Сборник статии 01 Предговор
Рис: “Отчет за пътуването до родителите ми”
Изтегляне 4.21 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 0030. Скво
0029. Рис: “Отчет за пътуването до родителите ми” И двата дена от пътуването посветих на това, че отстранявах вълнението и препрочитах своите бележки и бележките на Скво за привързаността към роднините. Не ми се удаде да посветя на това цялото време, с което разполагах, тъй като в присъствието на Н. и К. възникваха сиви състояния като реакция на тяхното вяло състояние и липсата на устрем. Вниманието ми постоянно се разсейваше с тях. Но усилията не бяха напразни, тъй като разбирах, че като съм пристигнала в града си, аз ще видя стотици такива хора и че обстановката, която ще ме обкръжава ще бъде 1000 пъти по-негативна. През целия път: в метрото, летището, самолета, аз непрекъснато полагах усилия, но НФ, както и преди, си стоеше. В един момент аз разбрах, че сама си позволявам да не правя максимално възможното, тъй като смятам, че имам още време докато пристигна, докато се наспя. Разбрах, че ВИНАГИ сама си позволявам да чувствам именно това, което чувствам. Когато ми е ясно, че нямам избор, аз прекратявам НЕ. Винаги изпитвам НЕ доброволно. Когато отивах да се регистрирам, аз лице в лице се сблъсках с една лелка на около 50 години и видях как веднага се прояви безпомощността, почувствах се безпомощна до нея. Тогава ми стана ясно, че ако още сега не откажа от това, цялото мероприятие е предварително обречено на провал – ще си остана същото услужливо момиче, което си бях. Това се усещаше като нещо невъзможно – да дойда тук и да се чувствам в този град така, както преди. Не знам защо, но имах усещането, че ако се поддам на всичко това, то съм загубена. Именно там, аз не бива да бъда такава. Тогава аз се впих в гърлото на своята жалост и безпомощност и я разкъсах на части. Стоях до онази лелка, хвърлях се всеки 2-3 секунди и раздирах това състояние. Това бяха истински яростни изхвърляния и след минута аз се почувствах освободена. Представих си, че виждам майка си и се почувствах абсолютно равна с нея. По-точно, не видях никакво нейно превъзходство, не бях по никакъв начин свързана с нея. Изведнъж разбрах, каква глупост е това – да се страхувам от някого, когато в мен има ТАКАВА сила. Аз изпитвах плахост не само пред майка си, но и пред сестра си, тъй като тя макар и да не е по-голяма от мен, но изглеждаше много уверена в очите ми и това винаги изостряше усещането ми за безпомощност. Тук аз разбрах, че този, който не е направил тези усилия, който не се е откъснал от механичните отношения с родителите си и другите си роднини – то той не е направил нищо, колкото и уверено да изглежда и колкото и високо да вика. Почувствах, че в мен няма нито капка страх пред сестра ми, както и да реши да се държи, а тъй като аз й написах писмо преди година за това, че искам да прекъсна всякакво общуване с нея за няколко години, то предполагах, че от нейна страна е възможна всякаква реакция: от претенции, изпълнени със самосъжаление и уличаването ми в това, че съм кучка и правя това, което искам, без да се съобразявам с хората (това вече се е случвало) до грубо пращане по дяволите. Беше ми все едно какво ще ми каже – аз исках да се срещна с нея и да разбера що за човек е тя, какво ме е държало с нея толкова години, какво се е случило в нея през тази година. Независимо от това, че аз постоянно полагах усилия, чувствах освобождаване от безпомощността, чувствах яростност, постоянни и доста интензивни ФП (физически преживявания) в областта на челото, физически се чувствах ужасно. Не можех да спя от напрежение – и карах все така в продължение на няколко дена. Не ми се ядеше, ядях само защото разбирах, че са ми нужни сили, но ми беше абсолютно все едно какво ям – не чувствах вкуса на храната. Когато пристигнах в К. всичко продължи по същия начин. Пътувах в таксито покрай тези магазини и табели, покрай надписа “К.”, поставен при влизането в града, покрай която хиляди пъти бях пътувала като дете с родителите си. Само преди две седмици самата мисъл за този глад предизвикваше една камара НЕ: вина, страх, безпомощност, а тук а пътувам сред всичко това и накъдето и да погледна – отвсякъде се сипят спомени и не за някакви хора или събития, а за моето състояние, за тогавашния ми мироглед. Отидох да се наспя в хотел – беше ранно утро. В хотела не се усещах в К. – никога не бях идвала в този хотел и като не гледах през прозореца ми се струваше, че съм просто в непознат град. Като се събудих разбрах, че и тук също далеч не съм в затишие. Събудих се без НЕ изобщо, но започна да се надига друго усещане – че всичко е наред, че съм си вкъщи, че за никъде не трябва да бързам. Не биваше да се отдавам на забравата нито за секунда, тъй като това беше същата тази безпомощност, но тя се прокрадваше внимателно и незабележимо. Обадих се на сестра си и й казах, че искам да се срещнем. Тя се държа така, както съвсем не очаквах – беше много мила, като че се бяхме разделили вчера, повика ме да отида при нея на работата й. Разбрахме се да се срещнем и аз усетих, че започвам да се чувствам с нея така както преди. Като че тя е толкова готина, толкова ми се радва и аз веднага ставам мило и добро момиче. Отново същата тази безпомощност до “добър” и силен покровител. Не бях готова за това, но това не ме изкара извън релси, продължавах работата си. После отидох в едно кафене, където като дете често ходих с баща си. Разбрах, че основното детско усещане е бил страхът от живота и аз се криех зад родителите си, зад роднините си, но нищо не ми даваше усещането за защитеност. И сега виждам много добре, че всичко, което искам да направя е да отстраня този страх и да престана са се хващам за някакви опори. Пътувах в трамвая и трябваше да сляза на спирката край завода на майка ми. Тя през целия си живот е работила в този завод и това място здраво се асоциира с нея, там често с баща ми я чакахме в колата. За мен да попадна там беше все едно да се окажа лице в лице с майка си и аз видях, че в мен няма чувство на вина – нито капка. Това не ме накара да се отпусна. Продължавах полировката. Вървях по улиците на своето детство – всичко е толкова близо, може за час да обиколя всичките си детски места. Вървях към своя блок, макар че не знаех има ли някой вкъщи. Реших, че ще се отбия, но още не си представях какво ще правя. Забелязах че щом само се загледам в улиците и веднага изпадам в старото състояние. Няколко пъти се подхлъзвах без да го забелязвам, а после по някакъв начин разбирах, че макар и да не съм забелязала, но вече съм се поддала, след което се връщах. Бях близо до къщи и реших, че е време да се отбия и да погледна тези хора в очите. Вероятността майка да си бъде вкъщи беше много малка, тъй като тя почти през цялото време е на село със своята майка. Беше ме страх да я видя, но аз мислено си казах, че предпочитам да я видя, че съм готова за това. Само с баща ми експериментът не би бил толкова успешен, тъй като той не е толкова привързан и не е толкова разговорчив, а на мен ми се искаше да поговоря с тях като с хора – да разбера що за хора са те сами по себе си, тъй като всичко, което помня за тях са спомените ми отпреди три години и много неща биха могли да се изопачат. Звъннах по телефона, майка вдигна. Не почувствах никакви НЕ, само радост от това, че животът ми помага като ми дава най-сложното изпитание. Бях готова за това, че отново ще бъда безпомощна, че ще я видя ужасно остаряла. Нямах чувство на вина, бях външно спокойна, вътре в мен вървеше полировка. Постоянно помних Скво – разбирах, че нито един човек, освен нея не е правил това. Съсредоточеността ми върху нея ми придаваше устрем. Майка отвори вратата, радостно каза: “Дъщеричке, влизай!”, прегърна ме през раменете и с ужас в гласа каза: “Ти какво, даже няма да ме прегърнеш ли?”. Не реагирах по никакъв начин на думите й, в мен не се раждаше нищо, никакъв отклик или неприязън, изобщо нищо. Като ме гледаше тя постоянно започваше да плаче, но аз разбирах, че за нея това е вече толкова привично състояние, че даже не прилича на болка или страдание. Аз се бях готвила за много по-лошо. За мое учудване, тя се оказа добре осведомена за това какво е моето отношение към нея, макар че й бях писала за това само веднъж. Тя беше разбрала, че не я обичам и видимо вече беше свикнала с тази мисъл. Беше ми все едно за какво ще си говорим с нея, важното беше да видя що за човек е тя, какви са възгледите й за живота. Тук тя също ме учуди. Тя напълно признава това, че животът й е страдание зароди това, че аз съм напуснала семейството и не искам да общувам с тях, но че тя никога няма да се откаже от това страдание, защото това са човешки чувства и каквото и да се случи, тя ще тъгува за мен, че от онзи момент, когато съм се родила, в живота й няма нищо и няма да има нищо освен мен и тя не иска нищо да променя. Аз ясно виждах, че човек сам избира живота, който живее. Казах й: “Ти разбирах, че има начин да не страдаш цял живот, че поне по нещо ще приличаш на мен. На всичко, което й казвах, реакцията й беше една и съща: “Ти не си човек, не знам какво си, но хората не живеят така!” Тя счита, че Бодхи е дяовл, само че не може да разбере за какво са му необходими последователи. Когато живеехме заедно, струва ми се, че тя не забелязваше моето състояние, макар че аз бях в постоянно депресия. Сега, като си спомняше моя живот, тя се сети и за това и каза, че е трябвало да ме отведе в лудница. Попитах я как става така, че тя твърди, че ме обича и в същото време не се радва на това, че аз не страдам. На това тя отговори само, че по-лошо нещо от това, което съм сега не може да има. Тя имаше предвид, че аз не реагирам на нейните НЕ със свои НЕ в отговор, че тя не предизвиква в мен съжаление. Разбрах, че всичко, което й е необходимо, това е да й се обаждам и да мисля за нея. Как живея аз, към какво се стремя, каква съм аз – нея това въобще не я интересува. За нея би било по-добре да бъда пияница или каквото и да е друго, само да не я забравям. Та просеше обещания, че ще и се обаждам. Казах й, че не е възможно да й дам никакво обещание до тогава, докато тя не се откаже от своите негативни емоции, а тъй като аз не вярвам (пък и тя също), че тази позиция ще се промени, с нея няма да общуваме никога. Тя ридаеше, казваше, че само аз мога да й помогна, но аз ясно виждах, че само тя самата може да си помогне и че тъкмо тя самата не го иска. Разбирах, че е безсмислено да й казвам всичко това, но на мен ми беше все едно. Стори ми се, че страданията са я променили – тя е станала по-малко инат, отколкото беше преди, в нея я няма онази злоба, и не мога да я сравня с Р. – тя е като невинно котенце до нея. Макар че и преди бях забелязала: щом само се разболеех, тя веднага ставаше “добра”. Механизмът тук е същият: щом се появи по-силно страдание, тя просто забравя за по-дребните. Сега тя твърди, че всичките й НЕ са били просто прах в сравнение с тези, макар че аз помня, че тя ВИНАГИ беше озлобена в по-голяма или по-малка степен. Подозирам, че възникването на мисълта за това, че тя е станала по-склонна да разбира – това е същата ситуация, която описва Скво, когато изглежда, че тя разбира само затова, защото тя се съгласява с нещо. Чак сега разбирам, че това е било илюзия, че тя просто иска да общува с мен и затова ще говори с мен дори на теми, които не са й интересни. Само по себе си тези разсъждения са й скучни, тя иска да гледа внуци, а не да отстранява НЕ. Сега тя даже се е сдружила с баща ми – мъката ги е сближила, също и с другите роднини, които съм “направила нещастни”. Не ми беше сложно да и изложа позицията си и в процеса на разговора аз направих грешка – отпуснах се. Разбрах го по начина, по който си тръгнах. Казах, че повече няма за какво да говорим, че нито ще им пиша, нито ще им се обаждам, нито ще идвам повече, но се държах не като с чужд човек. Когато си тръгвах, то чувствах почти симпатия към нея и й пожелах да се избави от НЕ. Направих го така, сякаш пожелах на болен човек да оздравее, в това нямаше яснота, че само тя може да промени себе си. В това пожелание аз я съжалих, макар че говорих твърдо, за да не се утешава тя с това, че я помня, че за мен тя е чужд човек. Баща ми като чу това се развика, че това е ужас, кошмар. Тук аз си тръгнах. Излязох от къщи и разбрах, че нещо не е нарез. Скво пишеше, че тя е преживяла освобождаване, сила, която се поражда в нея, а аз не чувствах нищо. После разбрах, че всичко това не е “нищо”, а съжаление към майка ми, на което се бях поддала заради това, че тя слушаше това, което й казвах. Бях забравила, че нейното благоразположение към мен е следствие от това, че тя ме смята за своя, независимо, че като човек аз съм чудовище в нейните очи. Тя е сляпа, не вижда нищо, освен образа, който сама е измислила. Подкупиха ме нейната загриженост и разбирането, които прояви в самия край на срещата ни. Макар и в края, все пак се поддадох. Допуснах грешка и в това, че продължих често да мисля за това и да считам, че в обществото всичко е минало добре, защото успях да видя всичко това, издържах такъв поток обвинения и не се почувствах виновна. Готвих се за какво ли не, но не и затова, че ще ми се стори, че тя ме обича. На тази “любов” в мен се отзова самосъжалението. Само да приема такава “поддръжка” и веднага започвам да имам нужда от нея, прибирам оръжието и ставам безпомощна. Разбрах каква е тази прословута топлина към родителите. Скво писа, че това е един от тревожните сигнали и наистина е така. Това е същото съжаление, в което затъваш и ставаш неспособна да преодолееш каквото и да било, предаваш се предварително. Тази “топлина” е съжаление към тях и самосъжаление и докато това го има в теб, НИЩО не е възможно. Но аз разбрах това чак на следващия ден. На срещата със сестра си, отидох вече в ударено състояние – не усещах устойчива позиция, защото започнах да се съмнявам в това, че това, което изпитва към мен майка ми не е никаква “любов”, а комплекс НЕ и пределно механични желания. Това беше малка язвичка, но тя подкопа увереността ми. Не бях така добре подготвена за срещата със сестра си, както за срещата с майка – нейното благоразположение от тази сутрин ми беше повлияло. Аз се отпуснах и не обмислих добре какво да бъде поведението ми. В резултат, като я видях почувствах съмнения, които не можах да отстраня до края на разговора. Бях решила, че ще срещна онова момиче, което беше тя преди година. Тогава тя изглеждаше толкова объркана от своя живот, че на мен ми се струваше, че в такова състояние човек може да се реши на някакви действия. Тогава ми се струваше, че моите думи намират отклик, във всеки случай, тя ми говореше за това, че да се живее така, както живее тя не е възможно. Но за една година всичко много се беше променило. Независимо от това, че тя почти през дума изразяваше негативно отношение към мен и към всичко около нея, тя каза, че животът й я устройва, че нейното състояние й харесва, че обича драмата, а без НЕ животът е празен. Аз, естествено, започнах да говоря с нея за практиката. Питах я как става така, че й харесват НЕ, какво привлекателно има в тях, защо и е пусто без НЕ и т.н. Но тя нищо не можа да каже освен: “Нали разбираш, как бих могла да опиша това с думи? Аз го чувствам – не говоря за това.” Тя разказваше за някакви състояния, аз я питах какво има предвид и тя нищо не може да опише и да обясни и моите въпроси предизвикваха у нея див яд, който тя не криеше. Почти на всяка моя дума тя отговаряше с фрази от типа на “Престани да се хващаш да думите, стига си говорила така, колко може да продължава това, това са глупости, винаги си била майстор по създаването на концепции, какъв е този ученически подход, който ми поднасяш, не трябва да ме лекуваш, не трябва да се смяташ за по-умна от мен, поне веднъж помисли по друг начин, помисли сама...”. На всичко: тотално отхвърляне + раздразнение, като че всичко я вбесяваше. При това тя казваше, че позволява на НЕ да се проявяват, то те не я обземат, че тя във всеки един момент може да се откаже от тях, но не иска (типично самозалъгване на онези, които изпитват НЕ). Тя и сега като се държи по този начин се докосва до самата природа, изпитва вътре в себе си радост и светлина, но на нея й харесва именно такова поведение. Много отдавна не бях срещала толкова негативно същество. Тя уверява, че да се говори за вътрешния свят е безсмислено, “за това не може да се говори с думи”, на при това постоянно общува с хора. Аз се поинтересувах за какво си говори с хората. Оказа се, че за това, което им е интересно на тях, на нея и било все едно, това не й пречело да бъде в уравновесено състояние, да остава насаме със себе си. И всичко това го казва човек, чието лице се променя от НЕ всяка секунда: ту става мило котенце, когато вижда, че си настроен ласкаво към нея, ту се превръща в чудовище, когато вижда, че не се церемонят с нея. Мен ме учуди това, че тя по някаква причина общува с мен, макар че този разговор не й е интересен и й се струва пълна глупост. Оказа се, че го прави, защото задавам въпроси. Видите ли, ако аз мисля, че това ще ми помогне, то тя няма нищо против да ми окаже тази помощ – като бог спуснал се при хората. И тя винаги е била такава! Но аз я смятах едва ли не за светица, не бях забелязала каква е. Особено я вбеси това, че аз и казах, че не е искрена след като тя каза, че казва на хората, в това число и на мен, това, което те искат да чуят. Общо взето, усещането беше такова, като че аз я събличам, а тя с всички сили си стиска дрехите, не иска да признае нищо, не иска да се раздели с нищо. Мен тя ме сметна за студено, механично същество, практиката ми я смята за скучен, сух и тъп западен начин да се опише неописуемото с думи. Колкото повече я гледах, толкова по-ясно ми ставаше, че човек, който няма страшен комплекс на малоценност няма какво да прави с нея. Разбрах какво ме е привличало в нея – това че тя си беше останала такава, каквато беше и преди: постоянно да казва какво може и какво не може, каква трябва да бъда, какво да правя и как да чувства Тя постоянно обръща внимание на това какво казвам и се опитва да се наложи и да ме направлява и в същото време е много чувствителна към това, как говориш с нея и какво мислиш за нея. Отказът да следвам указанията й, несъгласието с нея и въпросите, в които не може да се наложи и в които чувства, че я парират предизвикват у нея бяс. Хареса ми всичко, което и казах. Бях честна и не скривах това, че я виждам агресивна, че нейната позиция е несъвместима с моята, че моят опит говори за обратното, че е невъзможно да преживяваш ОзВ, ако има НЕ. Хареса ми и всичко, което чух от нея, тъй като всъщност ние с нея чак сега се запознахме. Но не ми хареса как се държах, аз все пак бях пасивна, не бях праволинейна, бях миролюбива, видите ли, ние сме различни, като че ли това са дреболии! Всичко, което я интересува е да и обръщат внимание. За това тя е готова да говори с когото и да било и колкото повече се нуждаеш от нея, толкова повече тя се чувства като бог и покровител и толкова повече се кефи. Аз я попитах – как си избира хората, с които общува, но се оказа, че тя изобщо не избира!!! Хората избират нея. С мен тя общува само защото аз искам това – на нея й е все едно. По същия начин беше и по времето на нашето предишно общуване – аз исках да бъда с нея и тя ми позволяваше това. Забавляваха я шегите ми, изказванията ми, раздразнителността ми. Сега аз ясно видях, че съм живяла с илюзии – между нас няма никаква близост!!! Моята неискреност с нея вчера беше в това, че аз не й казах направо за това, че тя за мен е чужд, помрачен човек, с когото не искам да имам нищо общо, трябваше да стана и да си тръгна. Когато си представям, че правя така – чувствам честност – моите възгледи се отразяват и на моето поведение. А така излиза, че аз я усещам чужда, но общувам с нея по начин като че всичко е ОК. Всичко, което мога сега да направя това е да й напиша писмо, в което ясно да опиша всичките си впечатления от нея и мислите си по повод невъзможността за нашия контакт. На нея този контакт не й е нужен и от страни е доста смешно да пращаш по дяволите човека, към когото сам си се обърнал. Но на мен ми е все едно как изглежда това и какво ще си помисли тя. Аз искам нашият разрив с нея да стане не само в моите усещания, но и в реално поведение от моя страна. Мисля, че моето писмо ще я накара да побеснее и тя вероятно ще ми се обади и ще ме прати по дяволите, но аз това и искам – да си премеря силите с нея в открито противопоставяне. За мен да й се противопоставя означава да се противопоставя на нещо много важно в себе си, да се откажа от себе си такава, каквато бях. Твърде много спомени ме свързват с нея и да живея с мисълта, че между нас всичко е свършено – това значи да бъда СЪВЪРШЕНО друга, чак дъхът ми секва при мисълта за това. След срещата с нея отстранявах НФ, но той веднага възникваше отново. Виждах причината в това, че си позволих да изпитвам жалост към родителите си, а яркия стремеж към искреност изчезна. Това предизвикваше неискреност в общуването ми с Юлия, отсъствие на ясна позиция. Една лъже влече след себе си друга. Когато осъзнах наличието на това “топло чувство” (т.е. съжаление) и го отстраних, тогава разбрах за какво говори Скво – за мощта и освобождаващата се сила когато преживяваш разрив в привързаността към някого. Вървях из летището и бях готова да се разкрещя като диво животно измъкнало се на свобода. Спомних си за себе си като стоях в коридора, сбогувах се с тях и отстранявах съжалението. Разбирам, че това е било необходимо да се направи тогава, но след като не мога да променя миналото, ще преживявам това сега, ще живея така, сякаш в онзи момент съм изпитвала свобода – даже говорейки и правейки това, което правех, това е беше възможно. Разбрах, че без тази сила аз съм нищо, това друго ниво на възможности, когато ставаш наистина нечовек, това е нещо, което напълно откъсва от онзи скапан живот, който живеят всички. Няма нито една дума, която да мога да кажа на родителите си, всяка дума ще бъде лъжа. Ако те някога ме потърсят, аз няма да им кажа нито дума. Няма връщане. Не съм се съмнявала в това и преди, но сега го виждам особено ясно. Ако започвам да общувам с роднините си на същата механична основа, то ставам безпомощна и неспособна на никакви усилия, а друга основа няма, тъй като те са ми съвършено чужди и не са ми интересни. Ако отново започна да общувам само по навик, то аз веднага започвам да се нуждая от тях, като от опора, макар, че те не ми дават никаква защита. Разбирам, че общувайки с тях аз ще стана същата като тях. Видях дома си и разбрах как съм живяла – крила съм се от живота зад тези стени, в този апартамент, зад тези хора, като в затвор съм живяла сред всичко това. Има само два пътя: така както съм живяла преди и така както живея сега. Няма междинен път. Невъзможно е да се освобождаваш от страховете и да продължаваш онзи живот, защото той целият е построен върху обслужването на тези страхове. Всичко става на пух и прах, това като да се опитвам сега да се вмъкна в дрехите, които носих преди 5 години. Няма никакви алтернативи. Още веднъж се убедих, че практиката, с която се занимавам е именно това, което искам – преживявам ярко желание да се занимавам с нея.
“Злорадството и механизмът на насилието” Открих такава ПЕ, която ми харесва да изпитвам. Това е злорадството. Когато изпитвам злорадство ми се струва, че получавам такова удоволствие, че в това няма никакво страдание. И това е независимо от факта, че след като съм изпитала злорадство, ставам тъпа, възниква сиво състояние, изчезва устремеността, усещам умора, но когато има злорадство, аз не искам да се отказвам от него. Дълго време не можех да разбера защо продължават да възникват такива явления в живота ми като страст към възразяването, безпокойство по повод на чуждите достижения и симпатия към хора, които в последствие се оказват агресивни. Сега разбирам, че не съм виждала главното: на мен ми е харесвало да изпитвам злорадство, а то е проявление на агресията, ненавистта, белег за склонност към насилие. Никога не съм мислила, че съм склонна към насилие. Това се изясни абсолютно случайно – видях сцена във филм, в която едно момиче говореше с много подозрителни нетрезви мъже и когато те поискаха да я изнасилят у мен не възникна никаква симпатия към позицията на това момиче. За мен беше очевидно, че тя сама се е забъркала в тази история и че сама си е виновна за това, което става. Заявих позицията си открито и тъй като живея с хора, у които често възниква желание да ми посочват помраченията, то започнаха да обсъждат позицията ми. Аз сравнявах насилника с влак, който се носи на огромна скорост и ако някой обича да се разхожда наблизо в един прекрасен момент ще се окаже под влака и сам ще си бъде виновен. Опонентът ми твърдеше, че примерът с влака е некоректен, а моята позиция означава влечение към насилието и агресията. Хич не ми се искаше да се ровя в тази тема, чувствах силно нежелание да правя това. На мен и без това всичко си ми беше ясно, имах и по-важни задачи. Когато се опитах да направя усилие да помисля по този въпрос, възникна още по-голямо нежелание да правя това. Но аз не мога да се откажа от този разбор и все пак ми се наложи да свърша тази работа, в резултат от което открих в себе си такова помрачение, за което дори не бях подозирала. Дълго не можех да осъзная защо никога не съм мислила, че имам влечение към агресията и насилието. Учудваше ме, че много от момчета, които ми харесваха от пръв поглед се оказваха в последствие склонни към агресия, че ми харесваше черния хумор, харесваше ми да играя агресивни игри, но на мен това не ми струваше проява на симпатия, защото когато се сблъсквах с реална агресия това не ми харесваше и аз никога не исках да нараня някого, във всеки случай така ми се струваше. Започнах да анализирам и разбрах, че считам за естествено самото съществуване на насилието. Както съществуват на света светкавици, влакове, движещи се с голяма скорост, големи вълни, отровни растения, зли кучета и т.н. – явления, които могат да разрушат тялото. И ако човек знае за опасността, но въпреки това отива там, където на тялото му може да бъде причинена вреда, то той сам си е виновен. По някаква причина, аз поставям знак за равенство между насилието, което проявява човек и онова, което става в резултат от взаимодействието със света на природата, като всъщност няма никакви основания за това – ненавистта не ми харесва, а силният вятър ми харесва независимо, че и едното и другото могат да доведат до смърт. Излиза, че мен напълно ме устройва съществуването на насилие в хората, а това не може да не означава, че мен напълно ме устройва насилието в самата мен. Поставям знам за равенство, но всъщност разликата между тези две явления е огромна, защото има значение това, което се преживява в този момент. Вълната може да доведе до моята смърт, но нима има основания да предполагам, че вълната изпитва агресия? Значи за мен е приемливо самото преживяване на агресия, проявата на насилие. И изведнъж аз осъзнах, че всъщност съм агресивна и склонна към насилие, но не към физическо (възможно затова, защото съм малко крехко момиче), а към психическо. На мен ми харесва да правя това, защото ми харесва да изпитвам злорадство, харесва ми да подчинявам хората психически, харесва ми да ги управлявам. Склонността към насилие се проявяваше, например, в следните ситуации:
Злорадството се проявява в следните ситуации:
Това не означава, че във всички ситуация, в които встъпвам в спор, съм мотивирана само от злорадство и че ако пускам резки шеги, то само злорадствам. Анализът на тези проявления ме доведе до грандиозно осъзнаване – всяко проявление на искреност на “това място” веднага обраства с лъжи. Например, аз мога да встъпя в спор, защото има искрено желание да съдействам на друг човек и аз започвам да използвам рязка интонация, за да го отрезвя, като при това изпитвам чувство на симпатия към него, но незабележимо за самата себе си се хлъзвам в злорадството и вече ме движи желанието да потискам психически и да получавам удоволствие от онези НЕ, които възникват в резултат от психическия натиск. Или възниква желание да разкажа на някого за своето помрачение, защото има искрено желание да го извадя на бял свят, да си го призная, да преодолея страха, но в процеса на това признание възниква желание да разкажа по начин, по който да предизвикам симпатия, да намеря опора, да предизвикам съжаление и т.н. Списък на НЕ, съпътстващи желанието да потискам психически и желанието да получавам удоволствие от злорадството:
Осъзнах, че тази страст е оставила отпечатък върху целия ми живот и аз никога не съм си давала сметка за това, с каква мърша се храня в моментите когато получавам удоволствие от изпитването на злорадство и удоволствие от психическото насилие и потискане. Направих усилие и преживях любов, нежност, симпатия, а после отново се върнах към злорадството и отново към любовта и симпатията. Никога повече не искам да изпитвам злорадство, никога повече не искам да извършвам насилие. Това е такава мърша... Догади ми се от самата мене, изпитах съвсем истинско отравяне от това, че видях в себе си това подло страхливо същество, хранещо се с мърша, в страха си скриващо страстта си към това удоволствие. Когато взех решение да отстраня всички проявления на злорадството – емоциите и мислите, предизвикващи тези емоции, аз видях колко често възникват те всъщност.
Каталог: samadhi -> for -> blg -> art01 blg -> “Стратегия на ефективната практика” Глава 06-01 Стратегия на ефективната практика blg -> Пътят към ясно съзнание Въпроси и отговори – част 1 blg -> Сраната на бодхи пътят към ясно съзнание art01 -> Сборник статии от тези 01 Съдържание: 0001. Тази-ма: «Изследване на резонанса на ОзВ» blg -> Милион ОзВ 07-01-01 Ролята на предаността в придвижването към екстатични ОзВ 07-01-02 Изтегляне 4.21 Mb. Сподели с приятели:
|