Съдържание: пролог по следите на мистерията време

Толкова за диалектиката, свързана с мрачните сажди на миналото и потребността от разчистването им. Нека отправим взор към настоящето. Да потърсим искрица надежда за неясното бъдеще.

Какво би могло да ни даде стимул и ни сгрее да оцелеем в овълчените времена на профанизация, умело прикрита под благозвучието "демокрация"?... Защо "Промяната" в страната е наситена с толкова драматизъм?

Някога римските легиони с оръжие в ръка поко­ряват земите на войнствените траки. В летописите от оная епоха са съхранени оценки на завоеватели­те - надменни, цинични: „Налагаме им с огън и меч цивилизована система на живот, за да ги обложим с данъци. А най-изисканите измежду цвета на поко­рените народи, приели охотно това, наричат роб­ството "култура". И се гордеят с него..."

Необходим ли е коментар?

Нека се замислим за "прелестите" на съвремието. В какво се превърнаха едни от най-великите завоева­ния на Човечеството - ДЕМОКРАЦИЯТА и СВОБОД­НАТА ВОЛЯ?...

Какво се оказа - българите отпреди Аспаруха пое­мат към заветната Европа, а и след 1 300 години техни­те наследници са все пред вратите й. А уж безспирно не престава да върви натам "народът възроден". Или жалките остатъци от него. Не надминахме ли евреите по продължителност на обречени скиталчества към Обетованата земя?

Предците ни на поход от Изток към Запад, завою­ват днешните земи. А ето, сега отново набиваме крак, за кой ли път пред Запада. Докога Аспаруховите на­следници ще късаме опинци да гоним Европата, би­дейки в нея? Радостни - най-сетне е благоволила да ни приеме в спасителни обятия? Не лъкатушим ли из лабиринтите на недоразумения и комплекси? Наши­те? Или на възлюбените ни политически величия?

„Срамота е, толкова сте дали на света, а нищич­ко не знаете за себе си!" - Гневно подмята преди по­вече от век за нестихващите ни недоразумения бъл­гарският историк от чешки произход Карел Шкорпил.

Въпросът е: на какво да се надяваме в задаващите се месеци и години? Какво се очертава пред самобит­ната ни древна европейска държава? Къде се люшка след поредно крушение скърцащият, още непотопен кораб наш, мятан из мъглявата световна неизвест­ност? Къде са прозорливите навигатори в бурите на политическото море?

Нека се изправим пред недогорелите надежди на изстрадалите, отчаяни бедни сънародници. В измъче­на, брулена от свои и чужди (болезнен е въпросът от кои повече?) страна. И се запитаме: къде ще ни от­ведат в новите световни предизвикателства "първите държавни мъже"? Във "великата епоха на забогатя­ване кой как може". В снишените висоти на "натежало от сладост безвремие".

* * *

„При мен е строго, строго, строго. Строго гле­дам на нещата" - така Слава Севрюкова обяснява неохотливостта си да дава гласност на политически предсказания за бъдещето на Родината.

От тоз миг пред нас сякаш застава една друга прорицателка, която не познаваме. Говори с презрение за политиците - ловки и лукави кукловоди: „Защо не ги обичам ли? - Защото уважавам народа си. Кой заел се с политика, не се е изцапал?"

Мислите й остро парват.

От телевизионния екран не се ли опитват да ни обсебят умилително лукави физиономии на коварни люде, "работещи за нас"? Безпределно обичащи... себе си. "Безсребреници" - верни слуги на претъп­кани до пръсване портфейли. "Академици" в непоч­теността.

Докога ще ни вменяват самозабравилите се "ме­сии", че не друг, а те, които целенасочено сякаш ни погребват, са наши спасители? Поели след тях, до­кога ще се водим от неписания, устройващ ги призив "Всички против всички"? В Родина, превърнала се в "рай за бирници". Българинът плаща данък върху да­нъка. Средният труженик работи 4 месеца в годината, да плати дължимото (според официална статистика -вестник "Труд" от 02.05.2006 г). Успокояват ни - в Евросъюза данъчното тегло било още по-високо.

Грохотно се разтваря бездната между устремно въздигащите се "държавни любимци" и сриващия се народ. Корабът "България" комай затъва от тежкия то­вар на нечии престъпления и чудовищна липса на гуз­ни съвести. Има вина - няма виновни. Още по-малко наказани. Съвременниците негодуват срещу действи­телността, сервирана от "богоизбрани". И парадокс -пред нас са едни и същи лица, хамелеонски трансфо-мирали се в безчет стройни противоборстващи орга­низации на всъщност една и съща кауза.

Не битуваме ли във време, когато немият казва на глухия какво е видял слепия? И всеки от тях покърти­телно заклина: „Вервайте ни!" Ако отново им повЕрваме, дали няма да заемем и първо място в ранглистата по липса на глави от населението?...

Ние, някогашни градинари на света, доскоро из­хранвали го, сега - с ръце за милостиня. Не кога да е, във възхваляваното време на осквернена демокрация (наречено от някои демоНОкрация). Вера Кочовска я зове "дИВОкрация".

Нерадостни слова. И чувства. До там ни докараха. Изкушават ни със съвременната американска мечта -пари и охолство. Нищо ново. Корените й у нас са твър­де овехтели - ехе-е-е-ей, комай още от кърджалийски­те времена...

,Демокрацията е патетична вяра в колективна­та мъдрост на индивидуалното невежество" - иро­нично подмята американският писател Хенри Менкен.

„Третокласният ум е щастлив само тогава, ко­гато мисли с мнозинството - казва Ян Флеминг. -Второкласният ум е щастлив само тогава, когато мисли с малцинството. Първокласният ум е щаст­лив само, когато мисли."

Нима карнавалните ни "силни на деня" имат ин­терес да дискредитират демокрацията - великото завоевание на Човечеството? Представяйки ни про­явленията й в най-изроден вид? За да опознаем око­вите на свободата. Едва ли по света е така. „Демокра­цията - метод, провокиращ хората да правят оно­ва, което управляващите искат, оставяйки у тях впечатление, че извършват, каквото те самите искат" - отбелязва английският нобелист Бертранд Ръсел.

А, може би, у нас тенденциите към изкривяване на това световно достижение са целенасочени? На взе­лите по "законен ред" властта наследници на потисни­ците отпреди "Промяната"? За да охкаме и въздиша­ме носталгично по прелестите на старото време. Което пак си е тяхно...

Жалко. И безпощадно. Псевдодемокрацията съз­даде нови, още по-жестоки прегради и контрасти. Без да заличи старите. Къде е сцеплението на страшния, респектиращ някога Европа войнствен, но и културен народ?

Държавата ни, умуват доморасли гении, била сла­ба - затова сме били във валутен борд. Гениално, но не замества ли този спасителен борд отсъствието на здравомислеща и здраводействаща власт? И докъде ще стигне славната ни някога страна, стисната за гу­шата от задушаващата му "спасителна" примка? До опознаване на тоталитарния капитализъм в цялото му смайващо величие.

Шестнадесет години след края на скромната жени­ца животът потвърди отношението й към все по-нелицеприятната продажна каста от щастливо безразсъдни грабители. Какви ценности оставя след себе си само-влюбената върхушка? - Мегаломански замъци по Чер­номорието. Неестествено луксозни вили за нашите скромни мащаби. Новобогаташите като че се опитват да скрият срама от бедността на народа зад фасадите на огромните си строежи.

Височайшите сенатори изглежда забравят, че са на временна изборна длъжност. Недосегаеми, закотвени по върховете с десетилетия, нима се вживяха в роли­те на политически аристократи? Каква полза роду?

Престижът на Народно събрание никога не е бил по-нисък (по сведение на от контролираната офици­ална статистика). А сме парламентарна република. С "паразитен Парламент" (изразът е на Николай Хайтов), в който малцина самоотвержени депута­ти гласуват с чужди карти, някои от тях на три, до пет поредни реда празни седалки. Нима неуморните радетели на свободен парламентаризъм не "заслужа­ват" с това тройни заплати?

Има ли нещо по-арогантно от "величието" на "избраниците на народа", превърнали се в потомствени парламентаристи?... Сривове след сривове,разочарования след разочарования.Героичната славна някога българска рат - днес безличен електорат.

Бедничкият народец заприлича на ослепените Самуилови воини - с едно око, изчегъртано от "осви-репяла кърджалийска демокрация".

Ако тоталитаризмът е манипулация със свободата на хората, демокрацията в съвременния й балкан­ски вариант се оказа манипулация с информацията за тях. Заради тази светла придобивка ли мръзнахме и подскачахме по улици и площади? За микроскопич­ните заслуги за народа на нашите "политически ги­ганти". За щастливо възшествие на шепа заробили (или загробили) България? Заради потрошени мечти и многократно погребани илюзии? Заради "Промяната" (инсценирана имитация на обновление)? С "Преход" -пълзяща криминална революция?

Докога валякът на властта ще смазва Правдата? Докога нередностите ще тържествуват, благодарение потиснатия зад зъбите гняв на търпеливите? Докога да размахваме метли, за да изметем продажни олигарси, а те по-ловки от вещици, виртуозно да ги яхат? И волно да политат към възбог...

Не са ли политиците мрачни сенки, сажди почерня­ла карма, която не желаем да прочистим? И от която ще се каем...

* * *

Очакваме от пророчицата спасително-упоителни слова - за надежда. Откровена, доколкото е възможно и деликатна, Слава отвръща с неохота на изсипващи­те се като градушка въпроси за съдбините на Родина­та: „О, това е политика!" Мислите й пробляскват като светкавици. И глъхнат: „Не, с нея не се занимавам!"

Духовно бедните открай време компенсират нисша убогост с изобилие от средства, средства, средства... Какво ще отнесат в Отвъдното?

По злободневни проблеми прорицателката отказ­ва да говори. За "родния елит" в период, когато по зе­мите ни се ширят поквара и зло, с болка споделя: „С малки изключения, лишени сме от значими дър­жавници."Това изтъква за стълбовете на национал­ната демагогия. За прорицателката повечето от управленците ни са с ампутирана съвест. Откъснали се от болките на народа, как ще воюват за правата му? Лишени от памет - за Бъдещето на страната. Не и за... своето.

Да се запитаме от разстояние на годините: възмож­но ли е хора със слаба еволюция да извисят страдалческия ни от години живот? И как да разберем това в маскарада на все по-разрастваща се, добила гротеск­ни мутации, узаконена Голяма лъжа?

„В България не престава да властва и шири чудо­вищна простотия, но има и светли личности от све­товна величина - с усмивка подхвърля мой приятел. - Едните и другите, казват, вървели заедно..."

В епохата на псевдодемокрация гласът на опитва­щите се да защитят истината обикновено се потулва. Правдата се губи сред съзнателно подклаждан бръ­твеж. Заглушават се воплите на народа с "демокра­тични" средства. И с услужливата помощ на подгот­вени медии.

„Медиите по време на демокрация изпълня­ват ролята на тоягата за тоталитарното об­щество" - изтъква Иван Ценов, преподавател в Тех­ническия университет в столицата. Подобно е стано­вището и на Николай Хайтов. За него радиото и те­левизията в съвремието са се превърнали в "основен инструмент на антибългарската гилотина".

Тъжни разсъждения за политическата олигархия. Слава отсича:

- Не е достатъчно да се стъпи на прав път. Трудно е неотклонно да се върви по него.

И въздиша:

- Нямаме, нямаме политици...

Тази тиха, трудно подвижна, но енергична женица се оказва трън в очите както за мастити учени от сре­дата и края на миналия век (виж предходната книга „Бъдете в този свят, но не от този свят'), тъй и за управленците от някогашното, а и по-ново време. Оттогава насам не властват ли безнаказано самовлюбени безличия?

Може би, все пак има надежда да бъдем поведени от читави люде? - По-нататък ще стигнем и до опти­мистичните прогнози за бъдещето на страната. Мисли­те на богобелязаната са в синхрон с тези на народа. Кога е обичал управниците си? Кога те са се грижили бащински за него? Кога са били негови слуги (минис­тър буквално означава слуга - б. а.)? Затуй ли за го­лямата прорицателка официално се мълчи? Сякаш не е съществувала.

Не се бои да разбулва съдбините на трудно предсказуема страна, каквато е нашата. Тих войн за пра­вда във времена, когато се спекулира с размътената памет на съвременниците и пролятата кръв на пред­ците. Не е ли напълно разбираемо защо я недолюбват бивши и съвременни властници?

Правотата й подкрепя художникът Борис Димовски. Необременен с олигарсите, съхранил безпогрешни възприятия за истината: „Мислехме, че политиците са сърдечната и дихателна система на държавата. Пък те се оказаха отделителната..."

Тъжно, народе мой!

Сходно е становището и на някои от новите братя-американци, изразено от Уил Роджърс: „Ако можеше да се инжектира истина в политиците, те отдавна щяха да изчезнат като вид."

Трябва ли това да учудва? Не друг, победителят от Студената война Роналд Рейгън иронично подхвър­ля: „Политиката е втората най-стара професия. И мисля, че е твърде близка до първата..."

По-различни ли са нещата на Изток? - „Полити­ката похабява повече хора, отколкото медицината" - откровен е китайският мъдрец Су Шу.

На въпроса ще дойде ли да царува Симеон II (раз­говорът е от 1990 г), отговаря:

- Не по-рано от 2000-та година, но яви ли се, няма да е цар. Нелишен от духовност, ще опита нещичко да стори, ала без успех. Преди това синът му принц Кирил ще се установи в страната като съветник.

(Пророчеството се сбъдна. Кирил с години се под­визаваше като съветник на президента Петър Стоя­нов - според публицистични разследвания сътрудник на някогашната Държавна сигурност, вербуван под благозвучния псевдоним "агент Виктор". По-късно някои служби "успешно опровергаха" дискредитира­щата информация - б. а.)

Нека припомним едно позабравено анонимно про­рочество., битуващо под сурдинка през социализма: „Наследниците на червените в България и по света не ще допускат да се говори с възторг за комунизма. Ще се смеят презрително дори само при споменава­нето му."

Не се ли сбъдна това?

Да проследим какво стана след "Промяната" у нас. "Тронясаните за Парламента" докараха от Мад­рид царя, с нов политически спектакъл да запазят креслата си. Народът френетично гласува за Симе­он II с очакване - монархът-мъченик да проводи на заслужено място грабителите на държавата. Избран за министър-председател (парадоксален за монар­хическа особа пост), обкръжен от кариеристи, той не се ли съюзи с тях? Хазартно не проигра ли капитала народно доверие и щастливия шанс да остави светло име в историята? И с поведението си заслужи титла "другар-цар".

Участието му във властта не е ли конспиративен заговор - компрометиране идеята за монархия у нас? Съзнателно или не с действията си, както се оказа, дали той няма забележителни заслуги за това?

Някога с раждането на Симеончо народът бе ви­дял небивала радост от Събитието. Ни един ученик не повтори - оценките бяха повишени с единица. С идването му на власт оценките отново (и тези, които дадохме за царя) бяха коригирани. Народът по зла ирония на съдбата се превърна в "повтаряч". Пове­ден от поредния "избраник" към опашката на бивши­те социалистически страни. Това мъдреците го зоват разплащане на карма.

Но защо да виним Симеона II в недолюбване стра­ната ни? Нима дядо му Фердинанд не бе принуден да абдикира след предизвиканите от него две национал­ни катастрофи? Баща му не почина ли при съмнителни криминални обстоятелства? Чичото принц Кирил не бе ли разстрелян от българи? За какво да ни обича? На­ивни политически надежди.

Дядото Фердинанд, поручик по военно образова­ние, без скрупули ни тласна в Първата световна вой­на. Бащата Борис III, след хамлетовски терзания - във Втората. Внукът, парадоксален цар-министър-председател, с лекота, подобно на дядо си - в Третата... (С начало - интервенция на "мироопазваща световна коалиция" в Ирак - б. а.) Осветим ли историята си без предразсъдъци, тъмна, претъмна прокоба витае над Фердинандовата династия.

За режима на Иван Костов, оглавил с гръм и тря­сък народното недоволство, но коварно излъгал дове­рието, нанасяйки непоправими поражения на вярата за по-добро бъдеще, Слава отказва да говори. Нима заслужава...

От началото на "Промяната" колко са се изтъркулили до сега?

С огорченията от неудачите, властващи с години над страната ни - дотук. Сбъднаха се предсказанията на Слава Севрюкова. Въпреки предречените неимоверни трудности, упадък, икономически сривове, нека не ос­таваме с повратно впечатление - перспективите пред нас, според прорицателката, не са обезсърчаващи. Народ, оцелял 14 века, не е за подценяване. Милос­тиво всъщност е опитвала да ни предпази от клопките, капаните и ямите на уж "новото време", заложени от лицемери, докопали се до властта.

Неграмотни управници опитаха да изкористят и това явление с недодялани закони. Като предците им от Средновековието с богомилите, прокудени на За­пад. А те подготвиха там основите на Реформацията и Ренесанса, оттласкайки мощно Европа напред.

В душите на сънародниците ни - непресушимо море славянска мистика.

Какъв е ключът към бъдещето на страната? - От­говорът на този въпрос ще потърсим при проповедни­цата без духовен сан. (Разговорът е от началото на 1991 година.)

• 
  Лельо Славе, България все повече рухва. Едва ли ще я спаси и второ народно опълчение. Как я виждаш занапред?
  
• 
  Племето ни не ще погине е изпитанията -категорична е пророчицата. - Знайте, онези, кои­то останат и които ще дойдат после, все ще се зоват българи.
  

Истината - бавно се топим. Всяка година с по 70 000 души - един средно голям град.

„Не бойте се, България никога няма да се изгуби от света, за разлика от други държави!" - Въпреки прогресиращия отрицателен прираст, вдъхва надежда Слава Севрюкова.

Да, хората ни са бедни, но с боек дух. Извира от славното ни минало. Това ни е спасявало и в по-тежки времена. Упоени от една звънка лира, в миналото са замлъквали хора, животни, птици, да я слушат. Бла­гословена земя, звънтяща изпод стъпките на Орфей. Над нея витае духът на Спартак, робът-гладиатор, превърнал могъщата Римска империя в своя арена. Раздрусал я из основи, след него вече няма да бъде същата. Никога.

Взрени в отблясъците на една славна история, видно е - за разлика от могъщия ни враг Византия, в пределите на Първата и Втора българска дър­жава никога не процъфтява робството. За нашите предци е унизително да превръщат в роби воено-пленниците. Не допускат да бъде наранявана гор­достта - дават им шанс да бъдат откупени. Сво-бодолюбивост, помагаща ни да оцелеем и в най-страшните погроми.

Духовността у нас обаче от векове е синоним на страдание. Героите ни умират окаяни - в неразбиране и самота. Да, изтерзани сме, не сме богати. Консума­торите, според теорията за прераждане, провалят постигнатото. Напускайки тоя свят, кой губи по-малко от бедния? Тъжна утеха.

Не, не сме от Господа отписани.

Накъде се носи България сред грохота на слави и падения? Какво е бъдещето на държавата ни, според тихата жрица, разчитаща летописите на Вечността?

- Не мислете, че земята, по която стъпвате, ще е все българска. Някога (не уточнява кога - б. а.) значителен къс болезнено ще се изтръгне от живата й жилава плът.

Следейки тенденцията на развитие, не е трудно да се досетим какво загатва. Свръхболезнена тема за народа. Дали защото последни сме се отърсили от османско иго? И, просъществували над половин хиля­долетие под чужди управления, се утешаваме - все пак някак сме оцелявали. Може би, дори по-добре от сега...

Нека припомним омразния данък "десятък". Сре­щу него яростно са се бунтували гордите ни предци. А днес? Колко пъти по десет растат и се множат данъци, такси, налози? Ненаситни, стръвни... Хали!... И още как ли страховито ще се извисяват и ни смазват. „Хо­рата намразиха държавата с нейните многобройни данъци" - бие тревога самородният народопсихолог Николай Хайтов. „Нация, стремяща се да просперира с данъци, прилича на човек, седнал в кофа, който се опитва да се повдигне чрез дръжката и." (Уинстън Чърчил)

Българинът се опасява и това не му дава покой - да не би някой насила отвън да разтрогне отвоюва­ната с кръв и кралимарковски усилия земя на славни предци. Нима неуморните тихи конспиратори ще доорежат скромните ни 111 хиляди квадратни километра? Та когато ги изгубим, тогава оценим?

Как ще се извърши анексията? - По военен път? Не, визираните събития едва ли ще протекат грубо, с конфронтация и агресия. По-вероятно е да се раз­леят в календара незабележимо бавно. С коварния мирен "преход" - чрез конформизъм и заслепяваща демагогия. С плавно отродяване от българското. С пълзяща, задушаваща национална асимилация.

Една утеха - "изтръгването" все пак може да е символично. Да, но може да не е. Етносът в юго­източния родопски регион се лишава от народно­стно самосъзнание. Гледа се не наша телевизия, слуша не наша музика, ползва не наш език. Ислямизацията на Родопа е минирана с минарета. Като гъби след дъжд никнат, роят се джамии и памет­ници, възхваляващи героизма на довчерашните поробители.

Кой го допуска? С каква цел? Нима данъчно "прозорливите" управници забравят - без език няма на­род? В тези джамии се настаняват ходжи. „Като ги построят, ще тръгнат проповедниците, след това ще замаршируват войските и ще се намести рабо­тата..."- Горчиви проникновения в последните годи­ни от живота на Николай Хайтов. В житиеописателната книга "През сито и решето" бие страшна тревога за опасността да бъдат откъснати Родопите от Майка България.

Това зловещо събитие може да стане и без пушка да пукне - не с рязане на глави, а почти неусетно. Пое­тапно - с коварно промиване на мозъци в мирно време. Да се доразвие дъгата на верско противопоставяне от Хърватска, Косово, Босна, Херцеговина, Македония насам. И от нас - към далечните руски републики.

Не, тези опасения не са лишени от съдържание. В Смолянска област, например, служат едва 12 свеще­ници срещу 200 ходжи. А християните там са 4 пъти повече от мюсюлманите. Перфидно еничарство. Защо бездействат отците на святата ни Православна църк­ва? Това не е обикновена драма. Трагедия е!

Не е изключено утре онези райони с основание да поискат автономия от "демократична" България. И "демократично" да я получат. „Цяло чудо ще е, ако в съвременните обстоятелства опазим настоящите граници на нашата територия" - експлозивно отбе­лязва в едно от късните си интервюта интуитивният Хайтов.

Кога ще се извърши поредната, може би най-срам­на епопея? По времето на кой политик? На кой буден писател, реагирал остро срещу задаващото се зло?... Ако това се развихри в типичния балкански стил, като в Босна, Херцеговина, Косово, въпреки предупрежде­нията, нека тежи на съвестта на премъдрите ни по­литици. Ако пък по чудо се размине, изненадата ще е огромна, познавайки възможностите на феномена Слава Севрюкова.

Дали след събитието няма да е непоправимо къс­но? Не трябва ли час по-скоро да се дири съдебна от­говорност за виновниците, допуснали чудовищни без­образия, застрашаващи с разруха страната ни? Да се сепнат и най-сетне поне с мъничко родолюбив ентуси­азъм овластените стожери на националния суверени­тет да предотвратят сепаратизма?

„Какво толкова?" - Ще вдигнат рамене преситени колониални управници. С този акт международните сили може да направят нещо като "кръвопускане". Да ни посъживят със средновековни методи на лечение. И частичната екзекуция да изиграе роля на обединя­ващ фактор.

Дотам ли ще ни доведат „прославените водачи", подмолно или открито саботиращи свободното наци­онално развитие? В страна, за която иронично казват - царял хаос, а само престъпността била перфектно организирана. Не звучи ли това като присъда?

Светът се променя шеметно. Не са изключени из­ненади при смяна съотношението на силите. Ако това се сбъдне, Родопите ще се превърнат в огромна не-зарастваща рана за народа. Кой е допускал възмож­ността за окупация на остров Кипър при разделянето му на гръцки и турски? А тя се състоя с лекота. При това и гърците и турците са членове на НАТО. Нов "ки­пърски вариант" ли съзира голямата прорицателка, ашладисан на български терен? Какво пък, каквото е "драснато свише", ще стане. Особено при такъв "прозорлив олигархичен елит"...

(Подобни катаклизми за страната са загатнати и от друг феномен - слабо известен, но с безспорна прорицателска дарба. Това е Катя Лотарева от Пловдив, вече покойница. Предсказанията й, които още се но­сят от уста на уста, предупреждават: "Турската тери­тория ще се разпростре на югоизток от перлата на Тракия, Пловдив"... - б. а.)

Логично е да се запитаме: защо съседната нам дър­жава не се разширява към Ирак, към бившите руски републики? Или поредното национално фиаско ще е плод на коварна световна политика? Актуален е про­блемът - колкото по-нескопосни хора ни управляват, толкова по-снизходителни са към несъвършенствата, вътрешни и външни. Затова ли от години към родината се леят златни потоци долари за промиване мозъците на българското население с мюсюлманско вероизпо­ведание? В оня страшен рисков район.

И двете пророчици са единодушни - анексията е неизбежна. За Слава Севрюкова: „Това ще са нелеки изпитания. Страната ни ще е пред опасност от загуба на държавността. Ударът обаче няма да се приеме толкова страдалчески от народа, защото границите между държавите в ония години ще са размити..."

(Сега е повече от ясно какво е имала предвид -сбъдналото се членство в Евросъюза - б. а.)

„В тежкия период ще ни помогнат носителите на феноменални способности. Единствено духовност­та ще ни възроди."

Подготвяйки сънародниците за опасност от сепа­ратизъм във време, когато в България са немисли­ми протурските движения (седемдесетте години на миналия век), пророчицата се явява смел страж на народността. Прогнозира събитие, без каквито и да са признаци за него. Бие тревога за целостта на нацио­налните граници далече преди угрозата.

Не е трудно да допуснем - с война никога не ще изгубим Родопа. По мирен път - да.

Според Слава Севрюкова: „Ще бъдат направени и опити части от североизточна България да оти­дат към Турция."

„Едва след позорния акт на разцепване на стра­ната, загрижената за собственото благоденствие политическа класа изведнъж ще се стресне и посъживи. Ще се осъзнае и замилее (ох, най-сетне! - б. а.) за позабравеното "отечество любезно".

Най-тъжното й прозрение. Коя екзекуция не носи болка? Адска ще е, стигне ли се дотам. Слава Сев­рюкова споделя пред Мария Анастасова: „България се срива под турско робство, поради натрупаната с векове карма от безмилостните гонения срещу богомилите. По-късно, въпреки многобройните опи­ти, сама не намира сили да отхвърли турското иго. Свободата й идва отвън, от руснаците. Помислете защо се дарява независимост...

Стряскащи предсказания. Но дали съвременна България е достатъчно благодарна на Русия за сторе­ното някога от братската славянска страна? Въпреки безспорните заслуги на опълченците при Шипка, без които е под въпрос дали Руско-турската освободи­телна война не би била изправена пред провал.

„Докато Европа слисана умува какво да пред­приеме за осиротялата ни държава, някои по­литици ще бъдат съдени за поредната, може би най-страшна национална катастрофа - споделя пророчицата пред Пушка Златарева и Красимира Шопова. - Мнозина ще заплатят с лихви грехове­те си. От тоз миг нататък властниците ще ста­нат изключително внимателни към събитията в страната.

В периода, когато същата тази Европа объркана се двоуми как да реагира, сърбите състрадателно ще ни подадат ръка. Ще ги приемем като братя."

Следейки развитието в страната, сякаш все повече вървим към сбъдване на пророчеството. Засега все още не се открояват абсолютно никакви тенденции за подвеждане под съдебна отговорност на нашенските грабители.

Открит е болезненият въпрос: защо чувството на солидарност на народа ни се проявява само в периоди на върховни изпитания на границата на оцеляване?