Съдържание



страница5/23
Дата22.07.2016
Размер1.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

1.5. Води и водни ресурси


Речната мрежа в пределите на община Белоградчик се отнася изцяло към Дунавския водосборен басейн на Черноморската отточна област. Тя се формира от реките във високия водосбор на река Арчар (Арчар, Арчарица, Ошанска, Салашка) и главния ляв приток на река Лом (Стакевска). Гъстотата на речната мрежа във водосбора на река Лом е средно 0,7 км/км2, а на река Арчар – 0,84 км/км2 при постепенно нарастване с увеличаване на надморската височина, (в пределите на Западна Стара планина достига 3,8 км/км2) (Христова, 2012).

Река Арчар има дължина от 59,4 км и обща площ на водосборния басейн от 365 км2 с над 50% облесеност. Извира от южния склон на Бабин нос (извън землищната граница на община Белоградчик) под едноименния връх (1107 м) като формира долина със стръмен южен склон. При навлизането си в равнинната част на водосбора образува меандри. Средният наклон на реката е 16,3%. Отличава се с водосборен басейн с продълговата форма и разширена горна част. Река Салашка (Вещицка, Връбска) извира североизточно от връх Жребче (1373 м) в Свети Николска планина и се влива в Арчар като десен приток. Има дължина от 26,9 км и водосбор от 123,7 км2. Образува ветрилообразна речна система в изворната област. Приема голям брой първоразрядни притоци, повечето от които са малки реки и дерета. В обхвата на анализираната територия се отличава с проломен характер на долината. Река Стакевска има дължина от 33,8 км и обща площ на водосборния басейн от 327,5 км2. Води началото си западно от връх Орлов камък (1696,5 м) в Свети Николска планина. Образува речна система с многобройни притоци. Средният наклон достига 18,3%. Влива се в река Лом.

Районът се определя като територия с умерено-континентално климатично влияние върху оттока и значителна водоносност в пределите на Стара планина. Реките Арчар и Стакевска се отличават с големи сходства в колебанията на отточните количества. Пълноводието на реките в района настъпва в периода февруари-юни (65% от годишния отток) с главен максимум през май, а маловодието е с продължителност от юли до септември (20% от годишния отток) (Йорданова, 2002). В зависимост от характера на подстилащата повърхност участието на подземното подхранване във формирането на сумарния отток варира от 25% до 48%. Снежното подхранване формира 28%, с нарастване на стойностите при по-висока надморска височина. За района изразително е участието на карстовото подхранване на речния отток. Средният многогодишен отток на реките се променя от 620 мм/год в най-високите планински части до 180 мм/год на север на прехода към Дунавската равнина. Стойностите на повърхностният отток следят същата тенденция като спадат от 600 мм/год в Свети Николска планина до 200 мм/год в поречията на реките Арчар и Стакевска. Подземният отток варира в диапазона 400 мм/год – 25 мм/год. Отточният коефициент (% от валежите) средно за района е 42% като достига стойности до 61% в най-високите планински територии. Сумарното изпарение от речните басейни е относително високо в равнинно-хълмистите участъци – 500 мм/год, с по-ниски стойности в планинската част (400 мм/год). Реките са определяни като средно (Стакевска) до силно поройни (Арчар) със средна честота на речните прииждания от 3 до 8 пъти годишно. Средният максимален модул на оттока на речните прииждания достига 100-150 л/сек/км2 (География на България, 2002).

Съгласно Хидрохимичната класификация на реките водите им се определят като хидрокарбонатно-калциево-сулфатни.

В алувиалните речни наслаги, пролувиалните наноси и неогенските пясъци се разкриват акумулирани грунтови води с ниски статични и динамични запаси. Модулът на оттока е в границите на 3 л/сек/км2. Това затруднява осигуряването на пресни питейни води. Характерно за района е наличието на карстови води в мезозойските седименти (Белоградчишки и Салашки карстови басейни) със среден модул от 1,63 л/сек/км2. Те се подхранват от инфилтрация на валежна вода и се дренират от хидрографската мрежа във вид на извори. Разполагаемите ресурси са относително ниски – от 0,7 (Салаш) до 1,9 л/сек (Белоградчик) (по данни на БДУВДР).

В обхвата на анализираната територия се стопанисва язовир „Рабиша” – антропогенна модификация на естественото езеро Рабиша (езерото Рабиша има тектонски произход и е най-голямото по площ езеро от този тип в България). Има обща площ от 3,246 км2 и обем от 45 000х106 м3. Подхранва се чрез деривации от реките Арчар и Видбол и от изравнител „Ошане”.

Важно значение за водния баланс на общината имат водоемите: язовир Ошане - залята площ 84,00 дка и завирен обем 609 000,00 м3; язовир Салаш - залята площ 70,00 дка и завирен обем 225 000,00 м3; изравнител Раяновци - залята площ 97,00 дка и завирен обем 225 000,00 м3 и язовир Дъбравка - залята площ 189,70 дка и завирен обем 730 000,00 м3.

Територията на общината се отличава с добра водоносност, умерено изпарение и слаби колебания на речния отток, но речните системи се характеризират като поройни, с проломен характер на долинните врязвания и наличие на свлачищно-срутищни форми в склоновете. На това основание важно значение за стопанската практика имат хидротехническите корекции и завиряванията.

Водните ресурси на Общината се формират предимно от речните води, които се използват в т.ч. за питейно-битови и промишлени нужди, което изисква повишено внимание към тяхното опазване и поддържане. Това включва както повишен контрол върху замърсяванията, така и предприемането на мерки за почистването на речните корита от плаващи наноси и укрепването на речните брегове, където това е необходимо, съгласуване на изгражданата транспортна и друга инфраструктура с характеристиките на релефа и наличния потенциал за провокиране на ерозионни процеси.

1.6. Почвени ресурси


Климатичните особености на умерено-континенталния климат, геоложката основа и характерът на естествената растителност са способствали за образуването на разнообразна почвена покривка. Според почвено-географското райониране на България (Нинов, 1997) основната част от територията на Общината попада в Западно Предбалканската провинция, а южната й планинска част – в Старопланинския средновисок пояс на Долнодунавската почвена подобласт. Основните почвени типове са лесивирани (Luvisols), тъмни черноземовидни (Phaeozems), кафяви горски (Cambisols), плитки (Leptosols) и наносни почви (Fluvisols).

В северната част на Общината, на прехода към Дунавската равнина, са разпространени тъмни черноземовидни почви и деградирали черноземи. Отличават се със среднодълбок профил (80-120 см), тъмнокафяв хумусен хоризонт с мощност от 40 до 60 см и глинясване в подхумусната част на профила. По механичен състав са средно до тежко песъкливо-глинести. В целините съдържат 4-5% хумус, а в нивите – 2-3%. Богати почви, благоприятни за отглеждането на всички основни земеделски култури при тези климатични условия.

На юг тъмните черноземовидни почви преминават в обикновени и светли лесивирани почви (сиви горски). Характеризират се с добре оформен илувиален В-хоризонт, диференциран профил с висок сорбционен капацитет на ила и наситеност с бази (по-висока от 50%). При отсъствие на ерозия те са напълно развити, дълбоки почви с профил от 90 – 100 см до 150 – 200 см. Повърхностният хоризонт А обаче е слабо мощен – от 18 до 25 см при по-тежките почви и до 35 см при по-песъчливите почви. Механичният състав е разнообразен. Хумусното съдържание под целините е сравнително високо (3-4%), но в нивите варира от 1 до 2,5%. Благоприятстват отглеждането на широка гама зърнени, технически култури и трайни насаждения.

В планински условия под букова и иглолистна растителност са се формирали кафяви горски почви. Характеризират се с дълбочина на профила от 40 до 70 см, малка мощност на хумусния хоризонт, кисела реакция, ниски хумусни запаси, нисък сорбционен капацитет, добра дренираност. Малък дял от тях (върху обезлесени вторично затревени пространства) имат значение за земеделието – отглеждане на картофи и малини, или използването им за пасища и ливади. Силно податливи са на деградация при наличие на несъобразено антропогенно натоварване.

За карстовите терени присъщи са азонални плитки хумусно-карбонатни почви (рендзини). Почвената покривка на рендзините е фрагментирана от голи варовити скали и карстови образувания. Мощността на профила им достига 30 см, с включения на скални късове и високо съдържание на активни карбонати. Съдържанието на хумус варира от 2 до 10-12% при надморска височина над 800 м. Тези условия препятстват ефективното им стопанско усвояване. Азонално представени са и наносните почви (Fluvisols), формирани в речните тераси. Подходящи са за отглеждане на зеленчуци, овощия, ливади. В непосредствена близост до речните легла те са заети от влаголюбива естествена растителност.

Според агроекологичното райониране на Националната почвена служба, територията на Община Белоградчик може да бъде отнесена към шести (централната част на Общината) и девети район (планинската част) на пшеницата. За шести агроекологичен район (при тъмносивите горски почви) бонитетът варира от 83 до 84 бала. Отнасят се към много добрите земи. Бонитетът на девети район е в границите на 38-51 бала (средни продуктивни възможности). Оптимални срокове за сеитба за двата района са 20 септември - 10 октомври.

Предвид на комплексните природно-географски условия почвите в района са силно уязвими на ерозия и деградация, което е основен проблем за ефективното усвояване и опазване на почвените ресурси.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница