Седем писма от ленинград посветено на 65 години от края на Втората Световна Война от Марианна Димитъровна



страница1/3
Дата08.05.2018
Размер417.84 Kb.
#68964
  1   2   3
СЕДЕМ ПИСМА ОТ ЛЕНИНГРАД
посветено на 65 години от края на Втората Световна Война
от Марианна Димитъровна

В началото беше Словото, и Словото



беше у Бога, и Бог беше словото.

То беше в началото у Бога.

Всичко чрез Него стана, и без Него не

стана нито едно от онова, което е станало.

В Него имаше живот, и животът беше

светлина на човеците.

И светлината в мрака свети, и мракът

не я обзе.”

(Евангелие от Йоана, 1:5)

19 септември 1941г. – една от най-тежките бомбардировка над Ленинград. От тогава не виждам...

Не можах да ти напиша за това, защото в деня, когато изгубих зрението си, все още изпитвах непреодолимото желание да се взирам, да се взирам, да се взирам през мръсния процеп на капака на прозореца, да се втренчвам в мълчаливата повърхност на вратата и да те чакам. Когато ти не се завърна от завода, когато разбрах, че няма и да се завърнеш заспах дълбок, дълбок сън. Алина ме остави сам, отиде при гладните си деца, за да ги нахрани с пръстта (сякаш че не бяха хора, а червеи, а и да бяха – щеше да е по-добре, особено, ако бяха трупни, защото... щяха да имат храна), която даваха като дневна дажба, като си помисли, че разума ми е съгласен с нея – „Така е по-добре за клетата... Какво ще правим ние, които сме още сред живите... дано и нашето се свърши вече”. След като не успя да заплаче, за да стопли сухото си лице със сълзи, излезе, така, както и беше дошла... без шум..., както едно време смъртта идваше при хората. Сега всяка стъпка на смъртта се чува ясно... Мила Ирина, смъртта беше станала суетна, взела си бе фанфари и тържествено обявяваше своите тържества... цял един оркестър за нея свиреше и Хитлер дирижираше музиката му...

Когато тя ми каза, че си загинала при авиообстрела, аз не пролях нито една сълза. Не ми стана нито страшно, нито мъчно за теб, ако можех щях да задраскам името ти. Ето какво направих – легнах на пода, върху мръсния парцал и заспах. Не зная колко дни съм прекарал така. Помня, че Алина идваше и ме молеше да стана, казваше, че не трябва да умирам, защото няма да има сили да ме изнесе, казваше, че може и да се върнеш, че аз не мога да й причиня това... Аз спях и не те сънувах, само от време на време чувах гласа ти. Защо си ми говорила, какво ми каза и какво искаше от мен. Не разбрах защо, когато исках да не се събудя, ти ме отблъсна от себе си и не ме прие. Когато се събудих, си помислих, че може би ти си жива, защото и на мен не позволи да умра. А аз исках да съм там, където си ти. Тогава... след кризата... след като очите ми отказаха да виждат, аз реших, че каквато и война да има, аз ще пиша за нея, за да ти я разкажа, когато се завърнеш..., за да разбереш... за да видиш всичко, което не си видяла. Прости ми за яростта, с която се опитах да те накажа, но тогава вече, мила моя Ирина, аз не бях с разсъдъка си. Аз зная Ирина, че изгубих здравия си разум, така, както изгубих и зрението си... така, както изгубих и толкова много хора. И дните, които се нижат един по един сякаш идват и отнемат от мен всеки ден част от човешката ми даденост... Какво ме спаси, Ирина, аз не зная... Може би само словото ми... То като живо, като единственото живо нещо в мен, непокътнато се запази и само се изливаше... Когато започна войната, словото в мен взе като буря да се разгръща и да се разлива извън пределите си... сякаш беше вода, която се разплисква от ударната сила на авиобомбите, развълнувана, бушуваща и унищожителна! И така аз, като препълнен съд се разлях... Започнах да бълнувам. Алина непрекъснато се оплакваше от мен, защото започнах много да говоря, не давах на децата да заспиват, не защото нарушавах концерта на Хитлеровия оркестър, а защото ги плашех с моите бръщолевици. След като ти изчезна, аз спрях да мълча... Непрекъснато бълнувах, непрекъснато говорех... Когато имах сили, ставах и прав сред стаята, подпрян на един метален прът, застанал на моята трибуна - мръсния парцал, който някога е бил твоя красив вълнен шал, стъпил в неговата среда аз стоях и говорех... Мислех си, че съм пирон, забит в сърцето ти, мислех си, че съм пирон, забит в кръста, на който разпнаха руското тяло на нашия народ, какво ли не си представях, че съм... Така преживях войната – без да я разбирам с ума си, без да я виждам с очите си, без да я чувствам с кожата си, само със сърцето си и с любовта към теб, с която то беше препълнено...

И така, един ден... когато имах повече енергия от всякога... и не само стоях прав, но и се движех в стаята, аз напипах някакви кашони, така се зарадвах, защото разбрах, че мога да ги дам на Алина, за да ги изгори и да се стопли с децата... Да, Ирина - ние изгорихме всички книги, всички тетрадки, учебниците на децата, изядохме, каквото можеше да се яде, ако можехме щяхме да изближем и пепелта и праха, с които се покри квартирата ни – толкова силно беше желанието ни да оцелеем!

Тъкмо когато ръцете ми опипваха съдържанието на кашоните, в стаята тихо влезе малката Катя... Познах я по стъпките... Колко е странно, мила ми Ирина, но когато в стаята ми влизаше Алина, аз никога не чувах стъпките й – като безмълвна сянка, не – като полъх тя пристъпваше от стая в стая и може би само тежестта на мислите й я правеше материална, а когато в стаята идваше Катя или Андрюша, детския им дух, макар и размътен от войната, се чуваше в малките им стъпки и само той отекваше в душата ми като звън...



Катя беше мъничка и не можеше да чете, макар че ставаше на шест, никой не я научи да чете или да пише, ако ти беше тук, мила ми Ирина, щеше поне на някоя песен да я научиш. Само авиобомбите бяха озвучили съня на това бедно, тъничко, нежно създание, което не се мяташе в жестоката мрежа на войната, а мълчаливо приемаше присъствието й. Попитах Катюша какво има в кашоните, макар че си спомням, че бяха някакви книги...”Тук има книги.” – ми каза тя „А думи има ли Катя? - „Да, а тук има книги без думи”. Повярвай ми, мила ми Ирина, когато каза това тя, аз с болния си мозък си помислих, че и думите са започнали да изчезват от нашия свят, че и те като хората, като храната, като музиката са станали жертва на войната, че и тях са пратили на фронта и в този миг се разридах, затресох се като луд и хванах Катя за ръцете – „Как така няма думи, Катенка... къде са думите ни, къде са и тях ли унищожиха?” и виждах със слепите си незрящи очи как скъпите ми думи „живот”, „любов”, „молитва”, „пролет”, „песен” се строяват в редици и се хвърлят под есесовските танкове, как в купища безсмислени фрази се сбират и също като хората се задушават в лагерите, докато не станат на каша, с която Хитлер ще напише лозунгите на бъдещето ни... Такива видения и всякакви други, мила ми Ирина, ме сполетяваха... „Не – каза Катя, тук няма букви и няма думи, защото това е празна тетрадка.” , „Как празна тетрадка, Катенка, как празна?” - попитах аз. „Катенка, извикай брат си, моля те Катенка, той може да чете, той разбира...”. Усетих, че Катя се обиди от това недоверие към нея и се почувства пренебрегната за това, че искам брат й да потвърди, каквото казва тя. И да ти кажа Ирина – тя беше права. За толкова малко време Катя беше станала странно същество. Макар и само на шест, тя не стана дете, а направо остаря – живота, колкото и малко да беше се разгърнал пред нея, не успя да й даде нормалния човешки път, не успя да й даде даже възможност да бъде истински човек, с греховете и страстите си, защото Катя се кали с глад и болести и единствената песен, която беше чувала някога, беше тази на войната. И ако майка й се събуждаше изтръпнала от страх, че този път авиобомбите ще улучат и нашия дом, че днес и тя ще падне някъде от немощ и ще замръзне в леда жива, че край нея ще минат хора, но никой няма да й подаде ръка, защото, ако падне няма да има сила да се изправи..., то Катя не се страхуваше, нощем лягаше впита в майка си, за да я топли и заспиваше след нея, не плачеше (макар че не се и смееше), сама ми носеше дневната дажба и дори подреждаше пустата ми стая по свой се начин и на глас си фантазираше истории за някакво свое царство. Катя не се плашеше от артилерийския обстрел, нито от плача на майка си, нито от умрелите хора, които виждаше ежедневно, не сънуваше кошмари като всички нас, а спокойно и с безразличие приемаше гладната, черна дупка, която ни изяждаше от вън и от вътре. „Не се сърди Катенка, аз само искам да видя какво Андрюша може да чете, аз ти вярвам Катенка... Извикай го да видим – какво ще ни прочете, а? Може пък приказка да излезе, че има.” – й казах, за да не обидя още повече. Не знам дали ми повярва, но Катя извика Андрюша.

Андрюша, мила ми Ирина, не преживя войната. Той, за разлика от Катя, имаше крехък дух и може би, защото беше останал крехко дете, не можа да издържи на глада и скоро след като ти изчезна, умря от дистрофия. Когато усетих, че Андрюша влиза в стаята го попитах дали това, което държа е тетрадка, „Тетрадка е.” – потвърди той. „Слушай, Андрюша, слушай какво ще те помоля, знаеш, че вече не мога да виждам, и да ходя не мога, моля те Андрюша, потърси в стаята някакъв молив, нали може и ако намериш, хубаво ми го подостри, моля те Андрюша. Ако намериш молив, ще нарисуваме картина, знаеш ли каква картина само и ще я подарим на майка ти”.

Така започна пътя на моето оцеляване Ирина. Аз преживях войната с болен ум, не се хранех почти с нищо, бълнувах и живеех с думите си. Когато бях по-добре, ти пишех за дните на войната, не знам какво съм ти написал, защото не посмях да помоля някой да ми го препрочете. Защо оцелях Ирина, не мога да ти кажа, може би, защото в мен остана живо словото, защото то – напук на болния ми разум, а може би именно заради него, се пръсна в цялото ми същество и когато нямах никакви сетива, когато не виждах, не чувах и не усещах нищо, аз живеех, защото разговарях с теб, представях си как си до мен, как страдаш заедно с мен и как преодоляваме всичко. И когато имах сили ставах и пишех в тетрадката, която намерих, представях си как ти я прочиташ, как целуваш писмата ми и ме чакаш... да те намеря. Затова съм жив днес.

Това, мила ми Ирина, ще е последното ми писмо до теб. Повече няма да ти пиша, защото знам, че ти никога няма да прочетеш тези писма, повече няма да живея със словото си, защото то взе моя живот, за да стане безсмъртно, като се слее със спомена на тези безпаметни дни, в които света рухна и се изпепели под абревиатурата на Великата отечествена война. Аз разбрах, че съм ослепял, защото някакъв тромб е засегнал очните ми нерви, след като ми съобщиха, че в завода е станала експлозията, в която загина ти. И макар че не видях войната, аз я изживях, а тя ме остави жив, може би, защото не мога да разкажа колко грозно е било нейното лице... Но аз зная колко натровен беше нейния дъх, защото него усетих и с него живях. Сега се радвам, че ти не можеш да прочетеш тези писма, тях няма да взема със себе си, а ще ги оставя, за да ги четат тези, които не познават безименните герои на войната, за да знаят, че когато се покланят и гледат черната земя, тази земя си има много имена... Катя, Андрюша, Алина, Ирина, Николай, Игор, Михаил, дори моето собствено име.

Ето и моите писма до теб Ирина, те са малко, само седем на брой, но с тях, мила Ирина, аз сътворявах несътворената ни памет за войната като истински създател; как съм ги писал, когато не виждах – не зная – внимавах да не повтарям върху една и съща страница и изписаните късах и грижливо сгъвах отделно.

Успях да чуя какво съм написал и с всеки изминал ред, мила Ирина, разбирах, че не ти ще четеш тези писма. Направих само някой корекции, като поставих имената на тези, които и без това историята ще запомни, на подходящите места.

Сега ги оставям на Катя, тя да ги остави на децата си, те да ги оставят на децата си, децата да ги оставят на децата си, децата на децата да ги оставят на децата си, на нашата Родина!

Но много неща не написах. Не можах, премълчах. Кой знае, може би е за добре, че не съм казал всичко, така моите писма съвсем ще приличат на някои стар исторически източник… все едно, че са от далечното минало, а не кръв от моето вчера.



2 октомври 1941г.
Мила Ирина, аз най-после се събудих… събудих се, Алина от някъде намери някаква храна, сега не помня каква, но мисля, че беше супа… нещо като супа, но беше топла… Като нова кръв потече тази течност в тялото ми, мила Ирина… Аз вече съм добре, съвзех се, казаха ми, че на 19 септември…имало е много загинали, но ти не си сред тях, аз зная. Ти отиде в болницата да помогнеш на Алина в чистенето, аз помня това, ти каза, че днес няма да ходиш до завода и ще се отбиеш да ме видиш, аз помня… помня всичко това. Ирина, миличка, когато Алина си дойде, а тя си дойде след два дни – беше в болницата общо три дни, когато си дойде, тя ми каза, че ти може би повече няма да се завърнеш, но че не е сигурно и аз тогава… не зная какво стана с мен, Ирина, аз напълно безотговорно, напълно безконтролно… не помня, не помня… Алина каза, че съм крещял някакви несвързани неща, че съм се блъскал в гърдите и съм говорел, непрекъснато съм говорел…на теб. Да, теб те няма, аз знам, че те няма и децата казват, че не са те виждали, а Алина дори казва, че няма и да те видим, но аз знам, че ти сигурно си в някоя болница и помагаш... Аз знам, че много хора загинаха и затова си мисля – сигурно и ти като Алина не можеш да се отделиш от работа… Сигурно се грижиш за децата, аз знам това… Затова ще ти напиша какво става тук, за да знаеш, защото аз знам, че искаш да знаеш, Ирина.

Тук нещата малко се влошават, храната ни намалява, а аз освен, че се разболях още повече (за което Алина ме обвинява, за това, че нямам здрав разум, нямам и дух), спрях и да виждам… Аз знам, че когато ти се завърнеш, аз отново ще започна да виждам, така че мен да ме оставим, аз не съм важен. А и не е като съвсем да не виждам, аз понякога както си седя (аз по-точно лежа) в стаята… аз, Ирина, лежа на твоя вълнен шал, всичко друго дадох на Алина и децата, всичко друго дадох, но шала ти, Ирина, не давам… и както си лежа понякога започвам да чувам музика, една толкова тържествена и весела музика, и се чудя от къде ли я знам тази музика, че е хубава дори. Понякога в тъмнината на моето полезрение започвам да усещам как студен полъх минава край мен и ме обикаля, докосва ме някак си от вътре и аз му казвам – „Хайде, вземи куция ми крак, вземи и слепите ми очи... ето какво мога да ти дам, но чай не мога да ти сервирам!” И това е така смешно, така смешно, че понякога викам и гълъбите…аз мисля понякога, че в стаята ми живеят и гълъби, все бели гълъби и им разказвам моята история и на тях им е смешно. Знаеш ли Ирина, казват, че гълъбите можели да ядат дори и изгнило месо, но аз не вярвам, защото, ако беше така, те щяха цял да ме изядат…, та като ги извикам всичките – те не са много, те са само около пет, и им заразказвам, те също започват да се смеят, но понякога стават лоши и ме кълват, но така ме кълват, че ме боли отвътре… някъде в стомаха, все едно пък, че имах такъв.

Освен това Ирина, в стаята ми има вече нов съквартирант. Ти не се сърди, аз зная, че в тази стая ще живеем ние двамата, но той дойде само за малко и ми каза – „Моля те, вземи ме, само докато Ирина се върне. Домът ми е разрушен, детето ми остана под отломките му, а жена ми преди това умря от някаква странна болест… от глад казват, че било, а аз имам една картина, трябва да я нарисувам и тогава ще си замина. Като я нарисувам, ще я подаря на Русия…”, а аз казвам – „Добре, щом е за Русия – ще те пусна, но внимавай какво рисуваш, защото, ако не ми хареса, ще те изгоня!”. Алина не знаеше за този художник, иначе сигурно щеше да ме убие, още повече че той може също да огладнее, а тя тогава как ще се грижи за инвалид-слепец като мен и за него. Тя веднъж ме чу да си говоря с него и ме попита – „ Ти на кого приказваш?” и аз Ирина, си признах, показах й художника, а тя се разкрещя и каза, че съм се сбъркал, че никой няма в моята стая, че никакъв художник не е дошъл на твоето място, че съм сам в стаята…”, а аз я питам „А като няма художник, поне гълъби има ли”, а тя, още по-сърдита, каза „Няма! Сам си.”. А това Ирина никак не е така – аз първо, че не съм сам и второ, не съм и съвсем сляп, защото на художника виждам картината…Виждам какво рисува и засега никак не ми харесва, но ти не се бой, ако пък съвсем не ми хареса, ще го изгоня… Все пак тая картина, щом на Русия ще я подарява, трябва да е хубава, не може да е такава мрачна… сега е почнал да цапоти едно сиво небе, мрачно и мръсникът му с мръсник и светкавица прави на него, ще го убия, ще го убия, на руското небе светкавици НЯМА! Няма светкавици,няма...а само прелитащите самолети разрязват болната му, покрита с рани плът...

Както и да е Ирина, аз неговите цапотии после ще ги хвърля, не, няма да ги хвърля, ами на Алина ще ги дам да ги изгори (тя всичко, което види гори, като хала е!), и по-добре, че поне да ми повярва, че е художник!

А иначе мила Ирина, ти не постъпи с нас добре, че ни остави в такава минута, но аз знам, че ти си в болницата при Алина и че й помагаш, знам, че се грижиш за хората там, но по-добре си ела, че и ние тук сме на същия хал, нямаме храна, Катенка с мен седи – нали не ходи на училище, а Андрюша няма кой да му закърпи палтенцето, та ходи на училище тънко облечен, с няколко ризки се облича, вместо с палто, ама и те едни като ги докосна и имам чувството, че ще се разпаднат в ръцете ми, все едно са от пепел, а колко топли една пепел, Ирина? Така че по-добре си ела наистина. Аз знам, знам, че ти обичаш всички хора, знам как на всеки ще простиш, знам как можеш да прощаваш миличка и знам, че не можеш да оставиш никого да страда, че и този хляб от пръст, който ни дават за храна, че и двете трохи от този хляб си готова да дадеш на ближния си, но Ирина, няма смисъл да търсиш страданието на хората на вън, за да отидеш и да се бориш с него, то вече дойде и в нашата къща (освен това, както знаеш, от вчера дажбите на хляба са ги намалили, като аз и децата получаваме по 200 грама) така че, ако искаш ела си, и тук имаме нужда от твоята целебно женско състрадание.

Аз те познавам, мила Ирина, така те познавам, както себе си не познавам, затова зная, че след като не си се върнала още, значи някой е по-зле от нас. И друг път не си се връщала по няколко дена и си била в болницата, а сега вече доста дълго, но аз разбирам защо – Алина каза, че има около две-три хиляди човека, които са загинали от бомбардировките до 19 септември, така че бъди спокойна, аз знам, че твоята доброта те е повела и затова не се връщаш още. Сигурно искаш да знаеш как са децата на Алина и затова и за тях ще ти кажа сега. Андрюша е добре, сега някакви стихчета учи, в училище ще правят театър. Аз викам на моя художник вместо да драска някакви мизерии, поне декорите да им нарисува, ама не – гледам го пак се е свил в ъгъла и нещо цапоти, нещо мрачно, все към черната боя посяга, но аз ще го науча, както и да е. Андрюша е добре сега, малко издълбоко кашля, но е така въодушевен, някакви стихчета все повтаря, ходи с тежки стъпки, сигурно нещо репетира. А Катенка е както винаги много сериозна, но напоследък стана и малко потайна. Все си намира повод да излезе пред вратата, все на прозореца стои (аз я чувам, че на там отива и дори понякога капака иска да помръдне). Майка й дори един път я хванала някакъв залък хляб да се опитва да накисне във вода и я попитала за какво, а тя не казва. Но скоро се разбра каква е работата и Алина направо побесня, наистина май тя повече си е загубила разсъдъка от мен, така че, ако я видиш й кажи да се сдържа малко…и без това, ако вика повече се изтощава. А за какво е цялата работа – Катюша от някъде намерила някакво куче, тя после ни разказа – това куче било другарче на една скитница – някаква просякиня, която твърдяла, че е пророчица и за малко хляб може да те благослови късмет да имаш, та да останеш жив от „хитлеристкия дявол”… Та Катюша бедната, като отивала до Варвара Ивановна да поиска пак малко брашно, та да има какво Алина да сложи в супата ни (а Алина вече само Катенка праща, защото бедното дете е толкова слабичко сега, че дори и коравосърдечната Варвара Ивановна още не може да му отказва…, макар че и този ден ще дойде)… и Катюша, като се връщала носела и едно яйце, откъде го е намерила Варвара Ивановна не мога да дам обяснения, но й го дала. И нашата Катюша, нали я знаеш, че на теб прилича, толкова много обича животните, че като минала край старицата дала яйцето, ама не на нея, ами на кучето и той, песът, не е глупав, като го лапнал на един път в мигом решил да последва своята щедра благодетелка, която му оказала такава чест и така – след Катюша…И какво да ти кажа, този господин вече пети ден живее пред нашата врата и Катюша, напук на майка си, дори му намери име и вече всички, освен Алина, се обръщат към него с името Павлик.

Павлик беше решил да стане най-верният другар на Катя и не се отлепяше от нея. Криеше се някъде в една разрушена пристройка близо до квартирата ни, с какво се хранеше и защо изобщо беше оцелял не зная, защото настъпваше такова време, в което неговата кожа ставаше ценна за студуващите, измръзнали тела на хората, а вероятно и месото му беше съблазнително за гладуващите. Когато Алина пратеше Катя на някъде, той веднага се появяваше и я придружаваше, а интересното беше, че към никой друг не проявяваше такава вярност. Постепенно Павлик се научи да се качва до вратата и оставаше там да чака Катя, докато не се появеше отново. Алина се опита естествено да го изгони, но Катя му направи нещо като постеля от малки парцалчета, хартийки и не знам още какво и една вечер тайно от майка си изнесе това приспособление пред вратата – от тогава това стана неговата постеля, а на сутринта Алина не каза нищо... и така той стана нещо като част от нашето семейство. Всъщност той беше много умно куче – понякога през деня, когато майка й не беше вкъщи, Катя го привикваше в моята стая и там той изпълняваше разни команди, подаваше на Катя лапа и дори й позволяваше да се качва на него като на кон. Павлик беше доста голямо, едро куче, а Катя казваше, че има човешки очи... С него тя беше приказлива, прегръщаше го и играеха на разни игри, а той й позволяваше всякакви капризи, по най-безропотния и дори безхарактерен начин. Когато видеше Алина, си излизаше от стаята мирно и тихо, преди тя да е успяла да му се развика, което послушание и уважение навярно трогна дори нея и тя вече открито го прие като член на нашето домакинство.

Това отстъпление на Алина, живостта на Катя, свръхестествената топлина, която Павлик внасяше в нашата квартира, по-добре от метронома ни напомняше, че в нашия дом има живот... Тази неестествена привързаност към едно куче, което в тези времена трябваше да е по-скоро храна, отколкото домашен любимец, ни караше тревожно да се озъртаме, когато Павлик не е сред нас и да се питаме дали присъствието му не е само жалка илюзия за надежда, защото ние обикнахме това куче само защото беше оцеляло и дори тъкмо поради това!


29 октомври 1941
Мила Ирина,
Трябва да ти разкажа някои неща, които се случиха напоследък и те, както сама се досещаш, никак, никак, никак не са добри. Нали знаеш, че над нашата квартира живееше Николай Андонович… Да, той още живее там, но какво се случи само с това семейство… След като сина и снаха му загинаха при бомбардировките, Николай Андонович остана да живее само с внука си Иван. Знаеш, че учебната година все пак започна и Иван като беше на шестнадесет години трябваше да ходи на училище, но Андрюша не дружеше с него, страхуваше се от него и не желаеше да ходят заедно до бомбоубежищата, където се провеждаха класните занятия, така че не сме го виждали много, много. А след като снаха му и синът му загинаха, Николай Андонович стана много зле. Ти знаеш, Ирина, че той беше участвал в Първата световна и в Гражданската война, беше дори награждаван с някакви медали… ето как Великата отечествена война прегризваше с гладните си зъби и последната гордост на нашите мужици! След смъртта на близките си Николай Андонович не можа да си намери място, само за войната говореше, анализираше бойните действия, говореше за разгрома на Хитлер скоро, съвсем скоро и дори не вярваше, че положението тук става все по-зле и по-зле.

Ирина, Ирина, с всеки изминал ден мълчанието тук ни заробва все повече и повече… Никой не говори, никой не коментира глада, смъртта, изтощението, никой не говори за това, че утре, ако не от бомби, може би ще сме мъртви от оръжията, заложени в нашите тела…Онова момиче – Анна, скоро умря…, когато родила нещо стана с гърдите й, те страшно се подули и придобили някакви неестествени форми на буци, тя починала в големи болки и докато я изнесат и погребат, детето докато било само - и то също починало…За тези неща обаче никой не говори. Мълчанието е нашата утеха, по-точно утехата на другите, защото аз не мълча, а ти пиша за всичко, освен това сега да страдаш, да говориш, да плачеш, означава да хабиш излишна енергия, която утре, когато паднеш на леда може да се окаже решаваща, защото, ако не станеш сам, никой няма да те вдигне… Само метрономът измерва нашия пулс, нашите дни, премерваше мълчанието ни. Този метроном Ирина, аз ще чувам до края на дните си, ако оцелея и ако ми пратят един немски войник и ми позволят да правя с него, каквото си поискам за отмъщение, нищо не бих му направил, само ще поискам да послуша с мен няколко дена метронома…да диша и издиша с него, да се слее с него и той самия да стане този звук, да затрепти сърцето му в чистотата на вълните на звуците на метронома, толкова постоянни и еднакви, че именно тяхното внезапно спиране те плаши…, че ще бъде без предупреждение, ще бъде последния щурм над Ленинград… Този метроном Ирина трябваше да ни напомня, че сме живи, той беше пулсът на сърцето на Ленинград и всички, макар и да се плашеха от неговата непреклонна монотонност, се страхуваха, че някой ден ще искат да го напипат с пръсти в тишината, а той ще е спрял... Да Ирина, по радиото вече не се чуваше човешки глас, само метронома пускаха, за да знаем ние, които вече се мислехме за мъртви, да знаем, че сме живи, макар и да ни се струваше тъкмо обратното, макар и да мечтаехме за тъкмо обратното!



В това мълчаливо уединение обаче Николай Андонович говореше и най-страшното беше, че говореше тихо, наставнически и непрестанно…като метрономът.

Николай Андонович идваше и у нас, защото аз бях вечно в къщи и можех да го слушам… Неговото обичайно занимание беше след бомбардировките да кръстосва по целия град и да търси телата на изгубените си близки, макар и да знаеше, че са мъртви. Много се съмнявам, че хапваше и оскъдните, напомнящи храна останки, с които се сдобиваше, макар и на него като на неработещ да се полагаха по това време едва двеста грама (вече трети път намалят дневната дажба). Духът му не гаснеше по някакъв свръхестествен начин сякаш беше свещ, запалена в среда без кислород… Непрекъснато говореше за войната, живееше с омразата си към хитлеристките сили и мечтаеше за срещата си с тях, упрекваше ме, че се преструвам, че всъщност виждам и мога да ходя, но нарочно играя някаква роля, за да не се бия… Аз не си и помислях да споря с него, защото той беше като каменна стена – всяка дума се разбиваше в него, спираше пред желязната му гръд и се пръсваше там, без да го засегне и това чувство ме караше да мисля, че сигурно и бойните куршуми нямаше да го засегнат във войната и точно така не го бяха засегнали и през Първата световна война. Той познаваше мириса на пушечното месо, знаеше как да гледа на човека като на плът без дух и така и на себе си включително… можеше да се откъсне от себе си и да стане оръдие в ръцете на Червената армия и мечтаеше да бъде захвърлен в човешката месомелачка, защото беше отелил духа от себе си като някаква различна съставна част, но се опасявам, че вече механизма, по който двете части се съединяват отдавна се беше развалил и те никога повече нямаше да се свържат. Идваше в нас и започваше с упреците към бойната тактика „Всеки може да даде своя принос към войната, но вие сте страхливи, низки души…Синът ми даде на тази война и себе си, и жена си, знаеше от баща си какво значи да си отдаден на Родината. А ти например (говореше на мен) си долна гадина, такива като теб трябва доброволно да се предадат на немците, за да те набучат на кол и да те оставят да изгниеш без гроб…, да избодат очите ти с вилица и с тях да нахранят псетата…, защото ти си един бездарен актьор… Мислиш, че не зная, че се правиш, но грешиш – аз зная, зная, че не си сляп, виждал съм те как се взираш в процепите, как пъхаш пръстите си в тях… И когато всичко свърши, ти ще изпълзиш и ще разкажеш за своите мъки, ще отнемеш имената на героите, ще отнемеш името на сина ми и ще се накичиш с неговия подвиг. Такива като теб са ми ясни, това не е първата война, която виждам.” После – след толкова много изречения си поемаше дъх и чувах как диша – като някаква желязна стара машина, в която всичко е изгнило и скърца, но тая машина, ако поиска ще смели тела, сърца, животи, толкова бездушен и ограбен беше той. „Ако влязат в Ленинград, аз ще ти направя услуга…, защото аз, независимо от всичко имам сърце - ако влязат в Ленинград, обещавам ти – ще дойда и ще те удуша… Като на син ти го казвам… знам, че моят син загинал, като се заплел в телената мрежа на едно картечно гнездо, направили го на решетка, без да може да изстреля нито един куршум, но това е по-добре! Всички ние, ако не друго, трябва да глътнем с телата си куршумите на врага, защото, ако не направим това днес, утре… Не се безпокой синко, аз всичко следя и наблюдавам… - ми казваше по някое време вече с бащинска обич в гласа – ние няма да се предадем и лютата зима ще ни опази, а чух, че вече изпращат и подкрепления от Сибир, аз ти се кълна, ако влязат, аз ще дойда и ето с това телче – и той обвиваше някакво телче около гърлото ми – ще ти срежа вратлето и на теб, и на децата, и на майка им, няма да ви оставя бедните…”. Така той правеше много пъти – влизаше в стаята ми бесен, като кълбо от злоба, от ярост, и след като преразкажеше смъртта на сина си, омаломощен ми навиваше телчето около врата... и знаеш ли Ирина, аз нито един път не се уплаших, че може да ме заколи... Защото това телче той едва стискаше, толкова беше слаб, че не можеше дори да задържи двата му края за повече от няколко секунди… и телчето беше около врата ми така хлабаво, така леко, усещах треперещите му ръце толкова слаби, че наистина разбирах, че животът на този старец се крепеше само на това телче, той беше увиснал на него, живостта му беше така инертна, все едно, че вече беше мъртъв и го задвижваха някакви механични импулси, глада така го беше омаломощил, че той нямаше сили дори да умре…, Защото Ирина, такива хора умират достойно, на тях е отредено, като красиви падащи звезди да блеснат с цялата си вътрешна енергия, когато смъртта ги изпрати в кислородната среда на атмосферата и да отразят смъртта си със своята експлозия, така че, който ги види да ги помни като светли отломки на космоса цял живот… Такива хора – ожесточени, силни, неугасващи, вкопчени в телчицата на своя боен дух в нашата Родина има много и всички те биха загинали, хвърляйки се под танка с думите „Я умираю, но не сдаюсь. Прощай, Родина!” ( аз чух вече за този войник Ирина, който издраскал този надпис при защитата на Брестката крепост – вероятно предсмъртните му думи, преди да изпълни обещанието си).

Не знам как е воювал Николай Антнович, но знам, че преди смъртта на сина си той не беше такъв…Сега, когато му дадяха храна, след като събереше малко сили в себе си и се пробудеше от механичния си унес, чувах как плаче, как вие в стаята си и повтаря името на сина си… И той като мен е стоял прав по средата на стаята и е молел несъзнателно Бога да го обеси на телчето, но нито Бог му даваше сили, нито имаше толкова храна, която да може да го спаси от гладната смърт… Ето така живеехме всички ние – на границата между живота и смъртта, тънка колкото телчица и ни крепеше една безмилостна, страшна смелост... смелост да живеем, когато е толкова по-лесно да се предадем на вечен покой... Но Николай Андонович, както казах, като огън без кислород, гореше в себе си и търсеше атмосферата, за да се пръсне в нея…, Но и тя, Ирина, дори тя ни беше отнета…

Николай Андонович ходи да се моли да го запишат, но разбира се това не стана, заради преклонната му възраст и заради дистрофията, която вероятно беше вече в много напреднал стадий, защото старецът слизаше по стълбите с часове, за да му стигнат силите...

Николай Андонович съвсем изгуби разсъдъка си след като разбра, че внукът му успял да се запише в армията и избягал, без дори да се сбогува с него. Той така се изкриви в себе си, че може би, ако не беше така слаб щеше да бъде дори и опасен и това се доказа от инцидента, който предизвика. Неговия разхлабен, метален механизъм така вече беше изгнил, така се беше разцепил на своите съставни части, че Николай Андонович понякога говореше ту като баща, ту като патриот, ту като яростно кълбо от мъка и злоба... И в гърдите му все повече се чуваше, когато хрипти някакъв метален възел, сякаш някаква месомелачка тревожно и нетърпеливо скрибуцаше и искаше и тя да бъде на бойното поле, за да се задвижи с пълна сила, но понеже и тя, също като изпразненото му от плът тяло, оставаше куха и празна, накрая заграби собственото му сърце и го смели в своята жестока скръб... Николай Андонович самоизяде себе си, след като не можа да избухне в атмосферата на живота и това ние разбрахме, защото когато го довели в болницата, Алина каза, че вътрешните му органи били атрофирали, направо изчезнали... и така последните дни пред нас е била само една обвивка, която се е крепяла на своята телчица и с нея е завързала сърцето си, за да не падне, но и то падна, търкулнало се от тънката си метална опора...тихо и безмълвно...паднало.

А ето какъв инцидент стана, малко преди Николай Андонович съвсем да отслабне и да си изгуби разсъдъка. Той освен тая телчица, с която обичаше да окичва врата ми, понякога се разхождаше и с още един предмет, който беше опасен сам по себе си и Алина отдавна се канеше да му го прибере. Не знам от къде беше намерил някакво парче бодлива тел и как беше успял да го прикрепи към парче дърво, което трябваше да служи за дръжка, така че се получаваше нещо като опасен камшик, който той влачеше след себе си. Може би, защото това бяха единствените му оръжия, но накрая, когато съвсем се смахна, Николай Андонович не се разделяше с тях, където и да ходеше. Постепенно той започна да вижда несъществуващи неща, непрекъснато говореше за опасността от нахлуващите немци и успокояваше всички ни, че той ще ни защити от тях. За оръжието си от бодлива тел твърдеше, че това е разплетения венец на Исус (макар че докато беше с ума си Николай Андонович, нямаше вяра в Бога и се уповаваше само на рационалния, материален поглед за света около себе си), че синът му, който Исус бил прибрал при себе си, преди да се пресели на онзи свят дошъл и му го дал, за да пази Родината с него и точно защото това оръжие беше така свято, не позволяваше на никого да се докосне до него. „Аз съм добре, мен не ме мислете. Аз имам трънен венец и с него ще се спася, ами вие... вие ако не умрете от глад, какво ще правите, ако немците влязат?” – питаше той, когато идваше в моята стая да разговаряме. Как мъкнеше тоя венец след себе си, след като беше толкова слаб, аз просто не зная, но той стана негова опора, така се сля с него, че се превърна в негова страховита опашка – здраво продължение на кухия му гръбначен стълб и признание за болния му мозък.

След една от бомбардировките Николай Антонович съвсем се изгуби в своите видения. Мисля, че виждаше някакви битки от своята геройска младост... Това обаче го правеше някак си агресивен, гласът му ставаше много силен и дрезгав и не можеше да се познае, че е негов... И така веднъж, когато беше се домъкнал при мен и ми обясняваше за някакъв бой, в който той уж току-що бил участвал, Катенка влезе в стаята с Павлик. Смахнатия старец, когато чу, че вратата се отваря извика „Опасност... немци!”, замахна с „венеца на Исус” и разкъса с него муцуната на Павлик и за малко да нарани и Катя... Горката ми Катя, тя се разплака за първи път от войната насам и нейните викове се смесиха със скимтенето на кучето, което може би уплашено, може би озлобено, избяга на някъде... „Обичаш това куче повече от майка си, така ли?” - питаше тя гневно дъщеря си, когато се сетеше колко хора са умрели днес в ръцете й и разбираше абсурда на катината привързаност... Въпреки това Алина заши по някакъв начин раздраната на две муцуна на Павлик, и то с такова старание, сякаш се опитваше за закърпи скъсаните завинаги пътища на разума, който отдавна беше напуснал нашия град. Скоро Павлик изчезна... навярно някой беше оценил кожата му, а кой знае – сигурно и месото му и той повече не се появи.

След този случай мълчанието в нашия дом се възстанови, започнахме отново да чуваме само музиката на войната и заживяхме под нейните болни, нестихващи стонове.

Но когато ти разказвам всички тези неща Ирина, моля те, не упреквай Николай Андонович. Той също страдаше за Павлик, макар и да се опитваше да не си дава такъв вид – „Какво толкова съм направил! Не е вярно, че имам халюцинации – вие нарочно искате да ме изкарате луд, за да ме изоставите при евакуацията! Не съм виждал немски войници в къщата (тук той потреперваше от своята лъжа), а това проклето псе само се набучи на бодливата тел.” – когато се оправдаваше той сякаш беше с пълния си разсъдък, защото дори не наричаше ексцентричното оръжие със странното име, което му беше дал. И въпреки това гузната му съвест се познаваше от далече, защото бедният старец престана за известно време да ни посещава, а когато идваше, нарочно избягваше Катя и чуеше ли, че е в съседната стая, започваше да приказва тихо и почти с ума си.



Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница