БЛАГОДАТНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

7. БЛАГОДАТНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

Библейската истина, че Бог е Творец на човека, съдържа основателна носталгия по миналото и светла надежда за неговото бъдеще. Творческият акт на Господа бе семето, от което покълнаха и се развиха благодатни последствия, които от своя страна можеха да родят безсмъртни плодове. Добрите резултати от божественото сътворяване на първите човеци могат да бъдат разгледани главно в две направления: в субективен смисъл и по отношение на заобикалящата ги действителност.

Благодатни резултати от факта, че човек притежава Божия образ.

Човекът бе сътворен с тяло, душа и дух. Затова Божият образ, който се осъществява главно в третия елемент -- духа, има своето отражение и в останалите два.

Тялото бе създадено от Бога, затова блестеше с великолепие и красота. Ние не можем да си представим Адам с ниското чело и удължените ръце на неандерталеца. По-скоро ще се съгласим с гениалната фреска на Микеланджело в "Сикстинската капела", където първият човек е изобразен като образец на физическа красота и душевна хармония. Затова философът Филон от Александрия (I в.) ще говори за "небесния човек, направен по Божи образ", а Василий Велики (330-379) ще се изрази поетично, че човешкото тяло е "небесно растение", за което трябва да се грижим, като търсим едновременно и възвишени неща.

Д-р Огастъс Стронг пише: "Духът представя божествения образ непосредствено, а тялото -- посредствено". Нека си спомним как Мойсей, когато излизаше от благодатното присъствие на Йеова, "кожата на лицето му блестеше, понеже беше говорил с Бога" (Изход 34:29). Ако това чудо бе изпълнимо за човека след грехопадението, колко повече би бил понятен фактът на първоначалната физическа красота на Адам и Ева. Джон Милтън има основание да възпее в "Изгубения рай" -- "божественото човешко лице".

Всяка хипотеза за постепенно развитие и облагородяване на човешкото тяло е чужда на библейската истина за сътворението. Подобни схващания довеждат до унижаване достойнството на човека като "венец на живата природа". Християнинът споделя преклонението на псалмопевеца, който обещава: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Псалм 139:14).

Затова християнската религия насърчава уважението към тялото, изразено в грижи за неговия вид и здравословно състояние. Идеалистът Платон принизявал предназначението на човешката физика, считайки тялото за "гробница" или "затвор" на душата, а стоиците проповядвали без угризение самоубийството. Но Святото Писание нарича земната хижа на духа -- "храм на Святия Дух" (I Коринтяни 6:19). А малко по-горе в същото послание апостол Павел говори укорително на коринтяните: "Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа?" (ст. 15). Не е за пренебрегване фактът, че Христос, като Спасител на тялото (вижте Ефесяни 5:23), прие физическия образ на човека. Щом Божият Син не го презря, а реализира чрез въплъщението великата тайна на благочестието (I Тимотей 3:16), колко повече трябва да благоговеем и благодарим на Бога ние!

Хармонията между тяло и дух бе също отличителна особеност на първите човеци. В Едем нямаше болести и смърт. Адам и Ева се радваха на крепко здраве и бяха определени за безсмъртен живот. Много по-късно апостолът на езичниците щеше да направи заключението, че поради греха и неверието "мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали" (I Коринтяни 11:30). Поради отличното си здравословно състояние първите човеци можеха да обработват безболезнено и неуморно огромната райска градина (Битие 2:15). Изгубил благодатта на телесната хармония, тласкан от вълните на все по-нарастващата динамика на живота, потискан от опасения за всевъзможни катастрофи, съвременният човек може да намери утеха и насърчение в Божието Слово. Новозаветният пророк открива, че във вечния град Бог "ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка", защото първото, т.е. старият греховен живот и свят, премина (Откровение 1:4).

Друг благодатен резултат от божественото сътворение е властта над по-нисшите твари. Човекът бе упълномощен за това лично от Бога: "И нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята" (Битие 1:26б). Тук не става дума за физическо надмощие, което е принцип в животинския свят. Първите човеци станаха господари над делата на Божиите ръце (вижте Псалм 8:6) по силата на своя интелект и воля. В наши дни звероукротителите си служат с различни физически прийоми, за да опитомят и направят послушни някои животни. Но за Адам и Ева бе достатъчно, че носеха в себе си Божия образ и се радваха ежедневно на близост до своя Творец. Това бе напълно достатъчно за младия Даниил, който бе хвърлен несправедливо в рова при гладните лъвове. На разкъсвания от угризения цар, пророкът отвърна от дъното на ямата: "Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха, защото се намерих невинен пред Него" (Данаил 6:22а). Маклерън писа в края на миналия век: "Властта над всички твари е в резултат от подобието на Бога. Следователно тя не е просто право да я използваме за собствена материална изгода, а царско пълномощие, с което притежателят е длъжен да си служи за честта на истинския Цар". След грехопадението бе осквернена цялата природа и връзките на власт и подчиненост между човека и животните бяха нарушени. Но в хилядогодишното царство всичко ще бъде възстановено отново. Тогава "сучещо дете ще играе над дупката на аспида; и отбито дете ще туря ръката си в гнездото на ехидна. Те не ще се повреждат, нито погубват в цялата Ми свята планина; защото земята ще се изпълни със знание за Господа, както водите покриват дъното на морето" (Исая 11:8,9).

Благоприятното влияние на творческия акт се чувстваше отначало и в заобикалящата действителност.

Хаосът на първичната материя бе превърнат от творческата ръка на Бога в космос (красота, порядък). Светлината бе отделена от мрака; просторът раздели вода от вода; сушата и световният океан обособиха суверенни царства, в които бяха населени обитатели по родове и видове; земята заприлича на райска градина под лампадите на небесните светила; отвсякъде лъхаше спокойствие и сигурност. И когато се появи човекът, неосъзнал още царственото си присъствие във видимия свят, Бог "видя всичко, което създаде; и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31а). Калвин казва сполучливо в коментара си на книгата Битие, че "Бог шест пъти внушава същото нещо, за да възпре, като че ли с толкова юзди, неспокойната ни дързост". Със Своята констатация, че всичко е твърде добро, Творецът не самохвалстваше, а целеше от една страна да подчертае чудесните условия, които създава за човешкото развитие. От друга страна, писателят на Битие подчертава изключителната целесъобразност като основен принцип в цялата природа.

Еврейската дума "тов", която е преведена в нашия текст с наречието "добро", има много значения. В случая тя, отнасяйки се към Божието творение, има смисъл на нещо, което е съответно на поставените изисквания. С други думи, "тов" е синоним на хармония, ред, пълнота. Затова в превода на 70-те е използвано понятието "калос" със смисъл: "прекрасно за своята цел". Псалмопевецът възкликва смаян пред дивното величие на света: "Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения" (Псалм 104:24). И този възторг е от вида на природата, заразена с отровата на греха... А каква ли е била тази Вселена в зората на своето съществуване!...

След сътворяването и на човека, който увенча изкусното дело на Божиите ръце, Творецът "видя всичко, което създаде (сътвори -- б.а.); и ето, беше твърде добро" (Битие 1:31а-. Докато в края на всеки от първите 5 "дни" Бог констатираше, че дадено действие е просто "добро", то тук вече заключението е: "твърде добро". Жан Калвин завършва коментара на 1 гл., Битие, с пояснението, че Създателят е заявил това, "за да узнаем, че в симетрията на Божиите дела има най-високо съвършенство, към което не може да се прибави нищо".

За обикновения човек е трудно да си представи величието и красотата на божественото творение. Пелената на греха скрива от погледа всичко това, затова мнозина не виждат прекрасния почерк на Твореца в заобикалящата ни природа. Древният библейски мъдрец призна смирено: "Той е направил всяко нещо хубаво на времето му... без обаче да може човек да издири отначало докрай делото, което е направил Бог" (Еклесиаст 3:12).

А Божият промисъл бе предвидил заобикалящата действителност да благоприятства за пълноценен физически и духовен живот от страна на човека. С бащинска грижа и любов "Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал" (Битие 2:8). Едва ли бихме могли да си представим по-цветна, по-уханна и по-отморяваща обстановка от тази! Поетът Тенисън казва, че "край четирите реки цъфтяха първите рози". Човешката фантазия може да рисува една от друга по-великолепни картини, но има една главна причина за неповторимата прелест на Едемския рай -- там беше Сам Бог. "И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината" (Битие 3:8а). Именно в този смисъл, както проникновено отбелязва Йоан Дамаскин (VIII в.), "божественият рай е бил двоен".

За постоянна подкрепа и съживяване физическите сили на първия човек Бог насади "дървото на живота всред градината" (Битие 2:9) Хранейки се от неговите плодове, Адам и Ева щяха да поддържат в телата състоянието на безсмъртно здраве и младост. Дървото на живота бе, по думите на д-р Огастъс Стронг, "символ на общението с Бога и зависимостта на човека от Него". Плодовете бяха хранителни не само за тялото, но и за душата. Знаем, че душата е "живецът на физическото тяло", затова нейните сили -- разум, чувства и воля -- черпеха също подкрепа и се развиваха напред. Тъй като първоначалното нравствено състояние на човека бе невинността -- като отблясък на божествената святост -- дървото на живота благоприятстваше за нейното съхранение. В новозаветен смисъл Изкупителят замести липсващото вече райско дърво. Апостол Павел има предвид тъкмо това, когато прави съпоставката: "Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух" (I Коринтяни 15:45). Бог е промислил, щото в небесния рай вечнозеленото дърво на живота отново да разпростре благоуханните си клони. Верните чада на Господа ще се приютят там като птици след краткия, но изтощителен полет на земния живот. Каква нестихваща радост ще бъде тогава в небето! Новозаветният пророк Йоан възкликва: "Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града" (Откровение 22:14).

Въпреки че първоначалният прекрасен облик на природата бе помрачен, християнската етика препоръчва любов към всичко, което е сътворено от Бога. Всезнаещият и вездесъщ Творец се разкрива във всяко кътче, предмет и жива твар в необятния Всемир. Давид се удивлява от този факт: "Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти" (Псалм 139:8). А целият 104-ти Псалм описва величието на Господа и Неговия мощен творчески размах. С особена грижа Той е "положил земята на основата й, за да се не поклати за вечни времена" (ст.5).

Нуждата от обич и душевна привързаност към природата е почувствана и подчертавана от много светли умове на човечеството. Великият руски сподвижник от ХVIII в. Тихон Задонски обичал да казва, че всички създадени вещи са свидетелства за Божието всемогъщество, благост и премъдрост". А едно от по-късните му литературни превъплъщения -- старецът Зосима от романа "Братя Карамазови" на Ф. М. Достоевски -- наставя духовните си ученици: "Обичайте всяко създание Божие, и цялото, и всяка песъчинка! Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте! Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяка вещ! Ако обичаш всяка вещ, и тайната Божия ще постигнеш в нещата". Безбройни са примерите на хора, които са благоговеели пред видимата природа. Достатъчно е да споменем за нашия просветител Климент Охридски (около 840-916), който държал не само книга и перо в ръка. Летописецът разказва, че любвеобилният старец насаждал и облагородявал плодни дръвчета, като превърнал по този начин цялата околност в цветуща овощна градина. Народният ни поет Иван Вазов, който стигал до пантеизъм в преклонението си пред природата, пише с умиление и благодарност за величието на Рила: "Сега съм у дома, сега съм в моя мир -- мир въжделен и драг". Оттук неговият дух "до Господа отива, на мирозданието в тайните се впива".

Християнското учение отрежда важно място на бъдещата съдба на видимата природа. Библията не предвижда пълно унищожаване и изчезване на Вселената. В нея се говори само за прекратяване на съществуването й в сегашния й вид. Колко точни са думите на гениалната в поетичната си простота Емили Дикинсън: "Природата е като хората -- не е с корона всеки път".

Светото Писание говори определено за основно изменение и цялостно обновяване на физическия свят. Ап. Петър пише: "А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда" (II Петрово 3:13). Най-характерното за новата природа не е различната й структура, а фактът, че там ще живее правда. Тогава няма да има и сянка от грях, нито привкус на поквара и смърт. Василий Велики вижда божествена логика в обновата на Вселената: "Необходимо е светът да се измени, щом като състоянието на душите ще премине в друга форма на живот. Защото както сегашният ни живот има природа, подобна на този свят, така и бъдещият живот на душите ни ще получи жребий, съответен на нейното състояние". Интересно е мнението на друг ранен църковен писател -- Епифаний Кипърски (315-403). Той смята, че въпреки засилилия се грях, който осквернява човечеството и цялата природа, Бог не би унищожил напълно видимия свят. Иначе не би имало смисъл тя да бъде сътворена. А Библията категорично посочва целесъобразността на творческото дело на Господа. Премъдрият Бог не сътвори земята пустиня, "но я създаде, за да се населява" (Исая 45:18). Затова Той няма да посегне на тази градина и дом за човека. Тълкувайки думите на ап. Павел в Римляни 8:19-21, Епифаний Кипърски стига до извода, че при свършека на света видимото творение няма да бъде унищожено, а ще бъде възстановено в по-добър и по-съвършен вид. Подобно на агонизиращия човек, то е обречено на тежка смърт, но ще бъде издигнато в по-благословено състояние, което съответства на новия живот на Божиите чада.