Рис: Личното възприемане на Бодхи (2002-ра година)

Това чувство, което се е появило у теб от неговите художествени разкази, в реалния живот може да се окаже съвършено противоположно. Аз, когато за пръв път видях Бодхи, се учудих на това, че той по мое мнение беше крайно недружелюбен (не само към мен, а към всички хора изобщо). Това се изразяваше не в наглост или грубост, а в това, че той не изглежда приветлив. Той пише за ОзВ (и пише така, че това поражда силен отклик), отстранява НЕ, и ми се струваше, че това би трябвало да го направи по-открит, да изглежда щастлив, но реално ти виждаш човек, който на пръв поглед е достатъчно хладен и странящ от хората по принцип и някакво особено щастие в него не се вижда. За мен това беше много странно, така че сияещ щастливец с разперени обятия в Бодхи ти няма да видиш.

Той няма да те погали по главата, няма да ти каже “горкичкият ми” и че всичко ти се е получило. Той просто ще ти даде препоръка и ако ти не я последваш и се обърнеш към него още един път, то той може рязко да ти каже, че тъй като ти не си изпълнил предишния му съвет, то няма смисъл да го питаш нещо друго. За това ако искаш състрадателен и “влизащ в положение” приятел, то ще ти се наложи да потърсиш на друго място – Бодхи за това не става. От своя опит виждам, че общуването с него трябва да се дозира така, че бидейки често близо до теб, да не стане поредния ти навик, част от всекидневието ти.

Има още един аспект за възприемане на Бодхи – като умен и вещ по всички въпроси. Той се проявява също така при хората, които са неуверени в себе си. Виждайки как се държи Бодхи и разбирайки, че това е неговото свободно проявление, ти може да започнеш да правиш същото, т.е. да копираш неговите маниери на общуване, маниерата на изказване, оценяването и като резултат ще мислиш и ще говориш същото, което и той, но свобода няма да почувстваш. Все пак значение има не формата, а яснотата и искреността. Няма разлика на кой подражаваш, ако то е чисто формално. Ще си останеш същия глупак, ако започнеш механически да подражаваш на Буда за това как той седи или яде. За мен това беше сериозен проблем: говоря нещо, смисълът на думите е точно такъв, какъвто искам да бъде, но начинът на изложение е точно като на Бодхи (аз това сама го чувствам) и от това думите стават празни и неискрени. Най-интересното е, че когато се освобождаваш от тази матрица, осъзнаваш, че тя не е твоя, и започваш да говориш както ти искаш, то може да видиш с удивление, че това, което наговори, има същия смисъл и даже сходна форма, но това вече е друго – това е твоето, а фактът, че отстрани то изглежда като това на Бодхи вече съвсем няма значение.

Изводът е такъв – всички твои помрачения, които те карат да бъдеш зависим от другите хора, близко до Бодхи благополучно ще се превърнат в зависимост от Бодхи. Механизмът на действието на помраченията ще сработи независимо от обекта, към който е насочен.

Има още много съществени и сложни за разбиране моменти. По-горе написах за това, че ако ти всъщност гориш от да измениш себе си, твоя живот, да се откъснеш от блатото на ежедневието и сивотата, то ти ще чувстваш Бодхи като много близък човек. Обаче тук също не всичко е еднозначно. Не може да се каже, че Бодхи, е уред за отчитане на твоя стремеж, че видите ли един път ти обърне внимание и това вече значи, че имаш успех, а ако е неприветлив, значи няма напредък. Четейки книгата и осъзнавайки съдържанието на предложените от Бодхи методи, аз виждам, че той “от и до” е изучил цялата тъпотия, която се намира в хората. Следвайки изработените от него методи аз виждам, че за да разбера добре всичко това, да го проследя в себе си, е необходимо да бъдеш МНОГО искрен човек. Да не се притесниш и да се страхуваш да си признаеш, че ти си абсолютно магаре, че главата ти е тъпкана с правила без каквато и да е основа, кое е хубаво и кое лошо, че ти на всичко реагираш механически без да се замисляш и че практически цял живот ти се занимаваш с това, да мислиш за това, какво другите мислят за теб, как гледат на тебе или си спомняш вчерашния ден, или пък мечтаеш за предстоящия обед, или си представяш как утре ще излезеш навън в нов костюм и всичко от този род. Всичко е изградено на това, че ти постепенно започваш да виждаш твоята мизерия. Лично за мен да си признавам всичките тези неща беше и си остава много неприятно нещо – нали толкова ни се иска да бъдем умни и значими, нали всички към това се стремим... Книгата на Бодхи – това е неговото признание в това, че той е бил пълен глупак, свръхпомрачен човек. Та, как иначе той би могъл да изследва всичките помрачения, без да ги е изпитал на свой гръб, без да е бил тъпо, злобно и механично същество. И точно това означава да бъдеш искрен – да погледнеш истината в очите, каквато и да е тя.

И, разбира се, не е възможно да се бориш с НЕ, ако смяташ, че те са законна и неразделна част от живота. Оказва се, че аз съм тази, която им дава право за съществуване. Погледнах на тази част от живота си и останах поразена. Моето утро е следното: аз трябва да ставам, някъде да ходя, нещо да правя. Ако аз съм “длъжна” да го правя – значи аз се мъча. Но аз чувствам, че трябва да съм “длъжна”, аз не мога да не съм длъжна на някого за нещо, поради това дори и с усилие, аз обличам кожата на роба, който на всички за всичко е длъжен. После работата – пак същото. Аз чувствам, че там съм задължена на всички, а най-важното – аз съм длъжна да работя (забравяйки за това, за какво всъщност това ми трябва, че това ми дава възможност да спечеля, да реализирам радостни желания и да получа удоволствие – за удоволствие или радост тук никой не споменава). И работата, която аз си избирам, е именно такава, която доставя огромно количество задължения. Аз съм счетоводител, а ако някой не знае – да бъдеш счетоводител в Русия, това означава да бъдеш постоянна жертва на практически ежедневните промени в законодателството, изпълнение на абсолютно безмислени изисквания на данъчните и прочие организации. Усещаш, че тази работа е създадена за хора с робо-мазохистични наклонности, които получават удоволствие от това, че всички подред се подиграват с тях. Въпреки че във всяка работа може да намериш възможност да се помъчиш. Това също успешно съм го правила. Както се казва – “желание да имаш”. Струва ми се, че дори и да имам избор, аз избирам тези обстоятелства, при които ще се мъча повече.

Днес успях да се откажа от НЕ. Това е много лесно – аз просто се отказвам да страдам. В това дори няма усилие. Аз страдам и се питам – “защо”? Преди не осъзнавах колко не го искам и това, че животът е длъжен да бъде тежък, е било мое дълбоко убеждение. А тук всичко е ясно – защо да страдаш? – разбирам, че няма защо и от това страданието изчезва. Колко е просто само, дори не мога да се успокоя! Погледнах се в огледалото и видях друг човек – откъм черти нищо не се е променило, но виждам много красиво и силно лице. Да бъдеш красива е също много просто.

Да направиш такъв “изкоп” под концепцията щеше да е невъзможно, ако преди това не прилагах огромно количество усилия за директното отстраняване на НЕ и по този начин нямаше да създам в тях временен прозорец, в който да се внесе малко яснота. Това не означава, че вече съм свободна от тази НЕ, тъй като остава механичният навик да я изпитвам, която все едно ще се наложи да премахвам с директно усилие, докато не бъде създаден нов навик, за да не изпитвам тази НЕ. Пък и концепцията току що е преминала в очевидно лъжовна област и сега ще трябва да се приложат усилия за нейното механично избутване – например, с помощта на практиката за механична замяна. Все пак се постигна ново ниво на свобода – аз получих възможност да възприема нов приток на ОзВ.

Например, имах много силно НО към момиче, което външно изглеждаше кротко, непрекъснато на всички се усмихваше с “християнска” усмивка, но аз виждах в нея куп помрачения и потиснати НЕ. Такова потискане на НЕ и изкуствено “пораждане на любов” водеше до това, че мъчителния вътрешен диалог (ВД) за това момиче, заемаше голяма част от времето, потискайки останалите теми, дори ВД за любовника. Сега, когато пиша този текст, изплуват тези НЕ, но когато възниква мисъл за отстраняването на НО, то моментално изчезва.

Отначало ще се спра на един чисто мъжки въпрос: не мисля за ефективен методът за притискане на члена в неговата основа в този момент, когато настъпва оргазмът. Първо, все едно като резултат усещанията се променят почти по същия начин, както и след оргазма с еякулация. Второ, такова механическо вмешателство носи достатъчно продължително, неприятно и дори болезнено усещане. Трето, след като не си се сдържал, значи не толкова силно си искал да спреш и желанието да свършиш е било достатъчно силно, особено в този момент, когато оргазмът се е прекъснал и прекъсването на еякулацията отслабва сексуалната наслада и ти стигаш до никъде – свършил си, удоволствие от оргазма не си получил и опит за свършване с еякулацията не си получил, като не си направил стъпката към изчерпване на механическото желание да свършиш. В резултат на това се създава предпоставка за масово настъпване на НЕ в състояние, когато най-малко си готов за това (след оргазма възможността за извършване на някакви усилия рязко е намаляла). И вместо да правиш това, което може да се прави след оргазъм – напълно да се отдадеш на получаването на ОзВ, ти започваш да изпитваш НЕ. Всичко негативно, което може да се прочете за т.нар. прекъснат полов акт, се отнася именно за тази форми на прекъсване и всички й модификации.

Задачата се състои в това да не достигаш до оргазъм, а не в това да започнеш механически да въздействаш на члена и да затормозяваш изхвърлянето на спермата. Следващото се отнася както за момчетата, така и за момичетата. Ако просто вкараш члена във влагалището и лежиш без да мърдаш, то това сигурно пак ще ти помогне да не свършиш, но сексуалните желания въобще не се ограничават до такива форми на секс, така че неизбежно възниква желание да намериш начин и да се движиш, и да удовлетворяваш желанията си без да свършваш.

Като начало предлагам аналог на работата върху тренажор – мастурбация. Още повече, че желанието да мастурбираш често възниква у хората, които не потискат сексуалните си фантазии. Мастурбираш до тогава, докато не почувстваш, че се доближаваш до оргазма, след което спираш. Предполагаме ти се е удало възможност да направиш 10 движения. Правиш пауза за 5 секунди и после пак правиш още 10 движения. Пак пауза и още 10 движения. Да предположим, че си направила 10 серии от по 10 движения и не си свършила. Значи може да се увеличат количеството движения за един път и/или да намалиш прекъсванията между сериите.

Напълно е възможно, че ще ти потрябва седмица или месец, за да отбележиш прогрес. След това или успоредно с това ти преминаваш на реален секс. Много желателно е твоето момче да е наясно с твоята практика и да ти помага в това, като спира на твоята заповед “стоп”. Правиш серия, да речем по 10 движения – и спираш. Още 10 – и пак спираш. Всеки си подбира честотата и количеството повторения. Задачата на партньора – да се включва в процеса, когато ти мърдаш и незабавно да приключва когато ти спираш. Това ще ти позволи да бъдеш уверена в това, че когато ти спираш, то спират и всички движения. За много момичета тренировки от този тип ще изглеждат безсмислени, тъй като много от тях въобще не могат да изпитват оргазъм или за това те трябва доста да се постараят. Но ако ти премахваш НЕ и концепциите, свободно реализираш своите сексуални фантазии и не свършваш по един-два месеца, тогава сексуалността започва бурно да се развива, а проблемът за избягване на бързия оргазъм става толкова актуален, колкото и за момчетата.

Изпълнявайки такава практика ти започваш по-ясно да чувстваш състоянието на ръба на оргазма, ще бъдеш по-уверена в своите действия. Аз разбирам, че описанието изглежда много техническо, но тук става дума именно за техниката – техниката за преодоляване на автоматизма в свършването. Този механизъм ми се струва е въпрос продиктуван от желанието за компенсация – иска ти се да наваксаш всичко пропуснато в детството и юношеството. Все пак първите еротични фантазии се проявяват докато си на 3 години, активно заявяват за себе си когато си на 5-6 години, но до 14-20-тата си година, като правило, ти не можеш да се занимаваш със секс заради родителите си. А после, когато по закон вече ти е разрешено и даже след 18 години, когато според обществения морал вече може да правиш секс, ти все едно не си способна на нищо, тъй като ръцете и краката са ти свързани с ужасен конгломерат от страхове, НЕ, концепции, свързани със секса. Все пак тези механизми, които обществото ти е насаждало с цел да възпрепятства твоя секс от 3 до 18 г. възраст, за разлика от компютърната програма нямат вграден механизъм за деинсталиране и продължават да влияят през целия ти останал живот, докато не пристъпиш към тяхното целенасочено отстраняване. По този начин, тъй като никаква възможност за секс или дори някаква еротика за деца в нашата култура не съществува, произтича жестоко потискане на сексуалността, а като резултат получаваме грандиозно количество нереализирани сексуални и еротични желания. От тук и трескавата потребност да свършим. По тази причина трябва да започнем с техническите методи, позволяващи да преодолеем механизма на хиперкомпенсация.

Що се отнася до сроковете. Достигането до изкуството на увереното достигане до ръба на оргазма може да отнеме година или две, но си струва, тъй като избор няма, защото ще има или безкрайни оргазми и никаква практика, или ще има потиснати сексуални желания и, съответно, също никаква практика.

0017. Пси:

Анализ на влечението да бъдеш жертва
Удаде ми се да разгледам в себе си мощно подводно течение, незабелязано преди. Не съм го забелязвала, защото напълно се асоциирах с него и да погледна отстрани на него беше невъзможно. Тоя е явлението – желание да бъдеш жертва (на обстоятелствата или несправедливото отношение на другите). Ролята на жертвата по някакъв начин постоянно ме поглъщаше и се включваше механичната потребност да и подражавам, въпреки че ако ме попитат дали искам да бъда жертва, то щях да почувствам недоумение. Кой ли иска да бъде жертва? Освен това един път ми бяха вече казали за тази моя склонност и аз откровено се замислих над това, но яснота в онзи момент нямаше, тъй като нямах достатъчен опит да се самонаблюдавам. Пък и нямаше достатъчна нужда от самонаблюдение. Сега имах възможност да видя механизмът на желанието да бъдеш жертва директно в процеса на премахване на самосъжалението. Директното усилие по премахването работеше, но аз исках да поработя и на втори фронт – да намеря неговите концептуални корени.

Защо ми става жал за себе си? Аз съм самотна, хората около мен ми отделят твърде малко внимание, аз съм оставена жена с дете-инвалид, и изпълнението на елементарни битови дейности, такива като отиване до магазина, взимане на вана или посещение на лекар, стават сериозен проблем. Да не говорим за моето “лично време” – готов сценарий за роля на “жертва”. От друга страна трезвото разглеждане на обстоятелствата не дава яснота – както точно ме прави нещастна. Освен това всичко е във възможностите ми да го променя, ако поискам, но парадоксалното е, че не искам да променям нищо. На мен И ТАКА МИ Е ДОБРЕ. Луда работа! Просто е създаден стереотип, че в горе описаната ситуация (между другото, както се изясни, тя далеч не е единствената) човек се явява “жертва”, значи, следователно, трябва да се чувства като такава. И аз по някакъв начин се идентифицирам като “жертва” в съответствие с шаблоните, моментално се превръщам в нея без да имам никакъв избор. А “жертвата” съответно трябва да “страда”, т.е. преди всичко да изпитва САМОСЪЖАЛЕНИЕ. Възниква сериозно противоречие: от една страна аз се стремя да се освободя от НЕ, а от друга признавам нейното пълно правомощие, тъй като се опитвам да съответствам на ситуацията. Получава се затворен кръг. Ако много години подред си “съответствал на ситуацията”, т.е. било ти е свойствено при определени условия да изпитваш определени НЕ, то при възникването на тези условия или на някой от компонентите им, сработва инерция, и ти се спускаш по коловоза и отново изпитваш НЕ. Опитът да ги отстраниш води до объркване: как така ти не се опитваш да страдаш в ситуация, когато това е “естествено” и даже “задължително”. И това се отнася не само до САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, а и до всяка друга НЕ.

Наблюдавайки по-нататък аз разбрах, че ролята на жертвата е една от моите “любими” роли. Възпитавана съм така, че човек винаги е длъжен да жертва нещо: здравето си заради вилата и запасите за зимата, свободното време и възможността да се занимаваш с любимите неща заради семейството, децата, реда в къщата, “законите на човешките общежития” и други глупости. А защо – никой не ми обясняваше. А никой всъщност не е и питал. И ако в детството или ранното юношество ролите на жертва са били епизодически, то фактът че съм омъжена, да не говорим за раждането на детето, накара схемата да работи на пълни обороти. Отвори се обширно поле за “саможертва”. Ролята на жертвата стана самостоятелно явление, заживя своя живот по своите закони и веднага щом възникна ситуация, свързана със “саможертвата” или със “самопреодоляването” или със “незаслуженото отношение”, то процесът се включваше автоматично: “аз” изчезвах, отстъпвайки сцената “на нея”. И през цялото време това беше една и съща “жертва”, задвижвана от същите тези механизми, имаща едни и същи реакции. С времето са се изработили много отключващи механизми, привикващи “жертвата” към живот. Стигна се до там, че достатъчно условие за неговата поява е могло да бъде просто присъствието на човек (почти всички мои познати ), при което аз понякога се чувствах жертва, или да се намирам на това място, където ми беше свойствено да играя своята роля (почти всички места, където ходя доста често ).

Същността на “жертвата” е да преодолява, т.е. колкото и парадоксално да звучи, “да бъде силна” въпреки обстоятелствата! Именно този нюанс преди не ми позволяваше да стигна до разбиране на ситуацията. Работата е там, че извършвайки преодоляване, по този начин аз отделях ситуацията от всички други явления като несправедлива и незаслужена от мен, но аз трябва “да бъда силна” и аз ще преодолявам, т.е. ще се самозалъгвам: “ето, той не ми отделя достатъчно внимание, а аз, разбира се, не заслужавам такова отношение, но след като той е такъв, голяма работа” или “аз съм болна, нямам сили дори до тоалетната на отида, а никой не се интересува, не ме поглежда, никой дори чаша вода не ми подава, но аз нали съм силна, аз ще докажа, че аз съм способна да се справя с всичко, а не като някои други”. Ето и още един интересен пример: реплика от страна на родителите: “ние не си дояждахме, не си доспивахме, за себе си изобщо не сме мислили, правихме всичко за децата, а ти тук се занимаваш с твоята философия, зачеркна всички ценности. Както и да е, Бог ти е съдия”. Т.е. “жертвата” доказва на самата себе си, че тя не е жертва, тогава когато напълно е съгласна с несправедливостта на обстоятелствата, което всъщност я прави “жертва”. И най-интересното е, че преодолявайки или не преодолявайки, “жертвата” все едно продължава да страда наслаждавайки се от самосъжалението. Какво “тя” получава от това е друга тема. Тук, както виждам, съществено се явява осъзнаването на това, че само голямото усилие за преодоляване се явява измислено. Какво да преодолявам, ако няма “по-добри” и “по-лоши” обстоятелства, тъй като не обстоятелствата пораждат НЕ, а аз сама правя избора си – какво сега да изпитвам. Какво да преодолявам, ако аз съм “жертва” само защото се считам за такава? Как нечие отношение или някакви условия могат да повлияят на моята способност да изпитвам онези възприятия, които искам? Така че сега, веднага щом сработи самоопознаването в ситуация, съответстваща на ролята на “жертва”, аз се съсредоточавам именно върху директното отстраняване на НЕ.