Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

БОРБА ЗА ЕНЕРГИЯ

Пътуването беше изтощително. Бяхме пътували през целия ден, откакто тръгнахме от Висиенте, като при то­ва сменяхме посоките, сякаш Уил търсеше нещо, което не можеше да открие. После прекарахме нощта в малка странноприемница с доста твърди и груби легла и аз не можах да се наспя. А ето че сега пътувахме вече втори ден и аз бях на път да започна да се оплаквам.

Погледнах Уил. Той беше толкова внимателно със­редоточен в пътя, че реших да не го разсейвам. Беше сериозен, както преди няколко часа, когато най-нена­дейно спря джипа и заяви, че трябва да поговорим.

- Нали си спомняш, когато ти казах, че откровени­ята трябва да се опознават постепенно? - попита той.

-Да.

- А убеден ли си, че всяко от тях наистина ще ти се открие?

Уил ме погледна сериозно.

- С Третото откровение беше лесно. Трябваше само да посетим Висиенте. Но за да опознаеш следващите от­кровения, ще трябват повече усилия.

След известно мълчание, той продължи:

- Мисля, че трябва да тръгнем на юг към Кула, едно селище близо до Килабамба. И там има девствена гора, която според мен трябва да видиш. Но най-важното е през цялото време вниманието ти да бъде нащрек. Постоянно ще ти се явяват случайности, които не бива да пропускаш. Нали ме разбираш?

Уверих го, че разбирам и ще имам предвид думите му. След това разговорът бе преустановен и аз съм потъ­нал в дълбок сън, за който сега горчиво съжалявах, за­щото заради него гърбът ми бе пострадал по този начин. Отново се изтегнах и Уил ми хвърли един бегъл поглед.

- Къде се намираме? - попитах аз.

- Все така в Андите - отвърна той.

На мястото на хълмовете се бяха появили отново високи планински вериги и низини в далечината. Всичко тук бе покрито с по-дива растителност, дърветата бяха по-ниски и обрулени. Поех си дълбоко дъх. Въздухът тук се оказа по-остър и хладен.

- Наметни се с жакета - каза Уил и издърпа една кафява памучна жилетка от чантата си. - Студено е то­зи следобед.

Направихме голям завой и излязохме на тясно кръстовище. От едната страна се намираше бяла дърве­на постройка, където беше паркирана кола с отворен двигател. На един брезент върху калника бяха наредени инструменти. Когато минахме покрай колата, някакъв рус мъж излезе от пристройката и хвърли бегъл поглед към нас. Имаше закръглено лице и очила с тъмни рамки.

Мъжът ме върна назад в спомените ми отпреди пет години.

Този човек ми напомня един приятел, с когото ра­ботехме заедно на времето - казах аз на Уил. - Зная, че не е той, но от години не си бях спомнял за него.

Уил се вгледа внимателно в мен.

- Нали ти казах, че трябва да обръщаш внимание на всяка случайност - забеляза той. - Хайде да се върнем да видим дали този човек няма нужда от някаква помощ. Май не е тукашен.

Обърнахме на едно място, където пътят се разши­ряваше, и се върнахме при пристройката. Мъжът про­дължаваше да се занимава с двигателя си. Уил спря до него и подаде глава през прозореца.

- Май сте закъсали нещо - каза той. Мъжът намести очилата на носа си, също както пра­веше на времето и моят приятел.

- Да - отвърна той. - Загубил съм си помпата.

Беше мъж на около четирийсет години, доста слаб на вид. Говореше малко книжен английски с лек френски акцент.

Уил веднага слезе от колата и ни представи. Мъжът усмихнат ми подаде ръка и ръкуването му също ми се стори познато. Името му беше Крие Рино.

- Сигурно сте французин - казах аз.

- Да - отвърна той. - Но преподавам психология в Бразилия. Дошъл съм в Перу, защото търся информация за един археологически документ, намерен тук, един ръкопис.

Малко се подвоумих, защото не знаех доколко мога да му се доверя, но накрая казах:

- И ние сме тук по същата причина. Той ме погледна с искрен интерес.

- Можете ли да ми кажете нещо по този въпрос -попита той. - Виждали ли сте копия на Ръкописа?

Преди да мога да отговоря, Уил излезе от постройка­та и мрежестата врата се тръшна зад него.

- Имаме късмет - обърна се към мене той. -Стопанинът може да ни приеме и да ни предложи топла храна. Можем да пренощуваме тук - той се обърна към Рино да чуе и неговото мнение. - Нали нямате нищо про­тив да споделим къмпинга с вас?

- Не, ни най-малко - отвърна той. - Много ми е приятно. До утре сутринта и без това няма да може да пристигне новата помпа.

Уил и Рино се впуснаха в разговор за устройството и надеждността на колата на Рино, а аз се облегнах на джи­па и се отпуснах на слънчевата топлина, унесен в прият­ни спомени за оня стар приятел, за който ми беше на­помнил Рино. Той беше проницателен и любознателен човек, какъвто ми се струваше и самият Рино, и посто­янно четеше книги. Спомнях си любимите му теории, макар че с времето все по-смътно.

- Хайде да си вземем нещата и да се настаним - ка­за Уил и ме потупа по гърба.

- Добре - отвърнах разсеяно аз.

Той отвори задната врата на колата, измъкна палат­ката и спалните чували и ми ги пъхна в ръцете. После взе туристическата торба с дрехите. Рино заключи сво­ята кола. Минахме покрай пристройката и по една пъ­тека се изкачихме на склона, който стръмно се спуска­ше зад сградата и ние свихме вляво по една тясна пътека. След двайсетина-трийсет метра се чу шум от течаща вода и скоро пред нас се появи извор, който се стичаше надо­лу по скалите. Беше захладняло и във въздуха се разна­сяше ароматът на джоджен.

Теренът пред нас ставаше равен и изворчето обра­зуваше около осемметрово езерце. Някой беше разчис­тил място за къмпиране и направил каменно огнище. Край едно близко дърво бяха струпани съчки.

- Това е добре - каза Уил и започна да развързва голямата си палатка, която побираше четирима души. Рино опъна своята по-малка палатка вляво от Уил.

- Може би вие с Уил сте учени? - обърна се Рино по едно време към мен. Уил беше опънал палатката и оти­шъл да провери дали е готова вечерята.

- Уилсън е екскурзовод - отвърнах. - А пък аз в мо­мента не се занимавам с нищо конкретно.

Рино ме погледна озадачено, а аз се усмихнах и попитах:

- Виждал ли си някои от частите на Ръкописа?

- Първото и Второто откровение - каза той, като пристъпи по-близо. - И мога да кажа едно - всичко ста­ва точно така, както се твърди в Ръкописа. Осъществява се промяна в нашите възгледи за света. Забелязвам то­ва в психологията.

- Какво по-точно имаш предвид? Той си пое дъх.

- Моята област на изследване е конфликтът. Опитвам се да разбера защо хората се отнасят с такава агресия един към друг. Винаги се е разбирало, че агресивността произти­ча от потребност за власт и надмощие над останалите, но едва напоследък започва да се разбира същността на това явление от гледна точка на индивидуалното съзнание. Вече си поставяме въпроса какво кара човешкото същество да иска да упражнява власт над друго човешко същество. Установено е, че когато човек срещне друг и започне разго­вор с него, което се случва ежедневно милиони пъти по света, има две възможности. Този човек може да си отиде или с чувството, че е силен, или с чувството, че е слаб, в зависи­мост от онова, което се случва в общуването им.

Погледнах го учудено и той изглежда малко се притесни, че се е впуснал в толкова подробна беседа по въпроса. Аз го помолих да продължи.

- Това ни кара да заемаме винаги манипулативна позиция. Независимо от конкретната ситуация и обекта на обсъждане, ние се стремим винаги да имаме превес в разговора. Всеки от нас търси начин да владее положе­нието и да вземе надмощие над другия. Ако нашата глед­на точка успее да се наложи, ние се чувстваме психологически силни. С други думи, ние, хората, се стремим да се надхитрим и подчиним един друг не само когато прес­ледваме конкретна външна цел, но и поради психологи­ческото надмощие, което получаваме от това. Затова се наблюдават толкова много съвсем ирационални конф­ликти в света, както между отделните хора, така и меж­ду народите.

- В моята област вече се приема, че целият този проб­лем стига до общественото съзнание. Хората започват да разбират до каква голяма степен се манипулират вза­имно и вследствие на това започват да подлагат на преоценка своята мотивация. Започват да търсят нови пъти­ща на общуване. Именно тази преоценка според мен е аспект на новия мироглед, за който се говори в Ръкописа. Уил приближи и ние прекъснахме разговора си.

- Готови са да ни сервират - каза той.

Бързо се спуснахме по пътеката и влязохме в призем­ния етаж на къщата, където живееше семейството. Минахме през всекидневната, за да отидем в трапезарията. На масата имаше топло задушено, зеленчуци и салата.

- Моля, разполагайте се - подканяше ни собствени­кът на английски, придърпваше столове и се суетеше наоколо. Зад него бе застанала една по-възрастна жена, очевидно съпругата му, и момиче на около петнайсет години.

Докато сядаше, Уил без да иска бутна вилицата с ръка. Тя шумно падна на пода. Мъжът отправи поглед към жената, която рязко се обърна към момичето, задето още не е изтичало да донесе нова вилица. Момичето изтича до другата стая и се върна с вилица в ръка, после внимателно я подаде на Уил. Стоеше с приведен гръб и ръката й леко потреперваше. Аз хвърлих поглед на Рино през масата.

- Да ви е сладко - каза мъжът и ми поднесе едно от ястията. През по-голямата част от вечерята Рино и Уил си говореха за академичния живот, за трудностите на преподаването и издаването. Съдържателят беше напус­нал стаята, но жената продължаваше да стои на входа.

После жената и дъщеря й започнаха да поднасят пирога и младото момиче блъсна с рамо чашата ми и разля водата на масата пред мене. Възрастната жена се спусна разярена, закрещя й нещо на испански и я заб­лъска пред себе си.

- Много съжалявам - заизвинява се тя, докато бър­шеше водата. - Това момиче е съвсем непохватно.

Младото момиче избухна и запрати останалия пи-рог срещу жената, не успя да я улучи и насред масата се разпръска пирог и счупен порцелан точно в момента, когато съдържателят се върна.

Възрастният мъж се развика и момичето побягна от стаята.

- Много се извинявам - каза мъжът и се спусна към масата.

- Няма нищо - казах аз. - Не бъдете толкова строги към момичето.

Уил вече бе станал и броеше сметката. Бързо напуснахме. Рино мълчеше, но когато излязохме, заговори.

- Видя ли това момиче? - погледна ме той. - Тя е класически пример за психологическо насилие. В сво­ите крайни форми човешката потребност от власт води до това. Този мъж и жена му са подчинили напълно момичето. Видя ли я колко е нервна и прегърбена?

- Да. Но изглежда й е стигнало до гуша.

- Това е така. Родителите й не й дават мира. И от нейна гледна точка тя няма друг избор, освен да отреагира със същото насилие. Това е единственият начин на самозащита. За жалост, когато порасте, поради тази ран­на травма, тя ще се стреми да упражнява власт и да под­чинява останалите по същия начин. Това ще се вкорени дълбоко в нея и ще я направи също толкова властолюбива, колкото са нейните родители сега, особено по отноше­ние на хора, които са уязвими, например деца.

- Всъщност същата тази травма са получили нейни­те родители преди нея. Сега те имат нужда да властват, защото техните родители са властвали над тях самите. Така психологическото насилие се предава от поколе­ние на поколение.

Рино изведнъж спря.

- Трябва да си извадя спалния чувал от колата - ка­за той. - Само за минутка.

Кимнах и двамата с Уил продължихме към палатките.

- Дълго разговаряхте с Рино - забеляза Уил.

- Да, вярно е - отвърнах аз. Той се усмихна.

- Повече говори Рино. Докато ти слушаш и отговаряш само на конкретни въпроси, без да казваш нищо особено.

- Онова, което той говори, е интересно - заоправдавах се аз.

Уил не се впечатли от оправданието ми.

- Забеляза ли как се предаваше енергията между члено­вете на това семейство? Мъжът и жената всмукваха енерги­ята на детето, докато го оставиха направо омаломощено.

- Съвсем изумих, че трябва да наблюдавам потока на енергиите - казах аз.

- А не мислиш ли, че за Рино такова наблюдение би било интересно? Защо според теб сме го срещнали?

- Не зная.

- Не допускаш ли, че това би трябвало да има няка­къв смисъл? Караме си надолу по пътя и изведнъж ти забелязваш човек, приличащ на някогашен твой приятел. Запознаваме се с него и се оказва, че той също търси Ръкописа. Това не ти ли се струва повече от случайност?

-Да.

- Да, сигурно е така. Какво ли трябва да му кажа според теб?

Уил ме погледна отново с присъщата си сърдечност.

- Истината - каза той.

Още преди да мога да кажа нещо повече, към нас по пътеката се зададе Рино.

- Взех и джобното фенерче. По-късно може да ни потрябва - каза той.

Едва сега забелязах, че се здрачава и погледнах на запад. Слънцето се беше скрило, но небето бе все още яр­ко оранжево. Малкото облаци имаха по-тъмночервеникав оттенък. За миг ми се стори, че виждам белезникава свет­лина край околните растения, но видението бързо изчезна.

- Красив залез - казах аз и едва тогава забелязах, че Уил се бе скрил в палатката си, а Рино издърпваше спал­ния чувал от калъфката.

- Да, красив е - разсеяно каза Рино, без да погледне. Приближих се до него. Той вдигна очи и попита:

- Не успях да разбера - кои от откровенията си чел?

- Първите две ми бяха разказани - отвърнах аз. -Но предишните два дни бяхме в центъра Висиенте, близо до Сатипо. Там една жена, която се занимаваше с някакви проучвания, ми даде Третото откровение. То е особено интересно. Очите му светнаха.

- Носиш ли го със себе си?

- Да. Искаш ли да го видиш?

Той подскочи от радост и взе Ръкописа в палатката си да го чете. Аз намерих малко кибрит и стари вестни­ци и запалих огъня. Когато той се разгоря, Уил изпълзя от палатката си.

- Къде е Рино? - попита той.

- Чете превода, който ми даде Сара - отвърнах аз.

Уил приближи и се разположи на един заоблен пън, поставен близо до огъня. Седнах до него. Вече се спус­каше мрак и нищо не се виждаше освен голите очерта­ния на дърветата вляво, бледите светлини на странноп­риемницата зад нас и мъждивото блещукане откъм па­латката на Рино. Нощните звуци, някои от които не бях чувал преди, оживяваха гората.

След трийсетина минути Рино излезе от палатката си с фенерче в ръка. Приближи се и седна вляво до мен. Уил се прозяваше.

- Това откровение е поразително - каза Рино. - Дали наистина е възможно човек да види тези енергийни полета?

Разказах му накратко за своите преживявания, като започнах с нашето пристигане и продължих, докато стиг­нах до момента, когато сам видях енергийните полета.

Известно време Рино остана мълчалив, после попита:

- Значи наистина са били провеждани експерименти, при които се предава енергия на растенията и тя оказва влияние върху техния растеж?

- И върху хранителните им качества също - добавих аз.

- Но в това откровение се съдържа и още нещо -отбеляза той, сякаш говореше на себе си. - Третото отк­ровение показва, че цялата енергия във вселената е един­на и ние можем да въздействаме фактически не само върху растенията, но и върху всичко останало, в зависимост от начина, по който използваме енергията, която ни принадлежи, поне доколкото тя е в наша власт - той замълча за момент. - Интересно какво въздействие оказ­ва нашата енергия върху останалите хора? Уил ме погледна и се усмихна.

- Ще ти разкажа какво наблюдавах - казах аз. - Бях свидетел на един спор между двама души и наистина техните енергии се държаха доста странно.

Рино пак си намести очилата.

- Разкажи ми за това.

В този момент Уил се изправи.

- Трябва да ида да си почина. Денят бе уморителен за мен.

Пожелахме си лека нощ и Уил си влезе в палатката, а аз разказах на Рино, колкото можах по-добре, за спора между Сара и учения и за взаимодействието на техните енергийни полета.

- Почакай малко - каза Рино. - Значи ти твърдиш, че си видял как докато са спорили, енергийните им полета са се сблъскали и всяко едно се е опитвало да засмуче другото?

- Точно така - потвърдих аз. Той остана замислен за момент.

- Това трябва да се анализира подробно. Имаме два­ма души, които спорят за това кой е прав по отношение на една ситуация и всеки иска да вземе връх над другия, дори ако трябва да подрани самочувствието му и напра­во да го обиди.

И внезапно той вдигна очи.

- Да, това обяснява всичко!

- Какво имаш предвид? - попитах аз.

- Ако последователно се наблюдава този преход на енергията, ще може да се види какво става между хората, когато те си съперничат, спорят и си причиняват зло. Когато упражняваме власт над останалите, ние се сдо­биваме с тяхната енергия. Изпълваме се с енергия за сметка на другите и именно това ни мотивира. Слушай, аз трябва да се науча да виждам тези енергийни полета. Къде е този център Висиенте? Как да стигна дотам?

Казах му къде приблизително се намира, но че трябва да попита Уил по-подробно за посоката.

- Да. Още утре ще го попитам - каза той разпалено. - А сега трябва малко да поспя. Иска ми се да тръгна колкото се може по-рано.

Каза ми „лека нощ" и се пъхна в палатката си. Останах сам със звуците на нощта и прашенето на огъня.

Когато се събудих на другата сутрин, Уил вече бе излязъл от палатката. Наоколо се разнасяше сладостна миризма на гореща каша. Измъкнах се от спалния си чувал и погледнах през процепа на палатката. Уил сто­еше с тиган над огъня. Рино не се виждаше никъде и палатката му я нямаше.

- Къде е Рино? - попитах аз, когато се измъкнах на­вън и приближих до огъня.

- Готов е за тръгване - отвърна Уил. - Занимава се нещо с колата си и се кани да отпътува веднага щом помпата му пристигне.

Уил ми поднесе паница овесена каша и ние седнах­ме на един пън да закусим.

- До късно ли стояхте снощи? - попита Уил.

- Не много - отвърнах аз. - Казах му всичко, което зная.

Точно в този момент откъм пътеката долетя шум. Рино бързо приближаваше към нас.

- Съвсем съм готов - каза той. - Трябва да се сбогуваме.

Побъбрихме една-две минути, след което Рино бър­зо се спусна по пътеката и си тръгна. Ние с Уил се окъ­пахме и избръснахме в банята на съдържателя един след друг, после прибрахме всичките си принадлежности, на­пълнихме колата с бензин и поехме на север.

- На какво разстояние сме от Кула? - попитах аз.

- С малко повече късмет, можем да стигнем до до­вечера - отвърна той и добави: - Е, какво научи от Рино?

Аз го изгледах изпитателно. Явно очакваше да чуе нещо конкретно.

- Не зная - отвърнах аз.

- С какви мисли те остави срещата ви?

- Че хората несъзнателно се стремят към власт и надмощие един над друг, за да се сдобиват по този на­чин с енергия. Те черпят от чуждата енергия, което им дава сили и им влива самочувствие.

Уил гледаше право пред себе си, съсредоточен в пътя. Изглежда внезапно мислите му се бяха отклонили в друга посока.

- Защо питаш? - поисках да зная аз. - За това ли се говори в Четвъртото откровение? Той извърна очи към мен.

- Не само. Ти си наблюдавал енергийния поток меж­ду други хора, но не знаеш какво става с твоята енергия в подобни случаи.

- Е, тогава ти ми кажи какво става! - започвах да губя търпение аз. - Мене ме обвиняваш, че не говоря, а от теб думите трябва да се измъкват като с ченгел. От дни наред се опитвам да разбера нещо повече за Ръкописа, но ти само се опитваш да отклоняваш въпроса.

Той само се разсмя и ми се усмихна.

- Нали се разбрахме? Имам си свои основания да не ти казвам всичко. Едно от откровенията ни разкрива как да си обясним събитията от миналото си. Това означава да си изяс­ним кои сме всъщност и какъв е смисълът на нашето съществуване. Изчаквам да стигнем до това откровение, пре­ди да поговорим за моите преживявания, съгласен ли си?

Усмихнах се на предизвикателния му тон.

- Да, струва ми се.

След това пяла сутрин пътувахме в пълно мълчание. Денят бе озарен от слънце, с ясно небе. Когато се заизкачвахме из планините, понякога ни застигаха гъсти об­лаци и предното стъкло се изпотяваше. Към обяд изка­чихме един хълм, от който се разкриваше великолепна гледка към планините и низините на изток.

- Гладен ли си? - попита Уил,

Кимнах и той извади два хубаво увити сандвича от една торба на задната седалка и докато ми подаваше единия, запита:

- Какво ще кажеш за гледката?

- Красива е.

Той ми се усмихна и така втренчено ме изгледа, сякаш наблюдаваше енергийното ми поле.

- Какво правиш? - попитах аз.

- Просто гледам. Планинските върхове са места с особена сила, те вдъхват енергия на всеки човек. Но ми се струва, че ти имаш особен афинитет към планински­те местности.

Разказах на Уил за дядовата долчинка и планинска­та верига над езерото и как тази гледка ме бе изпълни­ла с енергия и ми бе върнала силите в деня, когато прис­тигна Чарлин.

- Може би си израснал тъкмо по тези места, за да се под­готвиш за нещо, което ти предстои да изпълниш тук сега.

Канех се да го попитам нещо повече за енергията, която вдъхват планините, когато той добави:

- Девствени гори, израснали върху планински склонове, още повече увеличават енергията.

- А тази девствена гора, където отиваме сега, пла­нинска ли е? - попитах аз.

- Погледни сам. Вижда се оттук.

Той посочи на изток. Две планински вериги, успоред­ни една на друга, се очертаваха в далечината на километ­ри оттук, след което се сливаха под У-образна форма. В дефилето между тях се беше разположило малко градче, а там, където двете вериги се срещаха, планината рязко се издигаше в остър каменист връх. Върхът се издигаше мал­ко по-високо от билото, където се намирахме сега, и подножето му бе зелено, сякаш обрасло с буйна растителност.

- А каква е тази зеленина? - попитах аз.

- Да, тя е като Висиенте, само че още по-силна и особена.

- С какво е особена?

- В нея се изявява особено силно смисълът на след­ващото откровение.

- И какво е то? - попитах аз.

Уил запали джипа и свърна назад към пътя.

- Бас държа, че сам ще разбереш - отвърна той. В продължение на час след това никой нищо повече не каза и аз съм заспал. Не след дълго Уил разтърси ръката ми.

- Събуди се - каза той. - Ето ни вече в Кула.

Изправих се на седалката. В дефилето пред нас, където два пътя се срещаха, се намираше малко градче. От двете му страни се издигаха планинските вериги, които бяхме наблю­давали преди. Дърветата по склоновете им изглеждаха ог­ромни като тези във Висиенте и поразително зелени.

- Преди да влезем в града, трябва да те предупредя - каза Уил. - Въпреки енергията на гората, този град е значително по-нецивилизован в сравнение с други об­ласти на Перу. Известен е като място, където Ръкописът може да ти се открие, но последния път, когато бях тук, беше пълен с всякакви меркантилни типове, които не чувстваха енергията и не разбираха откровенията. Интересуваха се само от парите и признанието, които ще получат, ако открият Деветото откровение.

Погледнах към селището. То имаше не повече от четири-пет улици и алеи. Отстрани на двете главни улици, които минаваха през центъра на градчето, но всичко останало бяха тесни пътечки със схлупени къщурки покрай тях. На кръстопътя бяха паркирани десе­тина коли и камионетки явно не от местните.

- Защо ли са толкова пришълците тук? - попитах аз. Той се усмихна някак предизвикателно.

- Защото само тук можеш да се снабдиш с провизии и бензин, преди да се спуснеш навътре в планините.

Той запали джипа и с бавна скорост влезе в града, къде­то спря пред една от по-големите сгради. Не успях да разче­та надписа на испански, но по стоките, изложени на витрината, разбрах, че е магазин за бакалски стоки и железария.

- Почакай ме за минутка - каза Уил. - Ще се отбия да купя някои неща.

Кимнах и Уил изчезна във входа. Озъртах се наоколо. В края на улицата спря една камионетка, от която излязоха няколко души, между които тъмнокоса жена с работно сако. За най-голяма моя изненада, това беше Марджъри. Заедно с един млад двайсетгодишен мъж тя прекоси улицата и се насочи точно насреща ми.

Отворих вратата и излязох.

- Марджъри! - провикнах се аз.

Тя спря да се огледа, видя ме и усмихната се отпра­ви към мен.

- О, здравей.

Младият мъж я дръпна за ръката.

- Робърт ни предупреди да не влизаме в разговор с никого - каза й той съвсем тихо, така че да не го чуя.

- Не се тревожи - отвърна тя. - Познавам този човек. Бъди спокоен.

Младежът ме изгледа подозрително, дръпна се и влезе в магазина. Аз започнах да заеквам и да й обяснявам какво стана между нас в градините, а тя се разсмя и заяви, че Сара всичко й е разказала. Канеше се да спомене още нещо, когато Уил излезе от магазина с продукти в ръка.

Запознах ги и ние поговорихме няколко минути, до­като Уил наместваше продуктите отзад в джипа.

- Имам едно предложение - каза Уил. - Хайде да идем отсреща и да похапнем нещо. Отсреща имаше закусвалня.

- Не би било зле - съгласих се аз.

- Не зная дали ще мога - каза Марджъри. - Мисля, че скоро ще тръгваме.

- Къде отиваш? - попитах аз.

- Връщаме се няколко километра на запад. Ходихме при една група, която се занимава с проучвания на Ръкописа.

- Бихме могли да те върнем след обяда - предложи Уил.

- Благодаря, така може. Уил погледна към мен.

- Трябва да взема още нещо. Вие идете и поръчайте, а аз ще си поръчам като дойда. Няма да се бавя повече от няколко минути.

Ние с Марджъри се съгласихме и изчакахме да ми­нат няколко камиона, за да пресечем улицата. Уил тръг­на в южна посока. Най-ненадейно младият мъж, с кого­то Марджъри бе пристигнала, излезе от магазина и се изпречи пред нас.

- Къде си тръгнала? - хвана я той за ръката.

- Това е мой приятел - отвърна тя. - Ще обядваме и той ще ме докара малко по-късно.

- Знаеш, че не можеш да имаш доверие на никого тук. Робърт няма да хареса това.

- Не се безпокой - каза тя.

- Искам да тръгнеш веднага с мен! Аз го хванах за ръката и го принудих да пусне Марджъри.

- Чу какво ти се каза - заявих аз. Той изведнъж стана плах, отстъпи, обърна се и вле­зе обратно в магазина.

- Да вървим - казах аз.

Прекосихме улицата и влязохме в малката закусвалня. Тя се състоеше само от едно помещение с осем маси, просмукано от миризмата на пушек и мазнина. Избрах една свободна маса вляво. Неколцина от посетителите ни хвър­лиха по един поглед, докато минавахме, след което се вър­наха обратно към заниманията си.

Сервитьорката говореше само испански, но Марджъри знаеше езика добре и поръча за двама ни, след което сър­дечно погледна към мен.

Усмихнах й се.

- Какъв беше онзи тип?

- Това е Кени - отвърна тя. - Не зная какво му стана. Благодаря, че се застъпи за мен.

Тя ме гледаше право в очите и думите й ме напра­виха щастлив.

- Какво те накара да тръгнеш с тези хора? - попитах аз.

- Робърт Йенсен е археолог, формирал е работна група за изследване на Ръкописа и издирване на Деветото откровение. Преди няколко седмици посети Висиенте, после отново се появи преди няколко дни... и аз...

- И ти какво? - попитах.

- Е, имах връзка във Висиенте, с която исках да скъсам. Тогава срещнах Робърт, който беше толкова привлекателен и се занимаваше с толкова интересни неща. Той ме накара да повярвам, че е на път да открие Деветото откровение, което ще даде тласък на нашите изследвания в градините. Увери ме, че откриването на това откровение ще бъде най-вълнуващото нещо, което някога е правил, и ми предложи място в екипа си за няколко месеца, което аз приех...

Тя отново замълча и сведе поглед. Май се чувства­ше неловко да говори за това и аз смених темата.

- Кои от откровенията си чела?

- Само онова, което видях във Висиенте. Робърт има някои от останалите, но според него хората трябва да се отърсят от традиционните си схващания, за да могат да ги разберат. Той казва, че предпочита те да узнаят ос­новните идеи от него.

Сигурно съм смръщил вежди, защото тя добави:

- Това много не ти се нрави, нали?

- Звучи подозрително.

Тя отново се вгледа в мен напрегнато.

- И аз не можех да си го обясня. На връщане би мо­гъл да поговориш с тях и да ми кажеш мнението си.

Сервитьорката донесе поръчката и докато се отдалеча­ваше, влезе Уил. Той бързо приближи до нашата маса.

- Налага се да се срещна с едни хора на километър северно оттук - каза той. - Ще ми отнеме няколко часа. Вземи джипа и закарай Марджъри обратно - той ме стрелна с усмивката си. - Ще се срещнем пак тук.

Мина ми през ума да му обадя за Робърт Йенсен, но се отказах.

- Добре - приех аз.

Той се обърна към Марджъри:

- Приятно ми е, че се запознахме. Съжалявам, че нямам време да си поприказваме.

Тя го погледна с типичната си сдържаност.

- Може би някой друг път. Той кимна, подаде ми ключовете и се отдалечи. Марджъри се хранеше мълчаливо известно време, после каза:

- Този човек изглежда знае какво иска. Откъде го познаваш?

Разказах й най-подробно какво ми се случи при прис­тигането ми в Перу. Тя ме слушаше внимателно. Всъщност толкова внимателно, че аз без да искам разказах цялата история с голяма лекота и предадох драматичните съби­тия и епизоди проникновено и с искрено вживяване. Тя поглъщаше всяка моя дума, беше направо слисана.

- Боже мой, значи ти си в истинска опасност? - въз­кликна тя по време на разказа.

- Мисля, че не - отвърнах аз. - Поне не толкова да­леч от Лима.

Тя продължаваше да ме гледа в очакване, тъй че докато свършихме яденето си, аз й разказах накратко всичко, което ми се случи във Висиенте от момента, ко­гато ние със Сара пристигнахме в градините.

- Там срещнах и теб - казах аз. - И ти побягна.

- О, не е точно така - каза тя. - Просто не те позна­вах и когато видях чувствата ти, си помислих, че е по-добре да си вървя.

- Е, извинявам се, че съм допуснал енергията да ми се изплъзне от контрол - пошегувах се аз. Тя си погледна часовника.

- Струва ми се, че трябва да се връщам. Сигурно ще се тревожат за мен.

Оставих достатъчно пари за сметката и ние изля­зохме и се отправихме към джипа на Уил. Вечерта беше студена и от устата ни излизаше пара. Когато влязохме в колата, тя каза:

- Върни се обратно на север по същия път. Ще ти кажа къде да завиеш.

Кимнах, обърнах колата и се отправих в тази посока.

- Кажи ми нещо повече за имението, където отива­ме - поисках аз,

- Доколкото знам, Робърт го е наел под аренда. Неговата работна група го е използвала дълго време, докато той е про­учвал откровенията. Откакто съм там, всички се занимават само с това да събират хранителни запаси и да поддържат колите. Някои от хората му са направо грубияни.

- Защо те е поканил с него? - попитах аз.

- Каза, че има нужда от човек, който да му помогне да изтълкува последното откровение, когато го открие. Поне така каза във Висиенте. Но тук говори само за хранител­ните доставки и помага да се подготвим за пътуването.

- Къде има намерение да върви?

- Не зная. Никога не отговаря на въпросите ми.

След километър и половина тя ми каза да завия вляво по един тесен, каменлив път. Той се виеше нагоре по склона, след което се спускаше в равна долчинка. Пред нас се по­яви фермерска къща, построена от груби дъски. Зад нея се намираха няколко хамбара и дворни пристройки. Зад огра­дата на пасбището към нас протегнаха муцуни три лами.

Намалих скорост и спрях. Неколцина човека се заовъртаха край колата и зяпаха начумерено. От едната страна на къщата забелязах токов генератор с газово захранване, който леко бръмчеше. После вратата се от­вори и един висок, тъмнокос човек с яко, жилаво телос­ложение се отправи към нас.

- Това е Робърт - каза Марджъри.

- Чудесно - казах аз, все още изпълнен със сили и увереност в себе си.

Излязохме от колата и Йенсен приближи към нас. Той се обърна към Марджъри:

- Разтревожих се за теб. Доколкото разбирам, си се срещнала с приятел.

Аз се представих и той силно стисна ръката ми.

- Аз съм Робърт Йенсен - каза той. - Радвам се, че нищо не ви се е случило. Заповядайте.

Вътре няколко души правеха приготовления за из път. Един носеше палатка и къмпингови пособия към задната част на къщата. Откъм столовата зърнах две перуанки в кухнята да опаковат храна. Йенсен седна на един стол във всекидневната и ни посочи по един стол и на нас.

- Какво означава това, че нищо не ни се е случило? - попитах аз.

Той се приведе напред и направо попита:

- Откога сте по тези места?

- От този следобед.

- Значи не можете да знаете, колко е опасно тук. Изчезват хора. Чували ли сте за Ръкописа, за липсващо­то Девето откровение?

- Да, чувал съм. фактически...

- Тогава трябва да знаете какво става тук - прекъс­на ме той. - Да се търси последното откровение става опасно. С това са се заели някакви тъмни субекти.

- Какви? - попитах аз.

- Хора, които изобщо не се интересуват от археоло­гическата стойност на това откритие. Те просто искат да използват откровенията за лични цели.

Един едър човек^с брада и шкембе прекъсна разго­вора ни и подаде на Йенсен някакъв списък. Те накрат­ко обсъдиха нещо на испански.

Йенсен отново погледна към мен.

- И ти ли си тук, за да търсиш липсващото откровение?

- попита той. - Даваш ли си сметка в какво се замесваш? Почувствах се неловко и ми беше трудно да намеря точния отговор.

- Ами... аз се интересувам от това да разбера нещо повече за целия Ръкопис. Още не съм го опознал достатъчно.

Той целият се изопна на стола си.

- Даваш ли си сметка, че Ръкописът е държавен артефакт и всякакви копия от него са незаконни, освен със специално разрешение?

- Да, но някои учени не искат да приемат такава постановка на въпроса. Според тях правителството це­ли да подтисне новите...

- А на тебе не ти ли се струва, че перуанският народ има правото да контролира собствените си археологи­чески находки? Правителството уведомено ли е за тво­ето пребиваване в тази страна?

Не знаех какво да отговоря - отново стомахът ми се сви от безпокойство.

- Виж, не ме разбирай неправилно - каза той усмихнат.

- Аз подкрепям тази идея. Ако се ползваш с поддръжката на някои научни среди извън страната, просто ми кажи. Но както ми се струва, само се скиташ насам-натам.

- Това донякъде е вярно - отвърнах аз. Забелязах, че Марджъри бе насочила цялото си вни­мание към Йенсен.

-А какво според тебе трябва да прави? - попита тя. Йенсен се изправи с усмивка.

- Може да ти намеря някое място при нас. Имаме нужда от още хора. Там, където отиваме, според мен е относително безопасно. А и ако всичко е наред, ще имаш възможност да се върнеш в родината си. Той се взря отблизо в лицето ми.

- Но трябва да си готов да изпълняваш всичките ми разпореждания през цялото време.

Бегло погледнах Марджъри. Тя все така наблюда­ваше Йенсен. Чувствахме объркан. Мина ми през ума, че предложението на Йенсен не е за изхвърляне. Ако той е в добри отношения с правителството, това може­ше да се окаже единствената ми възможност да се вър­на в Щатите. Ами ако просто съм изпаднал в заблуда и Йенсен е прав, че действам безразсъдно.

- Струва ми се, че трябва да вземеш предвид думите на Робърт - намеси се Марджъри. - Наистина не е безо­пасно да останеш сам.

Разбирах, че може би тя е права, но въпреки всичко имах доверие на Уил по отношение на онова, с което се бяхме заели. Исках да изразя това свое съображение, но не можех да намеря думи. Вече преставах да разсъждавам ясно.

Неочаквано едрият мъжага влезе отново в стаята и отправи поглед към прозореца. Йенсен бързо скочи и погледна нататък. После се обърна към Марджъри и каза както обикновено:

- Някой идва насам. Иди повикай Кени тук, моля те.

Тя кимна с глава и излезе от стаята. През прозореца забелязах светлините на камион. Колата паркира точно пред^оградата на петнайсетина метра оттук.

Йенсен отвори вратата и аз чух да се споменава името ми.

-Кой е пристигнал? - попитах аз. Йенсен строго ме изгледа.

- Мълчи.

- Какво правиш? Върни се обратно вътре. Стори ми се, че близо до генератора някой отново спомена името ми.

- Връщай се веднага вътре! - повтори Иенсен. - Това може да е капан - беше застанал точно пред мене и ми преп­речваше видимостта към камиона. - Влизай веднага вътре!

Почувствах се напълно объркан и уплашен, неспо­собен да взема решение. Тогава силуетът на светлината се приближи и аз успях да го видя очертан зад Иенсен. Чух ясно думите:

- ... Ела, трябва да говоря с тебе! Когато силуетът приближи, съзнанието ми се^ прояс­ни и аз осъзнах, че това е Уил. Втурнах се покрай Иенсен.

- Какво се е случило с теб? - бързо попита Уил. -Трябва да се махаме оттук.

- Но какво ще стане с Марджъри? - попитах аз.

- В момента нищо не можем да направим за нея -каза Уил. - Най-добре е да тръгваме.

Бяхме вече тръгнали, когато Иенсен извика:

- По-добре да стоите тук. Няма да успеете да се измъкнете.

Обърнах поглед назад.

Уил спря и ме погледна, давайки ми възможност да избера дали да остана или да тръгна с него.

- Да вървим - казах аз.

Минахме покрай камиона, с който бе пристигнал Уил, и аз зърнах на предната седалка още двама мъже. Отидохме до камионетката на Уил, той ми поиска клю­човете и отпътувахме с нея. Камионът с приятелите на Уил ни последва.

Уил се обърна към мен и ме изгледа.

- Иенсен твърдеше, че си искал да останеш с него­вата група? Какво се е случило?

- Откъде знаеш името му? - смотолевих аз.

- Стана така, че разбрах всичко за този тип - отвърна Уил. - Той работи за перуанското правителство. Наистина е археолог, но е получил изключителното право да проуч­ва Ръкописа с обещанието, че ще спомогне за пълното му укриване. Само че не му е било позволено да издирва лип­сващото откровение. Явно той е решил да наруши това споразумение. Говори се, че скоро потегля да търси Деветото откровение. Щом разбрах, че Марджъри е с него, реших, че е най-добре да дойда дотук. Той какво ти каза?

- Че ме грози опасност и че трябва да тръгна с него и че той ще ми помогне, ако искам да напусна страната. Уил поклати глава.

- Опитал се е да те подчини на себе си.

- Какво имаш предвид?

- Трябваше да си видиш енергийното поле. То нап­раво беше обсебено от неговото.

- Не разбирам.

- Спомни си спора на Сара с учения във Висиенте... Ако беше станал свидетел на това как единият печели спора и убеждава другия в своята правота, щеше да наблюдаваш как енергията на губещия се влива в тази на печелещия, оставяйки загубилият изтощен, безсилен и объркан - как­то изглеждаше онова перуанско момиче, което видяхме и както ти изглеждаш в момента - допълни той.

- Значи ти наблюдава същото при мене, така ли? -попитах аз.

- Да - отвърна той. - За теб беше невероятно трудно да преодолееш неговата власт над себе си и да се освободиш. Дори за момент си помислих, че няма да успееш.

- Господи! - възкликнах аз. - Този човек е истински дявол.

- Не е точно така - каза Уил. - Може би не си дава ясно сметка какво върши. Смята, че в тази ситуация пра­вото е на негова страна и несъмнено отдавна е разбрал, че за да има истинска власт, трябва да следва определена стратегия. Първоначално се представя за твой приятел, след което открива слабото ти място - в твоя случаи факта, че си в опасност. Неусетно подкопава твоята увереност, че си на прав път, докато започнеш да възприемаш неговата гледна точка. А стане ли това, вече си в ръцете му.

Той ме погледна право в очите.

- Това е само една от многото стратегии, които хората използват, за да черпят от енергията от останалите. За другите начини ще разбереш по-късно, от Шестото откровение.

Слушах го разсеяно, защото мислите ми бяха отправени към Марджъри. Неприятно бе, че се налагаше да я оставя там.

- Не смяташ ли, че трябва да се опитаме да измък­нем Марджъри? - попитах аз.

- Не сега - отвърна той. - Според мен в момента нищо не я застрашава. Утре на тръгване бихме могли да се отбием и да се опитаме да поговорим с нея.

Няколко минути мълчахме, след което Уил попита:

- Вече разбираш какво имах предвид, когато ти казах, че Йенсен не си дава ясна сметка какво върши, нали? Той е като повечето хора. Прави просто онова, което му позволява да се чувства силен.

- Не, струва ми се, че не разбирам съвсем. Уил се замисли.

- При повечето хора този процес е все още не­съзнателен. Единственото, което разбираме, е, че се чув­стваме слаби и властта над другите ни дава сила. Само че не си даваме сметка какво струва на останалите тази наша сила. Ние крадем от тяхната енергия. Мнозина пре­карват целия си живот в непрестанно заграбване на чуж­дата енергия.

Той ме погледна със светнали очи.

- Какво искаш да кажеш?

- Спомни си, когато вие с Марджъри обядвахте в оня ресторант в градчето и аз влязох.

-Да?

- Прекрасно се чувствах - отвърнах аз. - Всички чув­ства и мисли, които споделях, ми се струваха кристално ясни. Изразявах се с лекота. Но какво значи това?

Той се усмихна.

- Понякога е възможно един човек доброволно да ни предостави власт над себе си , като ни предаде енергия, както направи тогава Марджъри по отноше­ние на тебе. Това ни влива сили, но обикновено е нещо нетрайно. Повечето хора - включително и Марджъри -не са достатъчно силни, за да отдават енергия постоянно. Затова и болшинството от връзките се израждат в бор­ба за надмощие. Хората съчетават своята енергия и след това започват да се борят кой от двамата да я владее. Загубилият винаги плаща цената.

Той ненадейно млъкна и ме изгледа.

- Сега разбираш ли Четвъртото откровение? Само помисли над онова, което ти се случи. Първо имаше въз­можност да наблюдаваш протичането на енергия меж­ду хората и да си зададеш въпроса какво означава това. После срещнахме случайно Рино, от когото научи, че психолозите вече се занимават с изследване на причините, поради които хората се стремят да властват един над друг. Ти можа да наблюдаваш всичко това в онова перуанско семейство. Ясно забеляза, че властта над другия дава възможност на властващия да се чувст­ва силен и интелигентен, но това изсмуква жизнената енергия на онези, които са подвластни. Все едно дали си въобразяваме, че правим всичко това за доброто на дру­гия или за доброто на собствените си деца под предлог, че се нуждаят от напътствия. Във всички случаи това нанася вреда. Подир туй ти се натъкна на Йенсен и успя да разбереш как се чувства човек в такива случаи. Видя, че когато някой властва психологически над тебе, той всъщност блокира твоето мислене. В случая с Йенсен ти не загуби някакъв разумен спор. Ти просто нямаше енергия и ясна мисъл, за да спориш въобще. Йенсен изсмукваше цялата ти мисловна енергия. За нещастие пялото развитие на човешката цивилизация е белязано от този вид насилие, често извършвано от иначе добро­намерени хора.

Аз само кимнах с глава. Уил съвсем точно обобща­ваше моя опит.

- Постарай се да разбереш Четвъртото откровение в дълбочина - продължи Уил. - Виж как се съгласува с онова, което вече знаеш. Третото откровение ти показа, че физическият свят е всъщност една всеобхватна сис­тема от енергия. А ето че Четвъртото сочи как хората несъзнателно си съперничат за онази част от енергията, която им е достъпна: енергията, която протича помеж­ду им. Тъкмо това е причината за всички човешки кон­фликти - от дребните семейни и професионални нераз­бирателства до войните между народите. Те са резултат на чувството за несигурност и слабост и нуждата да се открадне нечия чужда енергия за по-добро самочувствие.

- Чакай малко - опитах се да възразя аз. - Има войни, които са били неизбежни, справедливи войни.

- Разбира се - отвърна Уил. - Но единствената при­чина да не може да се избегне един конфликт, това е, че едната от страните заема ирационална позиция, защото има потребност да извлече енергия.

Уил изглежда си спомни нещо. Протегна се към чан­тата си и извади оттам свитък листа, закопчани с кламерче.

- За малко да забравя! - каза той. - Намерих копие на Четвъртото откровение.

Подаде ми копието, без да каже нищо повече, загле­дан в пътя право пред себе си.

Извадих изпод седалката малкото фенерче на Уил и за около двадесетина минути прочетох краткия документ. Да се разбере Четвъртото пророчество, озна­чава да се види човешкия свят като огромно бойно поле, в което се разиграва битка за енергия, тоест за власт.

Но щом веднъж ние, хората, си дадем ясна сметка за същността на нашата борба, продължаваше отк­ровението, ще успеем да преодолеем този конфликт. Ще започнем да се отърсваме от яростната междуличност­на борба за енергия, защото най-сетне ще станем спо­собни да получаваме своята енергия от друг източник.

Погледнах Уил.

- Какъв друг източник? - попитах го аз. Той само се усмихна, но нищо не каза.