Сега се бе отбил в едно интересно заведение наречено "Смелият Еднорог"

Един младеж влезе в кафенето, косата му беше дълга, кестенява на цвят и спусната зад раменете. Очите му имаха искреността на диаманд със синкав отенък.Висок бе около метър и деветдесет, целият облечен в черно. На кръстът му се поклащаше един доста дълъг меч, наречен Лауринггъм , а на ревера му имаше закачена сребърна фигурка на стрелец. Мъжът се казваше Дайнолу, принц на седемте кралства и първи майстро на меча.

Сега бе тръгнал да пътешества в далечни земи, тъй като обичаше авантюристичния живот, разбира се той не знаеше, че скоро ще тръгне по съсвсем друга пътека.

Сега се бе отбил в едно интересно заведение наречено “Смелият Еднорог”,

Когато влезе се насочи към най-отдалечената маса, седна и си поръча чаша топло кафе и един вкусен и пресен сандвич.

Докато чакаше бармана да донесе поръчката, който да уточня беше много усложлив, една прашинка влезе в окото му. Той се наведе и я изпъди, когато вдигна погледа си очите му се насочиха към входа на заведението.

Младата дама, която се появи носеше зелена туника в комплект с панталон и кафяв колан със затъкната сребърна кама в него, косата и бе зелена, дълга и на кичури. Беше стройна, с дълги крака и зашеметяващо красиво лице.Очите и искряха с цвета на развълнуван бриз. Видя че повечето маси бяха заети и се насочи към ъгъла на заведението, където седеше принца. Погледна го и се настани до него.

Бармана дойде с поръчката и Дану (както му викаха), поръча от същото за младата дама, след това се загледа в очите й който сякаш го поглъщаха. Тя като че ли се изчерви и той премести за млако погледа си. “Господи” си каза той. Изглежда се бе влюбил.

• 
  Добра среща - опита се да започне разговора принца, усмихвайки се.
  
• 
  Добра среща - отвърна му тя.
  

И двамата се засмяха. Гласът й нежен и отпускащ, като митична балада написана от талантлив бард се всмукваше като ехо в съзнанието му, отново и отново. Разговаряха може би пет-шест часа, за различни и дребни неща, почти не говореха за самите себе си и за потеклото си. Жената се казваше Линулаин и както тя обясни за себе си , беше авантюристка, която искаше да опита от всичко в света, за да натрупа повече опит.

Малко, по-малко се умълчаха, потъвайки в успокояващия покой на присъствието на другия.

В това време принца си мислеше: “Ех, колко е красива и интелигентна, дали ще имам шанс ?”, а пронцесата от кралство Тераел, което по територия беше поне седем пъти по-малко от това на Даинолу, имаше почти идентични мисли: “Колко е сладък, красив, интелигентен и забавен, ех да беше принц!”.

Съдбата като че ли винаги се намесваше в хорските дела и сплотяваше хората, за който после се пишеха легенди.

Тогава …

-Това е принцесата, хванете я ! - Другите двама изсъскаха озверяло и тръгнаха да изпълнят заповедта на водача си.

Принцът стана недоумявайки какво точно искат тези гадове от нея, извади своя меч Лауринггъм и зае позиция. Дългата му кестенява коса се развя разкривайки благородните черти по лицето му, от който се плашеха всички приказни същества(или поне тези, който имаха наличие на ум в главите си) и каза:

-Аз съм принц Даинолу, първи майстор на меча и принц на Седемте кралства, не доближавайте благородната дама!

Принцесата като чу това ахна, тогава тримата хулигани нападнаха принца и той както се подразбира им разказа играта.

Принцесата загуби за момент съзнание ис е понесе към прашните дъски на пода(това беше млако пресилено от нейна страна, но какво толкова да искаме, нали е принцеса), но принц Дану успя да я подхване преди да падне и нежно я целуна по истните. Тя отвори очи и каза:

-О, принце мой, на мойте мечти, ще ме приемеш ли за своя кралица ?

Незнам какво точно е казал принца, но когато посещавах вече Осемте кралства,