Съдържание: бог, вселената, човекът 1 Съдържание: 2 бог и вселената

5. ЗЕМЯТА

Последната дума от първия стих на Библията на оригиналния език е "хаарец". Нека се спрем на нея, защото тя притежава далеч по-широк смисъл от превода, който сме свикнали да четем. "Хаарец" не означава просто "Земята", т.е. планетата, която е прекрасната родина на нас, човеците.

Тълкувателите са единодушни, че Мойсей е имал предвид първовеществото, космическата първоматерия, когато си служи с понятието "ерец". А че това е точно така, се вижда от по-нататъшните стихове на Битие 1 гл., в които се разказва как са произлезли нашата земна планета (ст.2) и небесните тела (ст. 14-16). Следователно, Битие 1:1 може да звучи в нашето съзнание на хора от ХХ в. по следния начин: "В началото на времето Триединният Бог сътвори от нищо невидимия свят и първовеществото".

Как е сътворил Бог "хаарец", т.е. космическата първоматерия -- това нито един смъртен никога няма да узнае! В какъв вид и обем? С какви размери? За колко време?... Тези по детски любопитни въпроси ще останат без последствие, додето сме на тази земя.

Може би научната хипотеза за "Големия взрив" ще ни помогне да надникнем през тясното човешко прозорче в безкрайната далнина на предивременната тайна... Но нека не бъдем дръзки! Много сериозни съвременни астрономи считат, че колкото по-надалече отиват границите на човешкото познание, толкова по-крехки изглеждат нашите възможности за овладяване тайните на Вселената. Известният съвременен атомен физик д-р Жул Дюшезн казва: "Положението на днешната наука е такова, както бе казал на времето Нютон: "Ние приличаме на малки деца, играещи на плажа пред безкрайния океан на Истината". Науката стана по-скромна пред лицето на съвременните открития". Това признание е валидно както за микрокосмоса на молекулите, атомите и елементарните частици, така и за макрокосмоса на звездните системи, галактиките и Метагалактиките.

Библията ни казва просто и ясно: "Отдавна Ти, Господи, си основал земята, и дело на Твоите ръце са небесата" (Псалм 102:25). Ние трябва да приемем тази велика истина с вяра и смирение! И Бог ще ни даде заслуженото благоговение; Той ще ни позволи да достигнем до най-важните характеристики на Своето материално творение.

Първата важна истина, която трябва да приемем, е, че Бог е сътворил една колосална в пространствено отношение Вселена.

Пророк Исая задава от Божие име един великолепен въпрос: "Кой е премерил водите с шепата си, измерил небето с педя, побрал пръстта на земята и претеглил планините с теглилка и хълмовете с везни?" (Исая 40:12). Всеки непредубеден ум ще разбере веднага абсолютната несъвместимост на понятията. От една страна пророкът ни представя неизмеримите "води", "небе", "пръст на земята", "планини" и "хълмове". От друга страна той ни напомня за нашите винаги и неотменно крайни възможности: измерваме разстоянията с "педя", обема -- с "шепа", теглото -- с "везни" и т.н.

Може би някой ще каже: "О, всичко се е променило много досега! Всичко се е усъвършенствало! Днес боравим с далеч по-добри средства и апарати!"

Безспорно това е така. По времето на античния астроном Птолемей Клавдий (II в.сл.Хр.) например с невъоръжено око човек е можел да преброи едва около 6 000 светли небесни тела. С откриването на далекогледа Галилео Галилей (ХVII в.) увеличил това постижение тридесет и два пъти. Понастоящем науката разполага с гигантски възможности, които само до преди няколко десетилетия бяха химери. Астрономите разполагат с радиотелескопи, с неоценимите възможности на спектралния анализ и други отлични технически средства. Крайно нелогично е да се отрича резкият скок на съвременната астрономия, който бе направен през последните десетилетия на нашия век. Достатъчно е да споменем само три-четири от многобройните и зашеметяващи факти: космическата сонда "Маринър-10" успя да фотографира голяма част от най-близката до Слънцето планета Меркурий; съветските сонди "Венера-9" и "Венера-10" кацнаха за първи път на тайнствената земна съседка Венера през 1975 г.; две сонди "Викинг" покориха на следната година и планетата Марс. Естествено истински триумф бе осъщественото на 21.VII.1969 г. от екипажа на космическата станция "Аполо-11" кацане върху самата лунна повърхност. Човешки крак стъпи за първи път на друго небесно място!

Човешкият гений наднича и в други звездни системи от нашата Галактика. Той прониква дори дотам, където може би се е родил нашият видим свят. Понастоящем се наблюдават най-далечните известни досега космически обекти -- двата квазара 00 172 и 0Н 471. Според учените те отстоят от Земята на невъобразимо разстояние от порядъка на 15 милиарда светлинни години. Трудно можем да си представим това разстояние, ако го изразим в км, тъй като светлината се движи, както е известно, със скорост ок. 300 000 км/сек...

И все пак, какво са тия постижения в сравнение с необятността на целия Всемир? Един от най-големите съвременни астрономи, проф. Паоло Мафей от университета в Катания, Италия, откривател и кръстник на 5 галактики, призна съвсем честно в чудесната си книга "Отвъд Луната" следното: "... какво представлява за човека овладяването на Луната или на планета от Слънчевана система в сравнение с мащабите на Вселената? Нищо. Това е само завоюване на друга прашинка на разстояние, съответстващо на една или няколко секунди, сред милиарди и милиарди други прашинки, разпръснати из бездни, дълбоки милиарди светлинни години. Ясно е, че в сравнение с глъбините, пълни с безброй светове, които по-скоро усетихме, отколкото видяхме с помощта на отделни образци, дори достигането на най-близките звезди и изследването на техните планети ще представлява едно нищо".

Искрени поздравления за думите на големия учен! Неговото признание отново ни довежда мислено до казаното от пророк Исая в 40:12: "Кой е премерил водите с шепата си, измерил небето с педя...?"

И все пак, нека приемем предизвикателството на пророка!... Нека премерим с педя онази част от Вселената, която ни е най-близка и най-добре проучена от астрономите. Разбира се, ние ще направим това не с дързостта на самозабравилия се безбожник, а с вярата и смирението на истинско Божие чадо.

Обикновено, когато се пише за Слънчевата система, тя се представя в реалните й мащаби. Но за обикновените хора реалните факти са смазващи. Смятам за по-целесъобразно да обрисуваме един модел, който е намален 10 милиарда пъти. Той ще бъде достатъчно разбираем за нас, хората, които измерват Безкрайното "с педя".

При този свръхнамален мащаб Слънцето ще представлява малка детска топка с диаметър 14 см, а Земята ще се превърне в нищожно просено зърно, което отстои на 15 м от Слънцето. На 4 см от просеното зърно ще кръжи Луната с размер 0.3 мм в диаметър. На 600 м от детската топка (Слънцето) ще се намира друго просено зърно, по-малко от първото; това е Плутон -- най-далечната известна планета от Слънчевата система. Дотук нещата са горе-долу понятни и лесно достъпни за представите ни. Но оттук нататък... За да срещнем най-близката звезда -- Алфа от съзвездието Кентавър, -- трябва да поставим миниатюрния й символ на разстояние 4 000 км от Слънцето. А в периметър от 200 000 км ще преброим само стотина звезди...

Да се върнем отново към Слънчевата система! Да вземем наслуки няколко от многобройните факти, които разкриват величието на това колосално Божие творение, което всъщност е една "прашинка" в необятната Вселена.

Слънцето, което за нас, жителите на Земята, е източник на светлина, топлина и живот, представлява един чудовищен самоконтролиращ се атомен реактор, излъчващ неизчерпаема енергия във всички посоки на пространството. Проф. Паоло Мафей го характеризира по един наистина модерен начин: "... това чудовищно тяло, тази колосална водородна бомба в непрекъсната експлозия..." За невъобразимо голямата енергия, която се отделя от Слънцето, можем да съдим донякъде, ако си послужим за илюстрация с факт, който съответства на нашите земни измерения. Учените са изчислили, че от една нищожна част на слънчевата повърхност с площ едва 5 кв. см (колкото пощенска марка) се излъчва енергия, която може да захрани 500 лампи по 60 вата. Това означава, че многообичното ни Слънце ще осветява по този начин съвсем спокойно един 8-етажен блок с 5 входа. И което е много важно за икономичните хора -- съвсем безплатно!...

Както е известно, в Слънчевата система са включени девет планети с общо 40 спътника. Освен тях между орбитите на Марс и Юпитер се намира т.н. "астероиден пояс", представляващ космическа зона за движение на ок. 22 000 000 по-малки планети и различни по форма скални късове. Те се наричат още "астероиди" и обикалят Слънцето в собствени кръгови орбити, подобно на деветте големи планети. За разлика от планетите и астероидите пък "кометите" се движат дръзко в силно елиптични орбити, пресичайки гравитационните полета на много планети. Най-интересна е своеволната "Халеева комета", която се движи между Слънцето и планетата Плутон, изминавайки това грандиозно разстояние за над 76 земни години.

Този преглед на нашите астрономически познания -- смешно кратък и неизбежно частичен -- ни показва една истина, която никой не може да оспори: Вселената е колосално дело на Всемогъщия Творец! Зашеметени от величието на видимото творение, ние признаваме заедно с учени като д-р Робърт Алберти: "Колкото повече узнаваме за Вселената, толкова повече се открива непознатото. Ние стоим пред задълбочаване тайната относно природата на нещата. Всеки път, когато ученият прави това или онова откритие, той се убеждава, че там има още 10 неща, които не знае. Науката има свойството на безкрайно задълбочаване в познанието... Програмите по изучаване на космическото пространство създадоха цяла поредица от въпроси, при това такива въпроси, за които хората по-рано не бяха се замисляли".

Коленичили смирено в космическата тишина на творението, ние трябва да чуем ека на Божия глас: "Да! Моята ръка основа земята. И десницата Ми разпростря небето; когато ги извикам, те всички се представят" (Исая 48:13).

Друга основна истина, която изпъква величествено пред нас, е фактът, че в необятната Вселена цари съвършен порядък.

За да установим в съзнанието си този факт, е необходимо да застанем лице срещу лице с цялата видима Вселена. Тук вече не можем да прибегнем до умаляващи реалността мащаби. Естествено, това не е по силите на смъртния човек. Достатъчно обаче ще бъде да се изкачим на няколко стъпала по стълбата на положителното знание, припомняйки си някои истини, станали достояние на просветеното човечество.

Нека спрем мислено поглед на една от най-дребните физически частици. Древните гърци я наричали "атом", защото смятали, че тя е последното стъпало на веществото, до което може да се спусне човешкото познание. Днес обаче всеки ученик от прогимназията знае колко е сложен съставът на атома. Макар и миниатюрен по размер -- едва 10 на минус 8-ма степен, той представлява една цяла Вселена. Състои се от ядро, което е 10 000 пъти по-малко от самия атом, но представлява положителен център, около който се движат отрицателно заредени частици, наречени "електрони". Според броя на "протоните" и "електроните" в атомното ядро и "електроните" от обвивката наблюдаваме различни елементи.

Значи, във всеки атом има ядро, около което се въртят различен брой електрони.

А сега нека направим "космически" скок и се опитаме да надникнем в макросвета на Вселената.

Ето ни пак Слънчевата система. Почти всяка от деветте планети (освен Меркурий и Венера) има по един или няколко спътника и всички те се въртят, подобно "електрони", около своите планети-майки. Всички планети, заедно със спътниците, астероидите и кометите кръжат неотклонно около ядрото на системата -- Слънцето. Цялата Слънчева фамилия, движеща се с шеметна скорост 250 км/сек, се върти около центъра на нашата Галактика (Млечния път). Една обиколка на Слънчевата система в нея трае 250 милиона години. Млечният път има два спътника-галактики. Той, заедно с още 20 известни галактики, се причислява към т.н. "Местна система". Местната система пък принадлежи към свръх куп от галактики, който се върти около център, намиращ се в съзвездието "Дева" и т.н, и т.н.

Въпреки колосалната верига от сложни небесни системи, не е трудно човек да направи следния важен извод: във Вселената, както в миниатюрния свят на атомите, така и в необята на Всемира, са валидни едни и същи закони. Този неоспорим факт свидетелства за едно общо начало, за Един абсолютен Законодател.

Още Нютон обичал да казва: "Чудесната връзка, която свързва небесните тела, може да произлезе само от мъдростта и волята на едно разумно и мъдро Същество... Единият управлява всичко като Господар на всичко. И заради Неговото владичество ние Го наричаме Господ, Бог, Всемогъщ".

Това, че има закони в природата, ни помага да я опознаваме. Какво ли би било, ако навсякъде цареше неизследим хаос? Какво би станало с нас, ако Слънцето грееше когато си пожелае и угаснеше за период, който няма край? Каква би била съдбата ни, ако не ни задържаше земната гравитация? Ами, ако астероидите напуснеха своя пояс на действие и започнеха да бомбардират останалите планети? Или пък ако Халеевата комета не следваше известната на човечеството силно елиптична орбита и се втурваше към Земята внезапно като огнен демон?...

Но слава да бъде на Бога, че във Вселената не властва никакво "ако"! Там има само един порядък: "И Бог каза... И стана така" (Битие 1 гл.).

Човешкият гений навлиза в дълбочина и широчина при изследването на природата именно защото има закони.

Последната планета от Слънчевата система Плутон бе открита с изчисления от астронома Пърсивал Лоуел още преди да бъде видяна със свръхчувствителен телескоп. Ученият бил убеден, че там трябва да има някаква планета, защото в орбитата на съседната Уран се забелязвали остатъчни смущения. Едуин Хабъл установил още през 1924 г. методи за определяне разстоянията до редица "мъглявини" (галактики).

Както е известно, законът е "вътрешна съществена и устойчива връзка на явленията, обуславяща тяхното подредено изменение" (Философски речник, II доп. изд., С., 1985, с. 205). Благодарение на тази строга последователност на явленията, хората от древността обработват земята, жънат и пекат хляб, ловят риба и строят предохранителни бентове, работят и почиват, живеят и дават продължение на човешкия род. Благодарение на законите, които сме опознали, издигаме къщи, църкви, университети, вадим от земните недра руда и леем стомана, събаряме старото и ретроградното и освобождаваме място за тържеството на прогреса.

Псалмопевецът Давид, замаян от величието на невидимото небе, възкликна в Псалм 8:3-4: "Като гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, Луната и звездите, които Ти си отредил, казвам си: Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш?"

Подобно на него се обърна с пламенни думи към всички небесни тела и прочутият астроном Камий Фламарион (1842-1925): "Из дълбините на небесните далечини вие ни учите, че върховен, царствен, всеобщ ред управлява света. Вие с огнени знаци говорите за Божията слава и записвате на небесата тайнственото име на Съществото, непостижимо за нас. Страшни, замайващи със своите движения светила..., вие с детска покорност се прекланяте пред Божествената воля. Доброволно вървите по пътя, начертан за всяко едно от вас, небесни странници! Започвайки от непостижимите за ума далечни векове, от онова време, когато сте излезли великолепни... из хаоса, вие непрекъснато доказвате предвидливо-мъдрия закон, който управлява вашия ход!"