ПЪРВОНАЧАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА

6. ПЪРВОНАЧАЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ЧОВЕКА

Единственият източник, който определя първоначалното състояние на човека, е Св. Писание. То е авторитетното описание на творческия акт на Бога; то е първата анатомия, психология и пневматология (учение за духа) на венеца на живата природа. След първия разказ за сътворяването на човека, Бог "видя всичко, което създаде" ("сътвори" -- б.а.); и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31). Тази прекрасна констатация, обаче, крие двустранна опасност: от една страна, да се издигне човекът на толкова високо ниво, че да бъде сметнат като божество (вижте Псалм 82:6), което не се нуждае от никакво развитие, а от друга, да бъде поставен твърде ниско. Затова е необходимо да разкрием истината за първоначалното състояние на Адам и Ева като завършени личности.

Бог сътвори човека по Свой образ и му предостави възможности за уподобяване (вижте Битие 1:27). Тясната връзка между Създателя и творението се изразяваше главно в две направления: те бяха личности и съществената нравствена прилика бе святостта. Дори след грехопадението, въпреки своите слабости, падения и отклонения, хората са "участници на божественото естество" (II Петрово 1:4). "Във всеки човек, дори и най-деградиралия -- пише д-р Огастъс Стронг, -- има вложен Божи образ, както Микеланджело видя ангел в грубия мраморен блок".

Първата особеност на сътворения човек бе, че той представляваше една оформена личност.

Венецът на творението бе изваян от мощната ръка на Бога изведнъж и докрай като личност. Това именно го сродяваше с ангелите и го отличаваше от животните. Безспорният факт на човешката личност даде възможност Адам и Ева да общуват с Твореца от самото начало. Безсловесните твари не могат да постигнат това. Нито слонът, нито маймуната, нито дори делфинът, който се счита за най-интелигентното същество, не са личности.

Систематично и пълно изяснение на понятието "човешка личност" се появява във философската и богословската литература едва в по-ново време. Нито ранните църковни писатели, нито средновековните мислители са могли да дадат изчерпателно учение по този въпрос.

Бележитият шотландски философ Климент Уеб, използвайки определението на Боетиус, счита, че "личност" произлиза от гръцкия термин "ипостасис", който означава нещо, което е положено като основа. Или, както се изразява, реформаторът Жан Калвин, "ипостасис" е "установен образ, индивид". Макар Библията да не си служи с понятието "ипостасис", което е философска категория, тя подчертава ясното си разбиране на проблема. Адам и Ева, като първи представители на човечеството, бяха сътворени като индивиди. Те не бяха човеци изобщо, макар Бог да бе вложил в тяхната същност и тази идея, а представляваха конкретни личности. Затова Господ им потърси лична отговорност. Той запита: "Къде сте? Кой ви каза, че сте голи? Да не би да сте яли от забранения плод?" (вижте Битие 3:9-13). Наказанията също бяха индивидуални -- на всеки според вината и силите да понесе определената му санкция.

Индивидуалната същност на човека се състои в неговата неповторимост. Ап.Петър е верен ученик на Христа, но като личност, неговата индивидуалност е различна от ап.Павел и останалите. Същото може да се каже и за всеки един от апостолите. Тази истина е важна и задължителна като аксиома в нашата духовна работа с хората. Въпреки че в християнството има общовалидни принципи, е недопустимо безкритичното и общо отношение към всички, без да се обръща внимание на спецификата на отделния индивид. Самият Спасител проявяваше такъв диференциран подход към Своите съвременници. В качеството Си на Божи Син, Той обичаше всяка човешка твар, но спрямо някои садукеи и фарисеи бе безкомпромисен, докато към Никодим прояви в нощната си беседа изключително внимание; с младия Йоан бе обикновено нежен, а Симон-Петър бе изобличаван строго неведнъж. Напълно споделя това становище и ап.Павел, който сравнява отделните хора с небесните тела: "Има и небесни тела и земни тела, друга е обаче славата на небесните, а друга на земните. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка" (I Коринтяни 15:40-41).

В живота на личността действат различни фактори -- семейна среда, общество, култура, -- които изменят някои качества и прояви на човешката личност. Но нека запомним: изменят, а не -- създават. Запазвайки своята индивидуалност, личността понякога се колебае в своето развитие. Ние познаваме например ап.Петър в един етап от неговия живот като страхлив галилейски рибар (Марк 14:66-72), а при други случаи го виждаме дръзновен проповедник и извършител на чудеса в името на Исуса Христа (Деяния 4:18-21). Следователно характерните особености на човека могат да бъдат променливи, но те не унищожават личността като божествен дар.

Докато индивидуалността свидетелства за съмосъзнание, свободната воля на човека говори за самоопределение. Или иначе казано, използвайки формулата на д-р Огастъс Стронг, "личността е равна на самосъзнание плюс самоопределение". Животните не притежават качеството "самоопределение". Били Греъм илюстрира тази истина точно: "Животното не се обективира. Ако едно куче би могло да каже някога: "Аз съм куче", то би спряло да бъде куче. Животното не различава "себе си" от своите усещания. Човек е самосъзнателно и самоопределящо се същество, защото е направено от своя Творец и е способно на свободни нравствени решения за доброто и злото".

Христовата смърт на Голгота не бе само за човечеството изобщо, а и за всяка отделна личност. Ап. Павел характеризира отлично тази благодатна възможност: "Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава на другиго. Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях" (Евреи 7:24-25). Класическата гръцка философия, макар и да представлява връх в развитието на езическата мисъл, не винаги е отреждала високо място на личността. Платон например е допускал при известни обстоятелства детеубийството, а пък Аристотел считал робството за естествено явление. Християнската етика е чужда на подобни варварски схващания. Макар Господ Исус да се разгневяваше понякога, както в случая с търговците в храма (Йоан 2:13-18), Той никога не принизяваше човешката личност. Когато бе упрекнат от юдеите, че е изцелил "човек с изсъхнала ръка" в съботен ден, Спасителят им напомни, че те са склонни да съжалят една овца повече, отколкото сакат човек. "А колко е по-скъп човек от овца!" -- възкликна с болка и възторг Исус (Матей 12:10-14). Затова настави самарянката край кладенеца, благослови детето пред очите на упрекващите Го ученици, очисти без страх прокажения, възкреси неколцина мъртви. А когато разказа трите притчи в Лука 15 гл., Той наблегна на факта, че стотната овца е не по-малко ценна от 99-те, изгубената драхма предизвиква не по-слаба радост от запазените 9 и завърналият се блуден син е не по-малко почитан от добродетелния брат.

Важна особеност на личността е, че тя изисква съществуване и общуване с други личности. Това трябва да става на равна основа, с подчертано чувство за самокритичност (Матей 7:2-12). В отношенията между хората важи златното правило: "С каквато мярка мерите, ще ви се отмери, и ще ви се прибави" (Марк 4:24б). И особено: "И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците" (Матей 7:12; Лука 6:31). Всяка личност залинява без общуване с други личности, понеже индивидът разкрива своята същност и опознава себе си в близко общуване с хората, и в доброто, което върши за тях. При контактите между хората човек намира и дава утеха, любов, душевна наслада (Римляни 1:12; вижте I Тимотей 6:18). Бог не призовава усамотената душа, откъсвайки я от другите; свързвайки всяка личност с останалите, Той благоволява в това общение на Своите чада. Църквата Христова е благодатната среда за развитие, защото всеки допълва и бива допълнен от другите (I Коринтяни 12:7-11).

Естествено, най-пълноценно общуване се осъществява между човешката личност и Бога. Въобще, за личността е характерно, че тя може да се задоволи само с общуване със себеподобните си. Затова непрестанният й копнеж по първообраза търси своето удовлетворение. Ранният църковен писател Григорий Богослов (около 330-390) изповядва: "Аз съм пръст и затова съм привързан към земния живот, но аз съм също и божествена искра и затова нося в себе си копнеж по бъдещия живот".

Човекът приличаше на своя Създател от самото начало и по завършената си нравствена природа, чийто отличителен белег бе святостта.

В допълнение на силите на самосъзнанието и самоопределението, човекът бе сътворен с такава насоченост на чувствата и волята, че притежаваше отлична основа за изграждането на съвършен нравствен характер. Той притежаваше една от отличителните особености на Бога -- святостта. В книгата Еклесиаст е записано проникновеното откритие на старозаветния проповедник: "Бог направи човека праведен" (7:29). Още по-точен в твърдението си е ап. Павел, който апелира за възвръщане към състоянието на човека, "създаден по образа на Бога в правда и светост на истината" (Ефесяни 4:24).

Всеизвестно е, че святостта е нравствен атрибут на Бога (Псалм 99:9; Исая 57:15; Деяния 3:14 и др.). Апостол Павел напомня, че у Господа Исуса, Който е Божи Син, има "Дух на светост" (Римляни 1:4).

Святостта -- по анализа на догматика Шед -- има две страни или фази: (1) Тя е схващане и знание; (2) Тя е наклонност и чувство. Освен Ефесяни 4:24, класически пасаж във връзка с понятието за началната светост на човека е още Колосяни 3:10: "И сте се облекли в новия (човек -- бел.авт.), който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал". Тук "познанието" е онова знание за Бога, което е източникът на всяка добродетел и е неделимо от святостта на сърцето.

Макар и сътворен "по Божи образ", човекът не притежаваше и не проявяваше напълно божествената святост. Гьоте казва остроумно: "Ако окото не е слънчеподобно, как ще вижда слънцето?" Но макар и "слънчеподобно", окото не е самото слънце. Така и човешката святост не е като Божията святост. Библията казва определено: "На Тебе, Господи, прилича правда, а на нас -- срам на лицето" (Данаил 9:7).

В собствен смисъл на понятието, "човешката святост" на Адам и Ева беше състояние на детинска невинност. Първата двойка не познаваше злото: похотта, гнева и пр. -- всички тези смутители, които са враждебни на уравновесения характер. В идилията на Едемската градина (Едем означава: удоволствие, приятност) двамата дишаха с жадни гърди въздуха на отморяващото спокойствие, слушаха и разбираха симфониите на птичите гласове, радваха се на кротостта на четириногите си другари. В Едем нямаше грях, мрак, смърт. В Едем обитаваха святият Бог и подобните Нему човеци. Затова Бог им зададе изпълнения с разочарование въпрос след грехопадението: "Кой ви каза, че сте голи?" (вижте Битие 3:11.)

Децата винаги са били символ на небесна чистота и невинност. До известна възраст на тях е чужда всяка недобра дума или проява. Те не познават и чувството на срама. За кратко време всяко дете повтаря Едемския период на човечеството. Тогава то е мило, любвеобилно, доверчиво и послушно на своите родители. Затова философът Джон Ръскин възкликва горестно: "Как ужасен би бил светът, ако не се раждаха постоянно деца, които носят със себе си невинността и възможността за всяко съвършенство".

Господ Исус обичаше много децата. Това отношение от Негова страна не бе инстинкт или безкритична сантименталност. За Христа децата бяха образец, към който трябваше да се стремят всички възрастни, носещи в нравствената си природа заразата на греха. Неговите думи звучат като мил и същевременно безкомпромисен закон: "Ако не се обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство" (Матей 18:3).

Обаче в нашето съзнание изпъква въпросът: "Как и защо съгрешиха Адам и Ева?" Отговорът може да бъде само един: грехът на непослушанието навлезе и оскверни човека, защото той не бе свят като Бога в абсолютния смисъл. Дори Сатанаил, за когото пророкът твърди: "Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост" (Езекиил 28:12), не можеше да претендира за святостта на Твореца. Ако не беше така, нито първият архангел, нито първите човеци щяха да съгрешат, защото съвършенството и абсолютната святост са чужди на греха. Адам и Ева -- нека повторим още веднъж -- бяха сътворени по Божия образ, но не бяха напълно подобни Богу. Те бяха тварни същества, подлежащи на развитие и усъвършенстване.

Трябваше да се появи изкусителят, да предизвика сблъсък между човека и евентуалния грях, за да се провери и утвърди или наруши и умъртви невинността на нравствената му природа. Както желязото се закалява в огън и вода, а децата заякват в бурите на живота, така първите човеци трябваше да преминат през изпит в Едемската градина. Провалът им щеше да бъде компенсиран много по-късно от победата на Богочовека над Сатана в Юдейската пустиня (Матей 4:1-11).