Съдържание: бог, вселената, човекът 1 Съдържание: 2 бог и вселената


ТРИСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ



страница17/26
Дата28.02.2018
Размер2.61 Mb.
#60400
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   26

4. ТРИСЪСТАВНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ

Съществуват главно две теории за сложната природа на човека. Първата -- дихотомната -- разглежда венеца на живата природа като двусъставно същество. Според нея, елементите, които изграждат човешката личност, са два: материален (тялото) и нематериален (душата). За база тази теория черпи сили от Битие 2:7: "И Господ създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа". Други пасажи, които на пръв поглед я подкрепят, са: Йов 27:3; 32:8; 33:4 и др. Обаче, трябва да се има предвид, че Библията си служи с трети термин -- "дух", който има специфично място в зданието на човешката личност.

Поддържниците на дихотомната теория се опитват да ни уверят, че "душа" и "дух" са взимозаменяеми термини. Действително в Библията се срещат няколко такива случая. Например: след двата пророчески съня на Фараона "духът му беше смутен" (Битие 41:8). Малко преди да бъде арестуван, Господ Исус каза: "Сега душата Ми е развълнувана" (Йоан 12:27, вижте още: Псалм 42:6; Йоан 13:21; Евреи 12:23; Откровение 6:9 и др.). Но едно по-задълбочено изследване и на тези пасажи ще ни покаже, че макар състоянията на смущение и скръб да изглеждат сходни, всъщност не става дума за едни и същи неща.

Другата теория, която ще проследим по-долу, се нарича трихотомна, защото разглежда човека като трисъставно същество: тяло, душа и дух. Според нея човешкото тяло бе оформено от най-нисшите елементи; в тялото бе вдъхнат божествен Дух, а живата душа се появи в резултат от връзката между първите два елемента. Юстин Мъченик (II в.) систематизира образно тази теория така: "Както тялото е домът на душата, така душата е домът на духа".

Най-външният елемент на човешката природа е тялото.

Ще посочим обаче, че тялото на човека (гр. ез. -- "сома") от гледна точка на християнската антропология не е идентично с понятието "плът" (гр. ез. --"саркс"). Тялото е неповторима, индивидуална, видима форма на човека, а плътта е обща и еднаква за всички представители на съответния род. Това е посочено много компетентно от ап. Павел: "Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите" (I Коринтяни 15:39). За човека, както и за животните, плътта има функционално значение и заедно с родовите и хранителните функции е преходна (вижте I Коринтяни 6:13). Точно противоположно е предназначението на тялото: то има вечна цел, защото като част от човешката личност, то отразява и проявява Божия образ в човека. Ап. Павел му отрежда важната функция да бъде "храм на Святия Дух" (I Коринтяни 6:19). Само по себе си тялото не е напълно противоположно на духа. Апостолът на езичниците разграничава: "плътско", "душевно" или сетивно тяло и "духовно" тяло (I Коринтяни 15:42-44). Идеята за духовното тяло, например, трябва да бъде разбирана във връзка с необходимостта от форма, за да има духът външен образ и проявление.

Човешкото тяло, като физическа субстанция, притежава пет сетива: слух, зрение, обоняние, вкус и усещане. Благодарение на тях то общува със и опознава околния материален свят. Затова тялото способства за нашето светоусещане. Прекрасно е систематизирал предназначението на петте сетивни органи Томас Уотсън в своята книга "Божествено тяло":

Главата -- най-прекрасната архитектурна част -- е изворът на мислите и седалището на разума. В природата главата е най-добрият орган, но в благодатта сърцето я превъзхожда.

Ухото е тръбопроводът, чрез който идва знанието. По-добре да загубим зрението си, отколкото слуха, защото "вярването е от слушане, а слушането -- от Христовото слово" (Римляни 10:17). Отвореният за Бога слух е най-красивият скъпоценен камък върху ухото.

Окото е украшението на лицето; то грее и искри в тялото като едно по-малко слънце. Окото причинява много грехове, затова трябва да отронва много сълзи.

Езикът. Давид нарече езика своя слава, защото е инструмент, който се настройва за прослава на Бога. Отначало душата бе цигулка, отправяща прослава на Бога, а езикът правеше музиката. Бог ни е дал 2 уши, но един език, за да покаже, че трябва да бъдем бързи да слушаме, но бавни да говорим. Бог е поставил двойна ограда пред езика ни -- зъбите и устните, за да ни научи да внимаваме да не оскверним езика си.

Псалмопевецът Давид възкликна удивен, обръщайки се към Твореца: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Псалм 139:14).

Християнската религия не отрича огромната ценност на човешкото тяло и признава правото му на съществуване, запазване и развитие. Никой няма основание да немари, изтощава или изтезава произволно този дар от Бога. Наш дълг е да се грижим за прехраната, хигиената и облеклото на своето тяло. В този смисъл трябва да цитираме и запомним препоръката на Антон Павлович Чехов (1860-1904): "В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите". Истинската хармония в човека се състои в привлекателността на тяло, душа и дух.

Вторият елемент на човешката личност е душата.

Писателят на Битие казва, че след сътворението "човекът стана жива душа" (2:7б). Как да разбираме това заключение? Ще признаем, че отговорът не е така лесен, както се мъчат да ни убедят представителите на дихотомната теория.

Еврейската дума "нефеш", превеждана обикновено с "душа", се среща 754 пъти в Стария Завет. От Битие 2:7 става ясно, че тя е субстанция, притежаваща живот. Значенията й, обаче, са различни, затова трябва да бъдем внимателни при разглеждане на старозаветния текст. Много често непознаването на оригиналния език довежда до погрешни и едностранчиви изводи за природата на човека. Тук ще отбележим, че гръцкото понятие "псюхе", което също превеждаме обикновено с "душа", не се покрива напълно с еврейското "нефеш". Освен това, различните новозаветни автори придават нюанси на "псюхе", които са специфични за тях поотделно. Например ап. Павел се различава от апостол Петър в понятието си за човешката "душа", която за първия е нещо различно от човешкия "дух", а за втория се покрива с цялата личност.

"Нефеш" има на еврейски език цял низ от значения:

1. По начало това понятие крие смисъла на: полъх, дъх, дишане.

2. Оттук и понятието за нещо, което прави дадено телесно същество живо -- било животно (Битие 1:20), или човек (Битие 2:7). Така е възникнала представата, че носител на "душата" е кръвта, която е абсолютно забранена като храна (Битие 9:4; Левит 17:11; Второзаконие 12:23). На много места в Ст. Завет се казва, че душата (т.е. живецът) е сътворена (Исая 57:16; Еремия 38:16), живее (Псалм 119:175), умира (Съдии 16:30; Езекиил 13:19). "Нефеш" се употребява също така и по отношение на всички функции, чрез които животът се запазва или по отношение на преживявания, които довеждат до определени чувства (Псалм 107:9; Притчи 10:3; 27:7 и др.).

3. На трето място думата "нефеш" изразява идеята за: дух, чувство; нрав, сърце (като седалище на чувствата). Тя може да бъде синоним на: любов (Битие 34:3; Песен на песните 1:7), приятелство (Псалм 86:4), дълбока радост (Исая 42:1) и др. В този смисъл й се приписват различни действия: душата тъгува (Псалм 119:28; Йов 30:16), благославя някого (Битие 27:4,25), носител е на знанието (Псалм 139:14), изразява желание (I Царе 20:4).

4. Онова, което притежава живот или душа, т.е. дадено живо същество, е също "нефеш" (Левит 4:2; 5:1-2, 4, 15, 17). В тези случаи еврейското понятие е преведено на бълг.език с неопределителното местоимение "някой". "Нефеш" се използва в този смисъл при преброяването на народа (Изход 1:5; Второзаконие 10:22), дори за роби и слуги (Езекиил 27:13; вижте също Битие 12:5 -- "хора" и 36:6 -- "човеци"). Освен това, колкото и странно да изглежда това, с "нефеш" понякога се обозначава и мъртвец (Числа 6:6; сравнете Левит 21:11).

Християнската антропология намира верния и прав път през този лабиринт от многообразни значения. Видяхме, че в най-общ смисъл всяко живо същество е в известна степен "душа". Но в собствен смисъл на думата само човекът притежава душа, която е елемент от по-висш разред. Животните може да проявяват известни познавателни способности (вижте Исая 1:3), но само човекът е надарен "да разисква" дори с Бога (вижте Исая 1:18). Макар също сътворени като човека, животните не знаят и не прославят съзнателно своя Създател, но "човеците остават без извинение", защото "вечната Му сила и божественост се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римляни 1:20). Още в самото сътворение на човека той получи съвършено знание, благодарение на което можа "да даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове" (Битие 2:20).

Д-р Хърбърт Локиер казва основателно: "Душата е централната част на човека, оста на неговата малка вселена". Тя притежава всички сили и способности, които дават нагледна представа за човешката личност. Подобно на Триединния Бог, душата е субстанция, състояща се от разум, чувства и воля. Разумът е извор на познание и интелигентност. Ап. Павел подчертава именно този факт, но има предвид преобразения чрез новорождението ум: "И недейте се съобразява с тоя век (свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено" (Римляни 12:2). Животните не притежават такава способност, затова в Давидовото поучение се отправя предупреждението: "Не бивайте като кон или мъска, които нямат разум" (Псалм 32:9а). Сърцето на човека не е обикновен мускул, през който протича кръвта на тялото. Общоприето е схващането, че то е седалище на човешката съвест и чувства (Евреи 10:22). За да бъде завършен образът на душата, ще прибавим накрая и волята. Това е способността на човека да избира, действа и решава. Затова той има гарантирана свобода от Твореца. Трагедията на греха е тази, че човекът употреби дара на волята срещу нейния Дарител. Грехът -- тази наследствена болест на хората -- навлезе в света чрез доброволния избор на злото. Ап. Павел определя справедливо състоянието на човешката съвест като "прегоряла" (I Тимотей 4:2).

Третият -- най-вътрешният елемент на човешката личност -- е духът.

Необходим е точен екзегетически (тълкувателен) анализ, за да достигнем до шеметната дълбочина на това библейско понятие.

Еврейската дума "руах", която се среща 378 пъти в Стария завет Завет, произлиза от глагол, който означава: "издишвам силно през носа". При повечето случаи тя има физическо или психическо подзначение. Понякога изразява понятие, което е синоним на "нефеш", но то не представя същинското й значение. Ще приведем като пример за разнозначността на "руах" един характерен пасаж – Езекиил 37:1-14. В ст. 9 се има предвид "вятър", защото не духът, а вятърът духа; в ст. 5, 6, 8 и 10 трябва да разбираме "дъх", който свидетелства за жизненост в човешкото тяло; и чак в ст. 14 откриваме интересуващото ни значение -- "дух".

Гръцката дума "пневма", срещана ок. 220 пъти в Новия Завет, в някои отношения е близка до "руах", но особено в Павловите послания изявява специфичен смисъл. Много рядко тя има значение на "дъх", "дихание" или "вятър"; по-често насочва вниманието към нематериалната съставка на човешката личност. Затова "пневма" обикновено се противопоставя на "сома" (тяло) и "саркс" (плът), и то в смисъл на елемент, който надживява смъртта (Лука 8:55; 23:46; Йоан 19:30; Деяния 7:59; I Петрово 3:18-19; Евреи 2:23).

Битие 2:7а ни връща към същността на Божия творчески акт: "И Господ създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание". Следователно, "диханието" или "духът" (руах) е частица от живия Бог. В хармония с картината на сътворяването човека ап. Павел апелира "повече да се покоряваме на Отца на духовете ни", за да живеем (Евреи 12:9). Това означава, че както детето, което е плод на своите родители, се стреми винаги към тях с обич и нежност, така и човешкият дух търси неотклонно своя Творец. Само духът има способността да общува, да се покланя, почита и възхвалява Бога, понеже -- по думите на Григорий Богослов (IV в.) -- е "струя от Божията същност". Нито тялото, нито душата могат да издирят светата тайна на божественото присъствие във Всемира. Апостол Павел заявява с благодарност, че "на нас Бог откри чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини" (I Коринтяни 2:10). Следователно, ако тялото на човека способства чрез петте си сетива за постигане на светоусещане, а душата -- за самосъзнание, човешкият дух крачи по моста, наречен богопознание.

В бездната на освободения дух се оглежда и разкрива всемогъщият Бог, както небето се оглежда в чистите води на тихо планинско езеро. Нито едно животно не притежава тази способност. Освен това, благодарение на този благодатен дар свише, човекът изработва в себе си нравствен характер и критерий за висшите ценности. Той се оформя като нравствена личност и успява да направи безброй полезни оценки. Животните не са способни на това! Безсловесните твари могат да различават например полезно от вредно, но не знаят какво е добро и какво -- зло. Те не разбират от естетика, нито от етика, за да обяснят добродетелта и порока.

Може би тук ще възникне въпросът: Защо тогава човеците се различават толкова много в своето отношение към Бога и вечните ценности? Апостол Павел дава категоричен отговор на такова двоумене: "Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно" (I Коринтяни 2:14). Или, ако илюстрираме с пример от материалния свят, ще разберем къде да търсим причината за тази относителност на човешките мнения. За да измерим точно определено разстояние, трябва да притежаваме установена мярка за дължина: метър, сантиметър и т.н. Нека си представим обаче, че всеки от нас има собствена мярка за дължина. Тогава би настъпил невъобразим хаос, защото всеки би настоявал, че меродавен е неговият критерий на измерване. Казахме вече, че ние откриваме и осъществяваме в живота си висшите ценности чрез нашия дух. Вследствие грехопадението обаче духовните и интелектуални сили в нас са отслабнали много, затова преценките ни за висшите ценности са несъвършени, неверни и противоречиви.

Има само една съвършена мярка за доброто, истинското и възвишеното. И тя се нарича Бог! Само Той е висшето добро, абсолютната Истина и непреходната Красота (Йоан 14:6). Чрез Господа човек разбира истината на личното си битие, ценността на живота си, смисъла на своите действия и постъпки. Дори ако забележим разногласия относно религиозни, етически, естетически и други оценки, трябва честно да признаем, че понятията и категориите, с които си служим, са неверни. И трябва да побързаме да се върнем към Първоизвора на Божия Дух. "Духът на човека е светило Господно" -- каза библейският мъдрец (Притчи 20:27). Третият елемент на човешката личност носи светлината на творческия размах и огрява като звезда тъмния небосклон на всичко земно и материално.

За още по-задълбочено изясняване на разглежданите проблеми е необходимо да съпоставим понятията "душа" и "дух", с оглед на някои новозаветни пасажи.

Апостолът на езичниците добре различаваше горните две понятия. В ключовия пасаж I Солунци 5:23 той казва: "Дано да се запазят непокътнати духът (пневма), душата (псюхе) и тялото (сома- ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос". Ако духът и душата бяха едно и също нещо, ап. Павел не би говорил за разделяне: "Защото Божието Слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето" (Евреи 4:12). Напълно понятно е, че би било невъзможно "разсичането" им от меча на Божието Слово, ако смисълът на "псюхе" и "пневма" бе еднакъв.

Трудността на проблема произтича главно от факта, че е по-лесно да се идентифицират тялото и другите две измерения на човека, отколкото да се прави разлика между духа и душата. Но при изграждането на доктрина като тази за състава на човешката личност трябва да търсим винаги мястото и ролята на понятията в дадения контекст. Вече видяхме спецификата на отделните подзначения на "руах" в Езекиил 37:1-14. Подобни случаи има немалко в Ст.Завет. Например в Еклесиаст 3:21 се казва: "Кой знае, че духът на човешките чада възлиза горе и че духът на животните слиза долу на земята?" Казахме, че животните не притежават "душа" в собствен смисъл на понятието, а още по-малко може да се твърди, че имат "дух". Следователно в случая "руах" трябва да се разбира като "дъх" или "дихание". При смъртта си животните губят своята същност -- психическата им дейност престава, а телата изгниват в земята, без да оставят следа и спомен. С човека обаче нещата стоят на коренно различна основа.

Интересна е декларацията на ап. Павел в I Коринтяни 14:14. След като говори подробно за "духовните дарби", той казва: "Защото ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не дава плод". При разглеждането сложната структура на душата пояснихме, че "умът" или "разумът" е елемент на последната. Следователно, апостолът различава "умствена" или "душевна" молитва и "духовна" такава. Известно е, че молитвата представлява общуване с Бога, а подобен контакт може да се установи само от страна на човешкия дух. "Бог е Дух -- заяви Сам Христос -- и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят" (Йоан 4:24).

Понякога чуваме проповедника да казва в църква, че душите на хората, които са излезли напред, са спасени или пък еди-коя си душа се е новородила. Това, обаче, не е правилно. Душата не се спасява, нито новоражда. Това става с духа на човека.

Тогава как да разбираме пасажи като Яков 1:19-21? Праведният апостол писа на вярващите от онова време: "Вие знаете това, любезни мои братя... Затова, като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви". Тук Яков няма предвид спасяване на духове. Неговата мисъл е точно такава, каквато я е записал -- спасение на душите! Защо? Защото посланието не е насочено към грешници с неспасени духове, а към Църквата, която е общество от вече спасени такива. За да подкрепим това твърдение, нека продължим разглеждането на следващите стихове (22-25). Яков, който се обръща към вярващите, казва, че ако те искат да спасят душата (ума) си сега, трябва да бъдат изпълнители на Словото, а не само слушатели.

Апостол Павел също отрази идеята за спасението и на душите на вярващите. В Римляни 12:2 той препоръча: "И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено".

Ако надникнем и в 23 Псалм, ще прочетем, че Бог -- истинският Пастир -- "освежава душата ми" (ст. 3). Тук не се казва, че Той освежава духа ми, защото вече е направил това в момента, когато съм се предал изцяло на Негово разположение. Необходимо е след това да се освежи или обнови и душата -- нашият разум, нашите чувства, нашата воля. Така Давид подчертава мисълта на ап.Яков, че като вярващи, които са станали нови създания в Исуса Христа, ние се спасяваме духовно и получаваме вечен живот. После трябва да приемаме всаденото Слово, което ще ни спаси, ще ни възстанови, ще обнови ума ни, душата ни. В това се изразява растежът, който предстои на всеки, приел вярата в Бога за ръководно начало на своя живот.

Тялото, душата и духът на човека са трите елемента, които го оформят като личност. Древните писатели използвали една чудесна илюстрация, за да разкрият триединството на човешката личност. Те оприличавали тялото на човека на колесница, душата -- на коне, които я теглят, а духа -- на кочияша, чиито здрави ръце държали поводите и чийто зорък поглед определял курса. От духа зависи посоката и темпа на движението, а негови изпълнители са душата и тялото.

В оригиналния еврейски език се използват и други понятия, отнасящи се за същността на човека.

Най-често срещаното е "лев", превеждано обикновено "сърце" (вижте Битие 18:5). Когато Авраам се обръща към гостите си и им обещава хляб, за да подкрепят "сърцата си", очевидно той има предвид нещо, което има по-широко значение от най-важния човешки орган. Така "сърцето" служи като символ на фокуса на човешкия живот, както във физическия, така и в духовния смисъл. Божията повеля към еврейския народ бе: "и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила" (Второзаконие 6:5). Сърцето може да представлява и най-съкровените вътрешни чувства, които са плод на душата ("нефеш"), както личи от изповедта на пророк Йеремия: "Боли ме в дълбочините на сърцето ми; сърцето ми се смущава в мене; не мога да мълча, защото си чула, душе моя, тръбен глас, тревога за бой" (Еремия 4:19). Това старозаветно разбиране може би е възникнало от осъзнаваната още в древността истина, че функцията, изпълнявана от сърцето -- изпомпване на кръвта, -- има съществено значение за живота (сравнете Битие 9:4). В Еклесиаст 12:6 пък срещаме онази поетична метафора, която сравнява човешкото сърце със "стомната при извора", която някога, уви, ще се "строши".

В Стария Завет "лев" изразява главно три специфични концепции, които имат съществено значение за човешката личност: (1) то е изворът на живота и човешката дейност (сравнете Притчи 4:23); (2) то е "седалище" и на нравствените качества на човека; псалмопевецът копнее в Псалм 51:12 за "чисто сърце", а в Йов 27:6 сърцето се споменава като синоним на съвестта; пророк Йеремия пък предупреждава, че "сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно" (Еремия 17:9); (3) интересно е да отбележим, че "лев" за библейските автори често е еквивалент на човешкия интелект; то дава способността на познанието (Второзаконие 8:5); в Йов 34:10, 34 интересният еврейски израз "мъже на сърцето" (буквално) е преведен сполучливо "разумни мъже"; когато за Господа или за човек се каже, че размишлява "в сърцето си" (вижте Битие 8:21), това означава, че са ангажирани интелектуалните му способности.

Когато пък става дума за емоционалната страна на човешкия живот, т.е. за онова, което европейците обикновено концентрират в понятието "сърце", еврейският език си служи с други понятия. Така, например, "меим" (вътрешности) в Песен на песните 5:4 отговаря точно на трепетите в сърцето на любимата девойка, приела своя възлюбен. Сходна роля могат да играят и други названия на вътрешни органи, като "бъбреци" (Псалм 73:21), "черен дроб" (Притчи 7:23) и др.

В заключение трябва да признаем, че проблемът за структурата на човека -- според библейските автори -- е предизвикал дълги и нестихващи спорове в редиците на богословите. "Дихотомията" или "трихотомията" са се поддържали от едни или други изследователи. Днес някои предпочитат концепцията за човешката цялост, аргументирайки се, че тялото, душата и духът са неразривно свързани помежду си. Смятам, че изложените по-горе аргументи биха били достатъчни за непредубедения читател, за да приеме истината, че "духът" и "душата" не могат да бъдат взаимнозаменяеми, а материалният и нематериалните елементи на човешката същност, както знаем, рано или късно ще се разделят. Опитите на други, като Джон Уесли например, да примирят "дихотомията" и "трихотомията" също изглеждат изкуствени и неубедителни. Човек е сложно, диалектическо съчетание от тяло, душа и дух.


Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   26




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница