприятия са абсолютно несъвместими. Аз съм съвсем истински труп, когато пребивавам в задоволство. В мен няма нито капчица живот в тези моменти. Аз приличам на плюшено мече с мъртва усмивка и стъклени очи. Ако в мен няма никаква устременост, аз съм труп.

Обявявам война на доволството. Ще го отстранявам точно така, както отстранявах ревността. Ще проследявам всяко негово проявление, ще се науча да разпознавам вкуса му моментално, за да го отстраня при проявяването му безупречно. Не искам никога повече да преживявам задоволство.

Ако нещо ме е измъчвало, би ми било ясно, че това не съм аз, а някакъв външен механизъм, проникнал в мен като вирус. Но удоволствието – то винаги е било МОЕ, това съм била аз, МОИТЕ проявления . Сега аз видях това по друг начин. На това място има различни възприятия, в това число и задоволство. И това е точно такъв механизъм, както и недоволството. Към този момент аз имам избор – или да преживявам задоволство, или устременост. И аз имам желание да преживявам именно устременост, защото на мен ми харесва това преживяване несравнимо повече от задоволството. Затова аз избирам да отстранявам задоволството и да преживявам устременост.

Преди винаги изпадах в отчаяние и самосъжаление поради това, че се проявяваше такова помрачение, което противоречи на търсенето на ОзВ и преживявания. Аз бях уверена в това, че ако има такова помрачение, то това означава, че всъщност на това място няма никакcв стремеж към освобождаване. Сега аз виждам това така: на това място може да се появят възприятията задоволство и устременост. Когато го има едното, не може да го има другото, но това не означава, че ако има задоволство, то устремеността не се проявява на това място въобще. Сега нямам абсолютно никакви НЕ по повод на това, че аз намирам на това място такива помрачения, за които не ми се иска да си призная, които са несъвместими с преживяванията. Това може да се сравни със следното: все едно, че вървя през гората, намирам разни вещи, вдигам ги, разглеждам ги, изследвам ги, правя нещо с тях в зависимост от своето желание, но това без у мен да възниква самосъжаление, ако аз намеря нещо такова, което би предизвикало у мен желание да го отхвърля. Това са просто явления и на мен ми е интересно да ги изследвам, интересно ми е да правя различни експерименти, в резултат, от които вместо едни явления възникват други явления. Удивително е, че може да бъде и така – няма усещане, че това се мои помрачения, за които мен трябва да ме е срам или да се самосъжалявам, а има истинска устременост.

Има решимост и желание за действие, за да отстраня всички възприятия, които не позволяват на преживяванията да се проявяват.



0086. Скво:

Съпътстващи препятствия в работата с концепциите
В тази статия аз ще разгледам онези препятствия в работата с концепциите, които не се отнасят към усилията за разсъждаване, за разглеждане на концепциите, а тези, които се случват във връзка с тази работа.

За пример ще взема концепцията: “Използващите Интернет не обръщат внимание на рекламата в мрежата.”

1. Бодхи поиска от ме да обоснова това твърдение и веднага възникна недоволство от него – защо да правя разбор на нещо, което и така е очевидно.

2. Потискане на недоволството – аз не трябва да покажа на Бодхи, че у мен е възникнала НЕ. Недоволството остава като НФ.

3. Страх, че той ще види този НФ, опитвам се да се усмихвам и да говоря със спокойна интонация.

4. Желание да възразя, желание да отстоя тази позиция каквото и да става, да накарам Бодхи да признае моята правота. Вместо да се спра и да помисля – а защо всъщност съм така уверена в това, аз започвам да търся всевъзможни примери, които биха могли да докажат моето утвърждение.

5. Наблюдение – когато аз привеждам тези примери, които трябва да ми помогнат да накарам Бодхи да признае, че съм права, възниква усещане за тъпота и лепкавост – все едно дъвча безвкусна лепкава каша.

6. Бодхи подлага на съмнение всички приведени от мен примери и казва, че всичко това не може да бъде доказателство за моето твърдение, защото аз не съм изследвала никаква статистика и дори нямам никакви изследвания в тази област.

7. Пристъп на отчаяние, самосъжаление и отчуждение от Бодхи.

8. Мисли: “Прост не ми стигат аргументите”, “Той ми оказва психически натиск и затова не мога трезво да мисля”, “Неговия интелект несъмнено е по-силен от моя и в това е целият проблем”, “Той просто търси повод да ми покаже колко съм тъпа”, - всичкото това време аз продължавам да бъда уверена в това, че моето твърдение, несъмнено, е вярно. Аз се усещам като майка с бебе (с концепция) на ръце, която е изгонена на улицата от безсърдечния Бодхи.

9. На предишния етап всичко можеше да спре и аз бих затънала в недоволство към Бодхи, в самосъжаление и в пълна увереност в това, че на мен просто не ми е достигнал интелект, че съм станала жертва на неговите нечистоплътни интелектуални манипулации. Но Бодхи иска от мен отговор – или аз аргументирано доказвам своето твърдение, или се отказвам от него.

10. Аз усещам почти физическа болка от разбирането на това, че аз едва ли ще мога да докажа своето твърдение, но и да се откажа от него аз също не мога – та то е вярно. Отново възниква НО към Бодхи за това, че ми причинява болка.

11.Той просто ме принуждава да направя усилие и да поставя това твърдение под съмнение. Не да се откажа от него, а да го поставя под съмнение и да направя разбор – има ли основания за него.

12. В момента, в който взимам решение да направя разбора, възниква много силно желание да не го правя. Това се усеща като мощна съпротива, преодоляването на което се усеща почти като физическа болка.

13. Мисли: “после ще си изясня”, “скучна тема”, “защо да мисля за такава глупост?”, “това твърдение няма никакво значение за моята практика”, “защо забърках цялата тази каша, трябваше да си мълча”, “може веднага да призная, че не съм права, за да ме остави на мира”.

14. Постоянни пристъпи на отчаяние, недоволство и физическа болка от разбирането на това, че ще ми се наложи да свърша тази работа.

15. Когато взимам решение временно да се откажа от увереността във верността на своето твърдение, за да му направя разбор от неутрална позиция, възниква съвсем истинска прострация – аз не мога да мисля, възникват хаотични мисли, които нямат отношение към работата, които не са свързани една с друга – истинско бълнуване. Аз разбирам, че не мога да се съсредоточа върху този размисъл.

16. Налага ми се да прилагам сериозни усилия, за да започна свързано да мисля по определена тема. Всяка мисъл ми се налага да обуздавам като бесен кон. Процесът на свързано мислене става много бавен – все едно всички мисли стават тежки и не тичат бодро из гората, вървят под дебел пласт мътна вода.

17. Целият процес на размисляне по темата се съпровожда от физическа болка, все едно се промъкваш през препятствия и постоянно те боли.

18. Когато възниква разбиране за това, че моето твърдение е съвсем истинска концепция и аз се съм имала никакви основания да мисля така, докато не проведох самостоятелно изследване и/или не изучих няколко външни изследвания, възниква съвсем истински ужас, че сега ще трябва да се откажа от вярата си.

19. Земята се люшка под краката ми. Струва ми се, че поглеждам в някаква бездна, където нищо не е известно. Струва ми се, че вярата, че рекламата в Интернет не е била интересна на никого е била моята главна опора в живота и как ще живея занапред без нея – не ми е ясно .

20. Самосъжаление, страх, тревожност, усещане за беззащитност, уязвимост.

21. Възниква желание да изместя от съзнанието си това, което съм открила току-що и да продължа да живея със своето убеждение.

22. При мисълта за връщането към известното и ясното възниква ясно усещане за мъртвешка тъпота. Правя усилие и се отказвам.

23. Усещам се уморена като след тежка физическа работа.

24. Възниква осъзнаване, резониращо със следните мисли: “В най-тъпите и уж “незначителни” концепции могат да се крият сериозни помрачения.”, “За практиката няма значително и незначително, определяно то битовите помрачено скали на значителността – загрижеността по повод на къшея хляб не е по-малко значима, отколкото загрижеността за милион долара, тъй като и двете загрижености в равна степен пречат на преживяванията.”, “Мрежата от такива дребни битови концепции съставлява една от сериозните опори на помрачения живот и ако само една от тях се разклати, в цялата картина на света могат да станат сериозни промени” и т.н. (оставям това за самостоятелни изследвания).

25. Устременост, радост, възхищение, безкрайна благодарност на Бодхи.

0087. Бодхи:

Типични грешки при изпълнението на социалните експерименти
Честа грешка, чието отстраняване ще позволи да се избегнат напразните опити е липсата на резервен план: план-минимум, който трябва да бъде изпълнен при всички случаи. Аз препоръчвам така – преди да се започне социалният експеримент (СЕ), ти отваряш тефтера си и виждаш – аха, последния път ми се е удало да направя еди какво си. Сега аз ще опитам да направя повече, но ЗАДЪЛЖИТЕЛНО в този експеримент трябва да направя поне една крачка напред – поне една, може да е много мъничка, но трябва да я направя на всяка цена. За целта ти си правиш план-минимум. Например, да вземем ситуацията със СЕ с разплащането в магазина с дребни монети, да допуснем, че до момента на теб така и не ти се е удало да поискаш книгата за оплаквания, тогава ти влизаш в магазина, обхваща те страх, теб са те напсували и ти вече нищо не можеш, освен да се махнеш от там. В този случай ти механично изсипваш парите на тезгяха, отваряш си устата и се насилваш да произнесеш фразата “Вие сте длъжни да вземете тези пари във всички случаи”, повтаряйки по този начин вече постигнато достижение, а после, когато те напсуват още един път, ти се насилваш да отвориш уста и мепанично да произнесеш фразата “Дайте ми книгата за оплаквания”, след което даже без да дочакаш реакцията на продавача веднага можеш да си тръгнеш, защото си изпълнила своя план-минимум и ще получиш резултат от него, защото виждаж, че си направил нещо такова, каквото преди не си могъл – и аз отново съм жив, нищо не се е променило, това не е толкова страшно.

Ако във всички случаи правиш това, което си планирал – даже най-нищожното действие, което е на крачка пред предишното – ти ще изпитваш чувство за победа, а това ще бъде един от играчите, които играят от твоя отбор. В противен случай ти подхранваш скептика, който твърди “при мен нищо няма да се получи”.

Още един прекрасен междинен начин – да присъстваш при провеждането на този СЕ от друг практикуващ. Въобще, удобно е да се провеждат СЕ по двойки – единият го прави, другият гледа, а после споделя своите наблюдения. Удобно е, когато отиваш на СЕ да имаш включен диктофон в джоба – в момента на СЕ страхът те парализира, после не помниш нищо, а диктофонът ще позволи, първо, да отбележиш всички детайли, а второ, да проведеш домашна работа – отново да препреживееш цялата тази ситуация няколко пъти, отстранявайки НЕ до такава степен, че поредното препреживяване да предизвиква смях. Такава домашна работа, според мен, е важен елемент в провеждането на СЕ.

Що се касае до чувството за малоценност, което се проявява у много от практикуващите – видите ли, аз не се занимавам с такива глупости, не мога да поискам книгата за оплаквания, а моят съсед без проблем ходи в магазина и се джафка с когото си поиска, а друг мой съсед вече от половин година разправя, че му се е отворило третото око... това чувство за малоценност се базира, естествено, на навика да го изпитваш, но също така и на концепцията, която произволно разделя практиката на “важно” и “неважно” не в съответствие с критериите, които ти сам считаш за адекватни, а в съответствие със значимостта на тези действия в очите на другите хора – преди всичко в очите на най-обикновените хора, напълно утрепани от НЕ. Аз утвърждавам, че СЕ са много важна част от практиката и мисля, че с мен ще се съгласи всеки, който е минал този етап на практиката, почувствал е всичко това на собствен гръб, сблъскал се е със своите социални страхове и съпътстващите мощни НЕ и ги е преодолял и от гледна точка на практиката няма абсолютно никакво значение какво именно правиш – вдигаш въстание в Тибет против китайските окупанти или се опитваш да поискаш книгата за оплаквания – тези действия са ЕДНАКВО значими, ако при тяхното изпълнение се изпитват НЕ с еднаква интензивност. Ако ти считаш, че твоят е по значим само затова, защото в очите на мъртвите хора това действие е по-мащабно, по-голямо, то ти въобще не разбираш същността на СЕ и правиш не СЕ, а нещо друго – например, удовлетворяваш своята жажда за впечатления, поддържаш собствената си важност в очите на съседите и т.н. – т.е. занимаваш се не с ППП, а точно с обратното – култивираш помрачения.



Голяма значение има не само препреживяването на СЕ отново, но и честно направения домашен анализ, в който ти ще направиш разбор на всичко – ето тук аз съм проявил това, тук онова и ако препреживееш проведения СЕ няколко пъти докато възникне смях или безразличие, тогава разсъдъкът ще престане да бъде блокиран от страх, тогава ти сам ще можеш лесно да видиш много от това, което преди не си виждал.


Сподели с приятели:
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   24




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница