Рис: Преодоляване на механичната нужда от ядене

Както се изяснява, много от моите концепции, емоции и механични действия са свързани с храната.

Мен, както и повечето хора, в детството са ме учили на това, че трябва да се яде обезателно, че да ядеш – това е свято, а да изпитваш глад – много вредно, да го изтърпиш това е невъзможно – може да отслабнеш, да се разболееш от гастрит, авитаминоза и др. Ако изведнъж нещо ми се е приисквало да ям, родителите ми и всички останали роднини започваха активно независимо от мястото и по всяко време да работят за моята храна. Помня, че дори на кино съм ходила със сандвичи. Свикнах с това, че стомахът ми трябва винаги да е задоволен, при това веднага щом се е появило желание за ядене. За това, отивайки към вкъщи, винаги съм била загрижена за това, дали там имам какво да ям, а ако изведнъж нещо ми се прииска, а това го нямам? Моите родители (достатъчно дълго живях с тях) винаги имаха всевъзможни запаси от различна храна. Всички винаги бяха сити, дори повече от сити. Такава загриженост винаги ми е била присъща и все още живее в мен. Сега с удивление разбирам, че желанието ми за ядене възниква без реална нужда от това да ям. Почти никога не съм гладна, когато ми се прииска нещо да ям. С още по-голямо учудване разбирам, че да преодолееш желанието за ядене – това е най-лесното от лесните неща. А по сравнение с отстраняването на негативните емоции си е направо нищо. Отклонявам вниманието си от яденето и желанието ми да ям, а след това проблемът изчезва от само себе си – изобщо забравям за него. Струва ли си да градиш част от живота си (а въпросът за покупката на храната заемаше доста голяма част от времето) и да се притесняваш за проблем, чието разрешаване изисква минимални усилия.

В 99% от случаите за мен храната е удоволствие – това е развлечение, възможност да получиш впечатления (т.е. ПЕ) от приятните усещания. Също така това е един от най-разпространените начини да се отклониш от НЕ – докато нещо ям, на мен ми е вкусно, не ми е до НЕ, а когато вече съм се наяла, аз смилам храната и този процес, по времето на който аз съм в достатъчно вяло настроение, там и НЕ са по-слаби, и желанието да се заема с тях е по-слабо, нещо като един вид заспиване, забрава, изпадане за кратко от живота. Сега виждам колко често ми се иска да “захапя” своите “неприятности” (т.е. НЕ), и това, че аз не го правя, ме кара да се занимавам с тяхното директно отстраняване, тяхното разплитане, а не да протакам време. Мисълта за ядене е като мисълта за наркотика. И ако не реализирам моментално желанието си за ядене, то започвам да чувствам нещо, което ми се иска да нарека “абстиненция”, и ако не знаех за това, че НЕ могат да се отстранят, сигурно щях да се държа като наркоман без наркотик.

От една страна аз винаги се грижа за това да имам храна за всеки случай, а от друга страна наличието на ядене поражда у мен желание да я изям. По този начин кръгът се затваря, аз се обричам на постоянно ядене (да отбележа, че ям не чак толкова много, но страдам от излишни килограми, като основната част от проблемите е именно психологическа). Сега мен изобщо не ме вълнува, че у нас има ядене. Аз знам, че освен ябълка преди сън нищо друго не ми се полага и това ме прави изключително спокойна.

Яденето – това е цял ритуал, както виждам сега, изискващ количества от мисли и действия – трябва да се измисли какво да се купи, да отидеш до това място, да го донесеш, да го приготвиш, да го сложиш по чиниите и т.н. Всичките тези занятия са също развлечения и впечатления, които изпълват моя живот, създават илюзия за смисъл, вкарват те в състояния на забрава. Сега, когато знам, че освен ябълка аз нищо друго няма да ям вечерта, възниква паника – как така, а какво ще правя? Не мога да повярвам. Излиза, че нямам избор! Ако не започна да изпълнявам ритуалите, свързани с яденето, аз не знам с какво да се заема и започвам да мисля как да отида до видеотеката, или как да попрочета нещо, не за да разбера нещо, а за да прекарам някак си това време, някъде да се дяна. Навярно това се случва с хората, които се отказали цигарите. Както виждам, моята зависимост от храната е пак толкова силна, не толкова на физиологична, колкото на ниво психологически навик. Сега виждам, че ми се е появило огромно количество време и специфично чувство за свобода, “пространство”, което толкова неприлично съм запълвала. Всъщност, днес не знам как ще прекарам вечерта. Пред мен е пълна неизвестност. Няма и намек за ежедневието. Чувство на огромно освобождаване. Все едно че преди съм живяла до същество, наречено Стомах, за което съм била длъжна да ухажвам, да го храня и да се грижа за него, да тичам при него всяка вечер, редовно да му се обаждам, за да питам как е, какво се случва с него, а сега този приятел си тръгна. И сега вече не е нужно да отделям за него цялото това внимание и най-накрая мога да си живея живота, забравяйки за неговите проблеми.

Наблюденията над другите хора понякога показват това, което аз самата не мога да видя в себе си. Нали все пак когато изпитвам силна НЕ, но вниманието и яснотата са равни на нула. По този начин процесът на протичане на НЕ, разделен на съставни, отчасти губи своята сила.

Наблюдавах целия процес на възмущението в самата себе си. Ситуацията е следната: казах на колега от работата да донесе някакъв документ. Минава половин час. Аз виждам, че тя е заета със своите си неща (всичко се задълбочава от това, че тя е се занимава с работа, а с лични писма), като в същото време аз имам нужда от тези документи. Ще проследя процеса за “усещане на тази нужда” поетапно. Възниква мисъл: “По дяволите, вече един час нищо не правя, занимавам се с нещо свое, а ТРЯБВА да се работи (загриженост). Ще се заема с документите. Така, какво имаме сега... това го намерих, това намерих, но трябва да има още един документ – къде е тя – пише писма и мисли своето (и тук с увеличаване), е как така тя си позволява да пише такива писма по това време. Аз нали й казах!! Толкова ли не е ясно, че трябваше веднага да се направи това, което аз казах! (възмущение в стадий на лека полуда)”.

Ядоса ме това, че тя не разбира, че този въпрос касае работата. Че тя не осъзнава неговата сериозност. Възмущението възниква на базата на несъответствието на нечие поведение с моите представи, които смятам за “справедливи”: “Не, вие само вижте – тя продължава да си пише своите писма! Тя дори не си мръдва пръста, за да промени нещо!” Възмущението е ярка форма на раздразнението, което често може да бъде потискано от социалните страхове и други НЕ, а възмущението е вече по-близко към откритото проявление. Мога да започна да викам на цяло гърло: “Какво става?”. Много често това е съпроводено с обръщение към “висшия съд”, който е и длъжен да ме подкрепи в концепцията за “справедливост” на възмущението – всичко, което говоря и мисля, се казва не само на себе си или на някой друг, но още и на някаква въображаема аудитория. В състояние на възмущение се признават абсолютно неопровержими истини, за които само преди 5 минути нямаше и да се сетим. Те се раждат веднага, за да подкрепят “справедливостта” на НЕ. Ако аз съм в спокойно състояние, то просто взимам и решавам въпроса – напомням още един път, определям точните срокове, т.е. действам конструктивно. В спокойно състояние аз не мисля за това, кой какво трябва да прави, как е правилно и т.н. Всичките си усилия аз ги насочвам, за да реша това, което ми трябва. При възмущението се извършват редица безсмислени действия. Аз съм обладана от тях като невменяема и точно в този момент именно НЕ ме ръководят изцяло – с думи, движения, интонации, всичко подред.

Дори да почувстваш една НЕ и веднага започват да изплуват всякаква концепции, “принципи” – по някакъв начин започвам да разбирам всичките тези “трябва” и “не трябва”, “така” или “не така”. И това е разбираемо: ако аз чувствам загриженост от това, че трябва да работя, то започвам да подчинявам всичко на това – сега значи трябва всички да работят.

Излиза, че хора, които мислят, че някой им е длъжен, са най-нещастните, защото преди всичко те са длъжни да изпълняват тези “дългове” сами. Човек се намира в плен на правилата, които той е приел да изпълнява просто затова, че така са се получили нещата, че така са го научили. Той може много да се мъчи от това, че ги изпълнява, но дори на самия себе си не признава, че се измъчва – той смята, че това е изпълняване на неговия дълг, че това е свещено и не може да допусне и мисъл за това, че т.нар. “необходимост” е само приемане на доверие на нечии механични убеждения, които някой на свой ред без да се замисля е приел от други и т.н. Цял живот човек плаща сметки, които не е подписвал. Следва договор, чийто текст не е чел. Например, сред най-разпространените примери за проява на концептуално чувство за дълг – това е общуването със стари и болни роднини, да ги подкрепяш, да се грижиш за тях, въпреки, че не изпитваш никаква симпатия към тях и човек с години може да се мъчи, превръщайки се сам в озлобено и ненавиждащо същество с потиснати желания. Или спазването на правилата за учтиво поведение спрямо хората – независимо от това, интересен ли ти е човекът или не, ти си “длъжен” да кажеш “здравей”. Обърни внимание – ако на улицата (особено в присъствието на други хора) с въпрос “извинете, бихте ли ми казали колко е часът” към Вас се обърне човек и колкото и да ти е отвратителен, ти не можеш просто така да продължиш, все едно че тези думи не си ги чул – ти непременно ще преодолееш искреното нежелание да встъпиш с него в контакт и да отговориш, като проявиш акт на вежливост, т.е. узаконена лъжа. В този момент ти си като вдовица, която се е самобичувала. Прислушай се какво отравяне настъпва в този момент.

Изпълнението на “дълга” притиска човека, убивайки неговата способност да проявява искрени, свободни и радостни желания. Неосъзнавайки това той се намира в постоянно напрежение и се покрива с плътен НФ. Дори и да е изпълнил качествено своя дълг, това не го спасява от НЕ, които неизбежно при това възникват, и задоволство, получено в резултат на изпълнението на дълга, прави това отравяне още по-тежко.

Възмущението се превръща в желание да удавиш всичко наоколо, да направиш така, че всички да проникнат в тази НЕ и “разбирането” на дълга, да не се смеят, да не се радват, да не им бъде леко и безгрижно. Започват да оказваш натиск, защото не можеш спокойно да понесеш това, че този дълг, който са ти стоварили, някой друг не иска да изпълнява. Появява се обида – получава се така, че аз с моя дълг напразно се мъча, като виждам, че някой друг в подобна ситуация се чувства добре и прави това, което му се иска, въпреки всички концепции за дълга. Виждайки такова неспазване на правилата, по които живееш, е мъчително и поради тази причина като вълна се надига желанието да потушаваш: “каква е тази работа, как така няма да спазваш правилата!”. Много често съм наблюдавала именно такова възмущение при сексуално потиснатите хора – тях ги дразни проявата на сексуална свобода при другите хора: къси поли, голи рамене, голямата цепка на полата те смятат за срамна и неприлична. Ето и аз искам да направя така, че всички да са загрижени и да правят нещо за моя работен проблем (същото съм наблюдавала при майка ми, когато заради не измита чиния ние сме били готови да се скараме жестоко). Тогава този проблем придобива за другия същата важност, както и за мене, и конфликтът изчезва. Сега той прави това, което “трябва”, и в такова състояние той може да ми помогне. Да ми помогне не само във връзка с работата, но и психологически – той си разделя с мен безпокойството и на мен ми става по-леко (в по-лошия смисъл на думата, т.е. аз изпитвам задоволство). В детството си аз винаги съм искала да успокоя всичките си раздразнени и вбесени роднини, и всички ме обичаха за това, защото с мен им беше добре – та, нали аз споделям техните проблеми. Много добре моите безпокойства на работата споделя друга моя сътрудничка – тя разбира прекрасно цялата важност и с нея е “лесно” да се работи в състояние на полуда.

Виждам, че възмущението засмуква като блато и колкото повече хора се въвличат в тази загриженост, толкова по-справедливо то се усеща – все едно дава корени или застава на релси и продължава нататък. Когато другите не те подкрепят в твоята НЕ ти изпадаш в прострация, така че още един начин да се действа в съответствие с твоите желания, за да не изпитват хората НЕ – това е да престанеш да се въвличаш в НЕ.

За мен много важен винаги е бил следният въпрос – ето, човек се измъчва, а на мен не ми е все едно. Не искам той да се мъчи и аз желая да му помогна. Различните хора реагират на моите състояния по различен начин и тук веднага може да се види каква реакция това в мен предизвиква. Зависимостта от емоции може да се раздели на два типа – първия, това е когато всъщност не може да не отговориш, т.е. механическо въвличане без замисляне. Вторият тип – това е когато ти сам избираш да се замесиш, тъй като считаш, че това може да помогне, че по този начин можеш да “почувстваш”, да облекчиш състоянието на човек. От своя опит аз виждам, че ако ти чувстваш своето нещастие, а някой те съжалява, т.е. поне за секунда самият той се чувства нещастен, то това действа много разлагащо се. Самосъжалението ти само се усилва. На всичко отгоре може да възникне и задоволство, образувайки съвършено мъртво състояние. Същото е и със загрижеността – ако някой споделя твоето суетност, на теб може и да ти става “по-леко” (т.е. възниква задоволство), но тази болест не отминава, а се задълбочава. И аз съдя по себе си, че само този, който не споделя моята загриженост, може да стане за мен пробуждащо начало, но това зависи само от мен. Често се сблъсквам с това, че на работата не получавам достатъчно поддръжка от някой, въпреки че ми се струва, че “можеха и да помогнат”. Но после виждам, че именно благодарение на тяхната “непробиваемост” аз успях да преодолея трудностите и да стана също толкова компетентна, колкото тях. И това е най-важното – после аз вече спокойно се отнасям към възникващите проблеми, защото знам, че през това аз вече съм преминала, имам опит, а именно това е важното. Аз, разбира се, нямам предвид пълното игнориране на всички мои въпроси. Имам предвид ситуацията, когато на никого не му се занимава и говори с теб, той отговаря на твоите въпроси, но ясно се вижда, че в този човек няма никаква заинтересованост. Ето в такова отношение аз виждам реалната помощ. Да се научиш да бъдеш такъв не е никак лесно – необходимо е да се отстрани самосъжалението, да не чувстваш никакво НО към този човек, самия да не бъдеш въвлечен в НЕ.

Основният извод – иска ми се да не отговарям на страданието със страдание и да не изпитвам при това НЕ към страдащия човек. А как ще поискам да се държа, това е вече вторично – както ми се иска, така и ще постъпвам. Най-важното е тези желание да са обусловени не от концепции и НЕ, а от ОзВ, в желанието си да бъда по-искрена.

0010. Pmeson

Типичен разговор с типичната майка
- Кажи, ти обичаш ли малките деца?

- Да, аз ги обожавам, много ги обичам. И много ми се иска да имам внуци.

- А ако аз не харесвам децата, ако те не са ми нужни?

- Ето, разбира се. Какъв егоист трябва да си, за да ме лишиш от такава радост.

- Добре, да предположим на мен ми се прииска и аз ще си взема дете от детски дом, как ти ще се отнасяш към това дете?

- Това не става, що за глупост?

- Добре де, ще го обичаш ли, все едно е твой роден внук?

- Разбира се, че не.

- Тогава защо каза, че обичаш малките деца?

- Ама сравнение направи. Онова е чуждо дете, а това е моя родна кръвчица.

- Т.е. обичаш, но само “свои”.

- Някакви глупости ми говориш (ядосва се)

- И все пак – обичаш или не обичаш?

- Добре, обичам.

- Тогава защо каза, че дете от детски дом ще обичаш по-малко?

- Така, какво има тук непонятно?

- Не разбирам, затова и питам – един път обичаш, друг път не обичаш. Значи ще обичаш повече твоите внуци?

- Да

- Ама че глупости (много се ядосва, няма желание да продължава разговора)

- Кажи тогава какво означава “родна кръвчица” – еднаква кръвна група?

- Все едно не разбираш, глупак такъв, прости ми господи

- Т.е. какво излиза – ти ще провериш дали това е “твоя кръвчица” или не, и в зависимост от резултата ще обичаш детето повече или по-малко?

- Не искам с теб за разговарям, върви си.

- И все пак?

- (обърна се и замълча)

Подобни разговори, това е прекрасна възможност да прекратиш автоматичното доизмисляне на хората, тъй като когато разговорите текат по стандартните клишета на празните вежливи беседи, всичко е чудесно. Но ако само започнеш искрено да се опитваш нещо да изясниш, хората веднага стават такива, каквито всъщност са.

ППП – това е начинът за отстраняване на НЕ чрез механична, т.е. обременяваща и затъпяваща дейност, на лъжовните концепции. Дали всичко това прави човека по-трезво мислещ и способен да реализира радостните си желания? Помраченията отвличат вниманието, правейки ни тъпи, безразлични. А когато се проявяват ОзВ, то те не отнемат вниманието, а придават ясност, резонират с радостните желания, като външното внимание може да бъде насочено където искаме – към работата, ако искаш да работиш; към учението, децата, покупка на продукти, секса – където поискаш и при това ОзВ ще се развиват не по-малко стремително отколкото тогава, когато ти нищо не правиш, ако ти нищо не искаш да правиш. Ти може да се занимаваш с работа, която ти носи заплата, и едновременно да изпитваш нежност, предусещане, свежест на възприятията. А що се касае измененията, които се случват в нашия личен живот заради ППП, то те не отделят, а приближават тебе към симпатични за теб хора, тъй като отнемат глупостта, агресията и тъпотията пласт по пласт.

Ангажираността отслабва ОзВ, но тази ангажираност не радостна съсредоточеност, а проява на страхове, тревожност, механични желания и прочие помрачения. Ако ти “спиш”, т.е. зает си с механична дейност, в НЕ, то не изпитваш ОзВ, а ако ОзВ са проявени, то тогава не може да има ангажираност с дейност, и затова нещата трябва да се изпълняват пределно ефективно и целесъобразно.

Затъпява ни не всяка дейност, а само тази, която е обусловена от помраченията. Но ако дейността е обусловена от радостни желания, ако ти максимално си отстранил помрачените мотивации, то ти не “заспиваш” и може да правиш всичко, което поискаш, като при това изпитваш ОзВ. Особено силно това може да се почувства тогава, когато често изпитваш ОзВ. Тогава няма нужда от разяснения и няма страх от това, че ОзВ ще станат пречка за изпълнението на това, което ти харесва. Конфликтът между ОзВ и радостните желания не съществува и аз мога да изпитвам най-интензивни ОзВ в разгара на коя да е дейност – от секс до управление на търговска фирма.

Най-силно емоционалната зависимост се проявява по отношение на значими за мен хора: роднини, колеги в работата, началство, приятели. Бях изключително зависима от моя съпруг. Все ми е едно, ако някой в метрото нарече някого глупак, или когато пенсионерките се оплакват, че младежта тях не ги устройва – малко са тия, които реагират на това, въпреки че такива има. Но ако приятелката ми през сълзи разказва, че са и откраднали портмонето, то тук съчувствието, състраданието и възмущението избухват автоматично. Ако колега в службата се възмущава от глупавото поведение на шефа, то аз не забелязвам как моментално се “навивам”. Често съпреживявам с героите от филми и книги и виждам в това същата тази емоционална зависимост от персонажите, които не са ми безразлични. Такава реакция се култивира у децата от най-ранна възраст: “съжали мама, на мама й е толкова лошо, тя е изморена”, “как смееш, аз за стотен път ти говоря, а ти – никаква реакция”. Всички сме минали през тази школа.

Получава се, че ако в отговор на нечия емоция аз не проявя обичайната (и очаквана) реакция, то недоумението е най-невинното чувство, което възниква при носителя на емоцията, и при околните. Стана ми ясно защо учителите побесняваха, ако те крещят по някого, а то им се усмихва в отговор. Нямаше “законна” реакция! А това е посягане на непоколебимостта и правилността на света, повикване. Излиза, че борейки се със собствените НЕ е необходимо да се прекъсва механизмът на въвличане в чужди НЕ. Необходимо е да бъдеш готов за това, че “ответната реакция” от мен ще бъде не просто да чакам, а по-скоро да изисквам.