Семинар по рехабилитация в Кемниц Глава трета ориентиране и мобилност подготовка на инструктори по мобилност състояние и проблеми

ОПИТИ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ

1. 
   Житейски критерии за слепота……………………………………11
   
2. 
   Загуба на зрение, самооценка, психологическа подкрепа……….19
   
3. 
   Слепите в огледалото на другите………………………………….27
   
4. 
   Психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи…………………………………………………………….36
   
5. 
   За социалните дистанции към слепите…………………………....41
   

ОСНОВНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ

1. 
   Елементарна рехабилитация на късноослепели лица с интелектуални професии………………………………………….55
   
2. 
   Кратковременни рехабилитационни курсове в интернатни условия за хора с нарушено зрение от третата възраст…………70
   
3. 
   Взаимодействие на ЦЕРК – Пловдив с държавни и други организации и институции………………………………………..78
   
4. 
   Международен семинар по рехабилитация в Кемниц…………..86
   

ОРИЕНТИРАНЕ И МОБИЛНОСТ

1. 
   Подготовка на инструктори по мобилност – състояние и проблеми……………………………………………………………92
   
2. 
   Физически бариери за слепи и слабовиждащи в околната среда……………………………………………………………….100
   
3. 
   Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун…………...110
   
4. 
   И слепите ходят по земята……………………………………….118
   
5. 
   И у нас кучета-водачи……………………………………………127
   
6. 
   Четвърт век „Когато сте с хора без зрение”…………………….132
   
7. 
   15 октомври – международен ден на белия бастун…………….137
   

ПРОФЕСИОНАЛНА ПОДГОТОВКА

1. 
   Българският опит при обучението на хората с нарушено зрение в традиционни занаяти……………………………………………..140
   
2. 
   Професионалното обучение на късноослепелите в България…154
   
3. 
   Професионална подготовка на училището за слепи в Скопие...171
   

ПРОФЕСИОНАЛНО-БИОГРАФИЧНА СПРАВКА НА АВТОРА……...175

ATTEMPS FOR PSYCHOLOGICAL RESEARCHES

1. 
   Life standards for blindness
   
2. 
   Loss of vision, self-valuation, psychological support
   
3. 
   Blinds in the mirror of others
   
4. 
   Mental barriers at direct communication between blind and seeing persons
   
5. 
   Social distance to the blind people
   

BASIC REHABILITATION

1. 
   Elementary rehabilitation of people with late loss of sight with intellectual professions
   
2. 
   Short rehabilitation courses in boarding-school conditions for people with poor vision at third age
   
3. 
   Interaction of the Center for basic rehabilitation with state and other organizations and institutions
   
4. 
   International seminar for basic rehabilitation in Cemnitz
   

ORIENTATION AND MOBILITY

1. 
   Training of mobility instructors – conditions and problems
   
2. 
   Physical barriers for blind and hardly seeing people in surrounding area
   
3. 
   One more time for advantages of long white cane
   
4. 
   Blind people also walk on ground
   
5. 
   Guide-dogs in our country also
   
6. 
   Quarter of a centure “When you are with blind people”
   
7. 
   15^th October – an international day of the white cane
   

PROFESSIONAL PREPARATION

1. 
   Bulgarian experience at training of people with poor vision in traditional crafts
   
2. 
   Professional training of people with late loss of sight in Bulgaria
   
3. 
   Professionla preparation of the school for blind in Scopie
   

BIOGRAPHIC REFERENCE ABOUT THE AUTHOR

Почти 21 години съм работил в областта на рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Около 7 години като експерт в Централното управление на Съюза на слепите в България и 14 години като директор на Националния център за рехабилитация на слепи.

Март, 2006 От автора

Б.А. – Бележка на автора

БЧК – Български червен кръст

ВМИ –Висш медицински институт

ДБС – Дружество на българските слепи
ДИС – Държавен институт за слепи
ДП – Държавно предприятие

ДПСБ – Дружество за покровителстване на слепите в България

ГДР – Германска демократична република

ГФР – Германска федерална република

ИБ – Изпълнително Бюро

МТСГ – Минестерство на труда и социалните грижи

ОРК – Окръжна ревизионна комисия

ПП – Производствено предприятие

РС – Районен съвет

ССБ – Съюз на слепите в България

ТПКИ – Трудова-производителна кооперация на инвалидите

УС – Управителен съвет
ЦУ – Централно управление

ЦЕРК – Център за елементарна рехабилитация на късноослепели

ЦРППС – Център за рехабилитация и професионална подготовка на слепи

ЦС – Централен съвет

Много слепи хора, а може би всички, са срещали затруднения при непосредственото си общуване с виждащи хора, а вероятно и проблемите на виждащите лица при контактите им със слепи са не по-малки. Какви са тези бариери, които понякога дистанцират виждащите от слепите? От какво се детерминират?

Тежките зрителни увреждания затрудняват не само познавателната дейност, но и създават сериозни проблеми в сферата на непосредственото общуване с другите, виждащите хора. Разстройва се взаимодействието а личността не толкова в материалната, колкото в социалната среда, както, сочат автори като Т. Маркович, А. Литвак, К. фон Курт.
В тази наша разработка ще се опитаме да представим само някое, според нас, по-често срещани психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи хора, и то от наша гледна точка. Възможно е, някои от твърденията ни да не бъдат съвсем точни и много основателно да бъдат поставени от Вас под силно съмнение. Възможно е и може би нормално да отключат у вас също пориви и вие да си кажете тежката дума по тази почти необсъждана писмено в България проблематика. Между другото, тази тема е любима за много невиждащи хора и устно тя твърде често е предмет на доста емоционални дискусии – най-вече в затворените им общества като сдружения, производствино-жилищни комплекси, клубове по интереси и други.
2. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ СЛЕПИТЕ

Ослепелият е застрашен преди всичко не от това, че няма да вижда, а от отношението към него като към „нещастен”, „безпомощен”, „непълноценен” индивид (Попович, 1986). Слепите деца, едва когато пораснат, започват да разбират, че не са като виждащите и то по особеното отношение към тях. Следователно от голямо значение е не толкова самата загуба на зрението, колкото отношението на околните към невиждащия. В резултат на това отношение у слепите се формира повече или по-малко изразен комплекс за малоценност. Социално-психологическите изследвания доказват, че ниската и отрицателна самооценка, силно стеснява ветрилото на социалните контакти. Индивиди, обладани от съзнанието за непълноценност, са с понижена комуникабилност. Те са необщителни, затворени в себе си. Очакването, че ще ги приемат като „хора трето качество", стопира тяхната инициатива при социалните контакти, затруднява както установяването, така и поддържането им.

Сред някои слепи са разпространени неадекватни отрицателни нагласи към виждащите, като: "Виждащите ни подценяват.", "С виждащи човек трудно се разбира" и дори такива: "Виждащите не ни смятат за хора!”, „Зрящите гледат само да ни използват..." Подобни нагласи представляват също една сериозна психична бариера при общуването.

Неуспешните опити за общуване с виждащи формират у слепите нагласа за избягване на контакта с тях и предпочитания към общуване с другари по съдба. Такива нагласи, както е известно от специалната литература, се наблюдават и при лица с други увреждания. Както пише проф. Л. Литвак: "Нагласата за избягване е следствие не на увреждането, а на съзнанието за непълноценност и неадекватните нагласи на виждащите хора към инвалидите по зрение".

Нагласата за "избягване на виждащите" може да бъде формирана от липсата на адекватни умения и навици за общуване с тях, която е резултат от удовлетворяване на потребността от общуване единствено или предимно в рамките на тифлосоциума (Литвак, 1982) – детска градина за невиждащи, училище за деца с нарушено зрение, предприятие за слепи и т.п.

При непосредственото общуване сляп-сляп не играят никаква роля или са без значение някои невербални изразни комуникативни елементи като мимика, изражение на очите, жест и др. Поради това, когато такива лица общуват с виждащите, те се сблъскват със сериозни трудности.

Нагласите у някои зрително затруднени да афишират своето увреждане с цел постигането на предимства и облаги също отблъсква виждащите. Позицията "Аз съм сляп, съжалявайте ме, помагайте ми" и, което е още по-лошо – "Аз съм сляп, на мен всичко ми е позволено, на мен всичко ми е простено", прекалените изисквания за предимства и привилегии, за материални облаги, са в рязко противоречие със стремежа на слепите да бъдат третирани като равноправни и пълноценни членове на обществото.

Смята се, че и някои личностни черти пречат на контакта слепи-виждащи. Някои автори твърдят, и то изглежда не съвсем без основание, /проф. фон Курт, 1982/ че слепите са твърде егоцентрични, честолюбиви, с подчертан стремеж към самоизява, че в емоционалната сфера у слепите също се манифестират някои особености като свръхчувствителност, раздразнителност, дисфоричност, еуфоричност и дори инфантилност. А такива черти и реакции също могат да бъдат бариера при общуването.

Тъй като слепите живеят сред виждащи и се налага да общуват с тях, процесът е двустранен. Нека разгледаме и някои бариери при виждащите, които възпрепятстват общуването им с лица с тежко увредено зрение. Според едно социално-психологическо изследване на Т. Маркович – Югославия, на въпроса: "Как ще се чувствувате при общуване със слепи?" 84% от запитаните отговорили, че биха се чувствували неприятно, ако трябва да общуват по-дълго със сляп човек; за 3% такова общуване би било трудно; 6% не знаят как биха се чувствали. Само за останалите 7% процента общуването със слепи не би било неприятно.

Същият автор с основание твърди, че колкото по-малко се знае за слепите, толкова реакциите към тях са по-отрицателни. В мнозинството си виждащите смятат, че слепият е съвсем различен от другите, че той не е като останалите хора.

От какво се детерминират психичните бариери у виждащите?

На първо място това е липсата на навик за контакт със слепи. Има хора, които през целия си живот не са се срещали със сляп човек. Несправедливо е, когато слепите се сърдят, че виждащият не бил тактичен – не може всички да знаят как да се държат с тях. Обществото като цяло може да получи известни знания за непосредствено общуване с невиждащи – чрез печатните и електронни масмедии, но чиста утопия е да се обучи цялото общество как да общува с невиждащи хора (фон Курт, 1982). Зрително затруднените трябва да знаят как да подпомагат виждащите при контактите им с тях.

Неадекватните отрицателни нагласи към слепите са формирани главно от непознаване на тяхната психика, на техните реални възможности, от съществуващите все още анахронични представи за тях като „нещастни”, „неприспособими към живота”, „безпомощни”, „непълноценни хора” и, както пише А. Литвак: "Леко раними, остро преживяващи своето увреждане, слепите не остават безразлични към подобно отношение, което затруднява понататъшните контакти".

Мнозина виждащи при общуване със слепи се притесняват от положението на тяхното тяло и координацията на движенията, мимиката на лицето, израза и вида на очите. Лицата на слепородените са особено безизразни, маскоподобни. Това стъписва виждащия човек. Виждащите хора осъществяват повечето взаимоотношения посредством мимиката и пантомимиката. Всички чувства, почти по правило, най-напред се изясняват с очите и мимиката. Най-често с очите сигнализираме, че желаем да разговаряме с някого фон Курт, 1982). Своите думи придружаваме с мимика и жестикулация и всичко се извършва повече или по-малко подсъзнателно. Поради това, че тези механизми на невербалното общуване са несъзнателни, виждащият ги използва и при общуване със слепи. А тъй като при слепите лица този начин не действа, не функционират и стандартните системи за сигнализация – сиреч затруднява се обратната връзка, виждащият се обърква, обзема го чувство на безпомощност и склонност да интерпретира непостъпващата обратна информация като липса на интерес за общуване или като неразбиране.

Оправдано е твърдението на фон Курт: "Хората изобщо не съзнават доколко слушат с очите си. Едва след като окото даде сигнал, че сме готови да слушаме, ушите започват да слушат". Много малко от слепите съзнават значението на невербалната комуникативна сигнализация в разговора или в момента на установяването на контакта.

Силно стресиращ фактор за хората с нормално зрение са очите на някои слепи – неестествено големи или малки, без ирис или с други козметични дефекти. Ако тези очи на невиждащия не са скрити зад тъмни очила, те наистина могат да се превърнат в един фрустриращ нормалното общуване фактор. За съжаление много често се срещат слепи с козметични дефекти на очите, които отказват да носят тъмни очила, оправдавайки се, че им пречат в пространственото ориентиране, без да осъзнават колко много натоварват отрицателно своите партньори в процеса на общуване.

Нагласата на свръхзависимост, на "вкопчване" на слепия във виждащия човек и превръщането на последния в "бастун" или "куче-водач" предизвиква и разбираемата негова ответна реакция на избягване, дистанциране от слепия "вампир". Или както се казва в поговорката: "Подаваш си само пръста, а той ти налапва цялата ръка".
Лошото и нечисто облекло и недобрата хигиена при някои лица с тежки зрителни увреждания предизвикват у хората с нормално зрение реакция на избягване преките контакти с тях, което се дължи на естествената човешка склонност за избягване на негативни стимули. Вероятно тази лоша хигиена при отделни невиждащи индивиди е причината едно от анкетираните лица на въпроса „Как се чувствате, когато срещнете сляп човек?” да отговори: „Изпитвам погнуса”. Този въпрос се съдържаше в анкетната карта на, посредством която през 1984 година аз провеждах едно дифузно социално-психологическо проучване.

4. КАК ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ТЕЗИ БАРИЕРИ?

Някои виждащи наистина трябва да се научат да контактуват със слепите хора. В тази връзка голяма актуалност добива проблемът за разпространение на брошури с подходящи текстове сред хората с нормално зрение, намиращи се в обкръжението на невиждащи лица. Това биха могли да бъдат техни роднини, приятели, колеги, съседи и пр. Именно при тези лица, които имат по-постоянен и непосредствен контакт със слепите, особено полезна може да бъде брошурата „Когато сте с хора без зрение”. Тази брошура, претърпяла многократни издания, може сериозно да помогне за формирането у тях на съответната тактичност към лицата с тежко увредено зрение, а също и на адекватни умения за общуване с тях.

Но и слепите трябва да се подготвят да говорят непринудено и убедително по тези въпроси при срещите с виждащи хора, да им разясняват особеностите и трудностите на тези контакти. В тази насока полезна форма би било организирането от организациите на ССБ в България на семинари, кръгли маси, където да се разискват и обсъждат някои от гореизложените обективни и субективни фактори, затрудняващи общуването между слепи и виждащи. Особено уместно е някои от темите да бъдат предмет на дискусия в груповите семинари по мобилност и полезни умения. Разбира се, такива разисквания често пъти възникват спонтанно, но рехабилитационните кадри – психолози, учители по ориентиране и мобилност, брайлово ограмотяване, полезни умения и по другите рехабилитационни дисциплини, трябва да станат инициатори на целенасочена дейност в това направление.

В резултат на това ще отпаднат някои от психичните задръжки и дистанции, съществуващи у невиждащите, ще бъдат коригирани известни предубеждения, ще се спомогне за формирането на едно по-правилно самоотношение у тях и по-адекватно поведение сред и с виждащите.

Април 1986, София
ЛИТЕРАТУРА:
1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2

1.1. И ДРУГИ ЗАГУБИ?

Според известният американски изследовател Т. Карол (и той самия също без зрение) слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби – загуби от физически, психичен и социален аспект.
Вероятно поради това същия автор смята, че слепотата е най-сериозния сензорен недостатък (Карол, по Агеев, 1983). Можем да не се съгласим с това доста крайно твърдение на колегата Т. Карол като му възразим, че слепоглухотата е много по тежко сензорно увреждане от слепотата. Въпреки това трябва да признаем, наистина слепотата е едно от най-тежките сензорни увреждания.
Общоприето е, че 80-90 % от информацията за околния свят постъпва посредством зрителния канал. И затова на човека се гледа ката на оптично същество (homo optikus). Поради тази същата причина срещаме напоследък и характеристиката на съвременния homo sapiens като „визуалния човек”. Всичко това детерминира и свръхценностното отношение към зрението въобще.
Без да изпадаме в крайния тифлопесимизъм на американския колега, все пак трябва да заявим че липсата на зрение или неговата силна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност – игрова, комуникативна, учебна, битова, професионална, интимна и други.
1.2. НЕ МОЖЕМ ЛИ БЕЗ ЗРЕНИЕ?

Именно тези реални ограничения и отношението към тях отключват разгръщането у новоослепелите редица депресивни състояния, чийто вербален израз е: „от мен вече човек не става!”, „аз съм един жив труп”, „за какво ли живея?”, „по-добре да бях умрял!!!”. Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица които не виждат смисъл в по-нататъшното си съществуване при новия си жизнен статус.

Самооценката заема основно място сред личностните фак­тори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените условията на живот (Силгиджиян, 1978). Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността, за преустройване и реорганизация на целия й вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации.

В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъпват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Според Т. Карол на обективната самооценка („това, което съм”) на новоослепелия е нанесен съкрушителен удар! Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, така и на евентуалните му лични впечатления и знания за тази категория хора. Загубилият зрение подхожда в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него само онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у него представи /Арънсън, 1984/.

Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна.

Поради негативната самооценка (неприемане на новото "аз") се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабилност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя механизмът за целеполагане, отхвърлят се предишните жизнени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността.

Според нас предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на Аз-образа на новоослепелия, промяната на самооценката от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическата намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем:

2. Изграждане на реален Аз-образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на негативните последи­ци от липсващото или силно увредено зрение.

3. Формиране на идеален Аз-образ („това, което искам да бъда”) като модел за подражание.

4. Реставриране на старата или създаване на адекватна на новия му статус концепция за смисъл на живота.

2. Отношение към самия себе си – степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си (Сотиров, 1988)

2. Арънсън, Е., „Човекът – социално животно”, „Наука и изкуство”, София, 1984

3. Николов, Л., "Мотиви на поведение и социални структури", "Наука и изкуство", София, 1974

4. Обуховски, К., "Психология на човешките стремежи", "Наука и изкуство", София, 1981

5. Ожуг - Радев, М.Е., "Инвалидността - Психологически аспекти", сп. "Философска мисъл", 1986, кн. 4

6. Пилаш, X., „Елементарная реабилитация незрячих”, сп. "Наша жизнь", 1978, кн. 10

7. Силгиджиян, X., "Личността на юношата", "Наука и изкуство", София, 1978

8. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2

Какъв е според вас животът на хората без зрителни възприятия? Защо смятате така? Анкетната карта, използвана при едно мое дифузно социалнопсихологическо изследване, съдържаше и тези два въпроса. Тези въпроси и още няколко взаимствах от сръбския изследовател на тази проблематика Тонче Маркович (Маркович, 1981). Колегата Маркович провежда подобно много интересно изследване, но за съжаление нашата задача в конкретния случай не ни позволява да направим съпоставка на нашите и неговите резултати.

Получиха се най-разнообразни отговори, немалко от които твърде любопитни, често и противоречиви. Мнозинството от анкетираните отговарят: "Труден, много труден." Но защо? "Много тежък – пише юрист, – защото те (слепите) не виждат опасностите, поради това могат да бъдат измамени.". "Тежък – отговаря работещ в МВР, – защото слепият може да се загуби, а също и да предизвика пътнотранспортно произшествие." Студентка определя: "Живот, лишен от красота и светлина." "Мъчителен, защото с тях винаги трябва да има виждащ човек, те никога не са самостоятелни" – казва една работничка. "Ужасен! – възкликва жена, икономистка по професия – защото те не могат да се насладят на красотата на природата". Не липсват и още по-мрачни оценки:

"Ужасен мрак, без цвят и светлина... защото основната информация за околния свят доставят очите" – твърди човек с висше образование. "Непоносим, защото те са лишени от 80% от информацията за околния свят" – доуточнява учител по история. Работничка – шивачка смята живота на слепите за "много беден". Нейна съгражданка обаче, юристка, е на друго мнение: "Животът на слепите е пълноценен, защото липсата на зрение развива останалите сетива." Друга анкетирана убедено твърди: "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." Но становището на една актриса съвсем не съвпада с предходното. "Слепите възприемат живота по-реално – пише тя, – защото за тях липсват недоразумения, породени от виждането. При слепите действуват: разум, мисъл, сетива".

Почти една десета от анкетираните смятат, че животът на хората без зрение е "сив", "скучен", "еднообразен"... защото... "е лишен от положителни емоции," защото "... са обградени от мрак", защото "... не могат да се наслаждават на природата и на много други неща." За живот "мрачен, без красота и светлина" по-често говорят анкетираните жени.

Срещат се и оценки, че животът на невиждащите е "много ограничен", "непълен", "неточен". "Много тежък – смята един строителен работник, – защото слепите нямат представи." Един журналист лаконично обобщава: "Слепите не са като нормалните хора."

Но не всички гледат толкова песимистично на живота на слепите. "Труден, но... интересен" – отговаря 24-годишна девойка. Жена с филологическо образование го смята "по-богат с душевни възприятия, защото техните контакти във всекидневието са с по-силна емоционална окраска". Друга жена – икономистка, определя: "Животът на слепите е емоционално-интуитивен." А една старица намира, че животът на слепите е по-лек от този на виждащите, защото: "Слепите си имат по-малко неприятности с близките, а също и околният свят е по-хубав, защото не го виждат, и хората за тях са по-добри поради липсата на зрение."

Не липсват и оптимистични оценки: "Физиологически по-беден, но душевно по-богат" – отговаря млад журналист; "С по-голяма вътрешна съсредоточеност" – твърди една певица; "Твърде тежък, но посредством много усилия става нормален" – изказва мнение учителка по български език и литература.

Такъв ли е наистина животът на слепите? Кои са причините, обуславящи подобни представи и оценки у виждащите хора?

Както читателите може би си спомнят, някои от цитираните от нас характеристики за живота на слепите съдържаха и оценки за техните познавателни възможности:

– "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност."

– "... много тежък, защото слепите нямат представи."

Анкетната карта съдържаше и следното твърдение: "За слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те...". Допълвайки това твърдение, анкетираните лица разкриваха до голяма степен своята представа за перцептивно-познавателните възможности на незрящите. Най-често те дописваха: ... чуват и усещат; ... чуват и си представят; ... чувстват и напипват; …възприемат чрез осезанието; ... получават от средствата за информация, от околните; ... спомнят си; ... въобразяват си; мислят."

Обикновено виждащите хора редуцират перцептивно-познавателните възможности на слепите само до една сензорна модалност – слуховата или осезателната. Определен превес те дават на слуховата пред осезателната перцепция. Любопитно е, че се пренебрегва другият запазен дистантен рецептор – обонянието, което играе немалка роля при ориентирането на слепите, както в материалната, така и в социалната среда. С него слепият идентифицира различни обекти от действителността, издаващи надпрагов за обонянието мирис, а също и социални обекти – хора (Литвак и Волкова, 1984).

Една значителна част от анкетираните отричат на слепите възможността за непосредствено сетивно познание, твърдейки, че за тях "... обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те си представят...; въобразяват си...; научават от другите хора или от средствата за масова информация". Забравя се, че само зрението е силно увредено или липсва и че обикновено останалите сетивни канали – два дистантни /слухът и обонянието/ и два контактни /осезание и вкус/, са запазени и функционират "под пълна пара", за да "наваксат" липсващата от 70 до 90% визуална информация по "обиколни" пътища (Литвак и Волкова, 1984). Много рядко срещаме отговори като: "... получават чрез останалите запазени сетива". Схващането за човека като оптично същество (HOMO OPTIKUS), на което зрителният канал доставя от 80 до 90% от информацията за околния свят, не допуска успешното компенсиране на зрението, дори за някои от характеристиките на обектите, достъпни за другите прозорци на човешкото същество към света.

От твърдението на много от анкетираните лица, че за слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те "напипват", излиза, че на слепите им липсва не само зрение, а и слух и обоняние. Слепите хора се поставят в по-тежка ситуация дори от тотално слепоглухите лица, при които единственият запазен дистантен рецептор е обонянието. Всичко това може да се смята за резултат от преувеличаване ролята на зрението, или по-точно от подценяване компенсаторните възможности и механизми на човешкия организъм и психика.

Непълна е също, а много често и неточна, информацията на хората с нормално зрение относно трудово-професионалните възможности на невиждащите лица. На въпроса: "Какви професии, упражнявани от слепи са ви известни?" най-често /повечето от половината/ отговарят: "Не зная" или "Зная, че работят, но не ми е известно точно какво".

Срещаме, и то нерядко, отговори като: шивачи, обущари, дърводелци, резбари, столари, машинописци..., а също и: счетоводители, лекари, поети, писатели. Не липсват и свръхоптимистични отговори: "Всичко, както и другите" или "Всякакви професии".

Отговорите като: "четкари, кошничари, производственици в Производствено предприятие "Успех", работници в специализирани ТПК, учители, музиканти, продавачи", са относително малко. Явно е, че обществеността знае много малко за професионалните възможности на слепите хора, въпреки че повече от 3500 членове на Съюза на слепите в България (към 1984 г.) упражняват най-различни професии. Нито едно от анкетираните лица не посочва професията "масажист", макар че повече от седем години (към 1984 г.) десетки хора с нарушено зрение упражняват тази професия. Може би причината е, че повечето от практикуващите тази професия са слабовиждащи лица и хората с нормално зрение не ги възприемат като слепи.

От друга страна професията "машинописец" не е масово упражнявана от слепи, независимо, че завършилите училището за слепи в София придобиват такава квалификация. Знаем само два случая /към 1984 г./, при които завършили училището работят като машинописци. Защо тогава анкетираните лица често я споменават като професия, упражнявана от невиждащи? Надали те имат предвид факта, че в някои страни (ГФР, ГДР и др.) тази професия масово се практикува от слепи. По-вероятно е тази представа да е формирана от обстоятелството, че години наред в Съдебната палата в София работи един сляп човек като просбописец.
4. ОПИТ ЗА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
Естествено е представите, оценките и твърденията на анкетираните лица, подбрани случайно – в голямото си мнозинство те не са имали по-непосредствени и постоянни контакти със слепи – да бъдат непълни, неточни, противоречиви и погрешни. Ниската степен на осведоменост и неадекватни знания при много от анкетираните за живота на слепите, за техните професионални и перцептивно-познавателни възможности според нас се дължат най-вече на:

1. Малобройността на тази категория инвалиди, макар че в нашата страна за слепи се признават както лицата с абсолютна тотална слепота, така и онези, притежаващи практическа слепота, сиреч и лица с остатъчно зрение и частично виждащи. Последните – частично виждащите – много често не се възприемат от хората с нормално зрение като слепи. Прилагайки свои житейски критерии, мнозинството виждащи са склонни да идентифицират като слепи само тотално слепите и слепите с остатъчно зрение. Поради това групата на слепите допълнително намалява и представлява една от най-малките инвалидни общности.

2. Особеностите в начина на живот и работа на българските слепи. Известно е, че значителна част от работещите слепи живеят и се трудят в производствено-жилищни комплекси /своеобразни гета/ на Съюза на слепите в България. Тази принудителна професионална сегрегация на стотици хора с нарушено зрение в немалка степен предполага формирането на донякъде затворени тифлообщества, членовете, на които имат относително малко контакти с виждащи хора. Това е допълнителна пречка за получаването на адекватна информация от хората с нормално зрение за зрително затруднените лица.

3. Недостатъчната пропаганда от средствата за масова информация /преса, радио, телевизия/ за живота и възможностите на слепите, за техните проблеми и постижения. В тази насока изглежда малка инициативност проявяват и органите и организациите на Съюза на слепите в България.

4. Консервативността на доминиращия социален стереотип за слепите, формиран под влиянието на информацията от предишните поколения, художествената литература и представите, преобладаващи в конкретната социална микросреда. Разбира се, социалният стереотип се влияе и от непосредствения личен жизнен опит, макар че неговата интерпретация при отделните индивиди в голяма степен става през призмата на доминиращия социален стереотип, сякаш се търсят основания, аргументи и доказателства в подкрепа на вече функциониращия познавателен модел за даденото явление или обект на базата на стереотипа. Хората подхождат в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у тях представи /Арънсън, 1984/.

При анализ на резултатите от едно дифузно проучване не могат да се правят генерални обобщения и общовалидни изводи. Но данните от това проучване са повод не само за размисъл, а могат да се разглеждат и като един опит за социалнопсихологическа фотография на някои от нагласите на виждащите лица в България към хората без зрение.

Ноември 1984, София


ЛИТЕРАТУРА:

1. Арънсън, Е., "Човекът – социално животно", "Наука и изкуство", София, 1984

2. Волкова, Л., Литвак, А., "Личность и слепота", сп. "Наша жизнь", 1984, кн. З

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп. "Зари", 1981, кн.4

Слепият човек на улицата веднага се познава, защото е с бастун, с който почуква на всеки камък, "опипвайки" по този начин пътя. Той стъпва плахо, но от друга страна другите хора разбират, че е сляп и му правят място да мине. И още нещо – „повечето слепи хора са с почти затворени очи”.

"Когато срещна сляп човек , първото нещо, което ми прави впечатление, е втренченият неподвижен поглед, безизразното лице. След това вече забелязвам опипващите несигурни движения".

Преди шест години (1983) и във връзка с един мой опит за проучване на социалния стереотип за слепите у нас, (Сотиров, 1985), а също и на детерминантите на социалните дистанции към хората без зрение, се наложи да бъде уточнено кои лица с тежко увредено зрение виждащите хора смятат за слепи. Исках да бъда сигурен, кому се приписват физическите и етико-психологически характеристики на сляп човек, към кого се проявяват социалните дистанции, от кого се очаква поведението на сляп човек.

Зададох устно и въпроса: "Този човек сляп ли е?" на 23-ма стажанти от специалността "социален работник", когато при мен влизаха виждащи и невиждащи посетители (1984 г.).

"Слепият човек се движи малко по-сковано, не търси с поглед различни обекти, погледът му е насочен в точка напред или блуждае. Носи бастун /специален/, с който си помага при движението."

"Този тип хора ходят или със специфични тъмни очила, или с широко отворени неподвижни очи със силно свита зеница на окото."

Както читателят вижда, най-често приписваните признаци са: "почукващият бастун", "втораченият, безизразен, блуждаещ, празен поглед"; движенията са: "некоординирани, опипващи, несигурни, сковани"; очите: "затворени или широко отворени със силно свити зеници, безизразни, неподвижни", "този тип хора ходят със специфични тъмни очила"; походката е: "напрегната, скована, почти винаги се движат с придружител"; главата: "обикновено неестествено вдигната, с прикован в една точка поглед."

Вероятно на една част от читателите е известно, че по действащата в нашата страна нормативна уредба /Наредба за работата на ТЕЛК от 1975г. и приложения към нея списък за телесните недъзи – т. 11, при които се дава пожизнено група инвалидност, а също и решение N25/01.02.1965г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ/, слепи са лицата с определена от очна ТЕЛК първа група инвалидност по зрение. А това са хора с острота на зрение от 0.00 до 0.03 и периметър на зрение концентрично стеснен от 5 до 10 градуса от фиксациoнната точка /и то на по-добре виждащото око/. Такива са установените у нас медицински характеристики. В първа група зрителна инвалидност, както се вижда, попадат тотално слепите, сиреч онези които имат зрение 0.00 и инвалиди, чието зрение е редуцирано до перцепция на светлина и броене на пръсти, но и хора, имащи запазено известно полезно зрение от 0.01 до 0.03, с помощта на което се ориентират и придвижват в пространството. Тази група най-често се нарича "частичновиждащи".

При задаване на въпроса: "Този човек сляп ли е?" интервюираните стажанти идентифицираха като слепи само онези лица, които не виждаха подадената ръка, посочения стол, не можеха да насочат погледа си към събеседника, не забелязваха оставения за тях предмет на масата, сиреч хора, които бяха напълно слепи или остатъчното им зрение се свеждаше до перцепция на светлина или най-много до маркиране на контурите на по-едрите предмети.

Оказва се, че анкетираните и интервюирани лица не смятат за слепи една значителна част от хората, които по медицински критерии са слепи /зрителни инвалиди с практическа слепота/. Можем да очакваме, че повечето хора с нормално зрение също не ги приемат като невиждащи. Това е много важно обстоятелство, защото става ясно, че виждащите идентифицират като "слепи" само тотално слепите и тези с остатъчно зрение т.е. много по-малка част от всички зрителни инвалиди с първа група инвалидност.

За широката българска общественост лица, които се ориентират и придвижват сами в пространството без чужда помощ и без бастун, посредством остатъчното си полезно зрение, които следят визуално мимиката и пантомимиката на своя събеседник /гледат го в очите или лицето, виждат подадената ръка и пр./, не са слепи. Членството им в Съюза на слепите в България най-често буди недоумение и на тях се гледа едва ли не като на агравиращи симуланти. Може би едно проучване чрез асоциативния метод на семантичното, поле на думата "слепота" би хвърлило също допълнителна светлина върху житейската представа за физическия облик на слепите, за доуточняване на житейските критерии за явлението "слепота". Интересно би било за читателите може би също да се съпоставят резултатите от нашето изследване с данни, получени от чужди автори (Гоумън, по Попович, 1986). Това сега не е възможно поради ограничения обем на статията.

Както се вижда от досегашното изложение, не само че няма съвпадение между житейските и медицинските критерии за слепотата в България, но напротив – те сериозно се различават, особено като се има предвид, че тотално слепите и слепите с остатъчно зрение са една много малка част от зрителните инвалиди с първа група. Следователно, със значителна увереност можем да считаме, че не само на слабовиждащите /с втора група зрителна инвалидност/, но и на частично виждащите, сиреч дори и на лицата с практическа слепота, не се приписват признаците на "сляп човек" и от тях не се очаква поведение на слепи.

1. „Наредба №36 за Експертиза на трайната нетрудоспособност", "Медицина и физкултура", София, 1995

2. Попович, Д., "Нагласи към слепотата и слепите хора", сп. "3ари", 1986, кн. 1 и 2

3. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2

В учрежденското барче също внимателно избирате масата на която ще седнете. По-далеч от шумните X и Y, но по-близо до A и B, които много харесвате. И в същото това барче ще забележите, виждащите посетители рядко сядат до свои слепи колеги. Но и хората с зрителни увреждания си избират партньоьорите по маса, най-вече от съсъдбениците си.

А. Да посочим по-характерни примери на социални дистанции към невиждащи хора, а също и примери на социлани дистанции, които слепите проявяват към хората с нормално зрение;

Б. Да разкрием най-общо съдържанието на термина „социална дистанция”;

В. Да представим съществуващия проблем;

Г. Да идентифицираме някои от по-често срещаните причини за манифестация на социални дистанции към хората с нарушено зрение;

Д. Да маркираме някои последици от социалните дистанции към слепите хора:

Е. Да покажем значението на рехабилитацията (основна и професионална), осъществявана в Националния център за рехабилитация на слепи, за редуцирането на социалните дистанции към лицата със зрителни увреждания.
3. ТЕРМИНОЛОГИЧНИ УТОЧНЕНИЯ

В лайпцигския речник по психология, съставен от авторски колектив, терминът „дистанция социална” се определя като „мярка за близостта или интимността в междуличностните отношения. Като правило засилващия се контакт води до намаляване на социалната дистанция и поражда симпатия и обратното. С поведението си индивидите регулират желаната от тях степен на социална дистанция, между другото и като изменят пространствената си близост и честотата на визуалния си контакт. При това тенденциите на сближаване и избягване (Аргайл, 1972) се колебаят около една желана от индивида точка на равновесие. Ако вследствие на това се измени близостта, сиреч ако се измени едната променлива, то това се компенсира чрез вариране на другата. Ако се намали например пространственото разстояние между две взаимодействащи си лица, това води до ограничаване контакта с погледи обратното”.

А. „слепият просяк”;

Б. „слепият гений”;

В. „слепият медиум”.

А. Наличието у някои виждащи хора на негативни нагласи към тях – от почти неутралните „те са особени, странни”, „те са съвсем други хора”, до определено негативните „инфантилни, мнителни, недоверчиви”, стигащи до силно негативните „злобни, завистливи, неадекватни”. Така са дописали твърдението „Според мен слепите са...” респондентите от споменатото по-горе анкетно проучване.

1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2

5. Радулов, Вл., „Рехабилитация на зрително затруднените”, Бургас, 1999

6. Речник по психология, „Наука и изкуство”, София, 1989

7. Сотиров, А., „Ние в огледалото на другите”, сп. „Зари”, 1985, кн. 1 и 2

8. Bogardus, Em., “Immigration and Race Attitudes”, Boston, 1928