Селестинското пробуждане джеймс Редфийлд



страница6/15
Дата17.09.2016
Размер2.14 Mb.
#9974
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Всеки има свой уникален набор от възгледи и начини на общуване в това отношение, което аз наричам властни драми. Убеден съм, че тези „драми" варират от най-пасивни до най-агресивни.


ГОРКИЯТ АЗ

Най-пасивната от властните драми е стратегията на жертвата или онова, което съм нарекъл „горкият аз" При тази драма човек не се бори направо за придобива­не на енергия, а по-скоро се стреми да спечели внимание и уважение, като манипулира хората към проява на съ­чувствие.

Ние винаги можем да кажем кога влизаме в енергийното поле на „горкия аз", защото биваме непосредс­твено въвлечени в много специфичен диалог, който ни извежда от равновесие. Изпитваме мъка и започваме да се чувстваме безпричинно виновни,'сякаш сме поставени в това положение от другия. Този човек би казал нап­ример: „Чаках те вчера да ми се обадиш, но ти така и не го направи", или „Такива главоболия имах, а тебе ника­къв те няма". Може и да добави: „Какво ли можеше да ми се случи, а ти и тогава щеше да си кой знае къде."

В зависимост от спецификата на отношенията ни с

въпросния човек изразите могат да варират в широк ди­апазон от теми. Ако той е наш колега, съдържанието може да се върти около притеснения относно качество­то или сроковете на продукцията - ситуация, в която ти нищо не правиш, за да му помогнеш. Ако човекът е слу­чаен познат, той или тя би могъл да те въвлече в разго­вор за това колко скапан е този живот изобщо. Същест­вуват десетки варианти, но основната стратегия и харак­терният тон са все едни и същи. Винаги става дума за ня­каква молба за съчувствие и твърдението, че ти не си достатъчно отговорен в тази ситуация.

Очевидно стратегията на „горкия аз" е да ни извади от равновесие и да се сдобие с енергия, като ни създаде чувство за вина или ни накара да се усъмним в себе си. Като се отдаваме на тази вина, ние спираме, за да пог­леднем на света през очите на този човек. Веднага щом направим това, онзи човек усеща прилив на енергия, ко­ято ние му предаваме и която го кара да се чувства по-сигурен в себе си.

Помнете, че тази драма е почти напълно несъзнавана. Тя произтича от индивидуалния начин на възприема­не на света у съответния човек и от стратегията за уп­ражняване влияние над останалите, възприета през дет­ството. За „горкия аз" светът е място, където на хората не може да се разчита за подкрепа и благополучие и твърде опасно място, за да рискува човек да търси удов­летворение на тези свои потребности направо и катего­рично. В света на „горкия аз" единственият разумен на­чин на поведение е да се привлича съчувствието на останалите,хора чрез клопки, в които ги кара да се чувстват виновни, а той - пренебрегнат.

За жалост тъкмо поради въздействието, което имат върху света неговите убеждения и намерения, същите тези небрежни и студени хора, от които се страхува „гор­кият аз", са тъкмо тези, които той привлича в живота си.

И събитията, които му се случват, са често травмиращи. Вселената откликва, като поражда точно този свят, кой­то човекът очаква, и по този начин драмата се завърта и самопотвърждава. Без сам да разбира това, „горкият аз" се върти в омагьосан кръг.

Как да се отнасяме към „горкия аз"

Когато трябва да общуваме с „горкия аз", необходи­мо е да помним, че целта на разифаваната от него дра­ма е да се сдобие с енергия. Трябва да започнем с жела­нието съзнателно да му предадем енергия, докато разго­варяме с него; това е най-бързият начин да преодолеем драмата. (Предаването на енергия е специфичен процес, който ще разгледаме в глава 9.)

Следващото, което трябва да разберем, е дали вну­шаваната вина е основателна. Разбира се, съществуват множество случаи в живота, когато трябва да се чувст­ваме отговорни за това, че сме подвели някого, или да изпитваме съчувствие към човек, изпаднал в затруднено положение. Но ние трябва да определим това, а не някой друг. Единствено ние самите можем да решим кога и в каква степен е наш дълг да помогнем на някого, който е в беда.

След като отдадем на „горкия аз" енергия и устано­вим, че си имаме работа с властна драма, следващата стъпка е да назовем тази драма - тоест да разгледаме са­мата драма като тема на разговора2. Никаква несъзнавана и не може да бъде поддържана, когато се сведе до нейното осъзнаване и се изнесе открито за дискусия. Това може да бъде сторено с думи като например: „Виж, струва ми се, че искаш да ме накараш да се чувствам ви­новен."

В случая трябва да проявим смелост, защото напълно възможно е, докато ние се опитваме да постъпим чес­тно в дадената ситуация, другият човек да интерпретира казаното от нас като упрек. В такъв случай типичната реакция би могла да бъде: „Е, добре. Знаех си аз, че не съм ти кой знае колко приятен." В други случаи въпрос­ният човек може да се разгневи и ядоса.

Много важно по мое мнение е да помолим въпрос­ния човек да ни изслуша и да продължим разговора. Но това може да стане само ако даваме на човека енергия­та, от която се нуждае по време на разговора. И преди всичко трябва да бъдем последователни, ако искаме да се подобрят нашите отношения с този човек. В най-доб­рия случай този човек ще се вслуша в думите ни, когато му посочим властната му драма, и ще успее да се открех­не към едно по-висше състояние на съзнанието.

ЗАТВОРЕНИЯТ

Не толкова пасивна е драмата на затворения. Разби­раме, че сме попаднали в енергийното поле на някого, който използва тази стратегия, когато започнем разго­вор и осъзнаем, че не можем да получим от него пряк отговор на никой свой въпрос. Човекът, с когото разго­варяме, е дистанциран, затворен, загадъчен в своите от­говори. Ако например го запитаме за миналото му, ще получим смътно обобщение от рода на: „Пътувал ,съм малко по света", без по-нататъшни обяснения.

Докато водим разговора, чувстваме, че непрестанно ни се налага да задаваме допълнителни въпроси, дори и за най-простите си запитвания. Ако кажем например: „А къде си пътувал?", бихме получили отговор: „Ами на много места."

В такова поведение ясно можем да различим стра­тегията на затворения. Такъв човек непрестанно създа-

ва смътна и загадъчна аура около своята личност, като по този начин ни принуждава да влагаме енергия, за да измъкнем от него някаква информация, която в обичай­ния случай се споделя най-естествено. По този начин съсредоточаваме цялото.си внимание върху света на то­зи човек, опитваме се да погледнем през неговите очи, надявайки се да разберем нещо за него, като по този на­чин му предаваме енергията, от която се нуждае.

Трябва обаче да помним, че всеки, който е затворен и отказва да дава информация за себе си, не разиграва драма на недостъпност. Възможно е да предпочита да запази анонимност по друга някаква причина. Всеки чо­век има правото на лична неприкосновеност и може да споделя с другите само онова, което желае.

Съвсем различно е човек да използва стратегията на дистанциране, за да се сдобие с енергия. За затворе­ния това е метод на манипулация, който има за цел да събуди нашия интерес, като в същото време ни държи на разстояние. Ако решим например, че този човек просто не желае да разговаря с нас и престанем да се занимава­ме с него, много често затвореният ще се опита отново да ни заговори, така че да задържи вниманието върху се­бе си; за да може и енергията да тече към него.

Също както и при „горкия аз", стратегията на зат­ворения има своите корени далеч в миналото. В повече­то случаи като дете затвореният не е имал възможност свободно да споделя нещата, защото се е страхувал или се е чувствал заплашен. В такава обстановка затворени­ят е свикнал да бъде винаги притворен в общуването си с останалите, като в същото време винаги намира начин да бъде изслушван, за да спечели енергия от останалите. Също както е с „горкия аз", стратегията на затворе­ния представлява набор от несъзнавани отношения към света. Затвореният е убеден, че този свят е пълен с хора, на които не може да се довери с интимна информация.

Мисли си, че всяка такава информация ще бъде използва­на по-късно срещу него или ще даде повод да бъде крити­куван. И както става обикновено, това убеждение на зат­ворения влияе върху нещата, които му се случват, за да се осъществи тъкмо това негово несъзнавано отношение.

Как да се отнасяме със затворения

За да се справим успешно с човек, който разиграва драмата на затворения, трябва отново да помним, че е необходимо да му изпращаме енергия. Като му изпраща­ме енергия, изпълнена с любов, вместо да заемем за­щитна позиция, ние преодоляваме напрежението, за да прекратим потребността от манипулативно отношение. Когато напрежението се изчисти, бихме могли да започ­нем разговора отново, като назовем честно манипулативната драма, така че тя да се осъзнае и да можем да поговорим за нея.

Както и в предишния случай, могат да се очакват две възможни реакции. В първия случай затвореният може да се опита да избегне разговора и да прекрати от­ношенията. Винаги съществува такъв риск, но той тряб­ва да се поеме, защото да кажеш каквото и да било дру­го, означава да продължиш да разиграваш все същата драма. В този случай можем само да се надяваме, че на­шата прямота може да накара другия да разбере и да го открехне за нова степен на осъзнаване на самия себе си.

Друга възможна реакция на затворения е да про­дължи разговора, отричайки, че е затворен. В такъв слу­чай, естествено, трябва да вземем под внимание, че той може и действително да е прав. Ако обаче сме сигурни в своята преценка, трябва да продължим диалога, като от­стояваме мнението си. Можем да се надяваме, че при та­къв диалог би се стигнало до ново разбиране и открехва-не на нов модел на общуване.

ВЗИСКАТЕЛНИЯТ ТИП

Една по-агресивна властна драма, която е преобла­даваща в съвременното общество, е драмата на взискателния тип човек. При тази манипулативна стратегия човек критикува останалите, за да се сдобива сам с енергия от тях.

В присъствието на взискателния тип ние винаги имаме чувството, че сме внимателно наблюдавани. В същото време можем да се почувстваме така, сякаш се държим неадекватно, че не се справяме със собствения 'си живот.

Това е така, защото човекът, с когото влизаме във взаимоотношения, ни кара да се чувстваме въвлечени в реалност, в която повечето от хората допускат страхот­ни грешки в живота си и той трябва да им покаже вер­ния път. Ето например някои типични за взискателния; човек реплики: „Знаеш ли, не се обличаш както трябва за служебното си положение", или: „Забелязал съм, че никога не'ти е подредено вкъщи." Възможно е на анало­гична критика да бъдат подложени какви ли не особе­ности на нашата личност. Те всъщност нямат значение. Всяка критика е добре дошла, стига да ни разцентрова и да ни кара да се почувстваме несигурни в себе си.

Подсъзнателната стратегия на взискателния човек е да ни обърка с надеждата, че ще ни накара Да приемем неговата критика и отношение към нещата. Ако успее, ние започваме да възприемаме света през неговите очи и това му вдъхва сили и енергия. Целта на взискателния човек е да упражнява власт над останалите, като ги съ­ди, и общувайки с него, всички да споделят неговите възгледи, като по този начин му осигуряват непрестанен приток на все нови и нови сипи.

Също както другите властни драми, и тази произти­ча от това, че проектираме върху света собствените си

предварителни представи. Такъв човек е убеден, че в света не може да има стабилност и ред, ако той не сле­ди как се държат всички и не им дава наставления, изп­равяйки техните грешки. В този свят той единствен е не­погрешим, само той може да гарантира всичко да става така, както трябва, да бъде правилно и съвършено. Взис­кателният човек обикновено е възпитаван в семейство, в което родителите отсъстват и не обръщат внимание на неговите нужди. Неуверен, лишаван постоянно от сили и енергия, взискателният тип си набавя енергията по един­ствения възможен начин: като посочва грешките и кри­тикува отношенията в семейството. И когато детето порасте, то продължава да носи в себе си същите представи за света и хората и те създават жизнената реалност на взискателния тип човек.

Как да се справим с взискателния тип човек

За да се справим с взискателния тип човек, необхо­димо е да запазим равновесие и да му обясним как се чувстваме в негово присъствие. И отново най-важното е да не заемаме защитна позиция, а да излъчим към него любов и енергия, докато в същото време му обясним, че в негово присъствие се чувстваме непрестанно под ня­какво критично око.

Взискателният тип може да реагира на това по ня­колко различни начина. В първия случай той може на­пълно да отрече, че е бил критичен, дори и когато му го докажем с примери, И в този случай трябва да си дадем сметка дали самите ние не грешим и не виждаме упре­ци, когато няма такива. Ако, от друга страна, сме сигур­ни във впечатленията си, единственото, което можем да направим, е да изразим какво мислим с надеждата да за­почнем някакъв искрен диалог.

Друга възможна реакция на взискателния човек е да ни прехвърли топката и да обвини нас самите в пре­комерна критичност. В такъв случай трябва отново да преценим дали обвинението му не е справедливо. Ако обаче случаят не е такъв, ще трябва да продължим раз­говора и да обсъдим това как се чувстваме в присъстви­ето на този човек.

Третата реакция на такъв тип човек е да докаже, че критиката му е основателна и че ние избягваме да се из­правим пред собствените си грешки и недостатъци. От- ново трябва да преценим дали в такова твърдение няма някаква истина, но ако сме сигурни в становището си, можем да дадем няколко примера, за да покажем на взискателния тип човек, че критиката му е неосновател­на или неподходящо поднесена.

Всеки от нас се изправя пред ситуации, в които има усещането, че останалите хора не постъпват както е в техен интерес. Това може да ни накара да се намесим и да им посочим къде грешат. Важното е по какъв начин осъществяваме тази намеса. Вече започваме да усвоява­ме умението да подходим ненатрапчиво, като кажем например: „Ако моите гуми бяха толкова меки, щях да ги сменя", или: „Когато бях изпаднал в сходна ситуация, напуснах работа, преди да съм си намерил друга и после съжалявах."

Има начини да се намесим, без да засегнем чувства­та и равновесието на другия човек, нито да подронваме неговото самочувствие, както прави взискателния тип човек, и тъкмо тази разлика трябва да му бъде обяснена. Такъв човек може просто да прекъсне отношенията си с нас, вместо да чуе какво му говорим, но се налага да по­емем този риск, ако искаме да останем верни на самите себе си.

НАСИЛНИКЪТ

Най-агресивната властническа драма е стратегията на насилника Ние винаги усещаме кога сме в близост до енергийното поле на такъв човек, защото не само губим сили и се чувстваме зле, но също изпитваме усещането, че сме застрашени, че сме в опасност. Светът започва да ни се струва някак заплашителен, зловещ, неуправляем. Насилникът говори и действа така, сякаш всеки момент неговият гняв и ярост могат да избухнат.4 Такъв човек може да прояви своя гняв, като чупи мебели и хвърля предмети.

Стратегията на насилника е в това да ни накара да се съобразяваме с него, да внимаваме в неговите дейст­вия и да мислим само за него, като ни принуди да се страхуваме. Щом някой създава впечатление, че във все­ки момент може да избухне, да загуби контрол над себе си и да стори нещо страшно, повечето от нас много вни­мават с такъв човек. Ако говорим с него, много бързо сме склонни да приемем становището му. И, разбира се, щом започнем да гледаме на света през неговите очи, опитвайки се да предвидим какво може да се очаква от него (за да се предпазим), той получава прилив на сили и енергия, от които отчаяно се нуждае.

Стратегията на насилието обикновено се развива в детството вследствие на жестока липса на любов и огра­ничения, в повечето случаи вследствие взаимоотноше­ния с други насилници, които се държат властно и ос­кърбително и спрямо които никоя друга стратегия' за спечелване на внимание и енергия не може да има успех. Няма никакъв смисъл да внушаваме на такъв човек чув­ство за вина и да разиграваме например драмата на „горкия аз" - това няма да ни помогне. А и напълно си­гурно е, че никой няма да ни обърне внимание, ако се правим на затворени. А пък всеки опит да бъдем взискателни ще породи само гняв и враждебност. Единствено­то разрешение е да търпиш и понасяш липсата на енер­гия, докато порастеш и на свой ред се превърнеш в насилник.

В очите на насилника светът е изпълнен със сляпо насилие и враждебност. Това е свят, в който човек се чувства изгубен сред пълна изолация, в която всеки про­тивостои на останалите и не се интересува от никой друг - а тези възгледи пораждат все същите ситуации в живо­та на насилника отново и отново.



Как да се държим с насилника

Подходът към насилника е специфичен. Поради очевидната опасност в повечето случаи е по-добре просто да избягваме неговото присъствие. Ако човек е в дъл­готрайна връзка с тила насилник, най-добрият начин е да остави ситуацията в ръцете на професионалист. Тера­певтичният подход е, разбира се, принципно сходен със случаите на другите властни драми, С такъв човек може да се постигне успех, ако преди всичко бъде накаран да се почувства сигурен, като му се отдава енергията, от ко­ято се нуждае, и му се даде възможност да осъзнае исти­ната за своята драма. За съжаление твърде много са насилниците, които не получават никаква терапевтична помощ и които живеят постоянно в редуващите се със­тояния на страх и ярост.

Мнозина от тези хора получават присъди за крими­нални престъпления и наистина е разумно такива хора да бъдат изолирани от обществото. Но една система, ко­ято ги изпраща по затворите без терапевтична помощ, а«| после отново ги пуска на свобода, не разбира и не се опитва да изкорени проблема3.

КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ НАШАТА ВЛАСТНА ДРАМА

Повечето от нас през целия си живот са принудени да слушат упреци за поведението си. Хората са склонни да пренебрегват или да търсят разумни оправдания за подобни упреци, за да поддържат затвърдените си при­вички. Дори и сега, когато започваме да осъзнаваме в по-голяма степен колко самоунищожителни могат да бъдат утвърдените ни сценарии на поведение, все още ни е трудно да погледнем обективно на тях.

В случаите на жестоки властни драми, когато човек е потърсил терапевтична помощ, се появяват кризи, кои­то могат да заличат дългогодишен напредък и развитие в посока на терапията, щом старите модели на упражнява­не на контрол отново избухнат. Професионалните тера­певти започват да проумяват, че за да се постигне истин­ски напредък, не е достатъчно да се постигне онзи катар­зис, който се осъществява при разнищване на травмите на ранното детство4. Вече знаем, че за да се сложи край на тези подсъзнателни опити за придобиване на енергия и сигурност, трябва да се съсредоточим върху по-дълбока­та, екзистенциална основа на проблема и да видим какво има отвъд рационалното разбиране на нещата, за да отк­лючим нов източник на сигурност, който може да функ­ционира независимо от външните обстоятелства.

Тук имам предвид различен тип катарзис - онзи, за който са говорили мистиците през цялата човешка исто­рия и за който напоследък чуваме все повече и повече. След като знаем за борбата за енергия, която се разгръ­ща в човешкото общество, ние сме изправени пред необ­ходимостта да се вгледаме в самите себе си и в собстве­ната си мотивация и в мотивите на сценария, който ра­зиграваме в своя живот, и да открием нови опитности, които да ни позволят да отключим онзи източник на енергия, който се крие в самите нас.

6

МИСТИЧНОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ



.Идеята за преживяване с мистичен характер навлиза в западната култура в края на петдесетте години, главно в резултат на популяризирането на индуската, будист-ка и даоистка традиции от такива автори и мислители като Карл Юнг, Алън Уотс и Д. Т. Судзуки1. Разпространението на тези идеи продължава и през следващите сетилетия в множество трудове, между които тези на Парамаханса Йогананда, Кришнамурти и Рам Дас2, всеки от които потвърждава възможността за мистична връзка, чието преживяване е строго индивидуално.

През последните десетилетия доста широк интерес се поражда и към богатата езотерична духовна традиция на Запада. Размислите на свети Франциск Асизки, Майстер Екхарт, Емануел Сведенборг и Едмънд Бък по­раждат интерес и внимание, защото тези мислители, съ­що както източните мистици, потвърждават възмож­ността за вътрешно духовно преображение3.

Убеден съм, че всички най-сетне сме достигнали

онази повратна точка, когато идеята за преживяване на вътрешна трансформация, която може да се нарече по най-различен начин - просветление, нирвана, сатори, трансценденция, космическо съзнание - се приема в твърде голяма степен. Тази идея вече е станала същест­вена част от нашето ново духовно самосъзнание. Ние ка­то култура започваме да приемаме мистичните прежи­вявания като нещо реално и достъпно на всеки човек.

ПРЕХОД ОТ РАЗБИРАНЕТО КЪМ ПРЕЖИВЯВАНЕТО

Културата на Запада започва изследването на мис­тичната опитност в процеса на продължителни интелек­туални дискусии и спекулации. Имахме нужда да се за­познаем с тези нови за нас идеи и се опитвахме да ги съв­местим всеки по свой начин с нашите западни предста­ви за истината и реалността. Тази обмяна на мнения е съдействала за събуждането на, нашия интерес и е освет­лила собствените ни абстрактни представи за такива по­нятия като общение с Бога, търсене царството вътре в човека, новорождение.

Всички тези дискусии обаче си остават в сферата на абстрактното възприятие4. Въпреки че мнозина от нас интуитивно долавят възможността за подобно мистично преживяване, само малцина действително изпитват ре­ални мигове на трансцендентална опитност. И все пак популяризирането на тези идеи продължава и ние сме по-близо от всякога до актуализиране на тези опитности в масовото съзнание. Вече ни се случва да чуем съвсем точни описания на мистични опитности не само от кни­гите, но от хора, които познаваме. По тази причина иде­ята започва да се превръща в жива реалност - след като намира потвърждение и у другите хора и се проявява с

постоянство, което ни убеждава, че вътрешното трансцендентално преживяване е нещо, което се случва реал­но с реалните хора.

Това ни помага да постигнем нова степен на искре­ност, особено пред себе си. Ако, когато се вгледаме в се­бе си, осъзнаем, че не сме преживели подобна мистична връзка, тогава трябва да се посветим основно на търсе­не на това трансцендентално преживяване. Струва ми се също, че всички разбираме, че вътрешното, преобразя­ващо преживяване, вътрешната мистична връзка може да стане по много различни начини, следвайки различни духовни пътеки.

Важното не е конкретната религия, практика или активност, която ще ни доведе до него, а онова извисе­но, мистично възприятие, което е крайната ни цел. Са­мото преживяване разширява нашето съзнание и ни вдъхва чувство за сигурност, блаженство и проясняване, за каквото не сме и сънували, преди то да ни се случи.

ПОСТИГАНЕ НА ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНО ПРЕЖИВЯВАНЕ ЧРЕЗ СПОРТА

Всички говорят за онова „гранично" преживяване, което може да се постигне чрез спорта и възстановител­ните занимания. При него ние изпитваме някаква тран­сформация на съзнанието, която започва с усещането за пълно потапяне и всъщност сливане с действията си. Чувстваме тялото ей по различен начин, сякаш то се движи по-умело, по-грациозно, в пълен синхрон с поста­вената цел.

Ние сме престанали да бъдем обособени вършители на съответната активност, които наблюдават онова, ко­ето става и действат съответно, а започваме да се чувст­ваме част от самия поток на движение, слети с мига, ся-

каш предварително знаем какво ще се случи, къде ще отиде топката, какво ще направят останалите играчи. Така действаме в спонтанно съгласие и хармония със ставащото, озовавайки се винаги точно там, където трябва да бъдем в съответния момент.

Често самото време започва да се променя, забавя се. В обичайното си състояние обикновено ни се струва, че играта се развива твърде бързо, че постоянно трябва да бързаме, за да бъдем в синхрон, опитвайки се с всич­ки сили да предвидим какво предстои. Но по време на граничното преживяване или в пикови моменти имаме чувството, че времето започва да тече по-бавно, когато се издигнем на по-високо ниво на съзнание и постигнем по-широкообхватен поглед за нещата. В такова състоя­ние ние имаме усещането, че разполагаме с цялото вре­ме на света, за да ударим топката или да отскочим. Ко­гато наблюдаваме атлети, играещи на такова ниво, стру­ва ни се, че те сякаш са преодолели гравитацията и се озовават във въздуха по-продължитедно, отколкото въ­обще е възможно, след което извършват някое порази­телно движение, за да се озоват мигновено в друга пози­ция.


Каталог: file -> knigi
knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл
knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
knigi -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
knigi -> -
knigi -> Книга Нийл Доналд Уолш
knigi -> Свръхсетивното едгар Кейси увод
knigi -> -
knigi -> Скитник между звездите Джек Лондон
knigi -> Книга на моя почитан учител Негово светейшество Свами Шивананда Махарадж и на неговите най-сериозни ученици моите уважавани учители


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница