Семинар по рехабилитация в Кемниц Глава трета ориентиране и мобилност подготовка на инструктори по мобилност състояние и проблеми



страница1/5
Дата03.01.2017
Размер1.55 Mb.
  1   2   3   4   5
АНГЕЛ СОТИРОВ

РЕХАБИЛИТАЦИЯ

НА ХОРАТА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ
СТАТИИ И ДОКЛАДИ

Пловдив 2007
Автор: Ангел Славчев Сотиров

Рецензент: Стефан Данчев

Редактор: Нели Ангелова и Александрина Костова

Коректори: Керанка Милушева и Нели Костадинова

Компютърен дизайн и текстонабор: Петър Петров
Българска

Първо издание

ISBN : 978-954-91391-3-6

Формат: 60/84

Печатни коли 11.5

Тираж: 300
Съдържание:
РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК……………………………………………....5
КЪМ ЧИТАТЕЛЯ………………………………………………………………….7
ПО-ВАЖНИ СЪКРАЩЕНИЯ…………………………………………...............10
Глава първа

ОПИТИ ЗА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ




  1. Житейски критерии за слепота……………………………………11

  2. Загуба на зрение, самооценка, психологическа подкрепа……….19

  3. Слепите в огледалото на другите………………………………….27

  4. Психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи…………………………………………………………….36

  5. За социалните дистанции към слепите…………………………....41


Глава втора

ОСНОВНА РЕХАБИЛИТАЦИЯ




  1. Елементарна рехабилитация на късноослепели лица с интелектуални професии………………………………………….55

  2. Кратковременни рехабилитационни курсове в интернатни условия за хора с нарушено зрение от третата възраст…………70

  3. Взаимодействие на ЦЕРК – Пловдив с държавни и други организации и институции………………………………………..78

  4. Международен семинар по рехабилитация в Кемниц…………..86


Глава трета

ОРИЕНТИРАНЕ И МОБИЛНОСТ




  1. Подготовка на инструктори по мобилност – състояние и проблеми……………………………………………………………92

  2. Физически бариери за слепи и слабовиждащи в околната среда……………………………………………………………….100

  3. Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун…………...110

  4. И слепите ходят по земята……………………………………….118

  5. И у нас кучета-водачи……………………………………………127

  6. Четвърт век „Когато сте с хора без зрение”…………………….132

  7. 15 октомври – международен ден на белия бастун…………….137


Глава четвърта

ПРОФЕСИОНАЛНА ПОДГОТОВКА




  1. Българският опит при обучението на хората с нарушено зрение в традиционни занаяти……………………………………………..140

  2. Професионалното обучение на късноослепелите в България…154

  3. Професионална подготовка на училището за слепи в Скопие...171

ПРОФЕСИОНАЛНО-БИОГРАФИЧНА СПРАВКА НА АВТОРА……...175


ПРОФЕСИОНАЛНО-БИОГРАФИЧНА СПРАВКА НА АВТОРА НА АНЛИЙСКИ ЕЗИК…………………………………………………………177

Contents:

Chapter one

ATTEMPS FOR PSYCHOLOGICAL RESEARCHES




  1. Life standards for blindness

  2. Loss of vision, self-valuation, psychological support

  3. Blinds in the mirror of others

  4. Mental barriers at direct communication between blind and seeing persons

  5. Social distance to the blind people


Chapter two

BASIC REHABILITATION




  1. Elementary rehabilitation of people with late loss of sight with intellectual professions

  2. Short rehabilitation courses in boarding-school conditions for people with poor vision at third age

  3. Interaction of the Center for basic rehabilitation with state and other organizations and institutions

  4. International seminar for basic rehabilitation in Cemnitz


Chapter three

ORIENTATION AND MOBILITY




  1. Training of mobility instructors – conditions and problems

  2. Physical barriers for blind and hardly seeing people in surrounding area

  3. One more time for advantages of long white cane

  4. Blind people also walk on ground

  5. Guide-dogs in our country also

  6. Quarter of a centure “When you are with blind people”

  7. 15th October – an international day of the white cane


Chapter four

PROFESSIONAL PREPARATION




  1. Bulgarian experience at training of people with poor vision in traditional crafts

  2. Professional training of people with late loss of sight in Bulgaria

  3. Professionla preparation of the school for blind in Scopie

BIOGRAPHIC REFERENCE ABOUT THE AUTHOR



КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Почти 21 години съм работил в областта на рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Около 7 години като експерт в Централното управление на Съюза на слепите в България и 14 години като директор на Националния център за рехабилитация на слепи.


През цялото време на моето директорстване в този център съм водил групови сесии с клиентите му по рехабилитационните дисциплини „Социални проблеми на слепотата и слабото зрение” и по „Ориентиране и мобилност”. Тези групови занятия ми осигуряваха възможността да имам постоянен и непосредствен контакт с всички клиенти на заведението, да следя по-отблизо процеса на тяхната рехабилитация. По това време две години бях и хоноруван преподавател в ПУ „П. Хилендарски” по учебната дисциплина „Основи на тифлопедагогиката”.
През този период от професионалния ми живот, както е известно може би на някои читатели, имам редица публикации (около двадесетина) в областта на психологията и рехабилитацията на хората с нарушено зрение. Някои от тях в последствие използвах при съставянето на първата си книга "Слепите в огледалото на другите" (2000), а други – при разработването на "Кучето водач" (2000), на която съм съавтор заедно с колегата Албена Алексиева.
Останаха петнадесетина мои статии и доклади, които са пръснати в различни периодични издания и сборници с доклади от научнопрактически конференции, синпозиуми и други. Някои от визираните текстове имат характеристиките на научнопрактически разработки, други – са с научнопопулярен привкус, а трети – са с публицистичен характер.
Като си въобразявам, че тези текстове може би ще представляват интерес най-вече за хора, които се занимават професионално с рехабилитация и обучение на хора с нарушено зрение, осмелих се да ги събера и подредя в тази неголяма книга, надявайки се, че тя ще бъде полезна не само за тях а също и за хора, свързани по някакъв начин с лица имащи сериозни зрителни проблеми. И накрая изказвам специална благодарност на рецензента – Стефан Данчев за добрите съвети и ценните препоръки, а също и на редактора Нели Ангелова и Александрина Костова и коректорите Керанка Милушева и Нели Костадинова за техния професионализъм и несекваща бдителност, и на всички приятели – за подкрепата им на това мое начинание.

Март, 2006 От автора



По-често използвани съкращения:

Б.А. – Бележка на автора

БЧК – Български червен кръст

ВМИ –Висш медицински институт

ДБС – Дружество на българските слепи
ДИС – Държавен институт за слепи
ДП – Държавно предприятие

ДПСБ – Дружество за покровителстване на слепите в България


ДУП – Държавно-учебно предприятие

ГДР – Германска демократична република

ГФР – Германска федерална република

ИБ – Изпълнително Бюро


ИК – Изпълнителен комитет
ИС – Изпълнителен съвет
НПКСБ – Народнопотребителна кооперация на слепите в България

МТСГ – Минестерство на труда и социалните грижи


НС – Национален съвет
ОК – Окръжен комитет

ОРК – Окръжна ревизионна комисия

ПП – Производствено предприятие

РС – Районен съвет


СП – Стопанско предприятие

ССБ – Съюз на слепите в България


СУПЗ – Социално-учебно професионално заведение

ТПКИ – Трудова-производителна кооперация на инвалидите

УС – Управителен съвет
ЦУ – Централно управление

ЦЕРК – Център за елементарна рехабилитация на късноослепели

ЦРППС – Център за рехабилитация и професионална подготовка на слепи

ЦС – Централен съвет



Глава първа
ОПИТИ ЗА ПСИХИЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ


I. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ
ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ
МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ


1. КАКЪВ Е ПРОБЛЕМЪТ?

Много слепи хора, а може би всички, са срещали затруднения при непосредственото си общуване с виждащи хора, а вероятно и проблемите на виждащите лица при контактите им със слепи са не по-малки. Какви са тези бариери, които понякога дистанцират виждащите от слепите? От какво се детерминират?

Тежките зрителни увреждания затрудняват не само познавателната дейност, но и създават сериозни проблеми в сферата на непосредственото общуване с другите, виждащите хора. Разстройва се взаимодействието а личността не толкова в материалната, колкото в социалната среда, както, сочат автори като Т. Маркович, А. Литвак, К. фон Курт.
В тази наша разработка ще се опитаме да представим само някое, според нас, по-често срещани психични бариери при непосредственото общуване между слепи и виждащи хора, и то от наша гледна точка. Възможно е, някои от твърденията ни да не бъдат съвсем точни и много основателно да бъдат поставени от Вас под силно съмнение. Възможно е и може би нормално да отключат у вас също пориви и вие да си кажете тежката дума по тази почти необсъждана писмено в България проблематика. Между другото, тази тема е любима за много невиждащи хора и устно тя твърде често е предмет на доста емоционални дискусии – най-вече в затворените им общества като сдружения, производствино-жилищни комплекси, клубове по интереси и други.
2. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ СЛЕПИТЕ

Ослепелият е застрашен преди всичко не от това, че няма да вижда, а от отношението към него като към „нещастен”, „безпомощен”, „непълноценен” индивид (Попович, 1986). Слепите деца, едва когато пораснат, започват да разбират, че не са като виждащите и то по особеното отношение към тях. Следователно от голямо значение е не толкова самата загуба на зрението, колкото отношението на околните към невиждащия. В резултат на това отношение у слепите се формира повече или по-малко изразен комплекс за малоценност. Социално-психологическите изследвания доказват, че ниската и отрицателна самооценка, силно стеснява ветрилото на социалните контакти. Индивиди, обладани от съзнанието за непълноценност, са с понижена комуникабилност. Те са необщителни, затворени в себе си. Очакването, че ще ги приемат като „хора трето качество", стопира тяхната инициатива при социалните контакти, затруднява както установяването, така и поддържането им.

Сред някои слепи са разпространени неадекватни отрицателни нагласи към виждащите, като: "Виждащите ни подценяват.", "С виждащи човек трудно се разбира" и дори такива: "Виждащите не ни смятат за хора!”, „Зрящите гледат само да ни използват..." Подобни нагласи представляват също една сериозна психична бариера при общуването.

Неуспешните опити за общуване с виждащи формират у слепите нагласа за избягване на контакта с тях и предпочитания към общуване с другари по съдба. Такива нагласи, както е известно от специалната литература, се наблюдават и при лица с други увреждания. Както пише проф. Л. Литвак: "Нагласата за избягване е следствие не на увреждането, а на съзнанието за непълноценност и неадекватните нагласи на виждащите хора към инвалидите по зрение".

Нагласата за "избягване на виждащите" може да бъде формирана от липсата на адекватни умения и навици за общуване с тях, която е резултат от удовлетворяване на потребността от общуване единствено или предимно в рамките на тифлосоциума (Литвак, 1982) – детска градина за невиждащи, училище за деца с нарушено зрение, предприятие за слепи и т.п.

При непосредственото общуване сляп-сляп не играят никаква роля или са без значение някои невербални изразни комуникативни елементи като мимика, изражение на очите, жест и др. Поради това, когато такива лица общуват с виждащите, те се сблъскват със сериозни трудности.

Нагласите у някои зрително затруднени да афишират своето увреждане с цел постигането на предимства и облаги също отблъсква виждащите. Позицията "Аз съм сляп, съжалявайте ме, помагайте ми" и, което е още по-лошо – "Аз съм сляп, на мен всичко ми е позволено, на мен всичко ми е простено", прекалените изисквания за предимства и привилегии, за материални облаги, са в рязко противоречие със стремежа на слепите да бъдат третирани като равноправни и пълноценни членове на обществото.

Смята се, че и някои личностни черти пречат на контакта слепи-виждащи. Някои автори твърдят, и то изглежда не съвсем без основание, /проф. фон Курт, 1982/ че слепите са твърде егоцентрични, честолюбиви, с подчертан стремеж към самоизява, че в емоционалната сфера у слепите също се манифестират някои особености като свръхчувствителност, раздразнителност, дисфоричност, еуфоричност и дори инфантилност. А такива черти и реакции също могат да бъдат бариера при общуването.



3. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ ВИЖДАЩИТЕ

Тъй като слепите живеят сред виждащи и се налага да общуват с тях, процесът е двустранен. Нека разгледаме и някои бариери при виждащите, които възпрепятстват общуването им с лица с тежко увредено зрение. Според едно социално-психологическо изследване на Т. Маркович – Югославия, на въпроса: "Как ще се чувствувате при общуване със слепи?" 84% от запитаните отговорили, че биха се чувствували неприятно, ако трябва да общуват по-дълго със сляп човек; за 3% такова общуване би било трудно; 6% не знаят как биха се чувствали. Само за останалите 7% процента общуването със слепи не би било неприятно.

Същият автор с основание твърди, че колкото по-малко се знае за слепите, толкова реакциите към тях са по-отрицателни. В мнозинството си виждащите смятат, че слепият е съвсем различен от другите, че той не е като останалите хора.

От какво се детерминират психичните бариери у виждащите?

На първо място това е липсата на навик за контакт със слепи. Има хора, които през целия си живот не са се срещали със сляп човек. Несправедливо е, когато слепите се сърдят, че виждащият не бил тактичен – не може всички да знаят как да се държат с тях. Обществото като цяло може да получи известни знания за непосредствено общуване с невиждащи – чрез печатните и електронни масмедии, но чиста утопия е да се обучи цялото общество как да общува с невиждащи хора (фон Курт, 1982). Зрително затруднените трябва да знаят как да подпомагат виждащите при контактите им с тях.

Неадекватните отрицателни нагласи към слепите са формирани главно от непознаване на тяхната психика, на техните реални възможности, от съществуващите все още анахронични представи за тях като „нещастни”, „неприспособими към живота”, „безпомощни”, „непълноценни хора” и, както пише А. Литвак: "Леко раними, остро преживяващи своето увреждане, слепите не остават безразлични към подобно отношение, което затруднява понататъшните контакти".

Мнозина виждащи при общуване със слепи се притесняват от положението на тяхното тяло и координацията на движенията, мимиката на лицето, израза и вида на очите. Лицата на слепородените са особено безизразни, маскоподобни. Това стъписва виждащия човек. Виждащите хора осъществяват повечето взаимоотношения посредством мимиката и пантомимиката. Всички чувства, почти по правило, най-напред се изясняват с очите и мимиката. Най-често с очите сигнализираме, че желаем да разговаряме с някого фон Курт, 1982). Своите думи придружаваме с мимика и жестикулация и всичко се извършва повече или по-малко подсъзнателно. Поради това, че тези механизми на невербалното общуване са несъзнателни, виждащият ги използва и при общуване със слепи. А тъй като при слепите лица този начин не действа, не функционират и стандартните системи за сигнализация – сиреч затруднява се обратната връзка, виждащият се обърква, обзема го чувство на безпомощност и склонност да интерпретира непостъпващата обратна информация като липса на интерес за общуване или като неразбиране.

Оправдано е твърдението на фон Курт: "Хората изобщо не съзнават доколко слушат с очите си. Едва след като окото даде сигнал, че сме готови да слушаме, ушите започват да слушат". Много малко от слепите съзнават значението на невербалната комуникативна сигнализация в разговора или в момента на установяването на контакта.

Силно стресиращ фактор за хората с нормално зрение са очите на някои слепи – неестествено големи или малки, без ирис или с други козметични дефекти. Ако тези очи на невиждащия не са скрити зад тъмни очила, те наистина могат да се превърнат в един фрустриращ нормалното общуване фактор. За съжаление много често се срещат слепи с козметични дефекти на очите, които отказват да носят тъмни очила, оправдавайки се, че им пречат в пространственото ориентиране, без да осъзнават колко много натоварват отрицателно своите партньори в процеса на общуване.

Нагласата на свръхзависимост, на "вкопчване" на слепия във виждащия човек и превръщането на последния в "бастун" или "куче-водач" предизвиква и разбираемата негова ответна реакция на избягване, дистанциране от слепия "вампир". Или както се казва в поговорката: "Подаваш си само пръста, а той ти налапва цялата ръка".
Лошото и нечисто облекло и недобрата хигиена при някои лица с тежки зрителни увреждания предизвикват у хората с нормално зрение реакция на избягване преките контакти с тях, което се дължи на естествената човешка склонност за избягване на негативни стимули. Вероятно тази лоша хигиена при отделни невиждащи индивиди е причината едно от анкетираните лица на въпроса „Как се чувствате, когато срещнете сляп човек?” да отговори: „Изпитвам погнуса”. Този въпрос се съдържаше в анкетната карта на, посредством която през 1984 година аз провеждах едно дифузно социално-психологическо проучване.

4. КАК ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ТЕЗИ БАРИЕРИ?

Някои виждащи наистина трябва да се научат да контактуват със слепите хора. В тази връзка голяма актуалност добива проблемът за разпространение на брошури с подходящи текстове сред хората с нормално зрение, намиращи се в обкръжението на невиждащи лица. Това биха могли да бъдат техни роднини, приятели, колеги, съседи и пр. Именно при тези лица, които имат по-постоянен и непосредствен контакт със слепите, особено полезна може да бъде брошурата „Когато сте с хора без зрение”. Тази брошура, претърпяла многократни издания, може сериозно да помогне за формирането у тях на съответната тактичност към лицата с тежко увредено зрение, а също и на адекватни умения за общуване с тях.

Но и слепите трябва да се подготвят да говорят непринудено и убедително по тези въпроси при срещите с виждащи хора, да им разясняват особеностите и трудностите на тези контакти. В тази насока полезна форма би било организирането от организациите на ССБ в България на семинари, кръгли маси, където да се разискват и обсъждат някои от гореизложените обективни и субективни фактори, затрудняващи общуването между слепи и виждащи. Особено уместно е някои от темите да бъдат предмет на дискусия в груповите семинари по мобилност и полезни умения. Разбира се, такива разисквания често пъти възникват спонтанно, но рехабилитационните кадри – психолози, учители по ориентиране и мобилност, брайлово ограмотяване, полезни умения и по другите рехабилитационни дисциплини, трябва да станат инициатори на целенасочена дейност в това направление.

В резултат на това ще отпаднат някои от психичните задръжки и дистанции, съществуващи у невиждащите, ще бъдат коригирани известни предубеждения, ще се спомогне за формирането на едно по-правилно самоотношение у тях и по-адекватно поведение сред и с виждащите.

Април 1986, София
ЛИТЕРАТУРА:
1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2


II. ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ, САМООЦЕНКА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА

1. ЗАГУБАТА НА ЗРЕНИЕ

1.1. И ДРУГИ ЗАГУБИ?

Според известният американски изследовател Т. Карол (и той самия също без зрение) слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби – загуби от физически, психичен и социален аспект.
Вероятно поради това същия автор смята, че слепотата е най-сериозния сензорен недостатък (Карол, по Агеев, 1983). Можем да не се съгласим с това доста крайно твърдение на колегата Т. Карол като му възразим, че слепоглухотата е много по тежко сензорно увреждане от слепотата. Въпреки това трябва да признаем, наистина слепотата е едно от най-тежките сензорни увреждания.
Общоприето е, че 80-90 % от информацията за околния свят постъпва посредством зрителния канал. И затова на човека се гледа ката на оптично същество (homo optikus). Поради тази същата причина срещаме напоследък и характеристиката на съвременния homo sapiens като „визуалния човек”. Всичко това детерминира и свръхценностното отношение към зрението въобще.
Без да изпадаме в крайния тифлопесимизъм на американския колега, все пак трябва да заявим че липсата на зрение или неговата силна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност – игрова, комуникативна, учебна, битова, професионална, интимна и други.
1.2. НЕ МОЖЕМ ЛИ БЕЗ ЗРЕНИЕ?

Именно тези реални ограничения и отношението към тях отключват разгръщането у новоослепелите редица депресивни състояния, чийто вербален израз е: „от мен вече човек не става!”, „аз съм един жив труп”, „за какво ли живея?”, „по-добре да бях умрял!!!”. Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица които не виждат смисъл в по-нататъшното си съществуване при новия си жизнен статус.


2. САМООЦЕНКАТА
2.1. СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ

Самооценката заема основно място сред личностните фак­тори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените условията на живот (Силгиджиян, 1978). Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността, за преустройване и реорганизация на целия й вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации.


2.2. САМООЦЕНКАТА НА НОВООСЛЕПЕЛИТЕ?

В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъпват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Според Т. Карол на обективната самооценка („това, което съм”) на новоослепелия е нанесен съкрушителен удар! Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, така и на евентуалните му лични впечатления и знания за тази категория хора. Загубилият зрение подхожда в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него само онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у него представи /Арънсън, 1984/.

Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна.

Поради негативната самооценка (неприемане на новото "аз") се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабилност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя механизмът за целеполагане, отхвърлят се предишните жизнени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността.


Известно е, че връзката между равнището на самооценка и равнището на претенции е право пропорционална, сиреч кол­кото по-ниска е самооценката на дадена личност, толкова по-ниско е равнището на нейните претенции. На тази база се разгръщат аболични и хипоболични състояния. Личността е дезинтересирана с нулева, или почти нулева битова и социална активност. Повечето автори определят този етап като фаза на депресия.
Новоослепелият не вижда смисъл в своето съществуване. Това е резултат от неправилната му представа за себе си, от липсата на информация за възможностите, които остават на негово разположение, от влиянието на доминиращия социален стереотип за слепите. Наши дългогодишни наблюдения и интервюта показват, че колкото по-малко се знае за слепите, за техния живот и възможности, толкова след загубата на зрение самооценките са по-отрицателни, депресивните състояния по-дълбоки и затегнати. Разбира се, това се нюансира и от някои други психич­ни фактори като: емоционална устойчивост и реактивност, екстраверсия и интроверсия, ценностна ориентация и т.н.
3. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА
„Инвалид, който не е подложен на психична реабилитация, е потенциално двоен инвалид”, (Ожуг – Радев, 1986).

Според нас предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на Аз-образа на новоослепелия, промяната на самооценката от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическата намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем:


1. Реалистично приемане от новоослепелия на новия му жизнен статус.

2. Изграждане на реален Аз-образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на негативните последи­ци от липсващото или силно увредено зрение.

3. Формиране на идеален Аз-образ („това, което искам да бъда”) като модел за подражание.

4. Реставриране на старата или създаване на адекватна на новия му статус концепция за смисъл на живота.


Обобщената самооценка на загубилия зрение човек, която трябва да повлияем и коригираме, може да бъде разглеждана като двукомпонентна:
1. Оценка на собствените възможности – психични и физически качества, на своето място в живота, на своите роли и статус.

2. Отношение към самия себе си – степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си (Сотиров, 1988)


В случая особен интерес за нас представлява именно този втори компонент. Той е източник, така да се каже, на всички беди. Наскоро загубилият зрение не приема себе си в новите си роли, с новите си възможности и това препятствува удов­летворяването на така наречената потребност от задоволяваща го самооценка (Божович, 1979), сиреч положителна представа, положителен образ за себе си. Известно е, че на човека му е необходимо да преживява себе си като субект, който има някаква ценност, посредством поддържане на себеуважението на определено равнище. Новоослепелият трябва да бъде подпомогнат както в цялостната преориентация на жизнената му стратегия и тактика, така и в изграждането на задоволителен образ, задоволяваща го представа за себе си. Положителният образ /представа/ за себе си е могъщ източник за интрапсихично равновесие, благоприятствуващо саморегулацията и същевременно източник на ефективни защитни механизми.
Фрустрирани са и други личностни потребности като потребност от уважението и вниманието на другите, потребност от успех (Николов, 1974), потребност от самоутвърждаване и пр. Удовлетворяването и на тези потребности е важна предпоставка, за да се поддържа вътрешното единство, целостта, устойчивостта на личността. Ние се опитваме да помогнем за създаване на такива условия, че ослепелият отново да постига успехи, да бъде уважаван от другите, да бъде полезен за себе си и за своите близки или, другояче казано, да се адаптира към увреждането и да го приеме реалистично. А в този процес особено важна роля се отрежда на неговото близко социално обкръжение – семейството и приятелите. Макар и силно намалели, социалните контакти все пак в известна степен съществуват и те трябва ефикасно да се използват за психологическо въздействие и взаимодействие, за да се коригират неправилните представи, познания и оценки, за да се ускори и улесни приемането на новата роля, ролята на сляп.
Ние не можем да коригираме самоотношението на новоослепелия, ако не коригираме негативното отношение към слепите хора и слепотата и у неговите близки. Не можем да очакваме той да превъзмогне комплекса за малоценност, който да бъде трансформиран в "чувство за различие" (Обуховски, 1981), сиреч – "и аз съм като другите, само че не виждам", ако неговите близки продължават да гледат на него като на „безпомощен”, „непълноценен”, „нещастен инвалид”. И следователно нашата психологическа работа отначало ще се извършва едновременно и с ново-ослепелия, и с негови близки. Впоследствие поне една част от близките на ослепелия се превръщат в наши "асистенти".
Ефикасно средство за психологическо подпомагане са широко използваните в нашата и в чуждата практика беседи с ноовоослепелите и техните близки, както и примерът на хора, успешно приспособили се вече към зрителното увреждане.
Установено е, че беседите са по-силно въздействащи, ако се провеждат от късноослепели хора , които вече са се адаптирали към своя недъг и са превъзмогнали отрицателните му последици. Ефектът е още по-голям, ако се подберат хора с аналогична съдба – близки до новоослепелия по възраст, образование и интереси (Пилаш, 1978). Разбира се, за такива беседи е необходима известна предварителна подготовка. Този, който ще ги провежда, трябва да се запознае с проблемите, пред които са изправени загубилият зрението си и неговите близки, в кои жизнени области най-вече и преди всичко слепотата е предизвикала най-сериозни ограничения.
Макар и общи, проблемите, които поражда слепотата за всяко едно лице, загубило зрение, имат определена специфика и градация: за едни слепотата тежи преди всичко с това, че не могат да се движат самостоятелно;о за други – че ги откъсва от интересната професионална дейност; за трети – че ги е лишила от достъп до любимите книги и т.н. На тази основа провеждащият беседите ще планира своята психологическа намеса посредством разговори и консултации. Естествено, "психотерапевтите" с нарушено зрение извършват своята психолого-корекционна дейност преди всичко и най-вече посредством своя личен пример, чрез самочувствието си на пълноценни и равностойни членове на обществото и като едни оптимистични модели за новоослепелите и техните близки.
Ноември 1986, София
ЛИТЕРАТУРА:
1. Агеев, Е., "Теории социальной реабилитации и действительность", сп. "Наша жизнь", 1983, кн.4 и 5

2. Арънсън, Е., „Човекът – социално животно”, „Наука и изкуство”, София, 1984

3. Николов, Л., "Мотиви на поведение и социални структури", "Наука и изкуство", София, 1974

4. Обуховски, К., "Психология на човешките стремежи", "Наука и изкуство", София, 1981

5. Ожуг - Радев, М.Е., "Инвалидността - Психологически аспекти", сп. "Философска мисъл", 1986, кн. 4

6. Пилаш, X., „Елементарная реабилитация незрячих”, сп. "Наша жизнь", 1978, кн. 10

7. Силгиджиян, X., "Личността на юношата", "Наука и изкуство", София, 1978

8. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2



III. СЛЕПИТЕ В ОГЛЕДАЛОТО НА ДРУГИТЕ

1. ДРУГИТЕ ЗА ЖИВОТА НА СЛЕПИТЕ

Какъв е според вас животът на хората без зрителни възприятия? Защо смятате така? Анкетната карта, използвана при едно мое дифузно социалнопсихологическо изследване, съдържаше и тези два въпроса. Тези въпроси и още няколко взаимствах от сръбския изследовател на тази проблематика Тонче Маркович (Маркович, 1981). Колегата Маркович провежда подобно много интересно изследване, но за съжаление нашата задача в конкретния случай не ни позволява да направим съпоставка на нашите и неговите резултати.


Проучването се проведе през 1983 г. Най-вече с жители на град София. То обхвана около 400 души, от които една не голяма част живеещи извън София. Макар и дифузно, поради огромния брой на респондентите, наличието сред тях на съответното възрастово, образователно и професионално разнообразие, проучването има в някаква степен известни елементи на представителност.
Анкетираните лица в голямото си мнозинство не са имали контакти със слепи или ако са имали, те са били случайни. Това бяха хора на различна възраст и с различни професии, с различно образование и местоживеене. Анкетата се проведе при пълна анонимност и доброволност. Анкетираните лица, дори и анкетьорите, не знаеха, че събраната информация интересува изследовател – също невиждащ, което изключва каквито и да било задръжки от нравствено-психическо естество като: "В къщата на обесения да не се говори за въже".

Получиха се най-разнообразни отговори, немалко от които твърде любопитни, често и противоречиви. Мнозинството от анкетираните отговарят: "Труден, много труден." Но защо? "Много тежък – пише юрист, – защото те (слепите) не виждат опасностите, поради това могат да бъдат измамени.". "Тежък – отговаря работещ в МВР, – защото слепият може да се загуби, а също и да предизвика пътнотранспортно произшествие." Студентка определя: "Живот, лишен от красота и светлина." "Мъчителен, защото с тях винаги трябва да има виждащ човек, те никога не са самостоятелни" – казва една работничка. "Ужасен! – възкликва жена, икономистка по професия – защото те не могат да се насладят на красотата на природата". Не липсват и още по-мрачни оценки:

"Ужасен мрак, без цвят и светлина... защото основната информация за околния свят доставят очите" – твърди човек с висше образование. "Непоносим, защото те са лишени от 80% от информацията за околния свят" – доуточнява учител по история. Работничка – шивачка смята живота на слепите за "много беден". Нейна съгражданка обаче, юристка, е на друго мнение: "Животът на слепите е пълноценен, защото липсата на зрение развива останалите сетива." Друга анкетирана убедено твърди: "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." Но становището на една актриса съвсем не съвпада с предходното. "Слепите възприемат живота по-реално – пише тя, – защото за тях липсват недоразумения, породени от виждането. При слепите действуват: разум, мисъл, сетива".

Почти една десета от анкетираните смятат, че животът на хората без зрение е "сив", "скучен", "еднообразен"... защото... "е лишен от положителни емоции," защото "... са обградени от мрак", защото "... не могат да се наслаждават на природата и на много други неща." За живот "мрачен, без красота и светлина" по-често говорят анкетираните жени.

Срещат се и оценки, че животът на невиждащите е "много ограничен", "непълен", "неточен". "Много тежък – смята един строителен работник, – защото слепите нямат представи." Един журналист лаконично обобщава: "Слепите не са като нормалните хора."

Но не всички гледат толкова песимистично на живота на слепите. "Труден, но... интересен" – отговаря 24-годишна девойка. Жена с филологическо образование го смята "по-богат с душевни възприятия, защото техните контакти във всекидневието са с по-силна емоционална окраска". Друга жена – икономистка, определя: "Животът на слепите е емоционално-интуитивен." А една старица намира, че животът на слепите е по-лек от този на виждащите, защото: "Слепите си имат по-малко неприятности с близките, а също и околният свят е по-хубав, защото не го виждат, и хората за тях са по-добри поради липсата на зрение."

Не липсват и оптимистични оценки: "Физиологически по-беден, но душевно по-богат" – отговаря млад журналист; "С по-голяма вътрешна съсредоточеност" – твърди една певица; "Твърде тежък, но посредством много усилия става нормален" – изказва мнение учителка по български език и литература.

Такъв ли е наистина животът на слепите? Кои са причините, обуславящи подобни представи и оценки у виждащите хора?



2. ЗА ТЕХНИТЕ ПОЗНАВАТЕЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ
Преди да се опитаме да отговорим на тези въпроси, смятаме за целесъобразно да ви запознаем и с това какво мислят анкетираните лица относно познавателните възможности на незрящите.

Както читателите може би си спомнят, някои от цитираните от нас характеристики за живота на слепите съдържаха и оценки за техните познавателни възможности:

– "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност."

– "... много тежък, защото слепите нямат представи."

Анкетната карта съдържаше и следното твърдение: "За слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те...". Допълвайки това твърдение, анкетираните лица разкриваха до голяма степен своята представа за перцептивно-познавателните възможности на незрящите. Най-често те дописваха: ... чуват и усещат; ... чуват и си представят; ... чувстват и напипват; …възприемат чрез осезанието; ... получават от средствата за информация, от околните; ... спомнят си; ... въобразяват си; мислят."

Обикновено виждащите хора редуцират перцептивно-познавателните възможности на слепите само до една сензорна модалност – слуховата или осезателната. Определен превес те дават на слуховата пред осезателната перцепция. Любопитно е, че се пренебрегва другият запазен дистантен рецептор – обонянието, което играе немалка роля при ориентирането на слепите, както в материалната, така и в социалната среда. С него слепият идентифицира различни обекти от действителността, издаващи надпрагов за обонянието мирис, а също и социални обекти – хора (Литвак и Волкова, 1984).

Една значителна част от анкетираните отричат на слепите възможността за непосредствено сетивно познание, твърдейки, че за тях "... обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те си представят...; въобразяват си...; научават от другите хора или от средствата за масова информация". Забравя се, че само зрението е силно увредено или липсва и че обикновено останалите сетивни канали – два дистантни /слухът и обонянието/ и два контактни /осезание и вкус/, са запазени и функционират "под пълна пара", за да "наваксат" липсващата от 70 до 90% визуална информация по "обиколни" пътища (Литвак и Волкова, 1984). Много рядко срещаме отговори като: "... получават чрез останалите запазени сетива". Схващането за човека като оптично същество (HOMO OPTIKUS), на което зрителният канал доставя от 80 до 90% от информацията за околния свят, не допуска успешното компенсиране на зрението, дори за някои от характеристиките на обектите, достъпни за другите прозорци на човешкото същество към света.

От твърдението на много от анкетираните лица, че за слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те "напипват", излиза, че на слепите им липсва не само зрение, а и слух и обоняние. Слепите хора се поставят в по-тежка ситуация дори от тотално слепоглухите лица, при които единственият запазен дистантен рецептор е обонянието. Всичко това може да се смята за резултат от преувеличаване ролята на зрението, или по-точно от подценяване компенсаторните възможности и механизми на човешкия организъм и психика.


3. ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ИМ ЗАНИМАНИЯ

Непълна е също, а много често и неточна, информацията на хората с нормално зрение относно трудово-професионалните възможности на невиждащите лица. На въпроса: "Какви професии, упражнявани от слепи са ви известни?" най-често /повечето от половината/ отговарят: "Не зная" или "Зная, че работят, но не ми е известно точно какво".

Срещаме, и то нерядко, отговори като: шивачи, обущари, дърводелци, резбари, столари, машинописци..., а също и: счетоводители, лекари, поети, писатели. Не липсват и свръхоптимистични отговори: "Всичко, както и другите" или "Всякакви професии".

Отговорите като: "четкари, кошничари, производственици в Производствено предприятие "Успех", работници в специализирани ТПК, учители, музиканти, продавачи", са относително малко. Явно е, че обществеността знае много малко за професионалните възможности на слепите хора, въпреки че повече от 3500 членове на Съюза на слепите в България (към 1984 г.) упражняват най-различни професии. Нито едно от анкетираните лица не посочва професията "масажист", макар че повече от седем години (към 1984 г.) десетки хора с нарушено зрение упражняват тази професия. Може би причината е, че повечето от практикуващите тази професия са слабовиждащи лица и хората с нормално зрение не ги възприемат като слепи.

От друга страна професията "машинописец" не е масово упражнявана от слепи, независимо, че завършилите училището за слепи в София придобиват такава квалификация. Знаем само два случая /към 1984 г./, при които завършили училището работят като машинописци. Защо тогава анкетираните лица често я споменават като професия, упражнявана от невиждащи? Надали те имат предвид факта, че в някои страни (ГФР, ГДР и др.) тази професия масово се практикува от слепи. По-вероятно е тази представа да е формирана от обстоятелството, че години наред в Съдебната палата в София работи един сляп човек като просбописец.
4. ОПИТ ЗА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
Естествено е представите, оценките и твърденията на анкетираните лица, подбрани случайно – в голямото си мнозинство те не са имали по-непосредствени и постоянни контакти със слепи – да бъдат непълни, неточни, противоречиви и погрешни. Ниската степен на осведоменост и неадекватни знания при много от анкетираните за живота на слепите, за техните професионални и перцептивно-познавателни възможности според нас се дължат най-вече на:

1. Малобройността на тази категория инвалиди, макар че в нашата страна за слепи се признават както лицата с абсолютна тотална слепота, така и онези, притежаващи практическа слепота, сиреч и лица с остатъчно зрение и частично виждащи. Последните – частично виждащите – много често не се възприемат от хората с нормално зрение като слепи. Прилагайки свои житейски критерии, мнозинството виждащи са склонни да идентифицират като слепи само тотално слепите и слепите с остатъчно зрение. Поради това групата на слепите допълнително намалява и представлява една от най-малките инвалидни общности.

2. Особеностите в начина на живот и работа на българските слепи. Известно е, че значителна част от работещите слепи живеят и се трудят в производствено-жилищни комплекси /своеобразни гета/ на Съюза на слепите в България. Тази принудителна професионална сегрегация на стотици хора с нарушено зрение в немалка степен предполага формирането на донякъде затворени тифлообщества, членовете, на които имат относително малко контакти с виждащи хора. Това е допълнителна пречка за получаването на адекватна информация от хората с нормално зрение за зрително затруднените лица.

3. Недостатъчната пропаганда от средствата за масова информация /преса, радио, телевизия/ за живота и възможностите на слепите, за техните проблеми и постижения. В тази насока изглежда малка инициативност проявяват и органите и организациите на Съюза на слепите в България.

4. Консервативността на доминиращия социален стереотип за слепите, формиран под влиянието на информацията от предишните поколения, художествената литература и представите, преобладаващи в конкретната социална микросреда. Разбира се, социалният стереотип се влияе и от непосредствения личен жизнен опит, макар че неговата интерпретация при отделните индивиди в голяма степен става през призмата на доминиращия социален стереотип, сякаш се търсят основания, аргументи и доказателства в подкрепа на вече функциониращия познавателен модел за даденото явление или обект на базата на стереотипа. Хората подхождат в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у тях представи /Арънсън, 1984/.

При анализ на резултатите от едно дифузно проучване не могат да се правят генерални обобщения и общовалидни изводи. Но данните от това проучване са повод не само за размисъл, а могат да се разглеждат и като един опит за социалнопсихологическа фотография на някои от нагласите на виждащите лица в България към хората без зрение.

Ноември 1984, София


ЛИТЕРАТУРА:

1. Арънсън, Е., "Човекът – социално животно", "Наука и изкуство", София, 1984

2. Волкова, Л., Литвак, А., "Личность и слепота", сп. "Наша жизнь", 1984, кн. З

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп. "Зари", 1981, кн.4



IV. ЖИТЕЙСКИТЕ КРИТЕРИИ ЗА СЛЕПОТА

1. ЦЕЛИ НА ПРОУЧВАНЕТО

Слепият човек на улицата веднага се познава, защото е с бастун, с който почуква на всеки камък, "опипвайки" по този начин пътя. Той стъпва плахо, но от друга страна другите хора разбират, че е сляп и му правят място да мине. И още нещо – „повечето слепи хора са с почти затворени очи”.

"Когато срещна сляп човек , първото нещо, което ми прави впечатление, е втренченият неподвижен поглед, безизразното лице. След това вече забелязвам опипващите несигурни движения".

Преди шест години (1983) и във връзка с един мой опит за проучване на социалния стереотип за слепите у нас, (Сотиров, 1985), а също и на детерминантите на социалните дистанции към хората без зрение, се наложи да бъде уточнено кои лица с тежко увредено зрение виждащите хора смятат за слепи. Исках да бъда сигурен, кому се приписват физическите и етико-психологически характеристики на сляп човек, към кого се проявяват социалните дистанции, от кого се очаква поведението на сляп човек.


2. ИНСТРУМЕНТАРИУМ
За целта използувах въпроса: "По какво разбирате, че даден човек е сляп?", на който трябваше да се отговори писмено. Анкетирани бяха 80 студенти от първи курс по българска филология от Софийския Университет „Климент Охридски” (1983 г.).

Зададох устно и въпроса: "Този човек сляп ли е?" на 23-ма стажанти от специалността "социален работник", когато при мен влизаха виждащи и невиждащи посетители (1984 г.).



3. РЕЗУЛТАТИ
Ето и още няколко характерни отговори на анкетираните: "Разбирам, че даден човек е сляп по бастуна, който носи, по празнотата, разцентроваността на погледа, ако е с отворени очи, по това, че някой го води или по некоординираните му движения."

"Слепият човек се движи малко по-сковано, не търси с поглед различни обекти, погледът му е насочен в точка напред или блуждае. Носи бастун /специален/, с който си помага при движението."

"Този тип хора ходят или със специфични тъмни очила, или с широко отворени неподвижни очи със силно свита зеница на окото."

Както читателят вижда, най-често приписваните признаци са: "почукващият бастун", "втораченият, безизразен, блуждаещ, празен поглед"; движенията са: "некоординирани, опипващи, несигурни, сковани"; очите: "затворени или широко отворени със силно свити зеници, безизразни, неподвижни", "този тип хора ходят със специфични тъмни очила"; походката е: "напрегната, скована, почти винаги се движат с придружител"; главата: "обикновено неестествено вдигната, с прикован в една точка поглед."

Вероятно на една част от читателите е известно, че по действащата в нашата страна нормативна уредба /Наредба за работата на ТЕЛК от 1975г. и приложения към нея списък за телесните недъзи – т. 11, при които се дава пожизнено група инвалидност, а също и решение N25/01.02.1965г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ/, слепи са лицата с определена от очна ТЕЛК първа група инвалидност по зрение. А това са хора с острота на зрение от 0.00 до 0.03 и периметър на зрение концентрично стеснен от 5 до 10 градуса от фиксациoнната точка /и то на по-добре виждащото око/. Такива са установените у нас медицински характеристики. В първа група зрителна инвалидност, както се вижда, попадат тотално слепите, сиреч онези които имат зрение 0.00 и инвалиди, чието зрение е редуцирано до перцепция на светлина и броене на пръсти, но и хора, имащи запазено известно полезно зрение от 0.01 до 0.03, с помощта на което се ориентират и придвижват в пространството. Тази група най-често се нарича "частичновиждащи".

При задаване на въпроса: "Този човек сляп ли е?" интервюираните стажанти идентифицираха като слепи само онези лица, които не виждаха подадената ръка, посочения стол, не можеха да насочат погледа си към събеседника, не забелязваха оставения за тях предмет на масата, сиреч хора, които бяха напълно слепи или остатъчното им зрение се свеждаше до перцепция на светлина или най-много до маркиране на контурите на по-едрите предмети.



4. НАШАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

Оказва се, че анкетираните и интервюирани лица не смятат за слепи една значителна част от хората, които по медицински критерии са слепи /зрителни инвалиди с практическа слепота/. Можем да очакваме, че повечето хора с нормално зрение също не ги приемат като невиждащи. Това е много важно обстоятелство, защото става ясно, че виждащите идентифицират като "слепи" само тотално слепите и тези с остатъчно зрение т.е. много по-малка част от всички зрителни инвалиди с първа група инвалидност.

За широката българска общественост лица, които се ориентират и придвижват сами в пространството без чужда помощ и без бастун, посредством остатъчното си полезно зрение, които следят визуално мимиката и пантомимиката на своя събеседник /гледат го в очите или лицето, виждат подадената ръка и пр./, не са слепи. Членството им в Съюза на слепите в България най-често буди недоумение и на тях се гледа едва ли не като на агравиращи симуланти. Може би едно проучване чрез асоциативния метод на семантичното, поле на думата "слепота" би хвърлило също допълнителна светлина върху житейската представа за физическия облик на слепите, за доуточняване на житейските критерии за явлението "слепота". Интересно би било за читателите може би също да се съпоставят резултатите от нашето изследване с данни, получени от чужди автори (Гоумън, по Попович, 1986). Това сега не е възможно поради ограничения обем на статията.

Както се вижда от досегашното изложение, не само че няма съвпадение между житейските и медицинските критерии за слепотата в България, но напротив – те сериозно се различават, особено като се има предвид, че тотално слепите и слепите с остатъчно зрение са една много малка част от зрителните инвалиди с първа група. Следователно, със значителна увереност можем да считаме, че не само на слабовиждащите /с втора група зрителна инвалидност/, но и на частично виждащите, сиреч дори и на лицата с практическа слепота, не се приписват признаците на "сляп човек" и от тях не се очаква поведение на слепи.


Септември 1989, Пловдив
ЛИТЕРАТУРА:

1. „Наредба №36 за Експертиза на трайната нетрудоспособност", "Медицина и физкултура", София, 1995

2. Попович, Д., "Нагласи към слепотата и слепите хора", сп. "3ари", 1986, кн. 1 и 2

3. Сотиров, А., "Ние в огледалото на другите", сп. "Зари", 1985, кн. 1 и 2


V. ЗА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ

1. КАКВИ СА ТЕЗИ ФЕНОМЕНИ?
Невиждащият Франц Фестнер от Германия дава обява във вестниците, че търси брачни двойки за игра на карти. Откликнали 36 двойки, но когато разбрали, че Фестнер е сляп, всички, освен една двойка, са се отказали(фон Курт, 1982).
Мой напълно сляп приятел споделя: „Когато съм по-добре облечен – виждащите хора се втурват да общуват с мен и да ми помагат, и тогава повече непознати хора ми говорят на „вие” .Сякаш се стопяват всякакви „ПРЕДРАСЪДЪЦИ”, приемат ме изглежда като напълно равен с тях!?”

В учрежденското барче също внимателно избирате масата на която ще седнете. По-далеч от шумните X и Y, но по-близо до A и B, които много харесвате. И в същото това барче ще забележите, виждащите посетители рядко сядат до свои слепи колеги. Но и хората с зрителни увреждания си избират партньоьорите по маса, най-вече от съсъдбениците си.


Друг мой слабовиждащ добър познат разказва: „Работех в кооперация на инвалиди като кошничар. Имах много красива колежка, но с лъжлива става на десния крак между коляното ябълката, поради което беше принудена да се движи с две патерици. Няколко пъти излизах с нея на разходка, но си умирах от срам. Смятах, че сме много жалка гледка – куца и полусляп... Молех се на Бога, дано не ни видят някои мои познати или роднини.
Знайно е, че и сега невиждащите български студенти живеят най-често сегрегирано – в един жилищен блок, в един вход, на един и същ етаж. Потребността си от непосредствено общуване те задоволяват най-вече с „колеги по увреждане” в рамките на т. нар. „тифлосоциум” (Литвак, 1982).
Току-що създадена брачна двойка хора с нарушено зрение, живееща в малка стаичка на пловдивското работническо общежитие, кандидатстваше за ведомствен апартамент в жилищния комплекс на тамошното специално производствено предприятие. Нямаше свободни апартаменти, и Ръководството на Регионалната организация на ССБ им предложи етаж от къща в центъра на Пловдив. Категорично отказаха, с мотив: „Искаме да си сме с другарите по съдба!”.
Много ярък пример за може би сегрегационни нагласи, за „САМОИЗОЛАЦИЯ” от виждащите свои колеги е тазгодишното отбелязване на студентския празник чрез двудневен купон на витошкият хотел „Морените”, организиран от Асоциацията на студентите и младежите с увреждания. Този съвсем пресен сегрегационен порив вероятно се дължи и на проявените към тях „РЕАКЦИЯ НА ИЗБЯГВАНЕ” от страна на здравите студенти.
Какви са тези социалнопсихични феномени? За психични бариери ли става дума? Или са налице ДИСКРИМИНАЦИОННИ НАГЛАСИ? А може би са СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ? Във всичките примери Ние сме склонни да смятаме , че са манефестирани т.нар. „СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ”.
Социалните дистанции се проявяват съвсем спонтанно към лошо облечени и нечистоплътни лица, към хора с телесни и видими сензорни увреждания, към пийнали граждани, към хора с по-тъмна кожа.
В примерите с учрежденското барче, отказания етаж от къща и осмодекемврийския купон на витошкият хотел „Морените” установяваме, че социални дистанции се манефестират не само към хората с нарушено зрение, но и зрително затруднените лица на свой ред също са склонни да се дистациират от своите виждащи колеги и съседи, да търсят „уюта” на тифлосоциума (Литвак, 1982).
2. ЦЕЛ НА РАЗРАБОТКАТА
В тази разработка, както индикира нейното заглавие, ще се опитаме :

А. Да посочим по-характерни примери на социални дистанции към невиждащи хора, а също и примери на социлани дистанции, които слепите проявяват към хората с нормално зрение;

Б. Да разкрием най-общо съдържанието на термина „социална дистанция”;

В. Да представим съществуващия проблем;

Г. Да идентифицираме някои от по-често срещаните причини за манифестация на социални дистанции към хората с нарушено зрение;

Д. Да маркираме някои последици от социалните дистанции към слепите хора:

Е. Да покажем значението на рехабилитацията (основна и професионална), осъществявана в Националния център за рехабилитация на слепи, за редуцирането на социалните дистанции към лицата със зрителни увреждания.
3. ТЕРМИНОЛОГИЧНИ УТОЧНЕНИЯ

В лайпцигския речник по психология, съставен от авторски колектив, терминът „дистанция социална” се определя като „мярка за близостта или интимността в междуличностните отношения. Като правило засилващия се контакт води до намаляване на социалната дистанция и поражда симпатия и обратното. С поведението си индивидите регулират желаната от тях степен на социална дистанция, между другото и като изменят пространствената си близост и честотата на визуалния си контакт. При това тенденциите на сближаване и избягване (Аргайл, 1972) се колебаят около една желана от индивида точка на равновесие. Ако вследствие на това се измени близостта, сиреч ако се измени едната променлива, то това се компенсира чрез вариране на другата. Ако се намали например пространственото разстояние между две взаимодействащи си лица, това води до ограничаване контакта с погледи обратното”.


В американската социология и психология с термина „социална дистанция” се описва реално съществуващите дистанции между различните групи в обществото, формирани по различни признаци – социална класа, раса, етнос, религия, сексуална ориентация, увреждане и др. Всеизвестен също е и фактът, че тези различни групи обикновено не се смесват.Както се разбира вече, тя е твърде различна от термина „локална дистанция”.
Е. Богардус и Л. Фон Визе се опитват да отделят по-голямо внимание на проблема за „СОЦИАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО” и на други въпроси свързани с него . Редица изследователи (Е. Богардус, А. Мол, Д. Фелдес) подчертават, че най-важната характеристика на междуличностните отношения представлява психичната дистанция. Психичните (социалните) дистанции са феномени, фиксиращи степента на „ОТВОРЕНОСТ” или „ЗАТВОРЕНОСТ” по отношение представителите на други групи.
В научната литература терминът „социална дистанция” най-често се свързва с американския социолог Emory Bogardus, който я определя като „степените и видовете разбиране и чувства, които хората отнасят един към друг - разбирателството между хората, техните положителни или отрицателни чувства (Bogardus, 1928). Определена по този начин социалната дистанция се превръща в чудесен индикатор за расови, етнически и всякакви други предразсъдъци. На социолозите и психолозите Е. Богардус също е известен със своята прословута „СКАЛА”, наименована с неговото име. Какво представлява тази скала? Още през 20-те години на миналия век Е. Богардус формулира „СПИСЪК ОТ СЪЖДЕНИЯ”, представляващи различни степени на „БЛИЗОСТ И ДИСТАНЦИЯ”. Скалата от „СЪЖДЕНИЯ” е включвала такива „ПОКАЗАТЕЛИ” ... Богардус и неговите последователи посредством съответни скали извършва количествени измервания на междурасовите отношения и поведение.
Смятаме за необходимо да представим и класическата дефиниция на Mirra Комаровски за социалната дистанция във феърчайлдския речник по социология, където тя е определена като „сдържаността или ограничението в социалното взаимодействие между индивидите, принадлежи към груповите норми като подчинеността и старшинството в статуса”.
В литературата е налице тенденция на социалната дистанция да се гледа като детерминанта и възприемането й също и като следствие. Значението, При фокусирането на социалната дистанция като детерминанта се подчертава разликите между социалните единици, включващи раса, пол, етническа принадлежност, благосъстояние и статус. Значението,при фокусиране на социалната дистанция като следствие, подчертава моделите на взаимодействие като предразсъдъци, дискриминация, харесване, женитби, хранене заедно и т.н. Разбира се, имплицитното социологическо значение е във връзката между двете. Например, дефиницията на Комаровски, спомената по-горе, комбинира елементи на социалната дистанция и като причина, и като следствие.
Терминът „нагласа” в психологията и социологията широко се използва при обяснение на човешкото поведение. Нейни терминологични еквиваленти са „УСТАНОВКА” (Узнадзе), „АТИТЮД” и „ДИСПОЗИЦИЯ”. Най-често нагласата се определя като ПСИХИЧНА ГОТОВНОСТ ЗА РЕАГИРАНЕ ПО ОПРЕДЕЛЕН НАЧИН. Тя съдържа 3 компонента: когнитивен (познавателен), емоционален и конативен (поведенчески). Нагласата въздейства върху това, как ще наблюдаваме отделни обекти, явления и хора, какво ще мислим за тях и как емоционално ще реагираме на тях. Заедно с това нагласата действа и като МОТИВ, подбуждайки нашето поведение и влияе на него???
Спрях се на термина „РЕДУЦИРАНЕ”, като отхвърлих термините „НЕУТРАЛИЗИРАНЕ” и „ПРЕМАХВАНЕ”, защото в повечето случаи социалните дистанции към хората без зрение или с лошо такова, не могат да бъдат изкоренени поради тяхното естество, предполагащо изключителна спонтанност и невероятна устойчивост (Курт, 1982). При тези случаи социалните дистанции могат в по-голяма или по-малка степен да бъдат САМОРЕДУЦИРАНИ.
4.СЪЩНОСТ НА ПРОБЛЕМА
„Не слепотата, а отношението на другите, респективно. На онези, които виждат, е бремето, което трудно се понася.” Хелън Келър
Тази не съвсем оптимистично твърдение на великата американска сляпоглуха определено визира негативните социални нагласи към слепите и слепотата, които са изглежда една от най-важните детерминанти, пораждащи особено често социални дистанции.
Американският изследовател на тази проблематика Химес (1950) групира нагласите към слепите в 3 основни типажа:

А. „слепият просяк”;

Б. „слепият гений”;

В. „слепият медиум”.


Както се вижда вторият и третият типаж включва позитивните социални нагласи към слепите, които съществуват още от античните времена.
Функционирането на тези ПОЗИТИВНИ (ДОРИ СУПЕРПОЗИТИВНИ) НАГЛАСИ към слепите ние само го отбелязваме, но поради задачите на нашата разработка обект на силен наш интерес ще бъдат негативните социални нагласи към невиждащите хора. Те именно са първият основен източник на СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ.А наличието на тези социални дистанции, и както ще се разбере по-нататък в нашето изложение, установяват много автори.
Според сръбския изследовател д-р Д. Попович съвсем убедено може да се твърди, че сред виждащите хора преобладават предварителните негативни представи за слепите. В морален аспект оценките за слепите са полярни – те биват смятани или за светци, или за грешници (Браверман, 1950). Такава полярност на оценките установявам и аз. Анкетната карта, която аз използвах при едно мое анонимно дифузно социално-психологическо проучване, проведено през 1984 г. С около 400 респонденти, съдържаше и твърдението: „според мен слепите са...”. Това твърдение анкетираните лица допълваха със свои оценки.
Когато се обсъждат нагласите към слепите хора, могат да се посочат много широк кръг от оценки за тях. Тези оценки могат да се разположат по цялата дължина на скалата на континиума, чийто половини могат да се означат като позитивни и негативни нагласи, имайки предвид, че всички тези оценки в значителна степен са стереотипни и по своята същност са предразсъдъци (Попович, 1986). И в нашето проучване се установи групиране в двата края на скалата на континиума на дописаното твърдение.
Ярък емпиричен индекс за съществуването на социални дистанции у виждащите хора към слепите е реакцията на избягване преките контакти с тях, което е резултат или на крайно непознаване на слепите и слепотата, или на естествената човешка склонност за избягване на негативни стимули (Попович, 1986). А вероятно повечето от вас ще се съгласят, че някои невиждащи хора „при първо четене” не са от най-перфектната гледка. Лошото и нечисто облекло и недобрата хигиена при тях предизвикват у хората с нормално зрение реакция на избягване преките контакти с тях, което също се дължи на тази човешка склонност за избягване на негативни стимули. Вероятно тази лоша хигиена при отделни невиждащи индивиди е причината едно от анкетираните лица на въпроса „Как се чувствате, когато срещнете сляп човек?” да отговори: „Изпитвам погнуса”. Този въпрос се съдържаше в анкетната карта, посредством която през 1984 година аз провеждах едно дифузно социалнопсихологическо проучване.
Твърде интересна е позицията на немския психолог проф. Курт (сам невиждащ), че само 7% от хората без зрение смятат, че са интегрирани в своята социална среда (фон Курт, 1982). Този много любопитен феномен може да се обясни не само с проявяваните към невиждащите социални дистанции от хората с нормално зрение, но и както посочихме по-горе, често срещаната склонност на самите слепи към САМОИЗОЛАЦИЯ.
5. ПРИЧИНИ ЗА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИ КЪМ СЛЕПИТЕ
Определена от Комаровски като „сдържаност и ограничение в социалното взаимодействие” социалната дистанция се превръща в един високо продуктивен обяснителен модел. Посредством нея могат да се обяснят посочените в началото 7 социалнопсихични казуси, ако ли не всички, то повечето от тях. Освен това, със скали, подобни на тези на Богардус, могат дори количествено да се измерват степента на проявените „сдържаност и ограничение в социалното взаимодействие” между групите.
Можем да предполагаме , че социалните дистанции към слепите хора се пораждат най-вече от две детерминанти:

А. Наличието у някои виждащи хора на негативни нагласи към тях – от почти неутралните „те са особени, странни”, „те са съвсем други хора”, до определено негативните „инфантилни, мнителни, недоверчиви”, стигащи до силно негативните „злобни, завистливи, неадекватни”. Така са дописали твърдението „Според мен слепите са...” респондентите от споменатото по-горе анкетно проучване.



Б. Някои реално съществуващи характеристики и поведенчески реакции у част от слепите хора като: „странна походка”, „особена стойка”, „блуждаещ поглед”, „маскоподобните лица”, „липсващите или затворени очи”, „очи с козметични дефекти”, „лошото или нечисто облекло” , „непрекъснато да хленчат и се оплакват от съдбата си, за да предизвикат съжаление и снизхождение”. ”, „да афишират своя недъг, за да постигат максимум ползи от него”.
И в двата случая, описани току-що, социалната дистанция представлява следствие, последица. И в това си качество, както вече се каза, тя определя моделите на социално взаимодействие като харесване, дискриминация, женитби, хранене заедно и пр.
Американски автори установяват, че СТЕРЕОТИПНОСТТА и НЕГАТИВНОСТТА на социалните нагласи към слепите силно зависят от културния и образователен статус и от социалния произход. В моето проучване се натъкваме на подобна тенденция – регистрираме добре изразена обратнопропорционална зависимост между степента на образованост и негативността на оценките за слепите, за техните познавателни възможности и за възможностите им за професионален труд (Сотиров,1985).
6. ПОСЛЕДИЦИ ОТ СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ
Както бе отбелязано по-горе социалната дистанция на свой ред може да бъде детерминанта. Точно в това си качество социалната дистанция представлява онзи социалнопсихичен фактор, който обособява социалните единици по признаците социална класа, раса, етническа принадлежност, религия, увреждане и т.п. Както вече споменахме в така обособените групи съществува обикновено добре изразена тенденция те да не се смесват помежду си. СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ е ГЛАВНАТА ПРИЧИНА за относителната ЗАТВОРЕНОСТ на тези групи. Несправедливи сме изглежда, когато обвиняваме представители на тези групи в СЕГРЕГАЦИОННИ НАГЛАСИ. СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ изглежда е онзи ОБЕКТИВНО функциониращ ЗАЩИТЕН МЕХАНИЗЪМ, предпазващ групата от РАЗПАДАНЕ и осигуряващ НЕЙНАТА УСТОЙЧИВОСТ И ЦЯЛОСТ за по-дълго време. Определено ФУНКЦИОНИРАНЕТО на ТОЗИ МЕХАНИЗЪМ може би никак НЕ ЗАВИСИ ОТ НАШАТА ВОЛЯ.
В рамките на тези групи откриваме също ДОБРЕ ОБОСОБЕНИ ПОДГРУПИ по ДРУГИ ПРИЗНАЦИ – ОБРАЗОВАНИЕ, ЦЕННОСТНИ ОРИЕНТАЦИИ, БЛАГОСЪСТОЯНИЕ и т.п. И В ПОДГРУПИТЕ Е НАЛИЦЕ СЪЩО ДОБРЕ ИЗРАЗЕНА ТЕНДЕНЦИЯ ЗА СЕГРЕГАЦИЯ. Този социалнопсихичен ФЕНОМЕН Е ДОБРЕ ВИДИМ и без да са правени СПЕЦИАЛНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ, САМО НА БАЗАТА НА ПО-ВНИМАТЕЛНИ НАБЛЮДЕНИЯ НА НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ПОДГРУПИ.
СОЦИАЛНАТА ДИСТАНЦИЯ като ФАКТОР, ОБОСОБЯВАЩ И ПОДГРУПИ И ПОДДЪРЖАЩ ТЯХНАТА УСТОЙЧИВОСТ, функционира безотказно и в групата на „ХОРАТА С НАРУШЕНО ЗРЕНИЕ”. В тази група добре се открояват подгрупите на хората „БЕЗ НИКАКВО ЗРЕНИЕ” и на тези „С ОСТАТЪЧНО ЗРЕНИЕ”, на „ПО-ОБРАЗОВАНИТЕ” и на „С ПО-НИСКО ОБРАЗОВАНИЕ”, и т.н. Тези подгрупи и подобни на тях, но изградени по други признаци, са относително „ЗАТВОРЕНИ” и почти „НЕ ДОПУЩАТ” при себе си представители на „ДРУГИТЕ ПОДГРУПИ”, изградени на „ПРИНЦИПА НА ОПОЗИЦИЯТА”, сиреч „ЗДРАВИ-УВРЕДЕНИ”, „ВИЖДАТ-НЕ ВИЖДАТ”, „ЗАМОЖНИ-БЕДНИ”. Действа многовековният железен принцип „ВСЯКА ЖАБА ДА СИ ЗНАЕ ГЬОЛА И МЯСТОТО В НЕГО”. Разбира се има и „ИЗКЛЮЧЕНИЯ”, които потвърждават „ДРЕВНОТО ПРАВИЛО”.
Както е известно, според „ТЕОРИЯТА НА ГРУПОВАТА ДИНАМИКА” във всяка група ФУНКЦИОНИРАТ ЕДНОВРЕМЕННО ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ ТЕНДЕНЦИИ - „ТЕНДЕНЦИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ГРУПАТА” и „ТЕНДЕНЦИЯ ЗА РАЗПАДАНЕ НА ГРУПАТА”. Именно първата тенденция е ПРИЧИНАТА за ”сегрегационноте пориви”, а ВТОРАТА – източника на ИНТЕГРАЦИОННИТЕ ЗАБЕЖКИ”.
7. РОЛЯТА НА РЕХАБИЛИТАЦИЯТА ЗА РЕДУЦИРАНЕ НА СОЦИАЛНИТЕ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ
За тази аудитория, може би с малки изключения, е несъмнена огромната роля на рехабилитацията за човека с нарушено зрение, за да може той да постигне в оптимална степен самостоятелен и независим живот. Именно рехабилитацията със своята главна задача – да възстанови социалните, трудовите и професионални функции на личността (Радулов, 1999), а при конгенетално слепите – да изгради тези функции. „Това означава, че вниманието в рехабилитацията е насочено към функциите на личността, а не към нейните увреждания.” (Радулов, 1999). Както се вижда, в дефиницията на д-р Радулов за рехабилитацията се акцентира върху крайната цел на процеса – самостоятелен и независим живот. И точно този модел на рехабилитация, без каквито и да е медицински забежки, се осъществява в НЦРС вече почти две десетилития. Посредством рехабилитационното обучение, включително и груповите занятия по Социални проблеми на слепотата и слабото зрение, у неговите клиенти се формират необходимите им рехабилитационни умения, подготвят се адекватно за предстоящата им социална реинтеграция. С формираните също по всички рехабилитационни дисциплини у клиентите и на социални умения, в определена степен редуцират занапред евентуално проявявани социални дистанции към тях. Промененото, вече по-положително самоотношение на клиентите на НЦРС също очакваме да скъсява социалните дистанции към тях.
В груповите занятия по „Социални проблеми на слепотата и слабото зрение” (а също и по другите рехабилитационни дисциплини) освен темите за „ПСИХИЧНИТЕ БАРИЕРИ ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ ХОРА”, „ПРОФЕСИОНАЛНАТА ДИСКРИМИНАЦИЯ КЪМ СЛЕПИТЕ” в бъдеще трябва да се обсъждат и теми свързани със социалните дистанции към слепите като: „СЪЩЕСТВУВАТ ЛИ СОЦИАЛНИ ДИСТАНЦИИ КЪМ СЛЕПИТЕ?”, „В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВАТ ТЕ?”, „КАКВО ГИ ПОРАЖДА?”, „КАК МОГАТ ДА БЪДАТ РЕДУЦИРАНИ?”. По време на тези занятия да се посочват примери на ярко проявени социални дистанции към слепите, а също и случаи, когато те липсват. Специално внимание да се отделя на казуси, при които социалните дистанции към слепите хора са редуцирани в резултат на корекции в поведението на хората с нарушено зрение благодарение на рехабилитационното обучение. Посочените по-горе теми могат да бъдат обсъждани и в индивидуалните занятия по всички рехабилитационни дисциплини, когато възникне подходящ повод.
Може би е добре в близкото бъдеще да се направи опит тези наши предположения и очаквания за ролята на рехабилитацията за минимизиране на социалните дистанции към клиентите в пострехабилитациония период да се проверят експериментално. Вероятно могат да се създадат скали, подобни на тези, с които Богардус е измервал междурасовите социални дистанции или някои от неговите скали да се приспособят за нашите цели.
Декември 2006, Пловдив

ЛИТЕРАТУРА:

1. фон Курт, К., "За отношенията ни с виждащите", сп."3ари", 1982, кн. 11

2. Литвак, А.Г., "Восприятие человека человеком при слепоте", сп. "Наша жизнь", 1982, кн.11

3. Маркович, Т., "Обществени предразсъдъци към слепите", сп."3ари" 1981, кн.4

4. Попович, Д., Нагласи към слепотата и слепите хора, сп. "Зари", 1986, кн.1 и 2

5. Радулов, Вл., „Рехабилитация на зрително затруднените”, Бургас, 1999

6. Речник по психология, „Наука и изкуство”, София, 1989

7. Сотиров, А., „Ние в огледалото на другите”, сп. „Зари”, 1985, кн. 1 и 2

8. Bogardus, Em., “Immigration and Race Attitudes”, Boston, 1928

  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница