Съдържание: бог, вселената, човекът 1 Съдържание: 2 бог и вселената

10. НОВИЯТ ЧОВЕК

Датският богослов-екзистенциалист Сьорен Киркегаард (1813-1855) е автор на песимистичната книга "Болестта, водеща към смърт". В нея той заключава: "Човекът се ражда и живее в грях. Той не може да направи нищо за себе си, освен да си нанася вреда". Трябва да признаем, че до голяма степен Киркегаард има право. От човешка гледна точка никой не може сам да се освободи от злокачествената болест, наречена от Библията "грях". Психологът Карл Юнг е принуден да признае след дългогодишни изследвания: "Старите примитивни грехове не са мъртви, а се спотайват в тъмните ъгли на модерните ни сърца -- все още там и все така отвратителни".

Разбира се, човечеството се е опитвало да състави различни теории и дори да ги приложи на практика, стремейки се да преобрази само себе си. Бихейвиоризмът (психологическа наука, изследваща поведението на индивида) учи, че човек е продукт на заобикалящата го среда. Той е просто съвкупност от гени и хромозоми. В него няма духовен елемент, следователно, за да се промени човек, трябва да се въздейства на материалната му същност или на околната среда. Проф. Б. Ф. Скинър от Харвардския университет заявява: "Навлизаме в епохата на химическия контрол на човешкото поведение. Подбуждащите и емоционални условия в нормалното ежедневие може би ще се задържат във всяко желано състояние чрез употребата на опиати". Подобно заключение обаче е твърде дръзко! По начало всяко лекарствено средство има временно въздействие над организма и психиката на човека, а наркотиците довеждат до трайно увреждане на мозъка. За постоянни положителни промени и дума не може да става!

Ще разгледаме по-подробно дали е възможно да бъде променен човекът в положителна посока, ако се изменя околната среда. Ще се спрем на теорията на марксизма.

Марксизмът твърдеше, че ако се промени социално-икономическата система и се утвърди комунистическото общество, ще се появи "нов тип човек".

Карл Маркс бе критикувал Френската революция за това, че освен политическо освобождение, тя е трябвало да постигне и "освобождение на човека". Човекът останал в лапите на егоизма и враждебността към себеподобните си. Братството, свободата и равенството между хората не били реализирани.

Необходимостта от промяна в човешката природа като резултат от социално-икономически промени в обществото е постоянна тема в марксизма от самото начало. През 1843 г. Лудвиг Фойербах (1804-1872) бе писал: "Нуждаем се от нов човек!" Маркс мечтае в съчинението си "За юдейския въпрос" за "реалния, индивидуалния човек", който трябва да се появи, когато "се постигне човешкото освобождение".

В. И. Ленин (1870-1924) стигнал скоро след Революцията обаче до убеждението, че надеждата за спонтанна поява на новия човек при социализма не се е осъществила. Социално-политическата система била променена, но човешкият характер си останал същият, с всичките тъмни белези на предишните общества. Корупцията и безчестието сред представителите на социалистическата администрация се ширели неудържимо. Ленин предприел известни мерки, някои от които ще споменем по-долу.

На Запад се пази документация, която свидетелства, че Ленин се запознал през 1921 с опитите на Павлов, извършвани с кучета. Държавникът извикал учения в Кремъл и му поставил въпроса дали тези опити могат да се приложат и с хора, за да се постигне мечтаната промяна с човешките характери и поведение. Павлов отговорил утвърдително, защото смятал, че човеците са просто високо развити животни. Тогава Ленин му предоставил възможността да остане в Кремъл и, необезпокояван от никого, да опише своя метод за създаването на нов тип характер с условни рефлекси. В продължение на 3 месеца Павлов написал материал с обем 400 стр. Именно Павловият метод стои до голяма степен в многопосочната кампания на руските комунисти за реформа на обществото, провеждана до Втората световна война.

Ленин стигнал до убеждението, че най-добрият начин да се демонстрира новият тип етика е да се създадат нагледни примери за революционери и герои, на които масите могат да подражават в своето ежедневие. Абстрактната идея за новия човек трябвало да намери конкретни, реални измерения. Биографиите на стотици революционни прототипи и по-късни борци срещу останките от предишния строй започнали да ангажират все повече вниманието на подрастващите в училище, по време на събранията в клубовете или по театралните сцени. Аз съм представител на онова следвоенно поколение, което се учеше от Павка Корчагин, Павлик Морозов или Васьок Трубачов и Олег Кошевой. Е, ние си имахме български "превъплъщения" като: Ленко, Митко Палаузов или децата от Ястребино. Те бяха за нас образец на желязна воля и издръжливост на несгоди, на жертвоготовност за социалистическия идеал, на добродетелност. Те вдъхваха у нас неотклонното желание да строим социализма и да унищожаваме всеки вътрешен и външен враг на великата идея.

Едно от откритията на Ленин по пътя към реализиране на социалистическата идея са т.н "съботници". В един действително труден, почти безизходен за страната момент някои съзнателни работници от Московско-казанските железници взели решение да работят безплатно един ден в седмицата, заплащайки супата, която получавали за обяд. Според Ленин този пожертвувателен жест предизвикал обрат в общото настроение на широките народни маси и насърчил много подобни героични инициативи. Същевременно този вид доброволна работа отбелязал действителното начало на комунизма, защото отличителната черта на този обществен строй трябвало да бъде упражняване на труд в интерес не на личната изгода, а на обществото.

Нека видим сега конкретните качества, които трябва да притежава новият социалистически тип човек. Съветските марксисти съставиха 12-те заповеди (с 2 повече от Десетте Божи заповеди) на "Моралния кодекс на комунизма". Спомням си още от ученическите години, че този списък от изкуствено построени норми за поведение висеше на централно място пред входа на гимназията и погледът на всеки от нас попадаше най-напред на него при самото влизане. "Моралният кодекс" изискваше лоялност към каузата на комунизма и любов към всички социалистически страни (останалите бяха подчертано изключени); съзнателен труд за благото на обществото: който не работи, не трябва да яде (сравнете II Солунци 3:10); грижа за опазване и увеличаване на социалистическата собственост; високо социално съзнание с непримиримост към престъпленията спрямо общите интереси (на тази база бяха санкционирвани всички десиденти); дух на колективност и взаимопомощ: един за всички и всички за един (сравнете Деяния 4:32); хуманно отношение към всички човеци: човек за човека е приятел, другар и брат; честност и любов към истината, нравствена чистота, семплост и скромност в социалния и личния живот; взаимно уважение в семейството, отговорност за образованието на децата (социалистическата държава искаше да отнеме правото на родителите да възпитават децата си в религиозен дух, например); непреклонност спрямо неправдата, паразитизма, безчестието, кариеризма и алчността (точно тук комунистите се провалиха поголовно); приятелство и братство с народите на СССР (последните събития опровергаха реалността на този принцип), нетърпимост спрямо национализма и расовата омраза; непримиримост спрямо враговете на комунизма, мира и свободата на народите; братска солидарност с трудещите се от всички страни и народи.

Не е трудно да се забележи, че "Моралният кодекс на комунизма" е зле прикрит вариант на библейския Декалог. Основните принципи за взаимоотношенията между членовете на обществото и семейството са изведени от новозаветното учение и практика на Ранната църква. Сблъсъкът между теорията и практиката обаче е неминуем. Самите комунисти не вярваха в практическото изпълнение на нравствения кодекс, спуснат от тяхната партия. Йозеф Тон разказва един покъртителен случай в книгата си "Марксизмът -- угасналата мечта", когато при разговор с млад учител по физика получил следното признание: "Лично аз не виждам защо трябва да бъда добър и честен. Знам, че ако не дърпам нечии конци или не наръгам някого в гърба, няма да напредна или да успея в живота. А това е всичко за мен!" Трудността на създаването на "новия тип човек" е признавана и на официално ниво. Леонид Иличов, един от идеолозите на епохата след Втората световна война, бе казал на едно пленарно заседание на ЦК на КПСС през 1963: "Партията счита, че образованието на новия човек е най-трудната задача в комунистическото трансформиране на обществото... Докато не се изкоренят нравствените принципи на буржоазния свят, докато не се образоват хората в духа на комунистическата нравственост и не се преобрази духовно човекът, не е възможно да се изгради комунистическо общество".

Единствено християнската религия дава теоретична и практическа основа за появата на "новия човек".

Професор Клаус Бокмюл посочва в чудесно написаната си книга "Предизвикателството на марксизма" шест предимства, които има християнството пред марксическата идеология във връзка с проблема за създаването на новия човек.

Първо, християнството сочи необходимостта от Творец.

Проповедта на цялото Св. Писание се свежда главно до реализирането на Божия план за спасение в историята на човечеството. В Библията се говори за човешката вина пред Бога-Творец и за начините на освобождаване от гнета на тази вина.

От християнска гледна точка новият човек "се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал" (Колосяни 3:10). Като християни, ние вярваме в Един Творец, Който не ни е изоставил дори и след грехопадението, но продължава да се грижи за нас и да ни помага. Нашият Творец е Владетел на цялата Вселена и на нашия личен и обществен живот. Карл Маркс е бил враждебно настроен към идеята за Творец. За него митическият Прометей, който мразел всички богове, бил "най-видният светец във философския календар". Маркс твърдял, че само онзи човек, който отхвърли всяка идея за Бога, е достоен за висотата на "човешкия дух". Самата действителност обаче, в която марксистите вярваха толкова много, ги опроверга по заслужено суров и категоричен начин.

Д-р Огастъс Стронг писа: "Новорождението е възстановяване на първоначалните тенденции спрямо Бога, които са били изгубени при грехопадението".

Второ, християнството сочи необходимостта от Спасител.

Тук не става дума за човек или полубог. Ап. Павел говори за Исуса Христа, чрез Когото има избавление, защото е "нашият Господ" (Римляни 7:25). На друго място апостолът на езичниците говори възторжено за "Тоя, Който биде явен в плът, доказан чрез Духа, видян от ангели, проповядван между народите, повярван в света, възнесен в слава" (I Тимотей 3:16). Апостолите свидетелстваха в своята проповед към езичниците, че освен в Исуса "чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим" (Деяния 4:12).

В това отношение между позициите на марксизма и християнството лежи бездънна пропаст. За марксистите индивидуалният живот има по-малка стойност в сравнение с постигането на общия идеал. По това марксизмът има принципно сходство с ницшеанството, макар че целите им са различни.

За спасителния план на Бога обаче всеки индивид има еднаква ценност. "Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16-. Този "всеки" е праведникът и грешникът, силният и слабият, интелигентният и необразованият, богатият и бедният. Този "всеки" е Никодим, Закхей, блудницата, самарянката, римският стотник и разбойникът на кръста. Този "всеки" сме: ти, аз, той, тя, всички човеци. Самият Исус заповяда Неговите последователи да проповядват по целия свят, че "който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16).

Трето, християнството показва един реален и съвършен Образец.

Исус Христос е не само Спасител на човечеството, но и Образец за следване и подражание (Римляни 8:29). Той е "прицелната точка" на нашата вяра и посвещение (сравнете Филипяни 3:14-. Той не е въплъщение на идеала, към който хората се стремят със собствени сили. Христос Сам дава сили на онези, които поемат духовния път след Него. Той е "Начинателят и Усъвършителят на вярата ни" (Евреи 12:2).

Нито един от идеолозите на марксизма не е успял да постигне високия пиедестал на Христа, Който привлича вниманието на човеците вече 2 000 години. Енгелс, който е оставил от своята младост прочувствени християнски стихотворения, пише в едно от тях:

Слез от небесния Си престол

и спаси моята душа.

Слез с всички Твои благословения,

вземи светлина от светостта на Отца,

помогни ми да Те последвам.

Красива, превъзходна и без тъга

е радостта, с която се изправяме,

Спасителю, за да Ти отдадем хвала".
Новият човек в практиката на християнската религия се пресъздава по образеца на Христа чрез процеса на освещението. В този процес Господ Исус Христос е Учител и Инициатор.

Четвърто, християнството изявява Святия Дух като Водач.

Христос обеща и изпрати Святия Дух на учениците Си като Съветник и Утешител, Който да бъде живата връзка с Неговото учение (Йоан 14:26; Деяния 2:1-39). Святия Дух е верен Водач в мрака на всяка епоха. Само Той може да смъкне оковите на духовното или социалното робство. "А Господ е Духът -- писа ап. Павел във II Коринтяни 3:17 -- и гдето е Господният Дух, там е свобода". Вярващите, преобразени от благотворното въздействие на Святия Дух, получават правото да се нарекат Божии синове и дъщери (Римляни 8:14).

Съвременният богослов Е. У. Тоузър подчертава безкомпромисната истина, че "изпълването със Св. Дух донася остро разделение между вярващите и света". А това е така, защото светът е подвластен на друг дух. Томас Брукс писа: "Първото дело на Духа е да накара човека да погледне на греха като на враг и да се отнесе към греха като към враг, да го намрази като враг, да се отврати от него като от враг и да се въоръжи срещу него като срещу враг".

Пето, християнството възлага определена задача на човека.

В Исая 42 гл. се говори за Месия, Който не само прощава греховете и подкрепя човека, но и установява правда по непознат, вътрешен начин. Той не само възвестява доброто и правото, но дарява всеки човек със сили, за да ги следва и реализира в живота си.

Новият човек, променен от Исуса Христа, прогласява благата вест за спасение на всички човеци (вижте Матей 28:18-20). Християнинът се стреми да помогне на ближния си, като му съдейства да се укрепи физически и духовно. Християнинът не дели човеците на раси или класи. За него всички еднакво се нуждаят от спасение. Христос помагаше както на бедни, така и на богати. В Неговата компания намираха достоен прием както рибарите Петър и Йоан, така и митарите Матей и Закхей.

Служението на ближния има много широк аспект в евангелското учение. Безсмъртната притча за Добрия самарянин (Лука 10:30-37) е нагледен образец в това отношение. Господ Исус издигна твърде високо принципа на саможертвата и взаимопомощта: "Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си" (Йоан 15:13).

В съвременния живот на Христовата църква има не едно и две доказателства за предимствата, които има християнството над марксическата идеология. Достатъчен ще бъде само един пример.

В началото на януари 1990 епископът на Берлин-Бранденбург д-р Готфрид Форк предложи на бившия партиен и държавен ръководител на ГДР Ерих Хонекер църковно жилище и възможности за лечение. По това време Хонекер бе изваден от болницата и лишен от всички граждански и човешки права от представителите на новата власт. На бурната реакция, която избухна по всички краища на ГДР, д-р Форк отвърна, без да оневинява бившия партиен и държавен глава: "Църквата може да каже -- на основание на хуманността и поръчението за милосърдие, отправено към нас, -- че тя е отворена съвсем естествено и за такива хора и съзнава, че прощението на греховете важи и за партийните функционери".

На 30.01.90 п-р Уве Холмер прие Хонекер и съпругата му в своя дом в Лобетал бай Бернау. Известно е, че децата на п-р Холмер, родени през комунистическия режим, не са били допуснати във ВУЗ заради своя произход и убеждения. Този факт обаче не повлия на п-р Холмер, който погледна на бившия партиен функционер от позицията на дейното християнство и любовта към ближния. Споменатият случай е едно живо доказателство, че християнската концепция "човек за човека е приятел, другар и брат" има много по-широк диапазон от комунистическата. Пропст Фуриан писа по този повод: "Бог се е пожертвал в Исуса Христа за всички; също и за семейство Хонекер".

Шесто, християнството свидетелства за неразривната връзка между настоящето и бъдещето.

Апостол Павел предупреди галатяните: "Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот" (Галатяни 6:7-8). Християнството е съвършено учение, което може да бъде изпитано в практиката на личния ни живот. Особено мъчителните десетилетия,прекарани под гнета на атеистичните комунистически режими, показаха кой е достигнал до пълна духовна зрелост. Евангелският автор Михайло Михайлов, лежал неколкократно в югославските затвори за своето неконформистко възприемане на действителността, писа за своя "мистичен опит" по време на излежаване своите присъди. Той подчертава практическия смисъл на Христовите думи: "който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси" (Лука 9:24). Михайло Михайлов разказва за силното вътрешно ръководство, което е чувствал през тежките години в затвора, за непобедимата власт и сигурност, които нарича "гласът на Бога". Неговият извод е категоричен: "Да се следва призванието на вътрешния глас, означава да се окачествяват делата, извършени във времето, с оглед на вечността". Който е чел книгите на румънския п-р Ричард Вурмбранд, може да разбере, изживявайки с автора ужасите, на които е способна една атеистична система, че Божието присъствие е и в "долината на мрачната сянка". Тя е преддверието към осияните от Слънцето на правдата върхове на вечността.

Библейското учение за новорождението.

Ернесто Че Гевара -- един от най-пламенните радетели за установяването на световна социалистическа система -- бе казал: "Ако социализмът не означава преобразяване на човешкия характер, той не ме интересува". Несъзнателно големият революционер бе произнесъл всъщност присъда над любимата си идеология.

Християнството именно затова интересува своите последователи и привлича десетки хиляди хора и днес, защото очертава пътищата на промяна на човешкия характер.

Съществена особеност на християнската промяна, наречена "новорождение", е, че протича отвътре навън. Бихейвиоризмът и марксическата идеология упражняват методи за въздействие "отвън -- навътре", които се оказват безрезултатни.

"Новорождението" (Йоан 3:3; I Петрово 1:3; Тит 3:5) е факт, който представя вътрешното обновление на отделния човек, станало в резултат от действието на Св. Дух след като той е повярвал в Господа Исуса Христа. Съвременният богослов Джон Мърей счита основателно, че "приемането на Христа чрез вяра е първото свидетелство за новорождението и само по този начин можем да узнаем, че сме се новородили".

Новорождението спуска здрави корени в историческите факти на Христовото рождение и кръстната смърт (Йоан 3:16; Тит 2:12; 3:4,6). Ето защо прошката на миналите грехове се извършва в името на Исуса и животът на новородения се характеризира с духовните качества на Спасителя. Д-р Били Греъм пише в "Светът в пламъци" за тази промяна следното: "Чрез новорождението, според Библията, човек навлиза в нов свят. Има ново измерение на начина на живот. Промяната, извършваща се в човека, се изразява в Библията чрез различни контрасти: похот и святост, мрак и светлина, смърт и възкресение, чужденец за Божието царство, а сега -- негов гражданин. Човекът, преживял новорождението, се нарича член на Божието семейство. Библията пише, че се променя неговата воля, променят се целите в живота му, променя се неговата нагласа, променят се неговите чувства; сега вече той има цел и смисъл в живота си. При новорождението в душата му се заражда нов живот. Той получава нова природа и ново сърце. Той става ново създание".

Примерите, за които ни говори Новият Завет, са впечатляващи. Изправният в религиозно отношение законоучител Никодим имаше -- за своя изненада -- неотложна нужда от новорождение (Йоан 3:7). Гадаринският беснуем преживя моментална промяна след изцелението и новорождението си и ние го виждаме "седнал при Исусовите нозе, облечен и смислен" (Лука 8:35). Цялостно вътрешно преобразяване се извърши със Закхей (Лука 19:8); с онези 3 000 езичници в деня на Петдесятница (Деяния 2:4); с противника на християните Савел (Деяния 9:18); с уплашения тъмничар във Филипи, на когото ап. Павел благовести Исуса (Деяния 16:33).

От новорождение има нужда всеки човек! Спърджън бе изразил една абсолютна истина: "Всяко поколение се нуждае от новорождение".

Естествено е да възникне въпросът: "Какво по-конкретно трябва да се направи, за да се новороди човек?" Проповедниците на новорождението са получавали този въпрос още от епохата на Новия Завет (Марк 10:17; Йоан 3:4; Деяния 2:37; 16:30). Изключително важно е какъв е нашият отговор, защото от него зависи спасението на нашите слушатели. Били Греъм разказва, че в дългогодишната му евангелизаторска практика въпросът: "Какво да направя?" му е бил задаван от студенти в светски учебни заведения и семинарии; от професори и престъпници с тежки криминални присъди; от вярващи и невярващи. И неговият отговор е бил винаги съсредоточен върху учението на Евангелието.

Новорождението започва с обръщението. Цялата Библия е изпъстрена с покани от страна на Бога човеците да се обърнат към Него (Притчи 1:23; Исая 31:6; 59:20; Езекиил 14:6; 18:32; 33:9; Йоил 2:12; Матей 18:3; Деяния 3:19; Евреи 6:1). Основание за незабавното обръщение е любовта на Бога, изявена чрез Исуса Христа (Йоан 3:16; Галатяни 2:20). Естествено, обръщението не може да стане с човешки сили (Псалм 85:4; Песен на песните 1:4; Еремия 31:18; Плачът на Еремия 5:21). Святия Дух насочва и укрепява човека, за да се стигне до духовно възприемане на Бога. Обещанието на Св. Писание е много насърчително: "Всеки, който призове Господното име, ще се спаси" (Римляни 10:13).

Следващата стъпка е покаянието. То е крайъгълният камък в проповедта на Исуса (Матей 4:17; Марк 1:15; Лука 13:3) и апостолите (Деяния 2:38; 17:30; 26:20). Джон Стот казва: "Вярата, която приема Христа, трябва да се придружава от покаянието, което отхвърля греха". При покаянието Св. Дух въздейства както на чувствата (Псалм 51; II Коринтяни 7:9-10), така и на волята (Лука 15:18; Откровение 22:17). "Покаянието -- пише Били Греъм -- е изстрелващият механизъм, който изпраща душата във вечната й орбита, чийто център е Бог".

Вярата е съществен елемент в процеса на новорождението. Светото Писание е категорично: "А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят" (Евреи 11:6). Чрез вярата се откликва на Божието предложение за милост, любов и прошка в Христа. Спасителната вяра се постига "в името на Единородния Божи Син" (Йоан 3:18), защото Христос е обектът на човешката вяра. "Вярата не е против интелекта -- заявява Били Греъм. -- Тя е акт на човека, който отива отвъд границите на петте ни сетива. Тя е признанието, че Бог е по-велик от човека. Тя е признанието, че Бог е подсигурил начин за помирение, който ние не бихме постигнали със собствени усилия". И още: "Вярата всъщност е онова, което знаем, което чувстваме и което вършим за Исуса Христа".

Вярата обаче трябва да се декларира публично. Вярата не е знание или убеждение, което трябва да бъде скрито. Господ Исус заявява съвсем ясно: "И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Ми, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Отца Ми, Който е на небесата" (Матей 10:32-33). Спасителят иска да каже, че християнският живот трябва да бъде изживян различно от светския. Това се отнася както до устната изповед (Римляни 10:9), така и до ежедневната обхода. Християнинът е призован дори към съзнателно участие в Христовите страдания (Лука 9:23; Галатяни 2:20). Ричард Вурмбранд споделя една горчива истина в книгата си "Моята кореспонденция с Исуса", която трябва да накара всички християни от бившия комунистически блок да се замислят дълбоко:

"В затвора нямах Библия. Живеех само с онова, което си спомнях от нея, което бе много в началото, а малко -- по-късно, когато гладът и замайването бяха отнели своето от паметта ми.

Един стих от Писанието ме занимаваше през всичките тези години. Виждах някои християни, дори някои видни християни, които бяха отпаднали и преминаха към комунистите, защото не можаха да издържат на изтезанията. Някои станаха дори Юдовци.

Ден и нощ мислех за думите в Евреи 6:4-6:

"Защото за тия, които веднъж са били просветени и са вкусили от небесния дар и са станали причастници на Св. Дух, и са вкусили, колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век, а са отпаднали , невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват".

Новият човек в Христа е непоколебим в своята вяра и посвещение. Няма земна сила, която да може да го откъсне от Спасителя, Когото е последвал. Той е за него Пътят, Истината и Животът (Йоан 14:6). Действителната мярка за ценностен живот е близостта със Спасителя. Верният Христов последовател подпечатва с живота си дръзновената изповед на ап. Павел: "... няма в нищо да се посрамя, но... както всякога, така и сега, ще възвелича Христа в тялото си с пълно дръзновение, било чрез живот, или чрез смърт. Защото за мене да живея е Христос, а да умра -- придобивка" (Филипяни 1:20-21).