Въпрос 92 - Отговорност за лични виновни действия

Изключване на отговорността за лично действие

Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е позволено от всички закони и права.

Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага, налице е противоправният резултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност.

Проблемът е кой да плати обезщетението.

ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по-ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона.

Конов: резерва. Законът казва кой да прати и това е по логиката на причината: този който действа и непосредствено причинява вреди. Но вярно е, че този, който действа в условията на крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск срещу лицето, чиито по-големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е причинило опасността, защото нему е спестено по-голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца, който е деликвент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи.

Съгласие на пострадалия за увреждане

Спорен въпрос. Някои автори казват, че противоправността отпадала, защото имало и отказ от права. Но отказът от абсолютни права, извън вещните права е твърде спорен. Един от начините да си обясним невъзникването на отговорността е не толкова, че липсва противоправен резултат, не толкова, че липсва вина или погрешно поведение (очевидно е, че такова поведение може да се окаже налице, защото то е обективно погрешно, макар да съм ви разрешил да следвате точно това поведение). Не става въпрос за едно пълно отпадане на предпоставките на отговорността, напр. когато подпишете декларация да ви направят операция, от това не следва, че лекарят няма да носи отговорност когато причини допълнителни поразии или когато се окаже, че тя е била излишна. Вашето съгласие в случая има по-скоро стойността на едно доброволно подлагане на едно иначе непринудително лечение, доброволно подлагане на една манипулация, която не сте длъжни да приемете да се извърши спрямо вас или което е все същото не сте длъжни да стоите на лекцията и да ме чакате да говоря в междучасието, но все пак го правите, а аз мисля, че не отговарям деликтно. Но ефектът, който настъпва е свързан с отпадане на обезщетение, а то е вече едно относително право, едно вземане, с което вие може да се разпореждате, дори още да не е възникнало. Така че можем да гледаме на тези на неща като на едно предварително опрощаване на едно бъдещо вземане, на едно бъдещо вземане за обезщетение на вреди, които ние сега сме предположили, че съществуват, имаме ги предвид. Но това няма да се отнася до други вреди, които биха възникнали от същото или от друго подобно действие. Ако съм разрешил на зъболекаря да ми вади зъба, това не значи, че всеки друг може да ми вади зъба (в частност да ми го избива) без да плаща обезщетение, защото аз съм се бил отказал от абсолютното си право на усмивка.

Възможно е също да ценим съгласието на пострадалия като едно съпричиняващо резултата поведение и тогава да приложим правилата за съпричиняване (/Поля Голева - "Правна мисъл" кн.4, 1985) При съпричиняване на резултата от няколко деликвента по силата на чл.53 те отговарят солидарно: вътрешно, помежду, по правилата за солидарността ще си преразпределят в повече платеното обезщетение съгласно приноса им.

Чл.53 Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно

Въпрос 93 - Отговорност за вреди причинени от непълнолетни и лица неразбиращи свойството и значението на постъпките си

Ани Станева - вж.

Състави

Съставите са два:

1. 
   касае тези, които имат надзора върху неспособни - чл.47/1
   
2. 
   касае родителите, осиновителите и настойниците.
   

• 
  от една страна имаме някаква вина, но в нея можем да упрекнем главно невменяемия и детето;
  
• 
  търсим също така вина в дължащия надзор или в родителя, защото той може да се освободи от отговорност, като докаже, че не е могъл да предотврати вредите.
  

Кой дължи надзора?

1.Учителите; 2.Персоналът в лудниците; 3.Лелките в детската градина; 4.Частният учител; 5.Гувернантката

Нужно е да има задължение за надзор, а не просто да сте хванали дете от улицата или да сте го оставили на съседката за десетина минути.

Във втория текст отговорността вече се свързва с правното качество на лицата родители, осиновители или настойници. Екскулпирането на тези лица е много трудно, защото те трябва да установят, че вредата не се дължи на тяхното погрешно възпитание. В този смисъл можем да намерим конкуренцията между двете отговорности. Защото в училище може да бъде причинена една вреда от един ученик и да се питаме кой отговаря: учителят или родителят. Отговорът на този въпрос ще зависи от това, как е причинена вредата: дали е причинена от причина, която можем да вменим в отговорност на родителя заради грешното възпитание, заради лошия пример и т.н. или поради грешката на учителя, дължащ надзор. Двата полярни примера ще бъдат следните: едното момченце ударило другото в часа по трудово обучение с чука по главата. Учителят не е могъл да предотврати това, защото не е могъл да очаква, че децата на 15 години могат да си правят такива неща - явно грешката е в родителите. Обратно: ако манипулирайки с дървения струг или с нещо друго детето причини вреда на другиго ще отговаря учителят, който е трябвало да осигури надзора и безопасността на тази дейност, защото децата в къщи не биват възпитавани относно това, как се работи със струг. Но от елемента "вина" в отговорността на дължащия надзор следва и една много важна последица: отговорността на лицето, което му е възложило надзора, на училището, на наелия гувернантката да го замества при възпитанието и надзираването на децата и т.н. - т.е. отговорността по чл.49, която отговорност не бихме могли да конструираме, ако гледаме на отговорността на родителите, респ. на дължащия надзор по отношение на невменяеми като на отговорност без вина.

Когато лицето, причинило вредите е фактически вменяемо, т.е. разбира свойството и значението на извършеното от него, то ще се окаже деликтоспособно. Ще отговаря ли то наред с родителя? Изглежда практиката и теорията е склонна да каже, че е налице едно съпричиняване: единият е действал виновно, но и другия е обусловил това действие с неправилното възпитание, липсата на надзор и т.н. В такъв случай ще се окаже, че те могат да отговарят и солидарно.

Мислимо е да има и регрес от родителя, респ. настойника към детето, респ. поднастойния (когато и детето може да бъде конституирано като деликвент, т.е. когато отговаря за собствената си вина). На практика този регрес рядко се предявява, а срещу него могат да се направят и възраженията за значително по-големия принос, т.е. за вътрешните отношения между двамата солидарни длъжници да бъде отнесен на този, на чието неправилно възпитание или недостатъчен надзор се дължат вредите.

Въпрос 94 - Отговорност за вреди причинени от лице, на което е възложена работа

Предпоставки.

Общият критерий, който трябва да ни води в този случай е фактическата каузалност между отговорното по чл.50 лице, неговото поведение и вредата, която е причинил работника. Защото няма как да кажем, че шофьорът, който е тръгнал лично да си ползва служебния автомобил при пренасяне на мебелите си и е направил катастрофа, за него няма как да отговаря възложителя, защото не му е възложил да си носи мебелите. Ако той не беше шофьор в това предприятие нямаше да може да вземе служебната кола. Това е достатъчно, за да видим, че фактическа каузалност има и, че е добре, в интерес на увредения да разширяваме понятието "при и по повод работата".

Твърди се също, че отговорността по чл.49 била солидарна заедно с отговорността по чл.45 на прекия извършител. Това приема практиката. Гоцев не е съгласен с него (Конов също).

Аргументите на Гоцев:

1. 
   Солидарността не се предполага. Тя произтича от закона или от договора, а законът не е казал те да са солидарни длъжници.
   
2. 
   Ако законът ги разглежда като солидарни длъжници, тогава чл.54 за регреса би бил излишен, защото за солидарни длъжници регресът е уреден в чл.127 ЗЗД.
   

Въпрос 95 - Отговорност за вреди причинени от вещи

Тя е солидарна между собственика и този, който има надзора.

Кой има надзора? Според практиката на ВС, Антонов, Бъров надзор има не този, който само фактически надзирава вещта, но този който я надзирава по начин такъв, че извлича нейните полезни свойства. Защото отговорността се крепи на идеята за риска, на идеята "комуто ползите, нему и тежестите" и затова практиката основателно приема, че говедарят няма надзор върху говедата, защото тези говеда са на ТКЗС-то, а той само ги пасе и не извлича полезните свойства от тях. Оказва се, че надзорът върху една вещ има наемателя, ползвателя, този, който в свой интерес, наред със собственика или вместо него използва тази вещ, но не и лицето, на което е възложено в чужд интерес да я надзирава или управлява (в частност - шофьорът на автобуса. Той няма надзор над автобуса, надзор над автобуса има предприятието, което го експлоатира и ако случайно автобусът не е негов, а е нает и причини вреди без ничия вина, тогава предприятието, което го експлоатира и предприятието, което е собственик на автобуса ще отговарят солидарно по чл.50).

Отговорността по чл.50 се изключва:

1. 
   При изключителна вина на пострадалия - трудно е да се каже какво е "изключителна вина", след като другия няма вина - т.е. тя е такава, която да ни покаже, че умишлено или при груба небрежност пострадалият е преодолял пречките за увреждане. Има едно куче, което е вързано. Когато минавам покрай него и то ме ухапе, очевидно е, че аз не съпричинявам. Ако започна да го дразня, очевидно е, че ухапването се дължи на моята изключителна вина, а не на качествата на кучето.
   
2. 
   Отговорността се изключва от нечие (на трето лице) виновно действие. Собственикът на чука няма да отговаря, когато аз съм го взел и съм ви ударил по главата.
   

Въпрос 96 - Отговорност на държавата за вреди причинени на граждани

Гоцев.
Това, за което държавата отговаря е разделено в два текста.

В конституцията има общ текст - чл.7.
Държавата отговаря за две групи действия:

1. 
   За незаконните актове, действия или бездействия на нейните органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Т.е. за незаконните административни актове. Тази отговорност настъпва, когато актът бъде отменен като незаконен. Обезщетяват се вредите, които са последица от съществуването на този незаконен акт.
   
2. 
   За вредите, причинени на гражданите от органите за правна защита по наказателни дела, от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и особените юрисдикции от незаконно:
   

• 
  задържане под стража;
  
• 
  обвинение;
  
• 
  осъждане и т.н.
  

Общият принцип е, че държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица - тя отговаря обективно. Но в редица от тези случаи, особено по чл.2 може да няма не само вина, но и да няма никакво погрешно противоправно поведение. Защото процесуалните действия на следователя, който ви е привлякъл под отговорност, който ви е наложил мярка за неотклонение "задържане под стража" са правилни от процесуално гледище и обусловени с оглед фактите, с които той разполага. Той е длъжен да предприеме тези действия. Но след това се оказва, че вие сте увреден, защото напр. куфарът не бил ваш и вие нямате нищо общо със случая - съдът ви е оправдал или пък поради съдебна грешка първият съд ви е осъдил, а една втора инстанция ви е оправдала. В тези случаи са възможни два подхода:

1. 
   Държавата, както и правозащитните органи съществуват в интерес на цялото общество, както и в интерес на индивида, който има интерес държавата да има силна полиция, правилно действаща съдебна власт, добро обвинение и т.н. В такъв случай грешката на тези органи, която е извинителна би могла да легне като последица върху мен: аз нося риска от собствената си полза, че тези органи трябва да съществуват и в мой интерес. Тогава бихме отказали отговорността на държавата, така както бе преди този закон: и държавата отговаряше само за виновните действия на своите органи по чл.49 ЗЗД.
   
2. 
   Не само аз, но и цялото общество има интерес от съществуването на тези органи. Следователно, когато те допуснат грешка, дори и извинителна, която ми причинява на мен - невинния вреди, можем да кажем: нека държавата да плати обезщетението на мен, който съм индивидуално увреден, а това обезщетение безспорно ще легне върху всички членове на обществото, които се ползват от добрата полиция, добрата съдебна система и т.н., защото всички те издържат държавата чрез данъците, които плащат, а обезщетението, което държавата ще ми даде ще дойде тъкмо от данъците.
   

Регрес на държавата - чл.9

Този регрес е силно ограничен. Ограничаването на този регрес и специалните му предпоставки, особено при действия на правозащитни органи се обуславя от това, че ако правозащитните органи действаха при риска да плащат обезщетение за всеки незаконно задържан нямаше да задържат никого.

стр.

Изтегляне 4.72 Mb.

Сподели с приятели: