Селестинското пророчество Джеймс Редфилд

МЕЖДУЛИЧНОСТНА ЕТИКА

Войникът ме поведе по пътеката към паркинга, къ­дето двамина войника стояха изправени до един военен джип и зяпаха към нас. Когато приближихме и за пог­леднах в джипа, забелязах още някой на една от задните седалки. Но това беше Марджъри! Изглеждаше бледа и притеснена. Преди да срещна погледа й, войникът зад мен ме сграбчи за ръката и ме блъсна на седалката зад нея. Още двама войника се качиха на седалките отпред. Единият седна зад кормилото и бегло погледна към нас преди да запали колата и да поеме на север.

- Говорите ли английски? - обърнах се към войни­ците аз.

Войникът до шофьора, пълничък мъж, ме погледна с празни очи и каза нещо на испански, което не можах да разбера, после безцеремонно извърна глава. Обърнах се към Марджъри.

- Добре ли си? - попитах шепнешком.

-Ами...

- Не се тревожи - прегърнах я аз. Тя вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне, после склони глава на рамото ми. Топла вълна премина по цялото ми тяло.

Цял час колата се друсаше по разровения път. Край нас всичко бе потънало в буйна и гъста растителност. Подир един завой, растителността оредя и пред погледа ни изникна малък градец. От двете страни на пътя се нижеха дървени постройки.

На около стотина метра пред нас бе спрял голям камион. Няколко войника ни дадоха знак да спрем. Зад тях с жълти фарове светеха други коли. Наострих внимание. Спряхме и един от войниците приближи до нас и каза нещо, което не успях да разбера. До мен дос­тигна само думата „бензин". Нашата охрана влезе в раз­говор с другите войници. Мятаха ни по някой поглед. Пушките висяха на раменете им.

Мерна ми се малка уличка, която свърваше вляво. Както зяпах към магазините и входовете, нещо във въз­приятията ми се промени. Най-неочаквано силуетите и цветовете на сградите се откроиха по-отчетливо.

Прошепнах името на Марджъри и почувствах пог­леда й върху себе си, но преди да успее нещо да каже, джипът бе разтърсен от страшна експлозия. Огнен взрив озари всичко пред нас и войниците залегнаха на земята. Пепел и дим скриха всичко от погледа ни.

- Ела след мен! - викнах аз и издърпах Марджъри от колата. Използвахме суматохата, за да побегнем из улицата, която бях току-що съзерцавал. Далеч зад нас долитаха крясъци и стонове. Все още обгърнати от дима, ние бягахме може би петдесетина метра. Внезапно вля­во ми се мерна врата.

- Влизай! - извиках аз. Вратата бе отворена и ние се втурнахме вътре. Облегнах се от вътрешната й страна и здраво я залостих. Тогава се огледах наоколо и зърнах жена на средна възраст, която гледаше към нас. Бяхме се вмъкнали в нейния дом.

Погледнах я, опитвайки се да се усмихна. Тогава забелязах, че жената не беше уплашена или разгневена от това, че двама непознати са нахълтали в дома й след някаква експлозия. Бе почти усмихната и по-скоро с из­раз на любопитство и търпение, сякаш ни беше очаква­ла и сега само искаше да види какво ще направим. На близкия стол седеше четиригодишно хлапе.

- Побързайте! - каза тя на английски. - Сигурно са по петите ви!

Тя ни преведе през всекидневната, която бе почти необзаведена и през един коридор надолу по дървено стълбище до продълговато мазе. Детето вървеше до нея. Минахме през мазето и се изкачихме по друго стълбище, от където се излизаше на улицата.

Жената отключи малката елегантна кола, паркира­на там, и бързо ни покани да влезем. Накара ни да лег­нем на задната седалка, хвърли едно одеяло върху нас и пое вероятно на север. През цялото време мълчах и се подчинявах на инициативата на жената. Прилив на енер­гия изпълни тялото ми, когато си дадох сметка какво всъщност се беше случило. Интуитивната ми представа, че успявам да избягам, се бе осъществила.

Марджъри лежеше до мен с плътно сключени мигли.

- Добре ли си? - попитах я аз шепнешком. Тя вдигна насълзени очи и кимна.

- Вече може да седнете - каза жената след петнайсе­тина минути.

Отметнах одеялото и се огледах наоколо. Май бях­ме на същия път, по който пътувахме преди експлозията, но по на север.

- Коя сте вие? - попитах аз.

Тя се обърна и ме погледна с присъщата си полу-усмивка. Беше стройна, четирийсетгодишна жена с дълга до раменете черна коса.

- Аз съм Карла Диас. А това е дъщеря ми Марета. Детето усмихнато гледаше към нас от мястото до шофьора с големи, любопитни очи. То също имаше . дълга, черна като кехлибар коса. Аз се представих и попитах:

- Как разбрахте, че се нуждаем от помощ? Карла по-широко се усмихна.

- Преследват ви заради Ръкописа, нали?

- Да, но как разбрахте?

- И аз съм запозната с Ръкописа.

- Къде ни водите? - попитах аз.

- Не зная - отвърна тя. - Ще трябва да ми помогнете. Погледнах към Марджъри. Тя не отместваше очи от мен.

- В този момент не зная накъде да вървя - казах аз. - Преди задържането, се опитвах да стигна Икитос.

- Защо искаше да идеш там? - попита тя.

- За да открия един приятел. Той търси Деветото откровение.

- С опасна работа се е заел.

- Да, зная.

- Ние ще те закараме там, нали Марета? Момиченцето се разсмя и отвърна с изисканост, не за годините й:

- Разбира се.

- Каква според теб беше онази експлозия? - попи­тах аз.

- Сигурно камионът е бил дизелов и е пропускал -отвърна тя. - И преди имаше подобен инцидент.

Останах поразен от това колко бързо Карла се ре­ши да ни помогне, затова повторих въпроса си.

- Как разбра, че бягаме от войниците? Тя си пое дълбоко дъх.

- Вчера през селището минаха много военни коли и се отправиха на север. Това е нещо необичайно ме на­веде на спомена как мои приятели бяха задържани пре­ди два месеца. Заедно с тях ние изучавахме Ръкописа. Бяхме единствените в селото, които притежаваха и осем­те откровения. Тогава дойдоха войници и арестуваха при­ятелите ми. Оттогава не съм чувала нищо за тях.

- Вчера докато гледах камионите - продължи тя - си помислих, че военните продължават да издирват ко­пия от Ръкописа и може би други хора, подобно моите приятели ще имат нужда от помощ. Представих си, че бих помогнала на тези хора, ако мога. Разбрах, че тази мисъл в такъв момент не е случайна. Тъй че никак не се изненадах, когато влязохте в къщата ми. Тя млъкна, след което попита:

- Случвало ли ви се е нещо подобно?

- Да - отвърнах аз.

Карла намали скоростта. Бяхме стигнали до кръстопът.

- Мисля, че трябва да свърнем надясно - каза тя. -Ще бъде по-дълго, но по-сигурно.

Карла зави вдясно, а Марета силно се наклони вля­во и здраво се хвана за седалката, за да не падне.. Това я разсмя. Марджъри гледаше момиченцето с възхищение.

- На.колко години е Марета? - попита тя.

Карла малко се притесни, после помоли внимателно:

- Ако обичате, не говорете за нея така, сякаш не е тук. Нали ако беше голяма, щяхте нея да попитате.

- О, простете ми. - каза Марджъри.

- На пет години съм - отвърна гордо Марета,

- Познавате ли Осмото откровение? - попита Карла.

- Не - отвърна Марджъри. - Само Третото съм виждала.

- Аз съм стигнал до Осмото - казах аз. - Нямате ли копие от него?

- Не - отвърна Карла. - Всички копия бяха иззети от военните.

- Дали в Осмото откровение се говори нещо за това как трябва да се отнасяме към децата?

- Да, Разглеждат се бъдещите отношения между хо­рата и много въпроси като например как да предаваме енергия на другите и да не изпадаме в привързаност.

Пак същото предупреждение. Тъкмо щях да попи­там Карла какво означава това, когато се обади Марджъри.

- Кажи ни нещо за Осмото откровение.

- То разглежда как да използваме енергията по нов начин във взаимоотношенията си с хората, но в начало­то се говори за отношението към децата.

- И какво би трябвало да бъде то? - попитах аз.

- Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на де­цата е да им отнемаме постоянно енергия като се опит­ваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, по­ражда у тях властна драма. Това манипулативно от­ношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, не­зависимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се от­насят до тях самите. И не бива да се поема отговор­ност за повече деца, отколкото човек може да обкръ­жи с внимание.

- Значи Ръкописът разглежда всички тези проблеми? - попитах аз.

- Да- отвърна тя. - И въпросът с броя на децата е особено подчертан. Това леко ме смути.

- Защо броят на децата да е толкова важен? Тя бегло ме погледна, както шофираше.

- Защото възрастният може да отдели внимание са­мо на едно дете в даден момент. Ако има твърде много деца спрямо броя на възрастните, възрастните се изто­щават и не могат да им посветят достатъчно енергия. Децата започват да си съперничат за времето на възрастните.

- Братска ревност - уточних аз.

- Да, но в Ръкописа се изтъква, че този проблем е по-важен, отколкото се мисли. Често се възхваляват го­лемите семейства с деца, които растат заедно. Но деца­та имат нужда да опознават света от възрастните, а не от другите деца. В много културни региони децата се събират на групи. Ръкописът казва, че хората трябва пос­тепенно да разберат, че не бива да създават деца, когато няма поне един възрастен, способен да посвети цялото си внимание през цялото време на всяко едно от тях.

- Почакай малко - казах аз. - В много случаи и два­мата родители се налага да работят, за да издържат семейството. Това ги лишава от правото да имат деца.

- Не непременно - отвърна тя. - В Ръкописа се казва, че семейството ще се разширява отвъд родствените връзки. Децата биха могли да получават внимание и от страна на други хора. Не е задължително пялата енер­гия да идва само от родителите. Дори е по-добре да не бъде така. Но който и да се грижи за децата, трябва да им посвещава цялото си внимание.

- Така е - казах аз. - Ти си успяла да постигнеш това. Марета изглежда изключително зряла за възрастта си. Карла се намръщи и каза:

- Не го казвай на мен, кажи го на нея.

- О, да - обърнах се аз към момиченцето. - Ти се държиш .като голяма, Марета.

Тя засрамено погледна встрани, а после отвърна:

- Благодаря.

Карла топло я прегърна и ме погледна гордо.

- От две години насам се опитвах да се отнасям към Марета според духовното ръководство на Ръкописа, на­ли така, Марета?

Детето се усмихна и кимна с глава.

- Винаги съм се опитвала да й посвещавам енергия и да й казвам истината за всяка ситуация на достъпен език. Отнасям се сериозно към детските й въпроси и из­бягвам да й давам измислени отговори, които служат главно за забавление на възрастните.

Усмихнах се.

- Сигурно имаш предвид измислици от рода на „щър­келите носят бебетата" и други подобни?

- Да, но когато са влезли в културата, тези изрази не са така опасни. Децата лесно ги разбират, защото са едни и същи. По-лоши са онези извращения, които въз­растните си позволяват само за да се позабавляват и за­щото истината им се струва твърде сложна, за да я раз­бере едно дете. А това не е вярно. Истината винаги мо­же да се изрази на нивото на детското разбиране. Трябва само да се помисли как.

- Какво казва Ръкописът по този въпрос?

- Казва, че винаги можем да намерим начин да ка­жем на едно дете истината.

Донякъде не можех да приема тази идея. Аз самият обичах да залъгвам децата.

- Нима децата не могат да разберат, когато възрас­тните просто се шегуват? - попитах аз. - Това може да ги направи преждевременно зрели и да ги лиши от ра­достите на детството.

Тя критично ме изгледна.

- Марета блика от радост. Ние се гоним, въргаляме се и играем всякакви детски игри. Разликата е, че кога­то просто фантазираме, тя знае, че фантазираме.

Кимнах с глава. Права беше, разбира се.

- Марета вярва на себе си - продължи Карла - за­щото аз винаги съм откликвала на нейните потребности. Обръщала съм й специално внимание винаги, когато се нуждае. А когато аз не мога, сестра ми, която живее в съседния вход, ме замества. До нея винаги е имало въз­растен човек, който да отговаря на въпросите й. Тя ня­ма нужда да се самоизтъква, защото винаги е получава­ла искрено внимание, винаги е могла и знае, че винаги ще може да разчита на достатъчно енергия и така при нея безболезнено ще може да се осъществи прехода от получаване енергия от възрастните към получаване на енергия от вселената - към което всички се стремим.

Погледнах навън през прозореца. Пътят ни минава­ше през гъста джунгла и, макар да не се виждаше, слън­цето явно клонеше на запад в следобедното небе.

- Дали до довечера ще пристигнем в Икитос? - по­питах аз.

- Не - отвърна Карла. - Но можем да пренощуваме при мои познати.

- Наблизо ли? - попитах аз.

- Да, в дома на един приятел. Служител е по опазва­нето на природата.

- Държавен служител, така ли?

- Част от Амазонка е охранявана зона. Той е местен агент, но има голямо влияние. Казва се Хуан Хинтон. Не се тревожете. Той вярва в Ръкописа, а и властите досега не са го закачали.

Пристигнахме, когато небето беше напълно притъмняло. Джунглата край нас бе оживяла от нощните звуци, въздухът беше задушен. Голямата, добре осветена, дър­вено облицована къща се намираше сред едно сечище сред гъста зеленина. В близост до нея имаше още две големи постройки и няколко джипа. Още една кола, пов­дигната върху дъски се поправяше от двама мъже, ко­ито работеха на изкуствено осветление.

На почукването на Карла се отзова слаб перуанец, скъпо облечен. Той й се усмихна, но когато забеляза нас с Мърджъри, на лицето му се изписа тревога и неудовол­ствие. Говореха на испански. Карла нещо го молеше, но ако се съдеше по израза и интонацията му, той не бе склонен да приеме.

Тогава през открехнатата врата аз зърнах един са­мотен силует в коридора. Приближих и разпознах Джулия. Тя също ме видя и излезе изненадана. Леко до­косна рамото на мъжа и тихо му каза нещо на ухото. Той кимна и сдържано ни покани да влезем. Ние се пред­ставихме и Хинтон ни заведе б кабинета си. Джулия пог­ледна към мене и каза:

- Ето че наистина се срещнахме. Тя носеше кафени­кави панталони с големи джобове и ярко червена фланелка.

- Да, наистина - отвърнах аз.

Един перуанец от прислугата отиде при Хинтон, раз­мени няколко думи с него и двамата се отправиха към друга част на къщата. Джулия се настани на един стол до малка масичка и покани останалите да седнат отсреща на дивана. Марджъри изглеждаше разтревожена и не отместваше поглед от мене. Карла изглежда усети притеснението на Марджъри. Приближи до нея и я хвана за ръката

- Какво според теб означава това? — попита тя.

- Какво означава кое? - отвърнах разсеяно аз.

- Че отново се случи да се срещнем.

- О...не зная.

- Как се запозна с Карла? Накъде сте тръгнали?

- Тя ни спаси. Марджъри и аз бяхме задържани от перуански войници. Избягахме и попаднахме на Карла. Джулия изглеждаше развълнувана.

- Кажи ми как стана това.

Облегнах се и й разказах цялата история, като за­почнах от момента, когато взех камионетката на отец Карл и после всичко за нашето задържане и случайното ни бягство.

- И Карла се съгласи да ви закара в Икитос? - попи­та Джулия.

-Да.

- Искаш ли да отидеш там?

Джулия кимна.

- Да, Себастиан поддържа мисия близо до Икитос. Там изгради своя авторитет, като покръстваше индианците.

- Ами ти? - попитах аз. - Накъде отиваш сега?

Джулия каза, че тя-също търси Деветото откровение, но няма никаква следа. Дошла тук, защото многократно й минавала мисълта за нейния стар приятел Хинтон.

Почти не я слушах. Марджъри и Карла се появиха в хола с чаши чай в ръце и нещо си говореха. Марджъри улови погледа ми, но нищо не каза.

- Тя чела ли е нещо от Ръкописа? - попита Джулия, сочейки с глава към Марджъри.

- Само Третото откровение - казах аз.

- Ако поиска, бихме могли да й помогнем да напус­не Перу.

Обърнах се и я погледнах.

-Но как?

сервираше сам и се настаняваше край масата. Марета изпя песен за благослов и ние прекарахме около час и половина в хранене и приказки. Хинтон се бе освободил от притеснението си и седеше в приятно настроение, ко­ето ни помогна да се отпуснем и ние след напрежението от бягството. Марджъри свободно разговаряше и се смееше. Близо до нея преливах от нежна любов.

След вечеря се върнахме в кабинета на Хинтон, къ­дето бе сервиран карамел и сладък ликьор. Марджъри и аз седнахме на дивана и заразказвахме надълго и ши­роко за своя живот и преживелици. Все по-близки се чувствахме. И като че ли единственият проблем, който се явяваше, бе че тя живееше на западния бряг, а аз на юг. Скоро обаче Марджъри престана да се тревожи от този проблем и започна да се смее от сърце.

- Нетърпелива съм да се върнем в Щатите - каза тя. - Такова удоволствие ще бъде да пътуваме ту натам, ту насам.

Аз се облегнах и я погледнах сериозно.

- Джулия каза, че може да уреди заминаването ти веднага.

- Имаш предвид нашето заминаване навярно? - по­пита тя.

- Не, аз...не мога да замина.

- Но защо? - попита тя. - Та аз не мога да те оставя тук. Нито пък да остана. Направо ще полудея.

- Ще трябва да заминеш без мен. Скоро ще тръгна и аз.

- Не! - каза тя на висок глас. - Не бих могла да по­неса това!

Карла, която влизаше в кабинета, след като бе сло­жила Марета да спи, погледна към нас и се обърна на другата страна. Хинтон и Джулия продължаваха да разговарят, като се правеха, че не са забелязали избух­ването на Марджъри.

- Моля те, нека се върнем у дома - повтаряше Марджъри.

Аз отместих поглед встрани.

- Е, добре! - каза тя. - Остани си тук! Стана и бързо се отправи към спалнята.

Стомахът ме сви от болка, докато гледах Марджъри да се отдалечава. Енергията, с която ме изпълваше нейната близост, се срина и аз изведнъж се почувствах слаб и объркан. Опитах се да се отърся от това. В края на краищата, казах си аз, познаваме се съвсем отскоро. Но от друга страна ми минаваше през ума, че може и да е права, че може би трябваше да се завърна у дома. В края на краищата, каква полза да стоя тук? В родината си бих могъл да съдействам за някаква подкрепа на Ръкописа, при това без да рискувам живота си. Станах и последвах Марджъри към дъното на коридора, но кой знае защо, отново се върнах на мястото си. Не знаех как­во да правя.

- Може ли да поговорим за минутка? - попита Карла най-неочаквано. Беше застанала до дивана, без да я забележа.

- Да, разбира се - отвърнах аз.

Тя седна и се обърна загрижено към мен.

- Без да искам чух какво се случи - каза тя. - Мисля си, че преди да вземеш своето решение, добре е да чуеш какво казва Осмото откровение за привързването към някои хора.

- Да, бих искал да узная това.

- Когато човек поиска да познае себе си и да се вклю­чи съзнателно в еволюционното развитие, случва се да бъде ненадейно спрян от привързаност към друг човек.

- Сигурно имаш пред вид мене и Марджъри?

- - Аз ще ти обясня принципа. А ти сам ще прецениш за себе си.

- Съгласен съм.

- Нека първо ти кажа, че самата аз трудно разбрах тази част на откровението. Сигурно така и нямаше да я разбера, ако не се бях запознала с професор Рино.

- Рино ли?! - възкликнах аз. - Та аз го познавам. Срещнах го, когато изучавах Четвъртото откровение.

- А ние се запознахме, когато и двамата бяхме стиг­нали до Осмото откровение. Той остана у нас няколко дни.

Кимнах учуден.

- Той ми обясни как привързването според Ръкописа води до междуличностна борба в интимните връзки меж­ду хората - продължи Карла. - Винаги е било удивител­но как така любовното блаженство и вълнение изведнъж преминава в конфликт. Сега знаем защо. Това ста­ва в резултат на взаимното преливане на енергия между двамата. Когато двама души се влюбят, в началото те несъзнателно си отдават енергия и започват да се чувс­тват вдъхновени и жизнерадостни. Това е невероятното въодушевление, което наричаме „влюбване". За съжаление, когато човек очаква прилив на енергия от страна на друг човек, той се откъсва от енергията на вселената. Но често другият няма достатъчно енергия, за да я отдава постоянно. Тогава се появява борба за енергия, в резултат на което и двамата изпадат в позна­тите си властни драми с цел да черпят от енергията на другия. В този момент връзката деградира до обикнове­на борба за надмощие.

Тя се подвоуми за момент, сякаш не беше сигурна дали разбирам, след което добави:

- Според Рино нашата склонност към подобен тип привързване има психологическо обяснение, което ве­роятно би ти помогнало да разбереш нещата по-добре.

Отново кимнах да продължи.

- Проблемът според Рино се крие в нашето ранно семейство. Борбата за енергия не ни е позволила да за­вършим един съществен психологически процес - да ин­тегрираме в себе си обратната страна на нашия пол.

- Каква страна?

- В моя случай - поясни тя - аз не съм успяла да интегрирам моята мъжка страна. В твоя случаи ти не си успял да интегрираш твоята женска страна. Ние се при­вързваме към човек от другия пол, защото имаме пот­ребност от противоположната полова енергия. Разбираш ли, мистичната енергия, която можем да отключим ка­то наш вътрешен източник е едновременно мъжка и женска. Тя може да ни стане достъпна, но в началото трябва да бъдем много предпазливи. Ако преждевремен­но се свържем с човек, от когото да черпим нашата мъжка, респективно женска енергия, блокираме прито­ка си на енергия от вселената.

Казах, че не разбирам.

- Помисли как би трябвало да се осъществи интег­рацията на мъжката и женската страна у детето в едно идеално семейство и тогава сигурно ще разбереш какво имам предвид - поясни тя. - Детето първоначално по­лучава енергия от възрастните. Обикновено на него му е по-лесно да се идентифицира и да получава енергия от родителя от същия пол. По-трудно е да получава енер­гия от другия родител, поради различието на половете. Да вземем за пример едно момиченце. То се опитва да интегрира в себе си мъжката си страна, което го прави изключително привързано към баща му. Момиченцето желае баща му изцяло да му принадлежи. В Ръкописа се обяснява, че това се дължи на нуждата й от мъжка енергия, която да допълни нейната женска природа. Тази мъжка енергия й помага да се чувства уверена в себе си и цялостна. Но тя неоснователно мисли, че може да се чувства така само ако непрестанно е край баща си. Тя чувства, че тази енергия й принадлежи и трябва да раз­полага с нея както желае, поради което се стреми да обсеби баща си. Вярва, че той е съвършен и незаменим и е длъжен да удовлетвори всяка нейна прищявка. В ед­но по-несъвършено семейство това създава борба за над­мощие между момиченцето и бащата. Драмите се формират, когато тя се научи да се налага и да манипу­лира баща си, за да получава енергията, която желае. В идеалното семейство обаче бащата не би се поддал на тази борба за енергия. Той ще продължи да се отнася честно към нея и да й отдава безусловно достатъчно енергия, дори ако не прави всичко, което тя иска от него. Тук е важно да се знае, че в идеалния случай, бащата ще си остане открит и готов за общуване. Тя го смята за идеален и незаменим, но ако той честно й обясни кой е, с какво се занимава и защо, момиченцето може да ин­тегрира неговия специфичен стил и способности и ще преодолее нереалистичното си отношение към баща си. Накрая ще започне да гледа на него просто като на човек, с неговите способности и недостатъци. Когато се осъ­ществи такова реално отношение, детето лесно ще се научи да черпи мъжката си енергия не от бащата, а от всеобщата енергия, съществуваща във вселената.