Съдържание уводни думи



страница8/11
Дата22.07.2016
Размер2.77 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Ездачът на времето и Птиците-вестоносци
Полският романтизъм е обсебен от Времето, което се опитва да направи подвластно. Той упражнява над него властта на митологизираната категория “Дух”. Духът, яхнал Времето, го води към Цел. Той дава смисъл и посока на човешкото историческо, национално и екзистенциално време. Духът облича и съблича формите от действителността, обитава ги и ги напуска, превръща ги в стълба за себе си. Времето е генезис, движение, промяна, въплъщение, скок в метаморфозата. Романтикът е в него, но се опитва да стане негов ездач, идентифицирайки се като Дух. За Юлиуш Словацки, автора на най-мащабната генезисна философия, най-прекрасният Божи трон на земята е в Духа на човека-пророк, той прилича на вятърна мелница със слънчеви крила, която тегли нагоре целия този каменен свят (”Най-прекрасният, най-святият Божи трон на земята...”) - в генезисното мислене на Словацки камъкът е първичната материя, Духът сяда върху скалите преди авантюрата на Творението. Родината е в Духа и го тласка да расте. Духът е категория на движението и в динамичния трансформизъм на Мауриций Мохнацки, един от ранните теоретици на полския романтизъм – за него формите имат флуидно излъчване, те са изваяние на Духа.

В развълнуваното море от третия Кримски сонет на Мицкевич корабът на романтичния пилигрим търпи неочаквана метаморфоза, той взема образа на крилатия кон на вдъхновението, изправя врат и хваща под крилата си вятъра. Пътникът се превръща в ездач, чиято власт над поводите на движението е ориентирана в две посоки. Тялото пада с прострени ръце на палубата и усеща, че тласка кораба-кон-птица напред, а духът започва да расте сред вихъра на вълнението. “И ми е леко, знам как птиците летят” – отдава се на движението пилигримът. В съседните два сонета (ІІ и ІV) корабът се асоциира с победена войска с прибрани знамена и с разрушена крепост. В получилата се тричленна редица от асоциативни образи може да бъде разчетена както метафора на творческия акт, така и алюзия към актуалното състояние на поробената Полша. Конят като образ на стремителното движение се появява в десетия сонет, лудо препускащ, пилигримът не щади ударите си, жаден за поройния поток от връхлитащи образи. Когато разпененият кон престане да го слуша и светът се потопи в нощта, образите продължават пътя си през строшеното огледало на очите (романтичният мотив на влизането зад огледалото), а жадният за още движение пътник скача в обятията на морето (романтичното преодоляване на границата и ограниченията). Неутолимата жажда за движение и бягство в свободата е постоянно осенявана от носталгичната тъга по Литва-Полша. Устремът на пътуването е опит за откопчване от реалната рана, за забрава, в която е скрит Одисеевски копнеж по Завръщане. Но то е и опит за пришпорване на Времето на Историята. Триумфира неговата (на Времето) относителност. Времето на историческото страдание, в което държавното тяло на Полша е разпънато на картата на Европа (Полша изчезва като държава), това време тече толкова бавно, че се превръща в безвремие (най-бавното време е времето на изтезанието). Все по-бързият ход на коня вместо да прескочи, разтегля Безвремието и то изглежда неизбродимо. Скоростта на субективния бяг не съвпада с ритъма на национално-историческото многострадално време. Изпитът на Историята не може да бъде взет в рамките на актуалното поколение.

Конят на пилигрима се появява в издаденото посмъртно “Пътуване до Светите земи от Неапол” на Словацки. Пътникът тръгва на път с кон и лодка, в края на август. Търсейки да улови душата на Неапол на тръгване от него, пътникът я вижда като отсъствие на на движение и живот, като мираж, като сапунен мехур (образи, изтласкващи и обричащи в пътуването – пътуване към посвещение, през илюзорността). Целта на пътя е библейски ситуирана като отвеждане в Пустинята – “Там ще ти бъде по-добре” – говори перифразирано демонът на пътуването. Дългата броеница от топоси, през които преминава Пилигримът е впускане в Пустотата с цел търсене на духовен излаз от нея (ситуация, аналогична на предходната, в Кримските сонети, където имахме преодоляване на водна безкрайност). В двадесет и осма строфа като врата към изхода е посочен Храма при Исусовия гроб, “под неговия кръст и в дома на неговата мъка”, където пътникът иска да стигне, за да зададе въпросите си и до получи прорицателските отговори – кои от гладиаторите ще възкръснат. Конят като образ на пътуването се появява още неколкократно. Следващата му поява е като алегория на творческия акт. Пътуването се превръща в текст, чиито рими са отмервани от копитата на коня. Следва появата му в заглавието на песен пета “Конно пътуване”, където конят е имплицитен. Образът му се появява в началото на песен шеста като обновяване на устрема на движението, тласкан от вихъра. В песен осма конят изкачва градационна стръмнина в пътуването, минава край Термопили и спира при Херонея – топос на огорчения и критичен размисъл на пилигрима върху полската съдба, поставена в контекста на историческите аналогии. Времето на пътуването се оказва време на разговори с Другите, време на изповеди, молитви и въпроси. За Словацки то е част от тоталната ситуация на творческото му отшелничество, пораждащо текстовете на творбите му.

Инерциалните сили на Историята са визуализирани в тъмния код на начеващия полски романтизъм, залюлян в недрата на Украинската школа – недрата на Украинската степ – друг топос на пустошта, лабиринта и преобърнатата в капан свобода. Движението на казашкия кон от “Мария” на Малчевски носи инерцията на Фатума. Вацлав препуска през степта, нетърпелив да се прибире у дома при младата си жена, той е щастлив от движението, надбягва се с Вятъра-Черноморец и с дивите зайци – тези най-бързи обитатели на степите. Отново се срещаме с романтичната бързина на Ездата, с ускорението на човешкия устрем, което има емоционални измерения. Този устрем се оказва трагичен, той лети стремително към неизбежното срутване на щастливото очакване, към срещата с трагически обрат, към прегръдката с мъртвото ледено-студено тяло на удавената си жена. Показателен е фактът, че удавянето е по поръчка на Баща му (романтична версия на конфликта Баща-Син, в който се съдържат богоборчески мотиви), а самото убийство е извършено от карнавалното шествие на традиционния полски Кулиг, шествие, разиграно от маскираните сили на трагичната съдба. Според мнението на авторитетната изследвачка на полския романтизъм Мария Янион в поезията на Украинската школа се появява образът на Inferno rewoljucji, закодирана е революцията като деструкция, като изява на гения на отмъщението43.

Кулигът, това зимно празнично препускане с шейни, е образ, който нееднократно действа на страниците на полската литература като метафора на исторически устрем. В стихотворението на Юлиуш Словацки “Кулиг” той е образ на въстанието от 1830 г. – крилатите шейни преминават последователно през няколко дома, в които има сватба, смърт, бал и отсъствие (съответно три реакции спрямо въстанието, както и вграждане на ритуалемата сватба-смърт). Препускането на Кулига в “Мария” крие сливане с трагичната инерция на Историята, в “Кулиг” то е освободителна инициатива,опит за обяздване на тази инерция и същевременно част от нея. Ето как образът на Ездата крие динамична, конфликтна същност и е един от ключовите за идеите и посланията на полския романтизъм.

. . .
Погледът на романтичния пилигрим намира в небето над себе си, или по-скоро рисува върху него верига от птици, които летят в обратна посока, към Дома. Техните образи обличат носталгичната тъга на пътника – птиците, облаците и звездите са традиционен код на носталгията. Те бележат коридора на Обратното време, възможен само за бляна и мисълта. В екзистенциалната посока на Времето пътуването е необратимо и Завръщането е невъзможно. В образа на птиците се осъществява тъждественост между националния и екзистенциалния ход на Изгнанието. Пътникът, който носи в очите си прелитащото ято, се чувства обречен на пътя във времето (идентичен с пространствената отдалеченост от Дома). Птиците са “посветени” в смисъла на тъгата, те са Възможното завръщане от неизбежната далечина на странстването, защото те обличат пътя на Душата.

В стихотворението “Химн” на Юлиуш Словацки, писано по залез слънце в Александрия, пътникът се озовава залутан и объркан в морето – “на сто мили от брега и сто мили пред брега” – категорично указание зе център и обхват в морската безпределност. И точно тогава в небето над пътнвика прелита дълга верига щъркели, той си спомня как някога ги е виждал от полската земя (традиционна функция на прелетните птици да бъдат медиатори във времето и пространството). Щъркелите кодират бляна на Вечното завръщане, инсценират го пред очите и в душата на пътника двукратно – в детския спомен и в необратимото “сега”. Следващите две строфи дават градационна перспектива за тъгата – дори и надеждата за завръщане в Последния дом – Гробът, остава безнадеждна пред прага на носталгичното отчаяние. Може би най-чистата от молитвите, молитвата на невинно дете, може да завърне пътника у дома – но и тази молитва “нищо не може”. Затова и химнът на Словацки е химн на тъгата с рефрен “Тъжно ми е, Боже!” Защото никой не може да прекосява времето назад – само птиците носят надеждата за това. Техните крила – атавистичен копнеж за човека, могат да бъдат не само символ на преодоляването на земното притегляне и полет в пространството, но и символ на полет във времето.

Освен птиците, стихотворението регистрира и друга образна рамка, която кореспондира с тях. В първата и последната строфа се появява Дъга от блясъци, с която Бог украсява небето на пътника – но и тази дъга не разсейва тъгата и не опровергава химна и. Дъгата е библейски символ на Божието благоволение и помирението между Бог и Човек (Ной я вижда след Потопа), тя е творческа атракция на Бога-художник, мост и арка, но тук е повече фойерверк, с който Бог си играе, красота, която може да бъде съзерцавана в тъга, липсва и послание до сърцето.

В първия Кримски сонет на Мицкевич птиците се появяват над друг образ на пустота и безпределност. Това са Акерманските степи, представени в перспективата на двойното виждане на поета44 – като степ-море, в което колата се носи като лодка, а купчините листа приличат на коралови хълмове. Началната картина на пътуването носи крайната напрегнатост на носталгичното очакване – то е притаената тишина на бдящите сетива, прилична на дебнене – неин знак е проницателното око на сокола – едва то долавя шума от крилата на редицата жерави, отлитащи към Полша. В “Гробът на Потоцка” пътят на жеравите е прекодиран като път от звезди – наниз от следите на погледа на някогашната пленница в двореца на Гираите полякината Потоцка. И тук носталгията по Дома се превръща в носталгия по Последния дом – в гроба на изгнаницата Потоцка символично слиза пилигримът, за да избяга от Гонещото го време в Бъдещето. След години ще чуе над себе си нова полска реч, на нови пътници, дошли на поклонение.

В “Съдбата не може да ме смути” на Словацки Духът и Душата обличат образи на питци и прекрачват от залеза на живота във Вечното небе. Духът се превръща в пееща чучулига, на която Бог помата да лети все по-високо. Душата е лястовица, която излита от погледа, когато спре часовникът на живота. Птиците тук са образи на въображаемото завръщане във Вечната родина, от която според Словацки идва Духът, облича тяло, води това тяло по трудните земни пътища и все по-ясно открива връзката с небесното, към което се изкачва, за да се върне в него. За Словацки творчеството също има небесен текст-образец, носталгична душа, която търси въплъщение. В “Сънувам някаква велика, през вековете идваща история” той вижда образи, нарисувани върху луната, които вървят и се молят да бъдат изречени така, че да получат право на живот, самият поет се моли да може да ги съживи, за да ги отведе към целта и към звездите. Това може да стане, ако историята бъде написана така:

“На родината безсмъртна...великото сърце нека чувам

в себе си как непрестанно бие...за великата тишина

се подготвям...овации никакви няма да има...

Само там ято...лебеди бели, водни

По Украинските езера...но също и над нас

Те са родното ехо...те са и музиканти...”

Полша има небесен архетип, тя се слива с представата за Вечната родина и с творческата душа на поета, който търси Родината в себе си, търси и смисъла на нейната съдба. Лебедът се появява като носталгична птица-медиатор с духовните предели на родното, тя често осенява поетическото въображение на Словацки с девствената си белота и напомня, че красотата е радост, копнеж и страдание.

Снежнобели криле носи най-ключовият образ в творчеството на Словацки, обединяващ фигурата на човека и крилете на птицата – ангелът. Той също играе ролята на вестител, както гласи и семантиката на думата. В “Анхели” Словацки парафразира старополската династична легенда за Пяст (легендарният основател на първата полска династия) и двамата пътници, които благословили обреда “подстригване” и станали символични кръстници на сина му Земовит. В тях фолклорно-религиозното въображение е виждало апостолите Петър и Павел, влъхвите, предрешени ангели...Словацки взема образа им на предрешени ангели и ги изпраща при Анхели, за да възвестят времето на утрешната му смърт, защото такъв е изборът на Анхели. Той ги превръща в медиатори между всичко, което става в полската история и Вечността. Самото име на Анхели означава “ангелоподобен”, образ на ангел носи неговата душа, тя излиза от тялото, когато Шаманът приспива Анхели и тръгва по лунната пътека, за да се прибере у Дома. “Искала е да се върне в родината” – казва на Шамана Анхели. В поемата шества и образът на ангела Елое, в който е въплътена Исусовата сълза на Голготата (образ, взаимстван от Алфред дьо Вини/. Ангелически черти имат лиричните автопортрети на Словацки и образът на майка му в писмата му, ангелически черти носи образът на любимата от поемата “В Швейцария”). Богатото ангелическо въображение на Словацки твори ангелически образ на Полша, кодира сакралния и мъченически път през времето, ангелът е водач, съюзник и вестоносец, той е носталгията по чистата субстанция на ефирната духовност.

З а в р ъ щ а н е т о

Неизменният прилив на носталгията ражда националната епопея “Пан Тадеуш” като творба, свещенодействаща ритуала на Голямото завръщане у Дома. Тя осъществява Мита за Завръщането. Заедно с Тадеуш, носталгичната мисъл на Адам се оттласква от парижкия паваж, лети към Литва, за да вземе животоносна благословия от Остробрамската икона, прелита през посребрените и позлатени поляни на Литва, влиза в имението, изкачва се по стълбите, стига до детската си стая, където го очаква бялата рокля на бъдещата му жена. В началото е заложен сакралният пръстен на цялото и на края - романът като приказките завършва със сватба.

Тъжна и жертвена изглежда смъртта на полските романтици в чужбина. Един печален и неслучаен свидетел я рисува в своите “Черни цветя”. В реквиема си “Черни цветя” Норвид, закъснелият романтик и подранилият модернист, записва последни разговори със Словацки, Шопен, Мицкевич (преди заминаването му на Изток). С чувството за съдбовност и значимост на свидетелските си показания той завършва реквиемния епилог така: “Описаните тук неща “Черни цветя” назовавам: верни са като подписите на свидетелите, които като не умеят да пишат, със знаци и с криво нарисуван кръст се подписват; когато !... в литературата, която може да в и д я д р у г п ъ т ... такива творби няма да изглеждат чудни за търсещите историйки читатели. Съществуват впрочем романи и повести, и драми, и трагедии в неписания и нелитературен свят, за които нашите литератори не са и сънували...” Норвид е посветен в тайнственото тъждество Живот-Литература, осенен е от суеверна тръпка, почит и огромна жал от Сбогуването, толкова човешко и обичайно и в същото време тъжно и велико. Изиграва роля на символичен изпращач, приемник и летописец на свещените финални фрагменти от живота на творците-водачи на полската мисъл, потопени в участта на пътници и изгнаници, но непобедени от нея. Гледайки напред, Норвид съхранява за бъдещето последните натурални портрети на напускащите света романтици. Портретите са с графичен рисунък и приличат на барелефи, може би защото художникът Норвид е най-вече график и гравьор.

В ръцете му остава една от египетските рисунки на Словацки. Норвид помни един от последните му парижки обяди - супа и печена кокошка. Разговарят за Рим, за някои общи познати, за “Не-божествена комедия”, която Словацки високо цени и за “Зазоряване”, която счита за красиво детство, за Франция и революцията, за философските апострофи на “Мария”. Словацки говори, задушавайки се от туберколозна кашлица. Бледият му профил се откроява върху фона на тъмния диван, изрисуван с полски исторически сцени. Птици кацат върху неподдържаните саксии с цветя. На погребението се появяват две женски особи - госпожа и госпожица Милле - жената и дъщерята на портиера. Погребението се извършва на Монмартър. Службата - в църквата “Св. Филип”. Денят е 3 април 1849г.

Последната и дълго чакана среща с майка му се състои във Вроцлав, юли предходната година - там Словацки пребивава нелегално, под напрежение се среща с пани Саломея и полицията го принуждава да напусне Полша. Двамата пишат, всеки по половина, едно общо писмо до вуйчото на Словацки. Медальонът с младия лик на майката остава в ръцете на Словацки. После Париж и Последната година.

Холерната смърт на Мицкевич би могла да участва в класацията за нелепа смърт. Както предава Лукашевич “Мицкевич се разболял в Бургас след като ял бигос с тлъсто овнешко месо и престоял салам. Болен се връща на 17 октомври в Константинопол”41, където е започнал организацията на Втори Еврейски полк, съратствайки на полския Садък паша - приелия исляма Михаил Чайковски, съпруг на някогашната любима на Словацки Людвика Шнядецка. Заболяването се развива като “скоротечна холера”, но в последните си часове Мицкевич осъществява срещи с полски емигранти. След специални споразумения със санитарните служби, ковчегът пътува до Париж. Погребението се извършва на гробището Монтморенси.

Норвид помни последната си среща с Мицкевич в Библиотеката на Арсенала в Париж, където той тогава живеел. Разговор около печката в малката стаичка. В стаичката - гравюра с образа на архангел Михаил и рисунка на Остробрамската Богородица, на която като дете бил подарен Мицкевич след едно падане от прозореца. Гипсова отливка на галещи се мечки. Скоро е починала Целина, съпругата на Мицкевич. Говорят за страха от смъртта, привичен за незнаещия какво следва отвъд...

Мария Дервалович озаглавява първата глава от монографията си за Словацки “Завръщането”. Завръщането, за което става дума, се осъществява 78 г. след смъртта на поета. “Когато на 14 юли 1927 г. отварят гроба на Монтмартър, намират само кафеникав прах, два пищяла и череп с букла коси над огромните очни дупки. Този прах, костите и косите са затворени в абаносово сандъче, обвито с бяло-червено знаме. Катафалка с шест впрегнати бели коня я вози през равнодушните парижки улици.”43 Следва литургия в катедралата “Възнесение”, после пътуване до Шербург и оттам през море към Висла, където чака корабът “Мицкевич”. Множество от народ в различни полски градове по течението на Висла следи шествието на кораба, прииждат делегации с венци. После Варшава и след това Краков, подземието на Вавел. Урната с праха на Словацки, превозена от кораба “Мицкевич”, поляга до урната на Мицкевич. С прекрасна ирония това необикновено завръщане свързва двамата романтици. Приживе те стоят един срещу друг, сега - един до друг във Вавелския пантеон. В шествието на урните и празничното поклонение има нещо сходно с култа към светците и техните свети мощи.

Мицкевич е преварил Словацки с цели 37 години. На гробището Монтморенси от името на Колеж дьо Франс говори Ернст Ренан, авторът на първата “документална” биография за Христос. Както отбелязва Биолчев “има нещо симптоматично в това, че поетът извисил в очите на сънародниците си своята страна до полската Голгота:”Полша - Христос на народите”, е изпратен от парижкия си гроб до новото вечно жилище във Вавел от професор Ренан, от човека, който е предизвикал взрив от негодувание с книгата си за Христос “Живота на Исус”, в която надраства теологическата трактовка с очевидна и лишена от предрасъдъци антропология.”44 В Краков се състои грандиозна манифестация. Казано с думите на Лукашевич “погребението на Мицкевич във Вавелската катедрала има голямо значение. По този случай се произнасят много речи, пишат се огромно количество стихове, използват името и портретите му за патриотична реклама.”45

Около 1904 г. започва сложният и симптоматичен спор около “завръщането” на Словацки - един от въпросите засяга мястото на завръщането - Вавел или Татрите. Важни инициатори са творците от “Млада Полша” Жеромски, Каспрович, Артур Гурски. Жеромски ревностно държи комитетът, който се занимава с въпроса за пренасянето на гроба, да бъде създаден от поети и художници. “Завръщането” на полските романтици във Вавелския пантеон се осъществява в синхрон с преоткриването им от неоромантичната, модерна полска литература, която ги превръща в свои патрони. Затова то има смисъл на Пришествие.

. . .

В своята “Отделна тетрадка” нобеловият лауреат за 1980 г. Чеслав Милош, чрез който полското изгнание отново разкрива себе си като път към величието, осъществява своето “Завръщане насън”:



Аз сънувах завръщане. Радостен цветен сън. Умеех да летя. Дървета по-високи от тези на моето детство - раснали

през всичките години, когато ги е нямало.

----------------------------------------------------------------------

Молитвата ми се изпълни. Молитва на гимназист,

отраснъл с поезията на пророците:

бях молил за величие, което ще рече - изгнание.

(Пр. Катя Митова)45 

Б е л е ж к и:


1 Bobrownicka, M. Narkotyk mitu. Kraków, Uniwersytas, 1995, s. 140.

2Предмет на имагинистиката са комуникативно отразените в огледалото на една национална литературна представимост образи на Другите литератури, творци, произведения, етноси и страни - както говорят петте тезиса на имагинистиката, формулирани от В.Тодоров в: И свой своя (не) позна... Етюди по славянска имагинистикар ч.1, УИ “Св. Климент Охридски”. “Хронотопната ерудиция” и “хронотопната конюктура” на една национална литература се проявяват в образотворчеството и спрямо Друга страна.

3Walicki, A. Millenarizm I mesjanizm religijny d romantyczny mesjanizm polski. - Pamiętnik literacki, 1971, z.4, s. 45.

4Вж. Witkowska, A. Literatura romantyzmu, Warszawa, PWN, 1986, s. 110.

5Вж. Janion, M. Romantyzm polski wśród romantyzmow europejskich. - В: Studia romantyczne, Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, 1973, 7-9.

6Кшижановски, Ю. История на полската литература. С., НИ, 1988, 300-301.

7Rosset, F. W muzeum gatunków literackich: Jana Potockiego “Rękopis znaleziony w Saragossie”. - Pamiętnik literacki, 1985, z. 1, s. 48.

8Биолчев представя пътя “през образа и тялото на жената” у Мицкевич, спирайки се на различни фази на отношението му към Жената, вж. Боян Биолчев. Отвъд мита. Адам Бернард Мицкевич. Между осанката на народния пророк и homo ludens”. С., 1985, 120-135.

9 Башлар, Г. Поетика на пространството. С., НК, 1988, с.206.

10Bobrownicka, M. цит. съч., s. 63.

11Всички фрагменти от писма на Словацки са цитирани по изданието: Словацки, Ю. Избрани произведения. ред. П.Динеков, С., НК, 1958.

12Вж. Skuczyński, J. Podstawy obrędowe a przestrzeń teatralna w “Dziadach”. - Pamiętnik literacki, 1988, z. 2, 5-8.

13Szturc, W. Faust Goethego. Ku antropologii romantycznej. Kraków, Uniwersytas, 1995, 42-43.

14Вж. Janion, M. Zygmunt Kraszyński - diebiut I dojrzalość. Warszawa, Wiedza powszechna, 1962, s.84.

15За отношението към Англия у Рийв и Крашински, вж. писмата от юни, 1931г. - В: Krasiński, Z. Listy do Henryka Reeve. Warszawa, PIW,1980.

16Вж. Байрон, Дж. Писмо до Хобхауз от Венеция, 2.I. 1918 - В: Байрон, Дж. Странстванията на Чайлд Харолд. С., НК, 1958, с.160.

17Бодрияр, Ж. Америка. Плевен, ЕА, 1996, с.42.

18Вж. Śliwiński, M. Przestrzeń morza w “Podróży do Ziemi Świętej z Nieapolu” Juliusza Słowackiego, przedmowa do: Słowacki, J., Podróż do Ziemi Świętej z Nieapolu, Gdańsk, Wydawnictwo morskie, 1987, 5-29.

19Вж. Dernałowicz, M. Juliusz Słowacki. Warszawa, Interpres, 1985, s. 94.

20Цит. по Мороа, А. Байрон. С., НК, 1980, с.92.

21Вж.Tomkowski, J. Juliusz Słowacki I tradycje mistyki europejskiej. Warszawa, PIW, 1984, s.190.

22Цит. по Makowski, S., Szymanis, E. Adam Mickiewicz. Warszawa, Wydawnictwa szkolne I pedagogiczne, 1992, s. 167.

23Цит. по Байрон, Дж. Г. Писма и дневници. С., НК, 1985, с. 256.

24Вж. Хезлит, У. Лорд Байрон - В: Въображение и свобода. Английски романтици за литературата и изкуството. С., НИ, 1982, 531-544.

25Биолчев, Б. цит.съч., с.37.

26Herz, P. Portret Slowackiego. Warszawa, PIW, 1976, с. 192.

27Този случай бива запечатан в анекдот. Според него Словацки отговорил на Мицкевич: “А на мен ми се яви духът на Стефан Батори и заповяда да предупредя братята в никакъв случай да не се молят на московците...”, вж. Herz, P. цит.съч., 162-163.

28Биолчев, Б. цит. съч., с.41.

29Janion, M. цит.по-горе, с. 112.

30Janion, M. пак там, с. 76.

31Бодрияр, Ж. цит.съч., с. 43.

32Шпенглер, О. Културите и техните цивилизации. - В: Цивилизациите. С., Просвета, 1995, с.15



33Цвайг, С. Европейската мисъл. Варна, Г.Бакалов, 1985.

34Впечатленията си от първото посещение при Норвид, Крашински предава в писмо до Делфина Потоцка, вж. Inglot, M. Cyprian Kamil Norwid. Warszawa, Wydawnictwa szkolne I pedagogiczne, 1991, s. 212.



35Janion, M. цит. по-горе, с.99.

36Вж. Łukasiewicz, J. Mickiewicz. Wrocław, Wydawnictwo dolnośląskie, 1997, s. 143.

37За художествените кодове на противопоставяне на езическия и християнския свят в “Quo vadis” вж. Даскалов, Н. Оспорвани шедьоври. С., УИ “Св.Климент Охридски”, 1994, с.23-53.

38 Кшижановски, Ю. История на полската литература, с. 303.

39Вж. Tomkowski, J. Juliusz Słowacki I tradycje mistyki europejskiej. PIW, Warszawa, 1984, s.214.

40Андрич, И. Мостове. Варна, Г. Бакалов, 1983, с. 108.

41Етиен, Р. Всекидневният живот в Помпей, С., БХ, 1983, с.35.

42Цит. по Łukasiewicz, J. цит.съч., s. 84.

43Вж. Janion, M. Romantyczna wizja rewoljucji. W: Problemy polskiego romantyzmu, Wrocław-Warszawa-Kraków-Gdańsk, PAN, 1971, 159-166

44За принцип на двойното виждане при Мицкевич говори поетът Юлиан Пшибош. Вж. Pszyboś, J. Idea poezji-obrazu. W: Makowski, S., Szymanis, E. Adam Mickiewicz, Warszawa, 1992, 307-308



45Вж.Łukasiewicz, J. цит.съч., с.189.

46Dernałowicz, M. цит.съч., с.5.

47Биолчев, Б. Отвъд мита. с. 231.

48Łukasiewicz, J. цит.съч., с. 194.

49Цит. по: Карпински, В. Книги бунтовни. С., Карина М, 1999, с.193.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница