Седмичник ипи



страница6/6
Дата23.07.2016
Размер416.3 Kb.
#2517
1   2   3   4   5   6

Масовото образование


Ролята на неформалния сектор в предоставянето на основно равнище на образование е може би най-малко познатото явление в Индия. От средата на XX в. образованието действително се е превърнало в свещена крава; ролята на държавата в предоставянето на начално, основно и средно образование никога не е била поставяна под въпрос. В Делхи, например, за да бъде основано училище, признато от държавата, са необходими почти 40 разрешителни, за да се докаже на властите, че образованието, което се предлага, отговаря на най-високите стандарти.

Държавното образование обаче, особено в началната степен, далеч не буди доверие. Почти 60 години след като Индия е извоювала своята независимост от Великобритания, равнището на грамотност едва надвишава 60%. Броят неграмотни индийци днес надвишава броя на цялото население на страната през 1950 г. Парадоксът е още по-голям, ако се отчете факта, че докато някои индийци откриват нови ниши в информационната епоха, много други не могат да пишат, да четат и да смятат.

Самата дефиниция на грамотност е претърпяла някои промени. Смята се за достатъчно някой да може да се подпише, за да бъде определен като практически грамотен. Административният апарат и бюджетът на образователната система са се увеличили; броят на децата обхванати от началното образование е достигнал 95%; в същото време броят на децата отпадащи от официалната образователна система остава висок. Вероятността от отпадане се увеличава с преминаването на детето е по-горни класове.

Както може да се очаква, предприемачите са широко навлезли и в образованието. Индия винаги е имала едни от най-добрите частни училища в света, но това, на което не е било обръщано внимание, е мащабът на образователните услуги, предоставяни от неформалния сектор. Според някои оценки, около 50% от най-бедните деца в градските райони на Индия посещават частни училища в кварталите си, някои от които се управляват от благотворителни организации, а повечето – от местни предприемачи.

Опитът на Индия води до заключението, че много от най-бедните семейства не само ценят образованието, но също така са готови да заплащат за тази услуга. И те имат основание: независими проучвания показват, че учениците от тези неофициални частни училища обикновено се справят по-добре от тези в държавните училища.4

Държавното обучение е на практика безплатно в Индия. Правителството осигурява учебниците, често и ученическата униформа и едно хранене дневно като част от усилията да се стимулират родителите да пращат децата си на училище. От друга страна, многобройни проучвания изтъкват сериозните проблеми на държавното образование в Индия. Липсата на техника, липса на отчетност, отсъствията от работа на учителите и бягствата от училище са само част от проблема.

По тази причина дори когато държавното училище се намира наблизо и е безплатно, много бедни родители предпочитат да плащат около 1-2 щатски долара месечно и да изпратят децата си в неофициални частни училища в своя квартал.

Тези училища обикновено се управляват от семейства от общността. Те имат от 50 до 100 ученици – често ученици от различни класове, обучавани заедно от един учител – и често са разположени в две или три стаи на къща, която е собственост на директора. Случва се да наемат местни момчета и момичета, които са завършили средно образование или дори колеж, като допълнителни учители. В повечето случаи тези училища работят в условията на голяма конкуренция с други образователни предприемачи в околността, така че има някаква отчетност.


Всичко, което блести ?


Светът смята индийската любов към златото за озадачаваща. Бедна страна с очевиден недостиг на капитал, Индия е най-големият потребител на злато в света. По настоящите пазарни цени, златото представлява 10-15% от бюджета на едно индийско домакинство. Следователно, докато БВП на Индия е около 1/20 от БВП на САЩ, потреблението на злато в Индия е 1.5 пъти по-голямо от това в САЩ. На Индия се падат огромните 18% от годишното търсене на злато в целия свят. В същото време делът на Индия в световния номинален БВП е едва 1.6%.

Според някои оценки, индийците притежават над 15 000 тона злато, по-голямата част от които са частна собственост. Общата стойност на това злато представлява приблизително 1/3 от БВП на Индия, което е около 750 млрд. щатски долара. Любопитен факт е, че този огромен частен актив е натрупан въпреки редица опити на правителството да убеди хората, чрез редица предложения за възнаграждение или чрез заплахи, да се откажат от своето злато.

Само през миналата година търсенето на злато в Индия се увеличи с над 17% и достигна до близо 643 тона. Някои анализатори смятат, че това увеличение на търсенето идва от инвеститори в други активи, като недвижима собственост и акции, който осчетоводяват своите печалби и се пренасочват към златото. Установено е, че около 15% от златото са предназначени за инвестиции, а останалата част се използва за изработването на бижута и монети.

Този интерес към златото не е нещо ново. През 60-те години на XX в., които бяха трудни от икономическа гледна точка, правителството издава изключително строгия Закон за контрола върху златото, като опит да разубеди хората да натрупват непродуктивни активи. Вносът на злато е забранен, а разликата във вътрешните и международните цени на златото се увеличава. Не е изненада, че между 60-те и 80-те години индийците превръщат контрабандата на злато в цяло изкуство. Контрабандата става тема на безброй много филми от Боливуд, показващи екзотичните начини, по който жълтият метал се внася в страната. През 80-те години 150 - 200 тона злато годишно се внасят контрабандно в Индия.

Забраната върху вноса създава широка мрежа от контрабандисти и нелегални търговци, и така ограниченията върху притежанието на злато превръщат на практика всяко индийско домакинство в нарушител на закона, а това широко разпространено престъпване на неприложимите на практика закони води до корупция в правоохранителните органи. За щастие търговията със злато и широк набор от други стоки е значително либерализирана през 90-те години. Може само да се предполага какви катастрофални ефекти биха имали тези връзки между престъпниците и корумпираните държавни служители в днешния свят, в който терористите биха могли да се възползват от съществуващите криминални мрежи.

И все пак, въпреки дерегулацията и либерализацията на търговията, 40 - 50 тона злато годишно продължават да се внасят контрабандно в Индия. Една последица от незадоволимото търсене на злато в Индия е превръщането на бижутерството в широко разпространен занаят. Уменията на индийските занаятчии успяват да привлекат вниманието на света. През 2003 г. вносът на злато е 21% от целия внос на Индия, без петролните продукти, а бижутата представляват 18% от целия износ на стоки.

Имайки предвид, че алтернативните разходи на инвестицията в непродуктивен актив като златото може да са огромни, защо тогава средното индийско домакинство не замени поне част от притежанията си в злато във финансови авоари е резонен въпрос? Отговорът е, че златото осигурява базова икономическа сигурност дори на бедните. Две трети от търсенето идва от селските райони на Индия, където достъпът до официалния банков сектор е значително ограничен.

Освен това, златото е привлекателен актив пред лицето на инфлацията, която често е била много по-висока от възвращаемостта на всички финансови активи. За бедният индиец, който няма достъп до банковата система, бързата ликвидност на златото, която се осигурява от бижутерите и заложните къщи в малките градове, го е направила високо ценен актив. С други думи, златото често замества финансовите услуги, например спестявания и заеми, или други инвестиции, които са трудно достъпни.


Парични трансфери


Когато хората срещат пречки на пътя си, те обикновено намират начин да ги заобиколят или да ограничат въздействието им.

Търсенето на злато в Индия се сблъска с една от най-ограничителните бариери в световен мащаб: контрол над валутния пазар, който има за цел да спре изтичането на капитали. Огромният апетит за злато в Индия обаче се нуждаеше от валутен пазар. За да се внася злато, трябваше да се изнасят пари. По тази причина, въпреки ограниченията, индийската икономика продължи да се характеризира с изтичане на капитали чак до началото на 90-те години.

Този пример илюстрира един от най-големите парадокси, с които се сблъскват множество бедни страни: националните икономики се нуждаят от продуктивни инвестиции, за да се измъкнат от огромната бедност, и все пак държавните политики за привличане на инвестиции рядко са успешни. Вместо да подложат на преосмисляне политическите инструменти, които използват, за да влияят върху инвестициите, повечето правителства предпочитат да преследват „лошите”.

Такъв е икономическият климат, в който неформалната система за международни трансфери на пари „hawala” се появява и усъвършенства през 60-те години, главно в Южна Азия. На урду, език, който се говори главно от мюсюлманското население на Индия и Пакистан, „hawala” означава „във въздуха”. На арабски означава най-общо „трансфер”. С други думи, „hawala” е невидим трансфер на пари между две държави.

”Hawala” също така запълва пропастта между пазара и официалните валутни курсове, която е резултат от държавните ограничения върху транзакциите с чужда валута. Но „hawala” не е пране на пари. Прането на пари е опит да се прикрие източника на капитала, като той се използва в множество международни транзакции, почти винаги по банков път или чрез други официални финансови канали, докато „hawala” се основава предимно на частна мрежа от брокери, които извършват операции между държави и континенти и работят основно извън официалната банкова система.

Първоначално това е реакция срещу строгия контрол над чуждата валута в Южна Азия и много високите разходи по транзакциите при търгуването в чужда валута. Бързото разпространение из целия свят на южно-азиатски емигрантски общности, които искат да изпращат пари вкъщи, подсилват тази нужда.

Нека си представим, например, че един таксиметров шофьор от Ню Йорк иска да изпрати пари на майка си вкъщи. Той отива при някой “hawala” агент от своя квартал, който решава да вземе обикновена комисионна, обикновено около 0.25%, или му предлага обменен курс, който е 10% до 12% по-висок от официалния. След това агентът уведомява своя партньор в Индия за транзакцията, и той поема грижата парите да бъдат доставени на майката в срок от 24 до 48 часа, обикновено в брой, тъй като получателят в повечето случаи няма банкова сметка.

Въпреки икономическата либерализация и разпространението на комуникационните технологии, трансферът от една банка към друга отнема дни. Основаваща се на доверие, на мрежата, използваща прости кодове, телефон, факс, електронна поща, а сега и SMS-и, системата “hawala” може да предложи по-бърза услуга на по-ниски цени. Има около 20 млн. индийци, които живеят в чужбина, и се смята, че повечето от тях, в някой момент са използвали системата “hawala”.

Да се противодейства на “hawala” би означавало да се намерят начини за понижаване на транзакционните разходи за трансфер на чужда валута, така че 90% от транзакциите, които в момента се извършват чрез “hawala”, да бъдат обхванати от официалната система. За да стане това обаче, официалните банкови канали трябва да могат да се конкурират със системата с ниски разходи “hawala”. Въпреки че повечето транзакции чрез “hawala” са на сравнително малки суми, законно спечелени и спестени, и изпращани от обикновени хора до техните семейства и приятели, възможността на банковия сектор да осигури толкова евтина услуга е възпрепятствана от високите регулаторни разходи в Индия, ограниченията върху валутния обмен и произтичащото от тях ниско равнище на конкуренция.

Банката на бедните


Според преброяването на населението от 2001 г., едва 50% от градските и 30% от селските домакинства се възползват от банковите услуги в Индия. Бумащината и бюрокрацията, свързани с откриването на банкова сметка, към която се добавят ниското равнище на доходите и фактът, че повечето индийци работят в неформалната икономика, в която получават пари на ръка, означават, че поддържането на банкова сметка не е примамливо предложение за повечето хора.

Микрофинансирането е новата мантра на правителствата и банките, защото то им осигурява прозрачна схема, представяща намерението им да се справят с бедността. Въпреки това, много малко е направено за осигуряването на достъп до формалния банков сектор на огромния брой хора, заети в сивата икономика. В резултат на това, неформалният сектор се е опитал да създаде свои собствени кредитни и спестовни инструменти.

Например, в почти всеки търговски комплекс в Делхи, хората с най-ниски доходи са се опитали да се обединят в малки групи, оглавявани от надежден координатор. Членовете обикновено са между 10 и 100 души, работещи в околността, или хора, които се познават от дълго време. Те се споразумяват за различни схеми за спестяване, според които членовете могат да внасят, например, по един или по пет щатски долара на седмица. Координаторът изпълнява ролята на подвижна банка, като носи парите в джоба си и винаги е готов да даде заем на място. Лихвеният процент се определя от членовете на групата и обикновено е между 2% и 5% годишно.

Членовете се присъединяват към тези групи по различни причини. Някои от тях искат да спестяват по лесен и удобен начин, и така да могат да си купят нещо, което искат, например телевизор или хладилник. Други се присъединяват, за да могат да получат заем, който да им помогне да посрещнат разходите по образованието на детето им или по сватбата на дъщеря им. Такива независими групи, които оперират извън институциите за микрофинансиране, са често срещани както в градските, така и в селските райони на Индия. Собствениците на магазини в бедните квартали често предлагат дневни или седмични схеми за спестяване, за да помогнат на клиентите си да пазаруват от тях. Жените в селата често се включват в такива групи, за да спестят малки суми, от които след това могат да теглят като се редуват, за да посрещат по този начин семейните разходи.

Всъщност никой не знае точният брой на независимите схеми от този вид, които функционират в Индия, но те далеч надхвърлят приблизително стоте хиляди схеми за микрофинансиране. Това е друг пример за предприемачество в неформалния сектор сред обикновените хора.

Една от причините официалните банкови институции все още да не са се насочили към задоволяване на нуждите на този сегмент е, че още не са открили как да намалят разходите по обслужването на клиенти, които правят транзакции на малки суми, но с голяма честота. Това е индикация, че нивото на конкуренцията в банковия сектор не е достатъчно високо, за да мотивира банките да направят някои нововъведения и да достигнат до повече клиенти. Освен това банките все още нямат свободата да определят по-високи лихвени проценти, за да компенсират по-високите рискове при клиентите от сивата икономика.



Предприемачество срез обикновенните индийци

Това са само няколко примера за всепроникващия предприемачески дух, предимно сред хората на дъното на икономическата стълбица в Индия днес. Те демонстрират една необичайна способност да идентифицират незадоволените нужди и после да намират начин да отговорят на търсенето. Относителната липса на официално образование и квалификация, както и на капитал и техника, не са пречка за тях.

Най-голямата пречка, която обикновените индийци – предприемачи срещат, са опитите на правителството да обяви бизнеса им извън закона или да им наложат правила. Годишното проучване на Световната банка „Как се прави бизнес 2006”, което измерва условията за развиване бизнес в различните държави, поставя Индия на 116-то място от изследваните 155 страни. Нова Зеландия води класацията, следвана от Сингапур.

Въпреки скорошните икономически реформи, започването на собствен бизнес в Индия изисква извършването на 14 процедури и отнема 71 дни (по-малко от миналата година, когато бяха 89). Освен това:



  • Получаването на лиценз изисква 20 процедури и отнема 270 дни

  • Процедурите по износа отнемат 36 дни

  • Процедурите по вноса отнемат 43 дни

  • Има 59 данъка, чието заплащане отнема 264 часа; и

  • Общо, сключването на един договор изисква 40 процедури и отнема 425 дни.

Индексът „негъвкавост на заетостта”, който се отнася до трудностите при наемането и освобождаването на работници, поставя Индия на 62 място с индекс 100 – най-високият и надвишаващ много индекса на останалите държави в региона. И след като започването на бизнес очевидно е трудно, може да се очаква прекратяването на бизнес да е още по-трудно. Според този доклад, процедурите по обявяване на банкрут в Индия отнемат 10 години.

Някои компании от формалната икономика се оплакват, че тези, които са част от огромния неформален сектор, имат предимство, защото избягват плащането на данъци и не поемат всички разходи, свързани със спазването на икономическите закони. От друга страна, най-голямата пречка пред неформалния сектор е неговата уязвимост към изнудване от страна на правоохранителните органи. Стриктното прилагане на някои от законите би имало тежки последици за някои от най-бедните социални групи, които са въвлечени в широк кръг от неформални икономически дейности. Това неизменно ще доведе до размествания в политическото пространство. Тъй като Индия е демократична държава, правителството трябва да балансира между различните интереси.

Другата цена, която неформалният сектор трябва да плати, заради своя извън-законов статус, е невъзможността да натрупа капитала, необходим за разширяване на бизнеса, дори ако са конкурентноспособни и продуктите или услугите им са успешни. Тази невъзможност да се капитализират активите, и произтичащото от това непълно оползотворяване на капитала за икономическо развитие, е изследвано подробно от перуанския икономист Ернандо де Сото в неговата книга „Тайната на капитала” (The Mystery of Capital”).7 Следствие от този проблем е трудността за формалният сектор да се възползва от мениджърски и технически умения на представителите на неформалния сектор, като ги включат в своите дейности.

Това кратко проучване дава поглед върху културата на предприемачество, която преобладава в Индия. Ако тези капиталистически предприемачи сред обикновените хора бъдат освободени от оковите на бюрократичните икономически правила, те биха успели да изведат Индия до върха на стълбицата на икономическото

развитие. Не би било пресилено да се предположи, че едва ли има друга страна по света днес, където дейностите в неформалната икономика да са толкова разнообразни и толкова широко разпространени, както в Индия. Тази активност е нереализиран капитал, който само чака да бъде оползотворен.

Литература

1. Pratyush Bharati, India’s IT Services Industry: A Comparative Analysis (Boston: University of Massachusetts, January 2005).

2. India: Internet Users and Subscribers 1998-2005 (New Delhi: National Association of Software Service Companies, 2005).

3. M. Raja, “Online Businesses Grow in India”, Asia Times, August 31, 2005, at www.atimes.com/atimes/South_Asia/GH31Df04.html .

4. James Tooley, The Enterprise of Education (New Delhi: Liberty Institute, 2001).

5. World Bank, Doing Business 2006, available at: http://doingbusiness.org/ .

6. Ibid.

7. Hernando de Soto, The Mystery of Capital: Why Capitalism Triumphs in the West and Fails Everywhere else (New York: Basic Books, 2000).








Институт за пазарна икономика (www.ime.bg)
Красен Станчев, Светла Костадинова, Димитър Чобанов, Адриана Младенова, Велико Димитров, Методи Методиев
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право.

От 1 февруари 2003 г. Институтът за пазарна икономика въведе абонамент за правото да се препечатват коментарни материали от бюлетина, за да покрие частично разходите по издаването му.


За връзка и въпроси: Светла Костадинова 02/952 62 66, 952 35 03; svetlak@ime.bg









ПОКАНА
На 07 септември 2006 г., от 12.00 ч., в пресклуба на БТА Институтът за пазарна икономика ще представи Индекса за икономическа свобода от юбилейното, десето издание на канадския институт “Фрейзър”. ИПИ е местен партньор за индекса за България.






1 “Икономическата и социалната политика на Българската социалистическа партия – една година по-късно”, достъпен тук.

1 International Study Center, Lynch School of Education, Boston College http://timss.bc.edu/

2 Program for International Student Assessment, OECD, http://www.pisa.oecd.org

2 Текстът е публикуван в годишното издание на Индекса за икономическа свобода 2006, издаван от фондация Херитидж и Уол Стрийт Джърнъл. Институт за пазарна икономика е партньор за България.

Барун Митра е директор на Liberty Institute, независима изследователска организация в Ню Делхи, Индия.



Преводът е на Цветелина Радославова, стажант в ИПИ.

Преглед на стопанската политика Стр.



Каталог: pdf docs -> weekly
weekly -> Седмичник ипи
weekly -> Седмичник ипи
weekly -> Законопроектът за изменение и допълнение на конституцията Относно консолидацията на дружествата в енергийния сектор
weekly -> Реглед на стопанската политика
weekly -> Седмичник ипи
weekly -> Седмичник ипи
weekly -> Реглед на стопанската политика
weekly -> Покана за пресконференция: Алтернативен държавен бюджет с ниски данъци за 2007 година Ние препоръчваме
weekly -> Закон за Черноморското крайбрежие не ни трябва! Нови лицензи в строителството Защо е необходима регулаторна гилотина


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница