Съдържание: Промените в Конституцията

2015

1. 
   Промените в Конституцията
   

Промените в Конституцията свързани със съдебната реформа имат два пласта – първият е чисто концептуален и правен, а вторият политически. Често тези два пласта се сливат и политическото говорене, което в повечето случаи доминира, създава свръхочаквания по отношение на реформите. Трябва да се отбележи, че конституционните промени са преди всичко концептуални. Те няма да имат директен ефект върху работата на конкретни съдилища и прокурорски звена, но са необходима предпоставка за следващи законови промени с практическа насоченост. Създаването на свръхочаквания и фетишизирането на тези промени биха могли да доведат до разочарование и ново ниво на апатия и недоверие по отношение на съдебната власт. Промените в Конституцията са крачка в правилната посока, но не решават цялостно проблемите в съдебната система. Те са само първото от многото действия, които политическите лидери трябва да предприемат оттук нататък, за да подобрят работата на съда и да гарантират на гражданите справедливост.

Извън концептуалните спорове по отношение на реформата, станахме свидетели и на динамични тенденции, които ще продължат и през новия политически сезон. Включването на ДПС сред вносителите на промените в съдебната власт е символен акт, който лидерът на движението Лютви Местан целенасочено преследваше и успя да постигне. Един от основните фактори за този успех беше острата позиция на ръководството на БСП, което отказа да участва в преговорите за промени в Конституцията. С това си решение социалистите търсеха оформяне на опозиционния си профил. Но по тема с обществен консенсус и ясна международна позиция подобна позиция е по-скоро губеща. Ако целта обаче е била изваждане на ДПС от политическата изолация, в която движението беше попаднало след изборите от 2014, то успехът е видим. Този подход на социалистите може да се определи като стратегическа грешка, даваща перспективи пред ДПС. Последвалият избор на депутата от БСП Мая Манолова за омбудсман, практически занули и малкото символни ползи, които партията спечели от отказа си да подкрепи реформата. След избора на Манолова социалистите се оказаха пришити към управляващото мнозинство, но в същото време останаха в позиция на самоизолация.

Най-сложна беше ситуацията за Реформаторския блок, който трябваше или да се откаже от провеждането на конституционна реформа, или да приеме подкрепата на ДПС и включването на партията на Местан в процеса на осъществяването й. Ако Реформаторският блок се беше отказал от реформата, която още от началото на управлението определяше като своя основна задача, трябваше да напусне управлението и да стане причина за предизвикването на предсрочни избори и създаване на условия за политическа нестабилност. Със сигурност подобно поведение би удовлетворило по-радикалната част от избирателите на блока, но би лишило формацията от възможността да бъде реален и дългосрочен политически фактор.

Безспорният печеливш от „историческия компромис“ е ДПС и персонално лидерът на партията Лютви Местан. Това е първият значим успех на председателя на движението, откакто лидерството му беше предадено от Ахмед Доган. През последната година ДПС изчакваше своя миг, за да осъществи първите крачки към стратегическата си цел да се позиционира в дясното политическо пространство. Естествено тази цел все още не е постигната, но вече става възможна. За разлика от БСП, партията на Местан целенасочено и упорито търсеше излизане от изолацията, в която се намираше през последната година и успя да вземе глътка въздух през подкрепата и участието в конституционните промени. По ирония на съдбата това стана възможно, заради Реформаторският блок, който изведе конституционните промени като основно и единствено свое основание за участие във властта. Така, в основни фактори за излизането на ДПС от политическата изолация се превърнаха фетишизирането на конституционните промени отстрана на Реформаторския блок и отказът на БСП да ги подкрепи.

Колкото и обрати да преживя договарянето на конституционните промени, то беше логично. Логиката щеше да бъде счупена, ако Реформаторският блок беше изпълнил емоционалното си решение да отстоява докрай първоначалните предложения на правосъдния министър Христо Иванов. С решението си да преговаря докрай пред очите на журналистите в парламента, блокът се превърна във фактор и център на внимание, а Радан Кънев се утвърди като негов неформален лидер.

След постигнатото споразумение Реформаторският блок окончателно се позиционира в дясното политическо пространство и скъса с първоначалната си заявка да бъде отвъд понятията ляво – дясно. В серия от публични изяви, различни лица на блока погребаха амбицията си за революция и налагане на революционен морал и се определиха като еволюционисти. Най-ярък този процес беше при неформалния лидер на блока Радан Кънев, който сам се определи като консервативен политик.

„Историческият компромис“ на Радан Кънев и Реформаторския блок беше тълкуван и като предателство, и като победа, и като поражение, и като отстояване на принципи. „Историчността“ обаче не се крие в конституционните промени, а в техния политически резултат. В този контекст те изиграха ролята на тънък мост, по който Реформаторският блок премина над пропастта, в която потънаха разломите, партиите и лицата на прехода. По тази причина компромисът е „исторически“ най-вече за Реформаторския блок, който оттук нататък трябва да очертае още по-ясна и категорична линия на постпреходно поведение.

За да постигне „историческия компромис“ и да участва във вземането на важните решения, Реформаторският блок жертва и скъса връзката си с ултралибералните среди. Все повече лицата на протеста от лятото на 2013 година и подкрепящите ги кръгове, ще бъдат на диаметрално противоположни позиции спрямо политиците от блока и трудно ще намират общ дневен ред с тях. По всяка вероятност това ще породи желание за създаване на нови либерални политически проекти, които ще се заявяват преди всичко като алтернатива на цялата политическа система и ще придобиват образа на антисистемни движения (първата проява на тази тенденция е номинацията на Виктор Лилов – доскоро член на гражданския съвет на РБ – за кандидат кмет на София). Това, което е сигурно е, че останалите без реално политическо представителство либерални кръгове, автентично ще продължат да изземат функциите на опозиция от БСП и при подходящо лидерство и организация биха могли да се настанят трайно в ляво-либералното политическо пространство, от където да се заявяват като гарант на морала, модернизацията и зелените каузи.

След „историческия компромис“, в българското политическо пространство съществуват три групи хора – искащи радикална промяна на статуквото, участващи във взимането на важните решения и БСП. Разломът на бъдещето ще се съсредоточи между първите две групи, а третата по всяка вероятност ще остане там където се намира в момента – заключена между приключилия преход и започналата нормализация.

БСП е в най тежко положение, защото лидерството й се отдаде на рефлексите си от времето на прехода и изпусна шанса да замени ДПС в главната роля по време на преговорите, а и след тях. Социалистите бяха желан партньор за преговори и през „историческия компромис“ щяха да получат нова легитимност, която да ги извади от изолацията. Ръководството на БСП обаче предпочете да се самоизолира и възприе тактиката на СДС от началото на века. Принципа, че провалът на опонента, задължително ще доведе до победа вече е доказано неверен. По този начин СДС и неговите отломки чакаха провала на НДСВ, Тройната коалиция, а след това и на ГЕРБ, докато най-накрая не потънаха под четирипроцентовата бариера.

Днес БСП, подобно на тогавашното СДС е в плен на апарата си, който вече се храни с тялото на партията. Позицията на БСП по отношение на Конституцията беше определена от онези гласове, които си въобразяват, че могат да бъдат някаква форма на СИРИЗА, но в същото време нямат достатъчно смелост, за да излъчат своя Ципрас. Занапред социалистите ще наподобяват най-различни неща, но няма да са в състояние да придобият автентична идентичност, освен тази останала от спомените и миналото, което ще се превръща във все по-абстрактно и неразбираемо понятие.

В тази ситуация премиерът Борисов отново беше заел печеливша позиция. Само за няколко дни той успя да влезе ефективно в ролите на лидер на промените и на балансьор между различните играчи, които участваха в тях. Промените практически легитимираха тезата за плаващите мнозинства, което със сигурност ще подсигури стабилността на управлението до края на мандата. Това, което е ясно е, че предсрочни избори може да има само ако Борисов ги пожелае и предизвика.

2. 
   Нормализация и стабилност
   

В сложната международна ситуация и нестабилността на региона, България би могла да се оформи като остров и фактор на стабилност и от тази позиция много по-категорично да отстоява националния си интерес. Нестабилната политическа ситуация в Гърция, Турция, Македония и донякъде Сърбия от една страна и миграционният натиск надвиснал над Европа от друга, създава както големи рискове пред България, така и редица възможности, от които можем да се възползваме. Поради тази причина политическата стабилност продължава да бъде основен и най-важен приоритет за управлението.

3. 
   Състояние на политическите партии
   

Доминиращата партия ГЕРБ демонстрира пълна готовност за местните избори и ще стартира предизборната си кампания като очевиден фаворит. Стабилността на управлението и неговият формат след изборите зависи преди всичко от резултата на ГЕРБ. При загуби в знакови големи градове, партията на премиера Борисов би могла да преразгледа сегашния формат и все повече да мисли за предсрочни парламентарни избори. Ако резултатите на ГЕРБ са категорични, то едва ли доминиращата партия в коалицията ще реши да преформатира правителственото мнозинство и да замени някого от партньорите с нови. При добър резултат за ГЕРБ на местните избори, по всяка вероятност възприетото поведение на толерантност към останалите политически сили ще се пренесе и по места и в много общини ще станем свидетели на широки коалиции доминирани от партията на Борисов. Това позициониране практически ще реши и голяма част от въпросите свързани с президентските избори.

Демонстративното втвърдяване на централното ръководство на БСП е симптом за загубена идентичност. Лидерството на Михаил Миков така и не успява да предложи реалистична перспектива за развитието на партията и все по-често търси причината за неуспехите на столетницата във „враговете с партиен билет“. Носталгичните послания на официалните лидери на БСП по отношение на комунистическото минало, наподобяват антикомунистическата реторика на късното СДС и неговите производни. През последната година Михаил Миков постепенно възприе курс на самоизолация на БСП, лансирането на нови лица в партията беше замразено, а някои от най-активните депутати на левицата бяха остракирани от централното ръководство. В рамките на БСП отново се разгоря идейният конфликт между проевропейски настроени социалдемократи и проруски настроени носталгици, който тлее още от първите дни на прехода. За разлика от началото на 90-те години на миналия век, политическият дебат между тези две основни групи в партията, днес се води изцяло извън дневния ред на обществото. Поради тежкото състояние, в което се намират структурите на партията и наличието на сериозна конкуренция в лявото политическо пространство, изборите по всяка вероятност ще продължат тенденцията на отстъпление на столетницата от местната власт. При катастрофален резултат, със сигурност ще се проведе битка за лидерството на партията, която може да прерасне в ново разцепление.

Всъщност с избора на Мая Манолова за омбудсман, БСП загуби единственото си конвертируемо лице, което показваше потенциал да я изведе от кризата. В този смисъл, може да се направи прогнозата, че на новата си длъжност Манолова ще се оформи като силна политическа фигура и потенциален нов играч в лявото политическо пространство отвъд предстоящия разпад на БСП.

ДПС – преодоляване на изолацията с мащабна трансформация

Традиционно, ДПС ще влезе в предизборната кампания добре организирано и структурирано и ще гони тотална доминация в смесените райони. Партията постепенно излиза от политическата изолация, в която беше поставена след падането на правителството на Пламен Орешарски. Прави впечатление, че през последните месеци лидерът Лютви Местан се отказа от идеологическото и абстрактно говорене и премина към реални политически действия. Привличането на служебния премиер Близнашки за конституционен консултант и „инициативата“ за изцяло мажоритарна избирателна система бяха първите видими стъпки към завръщането на ДПС. Но пробивът беше при преговорите за промени в Конституцията. По всяка вероятност този тип поведение на подкрепа на важни за управляващата коалиция решения ще продължи и след местните избори. Постигането на „историческия компромис“ стабилизира Местан на лидерската позиция и при относителен успех на местните избори той ще има възможност да се утвърди за дълго на председателския пост на ДПС.

Всъщност от парламентарните избори насам, ДПС следваше неотклонно тактиката на показно сближаване с ГЕРБ, които отначало демонстрираха нежелание да отговорят на това поведение, но все по-видимо започнаха да се чувстват комфортно от гарантираната парламентарна подкрепа на движението. Тъй като генералната стратегия на ДПС обаче е получаване на дясна легитимация, може да се прогнозира, че през следващата година подобна тактика ще се използва не толкова спрямо ГЕРБ, колкото спрямо РБ и в частност към Радан Кънев (чиято партия може да раздава индулгенции за „дясност“ в българската политка). Първата крачка по този път беше направена с промените в Конституцията, когато ДПС не се задоволи само да им окаже парламентарна подкрепа, а изиска да стане съвносител на нови предложения, заедно с депутатите на РБ.

Предстои да се разбере, доколко активността около осветляването на бизнеса на депутата Делян Пеевски ще продължи и дали процесът на извеждането му от политиката ще стигне до край. Въпреки частичното излизане от политическата изолация, ДПС все още има огромен имиджов проблем, който не му позволява пълноценно политическо участие. И в предишни доклади на Института за дясна политика подчертавахме, че за да може да излезе от политическата изолация, Лютви Местан ще трябва да прави истински и тежки политически жертви. Към момента се наблюдават тенденции, които показват, че подобна линия на поведение е възможна и заедно с Делян Пеевски от политиката могат да бъдат оттеглени и други важни фактори в ДПС. Със сигурност тези трансформации са сложен процес, при който е възможно да възникнат и сериозни конфликти между различните лобита в ДПС. Туширането или ескалирането на напрежението ще се реши от синхрона, в който ще действат почетният председател на движението Ахмед Доган и настоящият му лидер Лютви Местан. По всяка вероятност пиковият момент на тези процеси ще се наблюдава между местните и президентските избори, когато Местан ще трябва едновременно да утвърждава лидерството си и да преструктурира влиянието на различните лобита в рамките на движението.

Реформаторският блок отново е на кръстопът. Независимо от това как формацията ще се представи на местните избори тя със сигурност ще преживее процес на трансформация след тях. Съвместното съжителство през последните две години, превърна отделните партии в него в техническо средство, а коалиционният формат по думите на здравния министър Петър Москов е вече изчерпан. През последната година лидерът на ДСБ Радан Кънев се утвърди като неформален лидер на блока и реално беше припознат като такъв от премиера Бойко Борисов. Оттук нататък, пред Кънев стои предизвикателството да консолидира блока и да очертае пътя на неговата трансформация, като в този процес е възможно да отпаднат някои от основните играчи в него. Със сигурност блокът ще бъде поставен и пред изпитанието да преформулира част от посланията си и да се обърне към нови избиратели. Само това е начинът формацията да компенсира загубата на определени избиратели, изповядващи крайно либерални идеи и разграничаващи се от десния курс на реформаторите от последните месеци.

След изборите, пред реформаторите ще се очертаят различни възможности за развитие, като най-пагубната от тях ще бъде да останат на мястото, в което се намират. Всичко това се усеща от неформалния им лидер Радан Кънев и може да се очаква, че той отново ще провокира разделителни линии в коалицията, които да го освободят от политическия баласт (партии, които нямат избиратели, но имат претенции) и да доведат до траен развод със СДС и ДБГ. При това положение особено в ДБГ ще се появят центробежни сили, които ще оставят Меглена Кунева раздвоена между гравитиращата към РБ група в собствената си партия (Найден Зеленогорски) и търсещата сближаване с ДПС и излизане от калъпа на „автентична десница“ група депутати лоялни на Даниел Вълчев.

Патриотичният фронт – от национализъм към традиционализъм

Въпреки стабилизирането в рамките на парламентарната група, Патриотичният фронт не беше задминат от сътресения по места предизвикани от местните избори. Тези сътресения нямат потенциал да разпаднат коалицията на национално ниво, но ще намалят изборния резултат на патриотите. Въпреки тези проблеми, в Патриотичния фронт се наблюдава очертаване на ясни политически линии и формацията се оформя по-скоро като крайно консервативна, отколкото като националистическа. Ако консервативната тенденция бъде продължена и засилена за сметка на националистическата реторика, в бъдеще Патриотичният фронт може да намери много основания за общи действия с Реформаторския блок не само в следизборна ситуация, но и в предизборна обстановка.

АБВ продължава да се развива на две скорости – тази на Георги Първанов и тази на останалите знакови лица във формацията. По време на местните избори основната задача пред партията ще бъде да се възползва от конфликтите в местните структури на БСП и да продължи привлича, както избиратели, така и разочаровани активисти на столетницата. В управлението, формацията на бившия президент стои стабилно и нейното участие ще бъде съхранено, какъвто и резултат да постигне на местните избори. Ролята на АБВ в местните избори ще се засили по време на балотажите, когато подкрепата на партията ще бъде важна част от преговорите за сформиране на управляващи коалиции по места. Възможността АБВ да подкрепя на балотаж кандидати излъчени от партньорите в управляващата коалиция е по-голяма, отколкото възможността да подкрепя кандидати на БСП.

От парламентарните избори насам Атака демонстрира пасивно поведение. Тази пасивност по всяка вероятност ще приключи със започването на предизборната кампания, но със сигурност участието в местната власт няма да бъде основният приоритет пред формацията. Още от създаването си Атака полага големи усилия за представянето си на парламентарни и президентски избори, като неглижира изборите за местна власт. Предвид геополитическия контекст, в който разполага посланията си лидерът Волен Сидеров, то местните избори ще бъдат използвани по-скоро за осъществяване на национална кампания, отколкото на местна. По всяка вероятност Сидеров ще засили проруското си говорене и ще направи пред-кампания за президентските избори.