Съдържание уводни думи

Много важен момент от династичната легенда за Попел и Пяст в двете хроники е ритуалът “подстригване”, който се свързва с избора на краля и интерпретира неговата инициация. Според този езически ритуал момчетата, навършили седемгодишна възраст биват символично посвещавани в поданството на мъжкия колектив и преминават под опеката на Бащата. Ритуалното подстригване е придружено с даряване на име от страна на поканените в роля на кръстници гости. Двама тайнствени пътници се появяват в легендата - те са предрешени като бедняци божии вестители. Попел е устроил пребогат пир послучай постригването на синовете, но не пренебрегва пътниците. Пяст отваря гостоприемно за тях дома си, те благославят сина му и му даряват името Земовит (според Гал) и Шемовит (според Кадлубек). В романната си парафраза на легендата (”Стара приказка”) Юзеф Крашевски тълкува името като “виждащ земята си”. Кадлубек обяснява чудото с внезапното изобилие на храна и пиво (чийто библейски аналог е сватбата в Кана Галилейска) като предсказание за властта на бъдещия крал, чието величие ще свети не от принадлежността към известен род, а поради лични заслуги. Той “не само сред пепелта на мъртвите събуди искрата на полското величие, но и почти до знаците на зодиака въздигна безсмъртната полска слава”. Ако Попел е “пепелта”, то Пястовият син Земовит е възстановителният “огън”, искрата на вечното възраждане под пепелта. Опозицията “пепел-огън”, за която стана дума по-горе, се завършва тук.

Кадлубек подчертава обединителната роля на Пяст и неговия наследник. “Той не само призова към себе си онези племена, които отпаднаха заради подлостта на Помпилиуш, но и причисли към своята държава и други области, преди недосегнати.” Образът на първия владетел обладава обединителна символика (класически пример от българските легенди за държавното родоначалие е случаят с легендата за смъртта на Кубрат и снопчето пръчки, представляващо обединената сила), той задава модела но мощта, образеца на силната, обединена територия. Връзката на Пяст със земята (в ранните версии, записани от Гал и Кадлубек той е орач, arator ducis), изразява автохтонния му произход. В следващи легендарни сведения се срещат други версии на Пяст, съдържащи мотива за обединението - той се явява като колар или пчелар. В етимологичния речник на Александър Брюкнер Пяст е”бащата на Шемовит”, но означава също и “детайл от колело, поддържащ оста”²⁶. Колообразната символика на Пяст е свързвана със славянските слънчеви обреди, а името му е извеждано още и от старославянското “питати” /храня, отглеждам, възпитавам”/²⁷. Романът на Крашевски го представя като пчелар и с това е поредна алегория на обединителната му роля. За нас е важно, че за разлика от Попел, Пяст е мислен като “свой”, той е идентичен с народното тяло и народната територия. В исторически план легендата отразява преддържавните обединителни процеси. В митичната проекция на историята можем да видим проблясъците на близначния мит, да наблюдаваме владетеля и неговата сянка, редуването на деструктивното и съзидателното начало. Противодействие между sacrum и antisacrum.

Важна е концепцията за владетеля, която изграждат двамата хронисти, интерпретирайки историята и нейните мито-легендарни проекции. Добрият крал е лице, тяло и дух на държавата, единство и мощ на територията, която управлява. Той е медиатор между натуралния, земен ред и сакралния, божествения, от който се спускат закони и наставления. Божественият ред наблюдава и надзирава земния, земният ред гледа непоследователно към небесния.” В хрониката на Гал Sacrum действа главно отвисоко, т.е. срещаме се с довършена от самия автор ”теологична интерпретация” на историческия процес, или по-точно - на някои негови фрагменти. В разбирането на Гал Sacrum обгражда със специална опека някои “избрани” монарси, на които оказва перманентна благосклонност, което съответства на модела за светец пред 12 век²⁸. При Кадлубек интервенцията на божествения ред действа на подобен принцип, но се различава по формите на обосноваване и реализация. “В това може да се види влиянието на идеологията на двамата автори. Гал възхвалява монархията, а Кадлубек е горещ привърженик на политическата автономия на феодалното общество. Той също идеализира князете, възпява техните успехи и военни триумфи, но при това под светлината на главната цел - глорификацията на Полша, която те предвождат и изтъкване на ролята на Църквата, която ръководи самите князе.”²⁹

В християнския план на хрониките владетелят притежава опитомен от християнството нрав - кротък, великодушен, смирен. Произходът му е благословен от Бога, това е архетипна кралска титулатура, която получава християнски смисъл³⁰ (нейната теологична интерпретация извършва Св.Тома Аквински). Двамата пътници “заемат” образа на влъхвите-поклонници при раждането на Исус. Гал и Кадлубек не посочват имена - при тях пътниците са тайнствени и безименни.Преработващата хрониката на Кадлубек по-късна Великополска хроника (с неустановено авторство) вижда в божествените пратеници апостолите Петър и Павел - мисионерската и апостолската идея на християнството освещава идеята за държавност. Славянофилската митология на 19 век познава в тях братята Св. Кирил и Св. Методий³¹. В поетичното и картинно полско съзнание те остават най-вече с предрешения образ на ангели. В “Стара приказка” на Крашевски те просто извършват кръстен знак във въздуха, за да възвестят за езичниците символа на новото божество и новия божествен ред, който ще замени ерата на езичниците.

Крашевски произнася интересна версия за прехода от езичество към християнство при славяните. Според идеите на романиста с нагласа на романтичен учен, изразени на страниците на “Стара приказка” преходът към християнския монотеизъм е улеснен от присъствието в славянския пантеон на божеството Пан, което изразява единството на универсалния ред във Вселената и всепроникващата сила на Бога. “Християнската религия не беше съвсем чужда за Лехия. Тя нахлуваше от всички страни, но се смесваше със старата и беше само ново идолопоклонничество./.../ Тук изповядваха единния бог, но се страхуваха и от по-малки духове, цялата природа им се виждаше като едно разумно живо същество и всичките твари в нея - споено цяло и тя образуваше от тях и с тях един общ живот./.../цялата земя и небесата се сливаха в един велик ПАН, който беше и бог в бога.” С такъв образ представя Крашевски религията на полските славяни от митично-историчните времена на Пяст. В нея той вижда наследство от “индите”, мислейки за времето на индоевропейската езикова общност на славянски, немски и романски племена. Неговите герои се опитват да разберат как Единният Бог може да принадлежи на свои и чужди племена и същевременно да позволява войните между тях. Защото в езическите представи божествата-покровители се идентифицират с локалната територия и битките между племената са битки, в които проверяват силите си отделните богове. На същия принцип става налагането на християнския Бог като по-силен бог³² . Връзката между единния християнски бог и земята са отделните светци, локално свързани с определената територия, получаващи статут на национални патрони.

Интересно е християнското тълкувание на “подстригването”, дадено от Кадлубек. Той превежда езическия обичай на езика на християнството, за да го обясни. Когато говори за “подстригването” Винценти вижда в него езически прототип на адопцията, т.е. осиновяването, при което детето получава символичен баща-попечител. Кадлубек изрично подчертава, че този обичай не е суеверие и това уточнение звучи в контекста на борбата срещу реликтите на езичеството. “Спасяването” на обреда се налага и поради неговата функция в тълкуването на легендата, защото тайнствените пратеници са посредници на небесното бащинство, обгръщащо с покровителствената си мощ избрания владетел.

Символичен знак на единството вижда Кадлубек и в седемгодишната слепота на Мешко - следващият портретиран владетел. Гал пръв съобщава за неговата символична слепота и за проглеждането му, благодарение на което “прогледна и Полша, така както и той, придобивайки истинна вяра”. (Да припомним, че Мешко е първият полски владетел, който се покръства.) Кадлубек развива символиката на числото седем, което освен броя на годините в слепота, означава и броя на наложниците преди женитбата с чешката княгиня Дубравка - ревностна християнка с ексцентричен живот, чиито образ е рафиниран в духа на християнската апология. Броят на наложниците - седем, по една за всяка нощ от седмицата, означава профанен темпоритъм, профанна организация на света. Седемте езичници са сменени от една християнка и профанният порядък е сменен от сакралния. “Седмицата по различен начин служи за изразяване на всецялостност” казва Кадлубек и довършва с цитат от книга на царете: ”Умий се седем пъти и ще бъдеш очистен!”

Към обединителните мотиви Кадлубек прибавя и тълкуването на името Мешко, което означава “смесване”, но също и “смут, объркване” и с второто значение е употребено в хрониката, защото родителите на Мешко се смутили от неговата детска слепота и последвалото проглеждане. В тази тревога Кадлубек вижда началото на духовната борба, борба между мрак и светлина, борба за проглеждане.

Следващият по ред владетел, портретиран в хрониките е Болеслав Храбри - първият, чиято глава украсява кралската корона. Двамата хронисти повествуват за това как символичният акт на коронацията бил извършен лично от германския император Отон, който със собствените си ръце поставил кралската диадема върху главата на първия полски Болеслав. Аноним изчислява в отделна глава броя на рицарите от неговото време, представя воинските му подвизи, дарителството към църквата, справедливостта му в решаването на съдебните дела, щедростта му към бедните, изобилието на трапезата му. Времето на Болеслав Храбри се мисли като богато и щедро първо време, което Аноним свързва със символиката на златния век. Златни са всички съдове по време на пира с Отон, златни са дамските украшения, благородниците носят златни верижки - тогава в Полша злато има в изобилие, а среброто е презрян метал. Със смъртта на Болеслав “златният век се смени с оловен, кралицата Полша, преди украсена с корона, блестяща в злато и скъпоценни камъни, сега се посипа с пепел, облечена във вдовишки одежди; звънът на цитра се превърна в плач, радостта - в тъга, глъсът на музикалните инструменти - във въздишка. През цялата година никой в Полша не устрои публичен пир, никой от шляхтата, нито мъж, нито невеста не се облече в тържествени дрехи…” Аноним включва в текста на хрониката си предсмъртната реч на “златния крал”, в която е вложено предсказание за бъдещата слава на Болеслав Кривоусти, образно означена с блясъка на брилянт. Вметната е и траурна песен, за съставянето на която авторът е ползвал известен европейски образец (“Трен за смъртта на Лафранк”, архиепископ на Кентърбъри). Служейки си с хвалебствени и жалбени мотиви, Аноним извайва кралско време-образец, с което влизат в приемственост следващите времена на величие.

Известна е символическата обвързаност на златото със сакралността на кралската фигура. Символиката на златото е свързана за Гал и с образа на друг Болеслав - третият от Болеславовците - Болеслав Кривоусти, комуто е посветена хрониката. Златото присъства в чудотворното му зачатие. Родителите на Болеслав дълго време нямат деца. Но Всемилостивият Бог поглежда към тяхната грижа и им изпраща съвет - да направят златна статуя на детето и да я поднесат на Св. Егидий. И така, благодарение на чудотворното застъпничество на светеца, се ражда Болеслав Кривоусти,прославен от Гал с воинските си подвизи и мощ. “Изгрява звезда с невиждан блясък, извайва се златна колона, ражда се третият Болеслав” - повествува тържествено и Кадлубек. Златната статуя на детето е еквивалент на сакралния образец, чието въплъщение е кралят. Хронистът Кадлубек оценява управлението на Болеслав като огледало на единствената истинска справедливост - божията и като израз на единствената правдива власт - тази, която почита Църквата и се покланя пред нея. В тази характеристика става прозрачна идеята за подчинението на светската власт от духовната, пронизваща хрониката на майстор Винценти. В това е и нейната средновековна тенденциозност, която притежава конкретен историко-политичен контекст.

Кадлубек , нека да повторим, е представител на раздробения период на Полша, когато се търсят отговори на два взаимосвързани въпроса - въпросът за характера на държавната власт и ролята на клира в Полша и въпросът за зависимостта на Полша от Папството. В своя преиздаден през 1995 г. “бетселър от миналото”(писан през 1918г.) Мариан Витолд Лодински³³ анализира върху солидна база от документи и исторически наблюдения историко-политическия контекст, в който канонизацията на Св. Станислав се оказва ключов момент. Този контекст обяснява отражението на конфликта между Болеслав Смели и Станислав в хрониката на Кадлубек, интерпретацията на образите на краля и светеца, морално-философските заключения на хрониста. Тази интерпретация има решаващи последици, тя се оглежда като ключов момент в митичното огледало на полската историография, откъдето черпят образи следващите интертекстуални парафрази.

Във времето, когато промените в папската институция изискват двустранно решение на отношенията между папската столица и останалите църковни държави от западно-католическата сфера, Полша е толкова разбита, че няма княз, който би могъл да стане инициатор на зависимостта на Полша от Папството. “На територията на някогашната Полша на Болеслав Кривоусти управляват, без да се счита поморието, 10 князе, само Шльонск се разпада на четири части, а Великополша - на две: не може да става и дума за каквото и да е било единомислие или предводителство на някой от князете.“³⁴ В тази ситуация Църквата започва да играе роля на обединител и защитник на Полша като в същото време воюва за обсега на своята власт и своите привилегии. При обединението на двете инициативи - от папска страна и от страна на полското духовенство, става възможна зависимостта на Полша от папството. В същото време полската църква постига своя идеал за единство и доминация и получава като патрон Св.Станислав, който се превръща и в символ на духовната и териториална цялост на Полша. “Към Краков отново се обръщат много очи, но този път не само очите на няколко амбициозни князе, които посягат към вавелската крепост за вавелската княжеска корона, а очите на цялата Полша, която търси при гроба на светеца в Краковската катедрала чудеса и милосърдие.”³⁵

Изхождайки от своето историческо настояще, Кадлубек идеологически подчинява хроникираното време на Болеслав Смели, което се оказва една от най-противоречивите владетелски ситуации в старата история на Полша. През 1076 г., три години преди неясното му прогонване от страната, Болеслав получава кралската корона със съгласието на Папата. Той се присъединява към папския лагер във времето на ожесточен конфликт между между Папството и Империята - затова и коронацията му среща съпротива от привържениците на имперската страна вътре и вън от Полша. Въпреки това успява да укрепи външните позиции на страната. Оказва се също, че въоръжен с владетелска свръхамбиция, новият крал пренебрегва интересите на политически осъзнати групи, желаещи да вземат участие в управлението. От тяхно име отправя предупреждението си епископ Станислав, което става и причина за кралското обвинение в заговор. Вместо да обезглави и отслаби съпротивата, чрез екзекуцията на Станислав Болеслав я предизвиква и мотивира. Несклонен към компромиси, кралят се оказва притиснат и отстранен от управлението, а убийството на епископа се превръща в пример за владетелска грешка.

Злополучният крал е известен с три прозвища - той е Болеслав Смели, Щедри и Жестоки. Първите две говорят положително за образа му на владетел и са илюстрирани в хрониките. Илюстрация на щедростта му е случаят с богато надарения беден клирик, за който пишат и Гал, и Кадлубек. Опитите за психография разкриват другата страна на монетата - Болеслав Смели е човек на афекта, който се явява трагическа причина за кралската вина. По всяка вероятност е бил смел и щедър, но необуздан, склонен към бързите жестове на властта. В ход е трагическият мотив за богатия и щедър владетел, който прави грешка и се оказва подвластен на съдбата, за да разбере, че няма абсолютна човешка власт и няма почтено високомерие.

Както е известно и дискутирано многократно в историята на проблема, Гал “премълчава” подробностите от конфликта и не се ангажира с позиция, свидетелствайки така: “Как се стигна до изгнанието на крал Болеслав от Полша, дълго би могло да се разказва; можем да кажем това, че сам бидейки божи помазаник, не е трябвало да наказва телесно друг божи помазаник за какъвто и да е грях. Много му навреди това, че срещу греха грях приложи и за предателство осъди епископа на посичане на членовете. Впрочем, ние нито ще оправдаем епископа-предател, нито ще защитим краля, който така грубо се възползва от своите права…” Друга е позицията на Кадлубек, който с настървение “проговаря” и превръща разказа в проповед. Той подчертава ролята на афекта, за да засили трагическата вина на краля и да превърне двете фигури в dramatis personae³⁶ . В неговата трагедийна интерпретация Болеслав убива Станислав в Църквата като дете в утробата на майката и като баща в прегръдките на дъщеря си. Той разсича тялото му на части, за да го превърне в изкупителен символ на разделението. Всички следващи образи на този инцидент, населяващи жития, хроники, изображения, обръщат внимание върху това.

Афектът се мисли като характеристика на езическия нрав на владетеля и като злоупотреба с християнските предписания към властта. Той оцветява владетелското високомерие, което става греховно, защото е насочено към духовно лице. Разрушителната сила на афекта се превръща в маска на светотатството, върху което са белязани грозота и грях. Можем да си припомним великолепния пример на Фройд за силата на овладения афект в статуята “Мойсей” на Микеланжело³⁷. Статуята преодолява няколко несполучливи варианта преди да достигне до финалния и всеки от вариантите е стъпало към човешкото величие на Мойсей, което се крие в овладяването на афекта.

Болеслав злоупотребява с кралското си величие, деформира го трагедийно. За Кадлубек пре-стъпването на краля е страшно, защото в него е коренът на злото, т.е. то има универсален характер и в такъв смисъл е неизбежно в един или друг момент от времето. То принадлежи към националния порядък и представлява не само инцидент, но и синдром, който изисква от националната съдба исторически усилия за преодоляване. Според версията на Кадлубек вдигайки ръка срещу Станислав, Болеслав вдига ръка срещу свои. ”Какво е кралят, когато народът му се отдалечи от него?” Светотатството на Болеслав нарушава сакралната връзка между крал и народ. Светецът се идентифицира с тялото на християнската държава. Посичането на Станислав се превръща в един от непреодолимите образи на разделението, както говорят следващите литературни свидетелства, то е грях, който изкупват не само Болеслав и потомците му, но и цялата полска история.

Образът на разделението обаче е само необходим урок и потенциален предобраз на единението. Историята на Св.Станислав износва в себе си идеята за единството. Тя започва да се пробива път през създадените след канонизацията кратко и пространно житие на Станислав (Vita minor и Vita maior), дело на доминиканския монах Винценти от Келце. Опит за компесаторно реабилитиране на династията съдържа развиващият се култ към Св.Ядвига Шльонска, но той не успява да доминира над ключовия смисъл на случая Св.Станислав - една от “най-криминалните” истории на полското средновековие³⁸.

От нея до рапсодите на романтичния “Крал Дух” на Словацки съществува една крачка разстояние, състояща се от близо седем века. Мистичната философия на поемата се оказва гениална и закономерна парафраза на казаното в хрониките, между средновековната и романтичната литература се осъществява приемственост, носена от вълните на времето. Време, което притежава памет, блянове и единно съзнание. Един велик Крал Дух води полската история, въплъщава се в телата на владетелите, преминава през техните славни и грешни дела. Словацки повтаря средновековната идея за историята като кралска сага, вижда мистичното тяло на краля като митично тяло на Полша. В неговата версия грехът на Болеслав се простира далеч напред и обхваща всички следващи подялби и страдания на Полша. Времето на историческите страдания е време на изкупление на греха, на пречистване и обновление.

Предупрежденията на Св.Станислав пораждат средновековните видения на “Скалка” и “Болеслав Смели” в модерната театрална поетика на Станислав Виспянски. “Първи след Словацки Виспянски с умножена сила на експресията/.../ възкресява и въвежда двата , намираши се във вечен раздор исторически персонажа, в народния пантеон и то не като вкаменени във времето, а с определена морална роля спрямо народа в навечерието на независимостта.”³⁹

Мъченическата смърт на Станислав е орфическа смърт. Такава изглежда тя, нарисувана върху гравюри от 16 век (вж. приложения 5,6) - членовете на посеченото тяло изпълват картината на света,птици се събират, но не за да разкълват тялото, а за да го създадат отново. Такава я вижда за пръв път Кадлубек и такава я завещава, проектира я върху полското небе на историята. Такава я виждат и житията на Станислав. Следвайки гласа на житиеписеца Винценти от Келце, неизвестният автор на Великополска хроника (от края на 13 век) потвърждава видението. ”Така както крал Болеслав посякъл Св.Станислав на най-дребни части и го хвърлил в езерото, така и бог после разделил полското кралство, допускайки до властта множество князе. Но въпреки това, тъй както тялото на светия мъж възвърнало своята цялост, така и в бъдеще , когато одобри Бог, кралството ще възвърне предишното си състояние и ще бъде единно под скиптъра на един крал.” Пророчеството се опира на другата, финална част на орфическата легенда - разчлененото тяло отново възвърнало чудотворната си цялост. Хрониката на Джежва от 14 век също повтаря житийния разказ, чийто пърообразец създава Кадлубек. А Майстор Винценти Кадлубек влага в своята присъда над краля християнски оптимизъм, защото “слънцето често се крие зад облака, но не загасва зад него” и ”за Бога няма нищо невъзможно”, когато бъдещата набожност или просто вярата в Духа при поляците се стреми към възмогване.

Така екзекуцията на Станислав по ред причини се превръща в орфическа смърт-жертвоприношение, която съдържа вечния предупредителен знак на разединението и бележи бъдещи възкресения. Този начален пример се усвоява в историята и нейните тълкувания, защото историческото време е време на колизии, разединения и единства. Неговото отражение в митичното огледало го превръща от диахронен в синхронен образ на полската съдба в нейното докосване до сакрума.

Големият хронист на 15 век Ян Длугош предава в своята хроника един доста занимателен от съвременна гледна точка разказ за канонизацията на светеца. С нейното признаване бил натоварен папа Инокентий ІІІІІІІIV, при когото няколко пъти идвали полски делегации да докладват за чудесата на светеца. Но делото на канонизацията срещало съпротива в лицето на кардинал-епископа Реджиналд, който става следващ по ред папа. Реджиналд тежко се разболял и скоро му се присънил сън, който после той развълнуван споделил с папата. В съня му се явил Станислав, който първо му простил досегашната съпротива, но го заплашил с възмездие, ако продължава така. След явното откровение Реджиналд поправил грешката си. Канонизацията се извършила тържествено в базиликата на Св.Франциск в Асизи, в същия ден и час и в същата църква течало погребение на достоен младеж, горещо оплакван от близките си. Като видял непосилната им мъка и имайки предвид мисията на деня, папа ИнокентийІІ IV вдигнал ръце и се помолил на Бога да потвърди с чудо славата на светеца. Младежът възкръснал. По правилата на средновековното мислене тези чудеса са каноничен момент и обслужват авторитета на религиозната институция, но на нивото на народно-религиозното мислене и върху страниците на художествената и публицистичната литература, биографията на Станислав прераства в метафора на полската историческа съдба.

. . .
Полската литература познава поредица от творби с предупредителен знак и поредица от фигури на национални прорицатели, които наблюдават, предвиждат и призовават към единение и грижа за държавата. Литератори с различен темперамент, от различно време, в различни исторически ситуации.

Шеговитият и жизнелюбив дух на ренесансовата литература съжителства със сатирични предизвикателства към недъзите на разединението и лошото управление. Известната “кокоша война” (бунт на шляхтата срещу краля) поставя въпроси на държавната организация, на които реагират Клеменс Яницки и Миколай Рей. Тримата събеседници от “Кратък разговор на трима - пана, кмета и свещеника” представят онзи нескончаем спор между съсловията, които говорят за държавата като всъщност я забравят. Гневната фигура на Пьотр Скарга израства на фона на залязващия 16 век, за да атакува в своите “Проповеди пред полския сейм” опасните болести на Жечпосполита и да види сред тях егоизма на съсловията и липсата на отговорност за състоянието на държавата. “Златната шляхтишка свобода” и сарматското самочувствие на бароковата шляхта от 17 век се оказват двойнствена и неблагодатна реалност. Онова, което се случва вече със Полша в края на нейния просвещенски век публицистът Станислав Сташиц оголва в своите “Предупреждения към Полша”: ограничената кралска власт, доминация на шляхтата, нужда от демократични реформи. А това е навечерието на четворната подялба, която вече е започнала.

Тя вече е реалност. Реалност, която не престава да ужасява и буди поляка до 1919 г., 104 години след Виенския конгрес. Три литературни поколения не спират да търсят обяснения, тълкувания, рецепти. Синдромът на разделението обладава не само територията на Полша, той отлита заедно с Емиграцията в нейните пътища, населява парижките и, римски, дрезденски и руски кръгове. В месианистичната си поема “Зазоряване” Зигмунт Крашински вижда като блян единното Тяло на Християнска Европа, чийто духовен център е Полша.

В сибирските полета на полския ад от “Анхели” на Словацки се чува врявата на несъгласието. Издигат се три кръста, на които са разпънати три партии- три съсловия - три пътя за избавление. Нито един от разпънатите им водачи не може да възкръсне, защото са самозвани и техните тела не са митични. Не може да възкръсне и вечният юноша Анхели- саможертвата на сърцето, изморен от страданието и видял с очите на душата си сняг и звезди. Конникът, който носи спасението е рицар, неговото тяло е митично и реално, то е народът и народите.

Призивът “Да се обичаме!” огласява финала на голямата национална епопея “Пан Тадеуш”, където се състои последната родова вражда (”последна саморазправа в Литва” гласи подзаглавието), за да завърши със сватба. Полската литература отново упорито се стреми да реши дългия спор за доминиращия национален жанр и да отговори на въпроса“драмата или идилията?” в полза на идилията “Да се обичаме!”.

БЕЛЕЖКИ
¹ Miłosz, Cz. Polskie Kontrasty. Kraków, Uniwersytas, 1995, s.16.

² Вж. Maleszyński, D. CORPUS POLITICUM. Śródziemnomorskie I staropolskie konteksty topiki organicznej. - Pamiętnik literacki, 1985, z.1, 4-19.

³ Вж. Гълбрайт, Дж. К. Анатомия на властта. С., 1993, Хр.Ботев, 12-13; Гълбрайт разграничава три типа власт - принуждаваща, компенсаторна и условна.

⁴ Maleszyński, D. цит. съч., 19-20.

⁵ Историографите подчертават значителната бойна сила на държавата на първите Пясти и с нея свързват бурния и стремителен процес на държавно строителство в течение на неголемия период от около сто години. Този фактор оказва влияние и върху сетнешната съдба на държавата , вж. Тимовски, М., Кеневич, Я., Холцер, Й. История на Полша. В.Търново, Абагар, 1998, с. 33.

⁷ За историята на спора вж. предговора на М. Плежа към: Anonim, tzw. Gall. Kronika polska. przeł. R.Grodecki, Wrocław - Warszawa - Kraków - Gdańsk, Biblioteka Narodowa, 1989, 5-12; предговора на Л. М. Попова към: Хроника и деяния князей или правителей польских. Москва, Изд.Академии наук СССР, 1961, 8-11.

⁹ Roux, Jean-Paul. Król. Mity I symbole. Warszawa, Dom wydawniczy Bellona, 1998, 22-23.

¹⁰ Гуревич, А. Проблеми на средновековната народна култура. С., НИ, 1985, с. 84.

¹¹ Пак там, с.108.

¹² Батай, Ж. Теория на религията. С., Христо Ботев, 1996, с.53.

¹³ Относно жанровата система на средновековната литература и трудностите при нейното определяне вж.Яус, Х.Р., Исторически опит и литературна херменевтика. УИ “Св.Климент Охридски”, С., Христо Ботев, 1998, 165-210.

¹⁴ Вж. Богданов, Б. Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. С., Просвета, 1992, с.96.

¹⁵ Канети, Е. Маси и власт. С., УИ “Св. Климент Охридски”, 1996, с.90.

¹⁸ Всички цитати от хрониката са по изданието: Mistrza Wincentego Kronika polska. tl. K.Abgarowicz I Brygida Kurbis, wst. Brygida Kurbis, Warszawa, PWN, 1974.

¹⁹ За кралския нимб като знак на духовната еманация в краля, вж. Roux, Jean-Paul. цит. съч., 45-48.

²⁰ Вж. Елиаде, М. Сакралното и профанното. С., Хемус, 1998, с. 38.

²¹ Вж. Słownik folkloru polskiego. Warszawa, Wiedza powszechna, 1965, s.185.

²² За чешките паралели на амазонския мотив, известни от хрониките на Козма, вж. Ничев, Б. Чехия. С., Отворено общество, 1997, 56-58.

²³ Вж. Słownik folkloru polskiego. 324 - 325.

²⁴ Вж. Херодот. История. ч.I. кн. II, С., НИ, 1986, с. 131.

²⁵ В лековник от 1534 г. орелът е наречен кралска птица - споменатите митични представи обосновават правенето на лекарства от мозъка на птицата - срещу немощ и очни болести, вж. Zielnik Stefana Falimirza. - В: Wybór tekstów staropolskich. Czasy najdawniejsze do roku 1543. oprac. Stefan Vrtel-Wierczyński, 1968, s.275.

²⁶ Brukner, A. Słownik etymologiczny języka polskiego. Warszawa, Wiedza powszechna, 1974, s.405.

²⁷ Вж. Słownik folkloru polskiego. 298-230; Dowiat, I. Chrzest Polski, Warszawa, Wiedza powszechna, 1969, s.62.

²⁸ Łowmiański, H. Religia slowiań I jej upadek. Warszawa, PWN, 1986, s. 327.

³⁰ Проекция на образа Христос-цар.

³¹ Вж. Dowiat, J. цит.съч., 60-63.

³² Dowiat, J. цит.съч., 88-89.

³³ Lodiński, M. Uzaleźnienie Polski od Papiestwa a kanonizacja Św. Stanisława. Kraków, Universytas, 1995.

³⁴ Lodiński, M. цит.съч., s.37.

³⁵ Lodyński, M. цит.съч., s.47.

³⁶ Rokość, M. Bolesław Śmiały - В: Życiorysy historyczne, literackie i legendarne. Warszawa, PWN, 1980, s.14.

³⁷ Вж. Фройд, З. Естетика, изкуство, литература. С., УИ “Св. Климент Охридски”, 1991, 427-457.

³⁸ Dowiat, J. Historia.… s. 164.

³⁹Rokość,M.цит.съч.,s.31.