Съдържание: 2 към родителите 2

КЪМ РОДИТЕЛИТЕ

Да си родител означава да си психолог и преподавател от особен вид.

Вие, майката, сте детски психолог, защото ви е необходи­мо да разберете психологията на детето си. Може да сте добър детски психолог или среден, или дори слаб. Все едно дали това ви харесва или не. Тъй или инак, госпожо, вие сте дет­ски психолог! И най-влиятелният преподавател, който деца­та ви някога ще имат.

Вие сте първият им учител. Нещата, на които ги учите (дори тези, на които ги научавате, без да си давате сметка) ще бъдат „уроци", далеч по-важни от уроците на всички възможни учи­лища.

Но ако сте като повечето жени, вие несъмнено имате твърде малко знания и опит, за да упражнявате добре този занаят. Положително много сте научили в училище, но - ос­вен ако не сте имали изключителен късмет - вероятно твърде малко знаете от онова, което би ви позволило да разбирате бебетата и малките деца.

Детските психолози и учителите работят средно по осем часа на ден. В края на деня и в края на седмицата те редовно си почиват. Всяка година си взимат отпуск, Не и вие. И това стига, за да направи професията ви къде-къде по-мъчителна. Освен това детските психолози и преподавателите работят с много деца. Чувствата, които изпитват към тях, са далеч по-безметежни от майчините, защото са разпределени върху повече от едно дете. А и тези деца не са техни, така че когато трябва да ги разбират и да решават проблемите им, те не се обвързват емоционално.

Няма по-трудна професия в обществото ни от тази на пси­холог и учител, упражнявана двайсет и четири часа в деноно­щието - тя е единствена по рода си и се нарича родител.

Да си родител означава непрекъснато да се учиш.

За всички нас да си родител означава непрекъснато да се учиш. Когато усвояваме нова техника - шофиране, свирене на музикален инструмент или гледане на дете - ние напред­ваме, като се учим от грешките си. Само че самотното при­лагане на системата проба-грешка е най-неефикасният на­чин на обучение.

Да предположим, че никога през живота си не сте играли бридж и че решавате да се научите. Можете в краен случай и сами да го сторите, макар и с неохота и скърцайки със зъби. Но колко мъчително е това! Колко излишни ядове ще си докарате, опитвайки се с всички сили да проникнете в тънкос­тите на анонсирането и в стратегията на играта. Много по-лесен и резултатен начин е да помолите някой компетентен и опитен играч да ви обясни правилата.

Намерението ми е да споделя с вас онова, което съм на­учил от над двайсетгодишната си професионална практика и от личния си опит на родител.

За да има една книга шанса да установи контакт между автор и читател, тя трябва да бъде нещо като диалог. Ето защо съм се опитал да изпреваря въпросите ви и да предуга-дя случаите, в които някои научни факти могат да ви се сто­рят изсмукани от пръстите.

Постарах се да придам на книгата характер на приятелски разговор, сякаш вие и аз си бъбрим на чаша кафе. Затова от време на време давам примери и от опита със собствените ми деца. И макар текстът ми да се основава на експеримен­талната и клинична дейност на много специалисти по човешко поведение, не съм подкрепял отделните факти с всичките им научни доказателства. На места съм цитирал някои осно­вополагащи трудове, но съм свел този вид аргументация до минимум. Знам, че повечето читатели не обичат книгите да изобилстват от учени бележки и препратки към научни опи­ти.

Интересували са ме главно две категории от майките, ко­ито биха прочели тази книга: първата е майката, която още не е имала дете, В някои отношения тя ще прочете книгата в най-благоприятния момент. Ще научи много неща, които ще й послужат, преди да й се наложи да решава проблемите, свързани с грижите за истинското й бебе.

Не може обаче човек да отгледа детето си само като про­чете една книга, както не може да се научи да шофира по учебник. Прочетеното трябва да се пренесе върху детето ви, което съществува реално. А то няма да прилича на никое друго на света. Ще е истински уникално същество.

По отношение на детето ви тази книга, както и коя да е друга, посветена на възпитанието, може да бъде само едно най-общо ръководство. Майката познава бебето си по-добре от всеки; ето защо, ако някои пасажи противоречат на май­чинските ви чувства, забравете какво пише там и следвайте инстинкта си.

Когато усвояваме нови знания, всички ние имаме склон­ност да се съмняваме в себе си и да искаме някой друг да формулира строги правила, за да ни научи какво да правим. С натрупването на опит ставаме по-самоуверени. Започваме да различаваме случаите, в които строгите правила трябва да бъдат видоизменени, за да се нагодят към някоя по-особе­на ситуация.

Облягайки се на собствения ми опит на родител, мога да ви уверя, че ще се чувствате по-сигурна в себе си, когато от­глеждате второто или третото си дете, отколкото докато се грижите за първото. Една от причините, поради които сме по-уверени в себе си с второто и третото дете, е, че първото ни е научило на определени неща. С първото дете печелим нещо и губим нещо. Грешим, но и ни спохождат моменти на вдъхновение. По всичко личи, че с него правим малко пове­че грешки, отколкото със следващите. Когато разберете, че сте реагирали несръчно спрямо детето Си, ще осъзнаете, че наистина принадлежите към групата на „гафьорите", наре­чени родители. Е, добре дошли в клуба!

Така стигаме до втората категория майки, които ще про­четат тази книга. Те имат дете под пет години, но и дете или деца над пет години.

Не един пасаж ще ги накара да възкликнат: „Да бях проче­ла това по-рано! Чак сега си давам сметка за всички глупос­ти, които съм вършила още преди Джени да проходи. Напра­вих еди какво си и виждай, че това не е било най-доброто решение." Възможно е в този случай те да започнат да се чувстват виновни и да се самоукоряват.

Надявам се това да не стане. Никой родител не заслужава порицание. Ние всички се опитваме да отгледаме децата си възможно най-добре. Като се знае, че повечето от нас нямат абсолютно никакъв опит в занаята, ние вършим според мен забележителна работа! Имайки предвид, че ни липсва вся­каква подготовка, цяло чудо е, че потомците ни все пак доб­ре се оправят в живота. Затова се надявам, че ще бъдете сниз­ходителни към себе си, особено към грешките, които смята­те, че сте допуснали с най-голямото ви дете.

Колкото до мен, моят често пъти трудно постигнат опит ми позволява да ви кажа, че дори да сте доктор по психология, пак можете да грешите, докато отглеждате детето си. За щас­тие това ще става все по-рядко с второто и следващите деца. Личният ми опит ме подсеща за историята с психолога, който в началото на кариерата си имал шест теории и нито едно дете, а накрая се оказал с шест деца и нито една теория! Тъй като аз имам три деца, лесно можете да заключите, че са ми останали три теории. Родители са ми казвали, че при петото или шестото си дете започват по-малко да се безпокоят, че могат да сбъркат. Аз обаче си мисля, че майка на четири или повече деца заслужава автоматично да й присъдят кръст за обществени заслуги, а ако четирите деца са момчета, би тряб­вало към кръста да се добави и орденът на Почетния легион! Чувството за вина не подпомага доброто упражняване на родителския занаят. Всички ние трябва да смятаме, че правим най-доброто, на което сме способни. Колкото до вас, майките, дори фактът, че отделяте време, за да прочетете моята книга за отглеждането на детето, показва, че наистина ви е грижа за него. В противен случай не бихте си дали този труд.

Някои недоразумения по повод на детската психология

През годините, когато четях лекции по медицина и разгова­рях след часовете с родителите на тема отглеждане и възпи­тание на децата, открих, че много бащи и майки правят една основна грешка по отношение на модерната психология. За­това мисля, че преди да продължим по-нататък, би било по­лезно да отхвърлим някои недоразумения. Ще стигнем до това, което психологията твърди, що се отнася до отглежда­нето на децата, но нека първо кажем какво психологията не се наема да твърди.

Модерната психология не се наема да твърди, че е добре родителите да бъдат либерални, ако под либерализъм се раз­бира да оставят детето да прави всичко, което пожелае. Ни­кой разумен психолог никога не е поддържал подобна налуд­ничава идея. Но колкото и невероятно да изглежда, наистина съм срещал родители, които позволяваха на децата си да драс­кат по стените вкъщи с молив, флумастер или тебешир, защото си мислеха, че ще бъде психологически неправилно, ако им заб­ранят! Това, което всъщност става в подобни случаи, е, че май­ката се бои да каже „не" на детето си и се позовава на модерна­та психология, за да оправдае страха си да бъде твърда с него.

Вторият принцип, от който модерната психология се раз­граничава, е, че докато децата изживяват различните стадии на развитието си, родителите трябва да стоят със скръстени ръце и да не се намесват, оставяйки нещата сами да следват своя ход.

Сигурно е, че децата преминават през точно определени етапи на развитие, особено в предучилищната възраст. Май­ка, която очаква четиригодишното й дете да действа като тригодишно, се излага на немалки разочарования. Вярно е, съществуват етапи на развитие, но това не означава, че мама и татко са безпомощни и неспособни да променят каквото и да било в тях. Виждал съм родители да търпят отвратител­ното поведение на децата си, оправдавайки го ето така: „То сега се развива." Или пък бащата уморено вдига рамене, ся­каш за да каже: „Нищо не може да се направи."

Родителите не са безпомощни. Начинът, по който се отна­сят към даден етап, въздейства пряко върху начина, по който детето ще успее да премине през него. В тази книга отделям голямо място на въпросните етапи, защото мисля, че роди­телите трябва да имат за тях възможно най-точна представа.

Мнозина родители смятат също, че модерната психология им забранява да напляскат детето си. Някои психолози и психиатри наистина са формулирали тази идея. Аз лично, като , психолог, съм на мнение, че е невъзможно човек да отгледа добре децата си, особено агресивните и пълни с жизненост момчета, без да ги плесне от време на време. Това не означа­ва, че какъвто и да е бой е добър за детето.

Спомням си как една вечер говорих по този въпрос с група родители и седмици след това срещнах една от слушателките ми в супермаркета. Тя се приближи до мен и ми заяви: „Откак­то казахте, че сте съгласни е боя, нашите често ядат бой, и то какъв!" Останах с ясното впечатление, че някои родители си бяха помислили: „Доктор Додсън е съгласен, значи дойде вре­ме за китайските мъчения. Ще види сега малкия разбойник!"

В главата, посветена на дисциплината, ще обясня кой вид бой е положителен и кой не. Но боят е необходим и неизбе­жен за отглеждането на дете със здрава психика.

Според друго разпространено схващане добрите родители никога не показват раздразнение или гняв. Само че всички ние изживяваме периоди на еуфория и на депресия. Има мо­менти, в които с лекота се справяме с трудното поведение на някое от децата ни, и то без да се гневим. Но има и други, когато и най-малката глупост ни кара да избухваме.

За родителя е важно да изразява чувствата си искрено. Психологията не учи, че трябва винаги да сме спокойни и ведри. Ако изискваше това, тя би подложила родителите на невъзможно емоционално напрежение.

Хората често си въобразяват, че психологът ще им каже какво да усещат като родители и какво нормално от научна гледна точка поведение трябва да възприемат спрямо порастващите си деца. Жалко е, че някои психолози са дали на родителите повод да смятат така. Защото за беда човек не може избегне тревогите, нито да си забрани да мисли както е свикнал. Наши­те чувства са спонтанни, мислите от само себе си изникват в съзнанието ни и ние не сме в състояние да ги контролираме.

Няма да се опитвам да ви обяснявам какво би трябвало да изпитвате като родители. Ще ви кажа само какво следва да вършите. Защото вашите действия са подчинени на волята ви, а чувствата ви не са. Ще ви дам идея как по-добре да разбирате децата си, както и някои предложения за това какво да правите с тях, та да израснат като щастливи и интелигентни същества.

Може би някои от вас ще бъдат чисто и просто неспособ­ни да последват съветите, дадени в тази книга, както и във всякоя друга, посветена на детската психология. Или пък ще забележите, че въпреки най-искрените ви усилия децата ви се изплъзват от контрол и че сте на края на силите си. По­добна ситуация предполага, че най-вероятно ви е необходи­ма помощта на специалист. Тоест нужно ви е нещо друго, не книги. Отчаянието ви показва, че у вас има афективен бло-каж, който само професионалистът може да ви помогне да преодолеете. Ако мислите, че случаят ви е такъв, вие абсо­лютно сигурно се нуждаете от консултация с компетентен специалист - психолог, психиатър или психотерапевт.

Сега, след като разсеяхме недоразуменията по отношение на модерната психология, да видим какво трябва да знаят родителите в тази област.
Значението на първите пет години

Основният факт, който трябва да знаете, е несъмнено, че първите пет години от живота на детето ви са най-важни­те, че те са годините, които го формират. Не че следващи­те са без значение или че всичко е предрешено преди шестия му рожден ден; но във всеки случай първите пет години са определящи.

Достигне ли шестата си година, основните структури на личността му са вече изградени - тази личност то ще носи през целия си живот. Тя ще определя до голяма степен успе­ха му в училище и в живота му на възрастен. Ще определя поведението му в обществото, отношението му към проблемите на секса, каква ще е младостта му, за какъв тип лич­ност ще се ожени и дали бракът му ще е сполучлив.

Първите пет години са важни не само за емоционалното, но и за интелектуалното развитие на детето. Най-добрият начин да осъзнаете значението им в интелектуален план е да си поставите въпроса: на каква възраст детето ви е достигна­ло 50% от интелектуалното си развитие? На двайсет и една, на седемнайсет, на дванайсет?

Отговорът е - на четири!

Доктор Бенджамин Блум от Чикагския университет е уста­новил вследствие на многобройни изследвания изненадващия факт, че детето достига приблизително до средата на интелек­туалното си равнище на четиригодишна възраст, прибавя още 30% на осем години и останалите 20 - на седемнайсет години.

Не смесвайте впрочем интелигентност и знание. Очевид­но детето ви няма да е овладяло 50% от познанията на възраст­ния още на четиригодишна възраст. Интелигентността, това е умението да се обработват и използват получените знания. И 50% от това умение се придобиват още на четири години.

Ако сте сбъркали, не се притеснявайте. Повечето от роди­телите подценяват много и интелекта, и способността да ус­воява знания на дете в предучилищна възраст. Доскоро се смяташе, че всеки от нас се ражда с определена доза вродена интелигентност, веднъж завинаги фиксирана от наследстве­ността. Последните изследвания показват, че няма нищо по­добно. Интелигентността на възрастния индивид се опреде­ля в най-голяма степен от типа интелектуално стимулиране, което е получавал в детството си.

Тъй като първите пет години от живота са най-важните за развитието, в тази книга съм поставил ударението именно върху ранното детство. Следващите години и юношеството заслужават отделно проучване.

Тук ще взема за пример едно въображаемо дете и ще раз­гледам развитието му от раждането до края на тези първи основни години.

Да поговорим сега за майките и за това, което изпитват към новото бебе.