Съдържание: бог, вселената, човекът 1 Съдържание: 2 бог и вселената

1. КОСМОЛОГИЧНИЯТ АРГУМЕНТ

Спомням си един ученически диспут, който имахме през първата година на гимназията. Въпреки че не бяхме чели нищо по дълбоките философски въпроси на битието, заспорихме дали всичко в природата става случайно или се случва закономерно. Мненията на съучениците ми бързо се поляризираха: едни от тях бяха за случайността на явленията, а други -- против нея. Поради липса на теоретична подготовка и житейски опит се позовавахме на примери от познатата ни действителност. Един от нас предложи да обсъдим следния случай: някой минава под покрива на къща (по онова време къщите бяха повече от панелните блокове) и върху главата му... пада керемида. "Съвпадение" ли е това или "закономерност"? Напрежението на "дискусията" ни нарасна и двата "лагера" се опитваха безуспешно да "докажат" неоспоримостта на едната или другата теза. Тогава не знаех много неща, но чувствах инстинктивно, че светът не може да съществува сред хаоса на случайните явления.

Евангелието ни говори, че нито едно врабче "няма да падне на земята без волята на Отца", т.е. на Бога (Матей 10:29б). Да предположим, че сокол е подгонил дребния сивушко и настигайки го, го убива с острия си клюн. Случайно ли се извършва тази жестокост? Не. Хищната птица се подчинява на глада, който я насочва към беззащитната жертва. А малко преди соколът да разкъса врабчето, то е погълнало малка пеперудка, която е събрала сладък прашец от полско цвете, което е почерпило влага от почвата, която... и т.н, и т.н.

Човешкият разум има способността да намира причинната връзка между явленията и да ги свързва едно с друго. Само хората от всички земни обитатели могат да проследяват веригата на фактите и събитията по мисловен път. Алберт Айнщайн (1879-1955) уверява, че "радостта да виждаш и да разбираш е най-прекрасният дар на природата". Този божествен дар е поверен на всеки нормален човек, за да го използва за велики цели.

Когато погледът ми се е плъзгал по имената в родословието на Христа, дадено от евангелист Лука, ми е правел силно впечатление завършекът в гл. 4, ст. 38: "Каинан, Еносов; Енос, Ситов; Сит, Адамов; а Адам, Божий". Не е ли родословието на Исуса, като част от продължителната верига на човечеството, един чудесен пример за неразривната връзка на причините и следствията? Не е ли Каинан -- Еносов, защото Енос го е родил, т.е. Енос е "причината", а Каинан -- "следствието"? Ако познавахме само Каинан, нямаше ли да си представим донякъде неговия баща Енос? Нямаше ли да ни говори в много отношения този Адамов внук за своя родител?

"Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му" -- пее Давид в прочутия си 19. Псалм, ст. 1. От небесата идва светлината на живителното слънце; от облаците на небето падат прохладните дъждовни струи, които ободряват цялата земна природа. А те откъде са дошли? Откъде се е появило всичко онова, което е над нас, под нас, около нас, онова, което познаваме и което не сме докосвали никога с ограничените си сетива? Кога е започнал да съществува Всемирът? Кой ще ни отговори, щом никой от нас или нашите предшественици не е бил пряк свидетел?...

"Ден на ден казва слово; и нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им" (Псалм 19:2-3). Светът, който обитаваме, представлява сложна система, която се поддава до известна степен на изследване, формулиране и тълкуване. Затова е немислимо такъв един смислен свят да бъде резултат на случайност. Много учени-естествоизпитатели са на мнение, че всяко явление, което се поддава на тълкуване, "по необходимост е резултат на интелигентна творческа мисъл". Големият английски астроном Джеймс Джийнс (1877-1946), плащал дан в младостта си на материалистическата философия, постепенно идва до увереността, че съществува чисто духовна Сила, за която говори в своите научни трудове. "Веселената -- пише на едно място ученият -- започва да прилича повече на велика мисъл, отколкото на велика машина; духът не е вече случаен и неканен гост в царството на материята. Ние даже започваме да предчувстваме, че в него сме длъжни да приветстваме Създателя и Владетеля на това царство".

Само един солиден филисофски ум може да се съгласи, че там, където срещаме определено значение, смисъл и целенасоченост, няма никакво основание да се говори за "случайност". Добре известен е случаят с Исаак Нютон (1642-1727), когато великият естествоизпитател се разхождал една вечер със свой приятел, който го помолил да му даде кратко доказателство за съществуването на Бога. Вместо да му отговори с думи, ученият протегнал ръка към небето и прошепнал въодушевено: "Виж!" А при друг повод, след като извършил едно от най-великите си открития, Нютон възкликнал: "Слава на Бога, Който ми позволи да хвърля един поглед към полите на Неговата дреха". Какво велико смирение! Такова може да има само един велик човек!

Скъпи приятели, които се двоумите или съмнявате все още в съществуването на Бога, запомнете Нютоновия съвет. Повдигнете взор към небето и там ще видите Бога, Създателя на световете. Нещо повече, вие ще се докоснете до Него, както се допря до Исуса онази болна от 12 години жена, която бе изцелена, защото се допря с вяра (Лука 8:43-48). Един век преди Нютон Йохан Кеплер (1571-1630) бе засвидетелствал, че "в творенията като че напипвал Бога с ръце". "Светът е една грамадна книга -- подчертава и Стоян Михайлоски. -- В нея Върховният Разум е написал Своите мисли, нарисувал е Своя образ, разказал е и Своите подвизи". Но тази "грамадна книга" трябва да се чете! Умеем ли да я четем?

Убеждението, че като Творец Бог е Причина на Всемира, почива на очевидна действителност. Големият английски астроном Уйлям Хершел (1738-1822) бил твърдо убеден, че "светът не се е създал от ред случайности". Той казва: "Аз виждам в света онова единство на мисълта, което въпреки техните (на някои учени -- б.а.) твърдения, ме заставя да призная единното начало. Все едно е да бяха ми казали, че "Илиадата" се е създала от случайно нахвърляни печатарски букви. Не бих се колебал да им възразя: това не е вярно!" Всеки трезвомислещ човек ще се съгласи с Хершел. Не е необходимо да опитваме лично, вземайки шепа букви от която и да е азбука, за да се уверим, че, хвърлени върху маса или бял лист, няма да образуват и една смислена дума. А колко по-малко вероятно е хаосът на материалния свят да се превърне от само себе си в един вечен механизъм, далеч по-точен от най-съвършения часовник.

Новозаветният мъдрец ап. Павел е категоричен: "Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римляни 1:20). Творенията са условието на всемирната задача, чието единствено решение е Господ. Творенията и тяхното взаимосвързано движение представляват една панорама от смислени явления, чиято Първопричина е Бог. Както "Илиадата", "Сикстинската мадона" или "Деветата симфония" имат за своя първопричина Омир, Рафаело или Бетовен, така и зад творенията прозира "ясно и разбираемо" силуетът на Създателя.

Тази очевидност носи определението "космологичен аргумент" (от гр. ез. космос = свят, устройство, приличие). Тя може да се формулира, както следва: "Всяко нещо, което е започнато, било субстанция или явление, дължи съществуването си на някаква произвеждаща причина. Вселената, доколкото се има предвид сегашната й форма, е нещо, което е било започнато и дължи съществуването си на причина, която е равна на нейното производство. Тази причина трябва да бъде неопределено огромна". Ще отбележим, че този аргумент се касае общо за цялата природа. В космологичната очевидност не се включва проблемът за човека, защото с него се занимава "антропологичният аргумент". Че сегашната форма на вселената не е вечна в миналото, а е започнала своето съществуване, ни убеждават не само личните наблюдения, но и свидетелствата на геологията и космологията.

Корифеи на философската мисъл като Лок, Кларк и Робърт Хол са считали, че космологичният аргумент е достатъчен, за да доведе трезвия разум до едно Вечна и Безкрайна Първопричина.

Интересно ще бъде да узнаем, че разглежданият аргумент е бил обект на размишление още в епохата на класическата древногръцка философия. Платон и Аристотел посочвали потребността на човешкия разум да намира причината на всяко нещо. Днес непосредственият опит ни убеждава, че всичко около нас се мени, както и самите ние се променяме. И всичко -- явления и промени -- се обуславят от нещо друго преди тях. Обаче философският ум не се задоволява да намери само непосредствената връзка между две или повече явления, а се стреми да узнае Последната причина на всичко съществуващо. Аристотел смятал, като изхождал от наличните промени в света, свързани помежду си с движение, че всяко движение поражда друго движение след себе си. Но човешкият дух не се задоволява с допускането на една безкрайна верига от обусловени причини, затова той по необходимост допуска Една Първопрочина, която сама е в покой, т.е. не се изменя и привежда в движение всичко останало. Тази философска формулировка привеждали в своите богословски системи Йоан Дамаскин (VIII в.) и Тома Аквински (ХIII в.). В един или друг аспект космологичният принцип е бил разработван от Лайбниц, Джон Стюарт Мил, Беркли и др.

Както се убеждавате сами, скъпи приятели, космологочиният аргумент е привличал вниманието на учени и обикновени хора. Той има значение за философи и овчари, за немощни старци и енергични юноши, за вярващи и невярващи. Особено последните, които по една или друга причина са се отдалечили от познанието на Бога, се нуждаят от раздвижване на застиналото им съзнание по посока към Създателя. Колко болка пари в стенанието на ап. Павел, когато пише укорително: "Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи" (Римляни 1:21).

Разбира се, в цялата история на човечеството е имало безчислено множество хора -- най-добрите представители на творението, -- които са познавали Бога и са Го прославяли с благодарност. Може да се каже дори, че благочестиви мъже като Адам, Ной, Авраам, Мойсей, Самуил, Давид и Илия са разговаряли пряко със Създателя. Така разговаряха Тертулиан, бл. Августин, Тома Аквински, Нютон, Паскал, Толстой, Макс Планк, Теяр де Шарден. Така можем да беседваме и ние днес! Но този пречуден диалог ще се осъществи, ако познаваме Бога, ако виждаме Образа Му в малката капка роса и необятния всемир, в камъка и летящата птица, в пясъка и дъжда, в калта и ведросиния небосвод.

"Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, Канаро моя и Избавителю мой" (Псалм 19:14).