Семнадесет години ни вест, ни кост от мъжа й. Ни в черно да се забради, ни в шарено да се разгони. Като

черно да се забради, ни в шарено да се разгони. Като

парясана лоза Дежда чемрее. Снагата ѝ яка гижа,

некършена, неколтучена, неопрашвана. На такива гижи силата

в диви ластари избуява. През лятото се облича, през зимата

се съблича, напролет плаче. Очите й, лозата има очи, макар

невиждащи, сълзят, както на никое друго зеленило.
Мъжът ѝ избяга през есента на хиляда деветстотин четири-

десет и четвърта година. Изплаши се от партизаните. Дежда не

знаеше и никога не научи от какво се изплаши Параско. Потаен

човек беше. „Ще бягам, рече ѝ една вечер – да не си гъкнала.

Питат ли те – не знаеш къде съм. След месец ще идеш да ме

търсиш в милицията и да чакаш. Напуснеш ли ме, ще си туря

главата в торбата и ще се върна, ама и твойта глава ще набутам

в торбата. Чакай хабер.“

да не проличи, че замита следите му. Чак през зимата я извикаха

на разпит. „Вие ми кажете къде е. Та само той ли изчезна? Една

нощ не се върна и толкова. Избягал ли е, претрепаха ли го някъде, колкото вие знаете, толкова и аз. Защо не питате как свързвам

двата края сама жена с рожба на ръце и свекър на отгоре“.
Едва ли ѝ повярваха. Накараха я да се подпише, че ако мъжът ѝ

се появи или се обади, незабавно да им съобщи.

са я оставили на мира, една вечер нахълтаха униформени и цивилни. Прочетоха ѝ кратка прокурорска заповед, че ги изселват заради беглеца. Позволиха им да съберат багажец – дрехи, завивки и посуда. Заръчаха им на сутринта да са готови за път.

Цяла нощ пред портата им мръзна милиционер. Преди изгрев

слънце още пристигна камион. Комисия описа оставеното имущество. Заключиха и запечатаха къщата. Свекърът дядо Тильо

закова вратите и прозорците с кръстосани дъски. Тримата се

качиха на камиона, в който преди тях се бяха настанили върху

бохчи и торби жена и три деца. Никой от комшиите не посмя

да ги изпрати. Преди да потеглят, разбраха, че спътниците им

са от Голешово. И техният стопанин бил диверсант.
Посред нощ спряха в някакво село. Светеше само един

прозорец.

Ловечкия край. Настаниха и двете семейства в запустяла къща.

Постегнаха съборетината. Измазаха изкъртената мазилка с

кал и плява. Белосаха двете стаички. Колко щяха да прекарат

тука, един бог знаеше.
В този далечен и чужд свят нямаше на кого за огънче и сол

да почукат, та камо ли милост да срещнат. И тука хората бяха

наплашени и озлобени, защото беше започнало кооперирането

и хич не им беше до дереджето на пришълците. Но добрите

хора не се изтребват, както не се изтребва ръжта от пшениченото семе. Добри хора все ще щръкнат като високи ръжени класове над изравнения пшеничен злак.

Голешовалийката заблазяваше на Дежда, че е интернирана

заедно със свекъра й. Без него и за двете щеше да е много по-

трудно. Старецът не се спираше. Съчки ще събере и довлече

за огрев, вода ще налее, имиш2 ще набрюли от хаирниците

в полето. Похвали се пред тамошните люде, че самарджилък

умее. Беше донесъл в багажа и сечивата си, защото вярваше, че

занаят глад не изпитва. Пари не смееше да взема, но селяните

му се изплащаха с фасул, с картофи или кой каквото има в

повече. Имаше ли за Дежда, имаше и за голешовалийката.

Пустата му голешовалийка. От мъжа ѝ беше дошло нейното

патило, а се гордееше с него. Не го кореше, че е избягал. Не се

вайкаше, че страда заради него. Разбойникът Давко насила го

вкарал в четата си. Сплашил го, че не тръгнел ли с него, ще утрепе едно от децата им. Къде да се дене. Последвал разбойника. Намерил колай, измъкнал се от стъпицата и избягал в Гърция.

в дерето под Моторог. Това дере оттогава, въпреки забраната

на властта, се именува Давковото дере. В Гърция надянали

друг оглавник на голешовалията. Как да изпуснат такъв човек,

щом разбрали от къде е, какво знае, какво може и какви са му

мераците. Накарали го да им служи, като прекарва насам и

натам техни хора. Той познавал Алиботуш, както само вълците

го знаят. Надушвал пусиите, отгатвал граничарските секретни

постове, странял от патрулните пътеки.
При всяко преминаване на междата намирал колай да се

срещне тайно с жена си. „Не ме забравяше – хвалеше се го-

лешовалийката. – Над лъката имахме горница. Зърна ли на

долните ѝ клони парцал, вързан като срещу уруки, знам къде

да го търся. Ако дрипата е светла – на Черешар, щом е тъмна –

на картофената нива в Тучи дол. Последната ни среща в Тучи

дол като че вчера беше. Насита нямахме един от друг. Изпомачкахме папратта, сякаш мечка се беше въргаляла там. Тогава

обеща летеска по чайберидба да ни прехвърли заедно с децата

в Демирхисарско Крушово и оттам – в Америка. И да го е

направил досега, ако не ни бяха интернирали. Научи ли къде

сме, оттук ще дойде да ни забере. По-добре, че не знае. Из

тези непознати краища ще го бастисат. Там в Алиботуш няма

кой да го издеби и надхитри. Моля се богу да ни чака, да не

бърза. Нашенци преди век от Диарбекир са се връщали, та

ние ли тука да изгниеме. Все някога ще ни върнат. Какво ще

ни правят тъдява. Тогава ще ни отведе. Той без мене не може.

Без децата, чини ми се ще свикне, но без мене не ще изтрае.

Къде ще намери друга като мене.“

Та как са се любили, къде я целувал, какво са си думали след

това... А да беше нещо, не беше. Ниска, слаба, с гърди като на

кокошка. Личице дребно, опърлено от слънце и вятър. Само

очите ѝ огънчета парещи.
Чудеше ѝ се Дежда. И на нейния голешовалия се дивеше.

Какво толкова е намерил в тази измъчена женица, та главата

си за нея да заложи и чак в Америка да я тътри.
Дежда не разказваше за своя Параско. И насаме все по-ряд-

ко мислеше за него. Ядлия му беше. Хабер да ѝ беше пратил

поне, че е жив. Свекърът уж чул, че от Гърция Параско се е

прехвърлил в Югославия и там се е главил за чобанин в село

из Кършиака. И да не се обади! Знак да даде, че е наблизо.

Дежда беше свенлива. Пред никой не би се отпуснала да

се похвали, като голешовалийката. Но и да се престрашеше,

трябваше да измисля. Защото не помнеше Параско да я е гальовал, както оня див голешовалия, да я е милвал в тъмното, да

ѝ е шептял на ухото. Въртокъщната работа той приключваше,

преди истински да е започнала, набързо, припряно, без да се

запита дали Дежда се е заситила.
Останеха ли насаме, встрани от свекъра и децата, Дежда

отваряше дума уж за таксирата на голешовалийката с тези

дребни деца. Онази това и чакаше. “Твоя хал да не е по-малък,

ако си с една рожба. Мене поне стопанинът не ме е забравил”.

И занареждаше за нейния Тасьо. Дежда вече знаеше какъв е

той. Представяше си го нисък, набит, с мустаци – пала-боюк1,

рунтави и засукани, “които гъделичкали като зайча опашка

там, където слънцето не е надничало”.

Една нощ го усети, чак когато се беше шмугнал под завивката ѝ.

Напъна се да извика, но той затъкна гласа ѝ с устни. Мустаците

погъделичкаха ноздрите ѝ. Тасьо затършува в разкопчаната

пазва. Твърда длан погали гърдите, зашари по слабините, пъхна

се надолу. Дежда стисна бедрата си и усети сладост, каквато

беше забравила, че е изпитвала някога. Изстена, както се стене

без болка, от онова, което е опъкато на болката, но няма име.

Ако болката е нож, що пробожда, то е пух от гълъб, в който

потъваш. Взря се Дежда на сън и се изплаши, защото голешовалията беше с образа на Митрешо. Наведе се и я целуна между очите. Тоя път беше без мустаци. Усети ласката на току-що набол мъх над устните му. „Ще те чакам на събора по Свети

Илия“ – рече Митрешо. Позна гласа му, но видението изчезна.

Дежда се опита да го спре и се събуди внезапно. Чудеше се

къде е. Мястото до нея беше празно, незатоплено. Дюшемето

не скръцна, вратата не тропна, а усещаше още издайническата

сладост от греховното проникване в утробата ѝ.

На утрето не подкачи голешовалийката, да не би да се похвали, че смутителят с Тасьовите мустаци и образа на Митрешо е навестил и нейната постеля. Този сън я върна много, много назад в нейните най-хубави и горчиви мигове.

На такъв Илинденски събор сред лято Митрешо отмъкна

Дежда в честака. Отмъкна не е точната дума. Тя го последва

сякаш на сън.
Откакто замомува, Дежда не растеше на бой, ами на хубост.

Не беше оставена на мира от ергените, които се кюцкаха заради

нея като елени за кошута, от мераклии, които ѝ налитаха по

седенките. Не се отърва от мъжка възхита и от женска завист.

Не се опази от хвалби и одумки. А тя примираше единствено

за единака Митрешо. Той странеше от глутницата на връстни-

ците си. Нямаше го на хорището. Не разплискваше момински

менци край чешмите. Не крадеше китки от която срещне.

Митрешо омагьоса Дежда с думи чародейни. Те я правеха

доверчива и покорна. Това пък охрабряваше Митрешо. Така

и двамата среща след среща изпитаха, че милуването е не само

стремление един към друг, а най-вече сладост по-силна от свян

и боязън. А и по-горчива, защото е прощаване с невръстни

години и губене на нещо, което повторно не се намира. Когато

се случи за пръв път това, тя заплака изплашена и безпомощна

в обятията на Митрешо. Той целуваше очите й, галеше русите

ѝ коси. Митрешо наричаше косите ѝ коил. Коил е тревата,

която летес сребрее в склоновете на Алиботуш. Момците

беряха коил, за да закичват лазаркините главите си. „Коил,

коил, ще ти кажа аз на тебе един коил – закани му се гальовно

Дежда. – Грабна ти сребърните му крилца от косите ми и вече

не ставам за лазаркиня.

много ниви, лозя, които двайсетина аргати едва успяваха да

режат и окопават. Беше гиздав и напет. Баща му – чорбаджията

го глезеше, не го юркаше по нивите и с добитъка. Уйдисваше

му. Не отказа нищо на единствения си наследник. И най-вече

му вдъхна единствения глад, който се засилва от утоляване –

гладът към книгите и знаенето. Митрешо от юноша се устреми

към свят, който за мърваците беше далечен като отвъдния.

Той и към Дежда открехна прозорче към този свят и тя беше

решена да следва либето си, като омагьосана русалка. Вярваше

и не вярваше, че той ще я отведе отвъд синора, където беше

надзъртала само от Чуйпетел. Ще я изтръгне от немотията на

бедността и недоимъка на душата. Но погледът ѝ стигаше до

следващия баир.

ваканциите на Митрешо. По Коледа малко, по Великден още

толкова и после цяло лято. Скришом от хората се търсеха и

намираха. През останалото време на годината душата ѝ три-

емеруваше. Дежда чака година, две, три... Момата не е стока за криене.

Стройниците задминаваха тяхната порта. Селските ергени се

занадландисваха. Митрешо завърши гимназия, но не се върна

на село. Пишеше ѝ писма все по-рядко и все по-кратки. Уверя-

ваше, че не я е забравил. Заръчваше ѝ да го чака. Тайно се бяха

зарекли в параклиса „Свети Илия“. Тогава Митрешо ѝ даде

годежен нишан – сребърно кръстче, което бе получил от майка

си на нейния смъртен одър. Дежда носи това кръстче в пазвата

си, докато не научи онова, което я накара да измъкне кръстчето

през шията и да го пусне в кандилото върху забравения гроб

на митрешовата майка.
Връстничките ѝ всички минаха под венчилото. Тежка е

участта на оходената мома. Няма дружки сред девиците, няма

място сред невестите, не намира разтуха сред вдовиците. Мома

лефтера, ще рече свободна. Но от оная свобода, която е за

оплакване. Свобода, от която се жадува за капистра и сайбия.

Дежда дочака края на лефтерството си, като влязла в сила

присъда. Момата е хайдутин в къщата. Дойде една сутрин Па-

раско, светиврачкият пъдар, и я отведе като юница, пашувала

в бранище.
* * *

Изгнанието свърши внезапно, както внезапно беше налетяло. Получиха избавлението като за „Бот да прости“, щом умря Сталин.

берат колай за пътуването. Зарязаха багажа и покъщнината,

които бяха набавили тука. Нямаха търпение. До съседното село

отидоха пеша, оттам взеха автобуса, за да стигнат до влака, та

у дома. Хайде пак застягаха запустяла къща – сбираха постеля

и посуда. Кордисаха отново пружината на дните и нощите си.

Дежда постъпи в тютюневия склад, аргатуваше в ТКЗС-то, не

се срамеше от какъвто и да е труд, защото нямаше на кого друг

да разчита за хляба. А заедно със сина растяха и харчовете. На

свекъра вече не се осланяше. Колкото силите му го държаха,

помагаше. Но съвсем се промени след връщането им и тя не

смееше да го помоли за нищо. Стана мълчалив. Странеше от

людето. Отдели се в приземната стая на старата съборетина в

дъното на двора, която не бутнаха, след като Параско набързо

стъкна нова къща.
Близките подозираха, че страда по сина си. Дежда се догаждаше, че на нея се муси и затова се пазеше като от огън, дума

да не тръгне по нея. Докривяваше му щом гости се заседяваха

при снахата. Не понасяше чужд да се мотае из двора. Лютеше

се, когато Стоил играеше с комшийчета из двора и градината.

Дядо Тильо не седна повече с нея и внука на една маса. Дежда му носеше ядене оттатък. Той връщаше посудата измита.
Деветдесет вече караше, но се държеше. Слаб, та сух. А ядеше

за двама. Дежда не помнеше да е боледувал. Беше научила, че

скришом от нея и детето, купува хляб и разна сухоежбина.

Издаде го магазинерката. Косеше се, че постъпва така. Сякаш

щеше да му откаже, ако си потърси допълнително.
Един понеделник я навести голешовалийката. Дошла беше

да продава алиботушки чай и дренки на пазара.

– Добре се накани. Хич не се обади. Мислех, че си вече в

Америка – израдва ѝ се Дежда.

– Пуста да опустее и Америката.

– Да не те забрави Тасьо, както моят несретник?

– Кешки да ме беше забравил, щеше жив да е.

Тасьо голешовалията беше от най-опитните и дръзки наем-

ници по Алиботушкия нелегален канал. От онези, без които

не се плете голямата политика. В района бяха неколцина, все

единаци. През Беласица шеташе Вампиро, през Рупелските

баири – Колю Капатски, през Калабак – Агликин. Повечето

от тях въртяха тоя занаят още преди германците да заличат

границата между България и Гърция, а без граница техният

келепир секва. Щом границата се тури отново след войната,

дойде пак тяхното време. Те знаеха, че ще ги потърсят. Със

злато им плащаха, със злато и те купуваха помагачи из селата,

та бяха неуловими. Но с тоя проклет метал купуваха и техните

издайници.
Един единствен път Тасьо тръгна с някакъв петровалия

на своя глава, без да им са заръчали сайбиите. Тръгнаха да

прехвърлят и жените си натам, ако смогнеха и децата дори.

Издайници от гръцко Крушово си заслужиха сребърниците.

На Спановица под браздата се тури пусия, която и пиле не би

прехвръкнало. Петровалията паднал на място отсам бразда-

та. Голешовалията успял да се прехвърли на лазене оттатък.

На следващия ден в присъствието на прокурор извършили

разпознаване на падналия в нашенско. Зарили го в плитък

гроб. Преди да си тръгнат, за всеки случай, заръчали на един

горски да провери оттатък браздата. На стотина метра открили

в храстите тялото на втория. Прокурорът върнал горския да

донесе само главата за разпознаване. Слънцето залязвало вече.

Нямало време да копаят втора дупка и метнали мършата в

храстите. Следващата пролет ловджии се натъкнали на избелял

от дъждовете и слънцето череп.

– Ето така заради мене мърцина си отиде моят Тасьо. Като

див петел в мурата. Дойде ли пролет, дивият петел пощурява

за женска. Мами я с песен. Песента му не е като на останалите

пилета. Не пее, а токува. Сякаш се обажда с чукане камък о

камък за тайна среща, както се търсехме и намерихме ние

двамата. Затокува ли глухарят, нито чува, нито вижда. Тогава

пристъпват дебнешком неговите душмани. Така си отиде моят

замаян глухар, оглушал, ослепял, жаден за любене. На лятна

задушница все нося на Спановица варено жито за гладната

му душа.

да раздавам.

– Значи все още имаш надежда някаква. Тя те крепи. А

на мене само споменът остана. Не ме пуска, дърпа ме назад.

Напреш нищо хубаво не чакам.

Не надеждата крепеше Дежда. Тя отдавна се беше изпари-

ла, както изветря постепенно спомена за дните, изживени с

Параско. Сила ѝ вдъхваше единствено грижата за синчето

Стоил. С него тя имаше само днеска и утре, минало нямаше.

Момчето растеше пред очите й, както расте филиз край дърво

столовато, което не забелязва как издънката му се извисява над

него, подгонила слънцето. Нейната фиданка така се стремеше

към светилото, че изпълваше измъченото ѝ сърце с радост и

очакване. В училище Стоил беше все сред първите. Завърши

гимназията с отличие, но заради баща му не го пускаха да учи

нагоре. Кървеше сърцето на Дежда. Гневеше се на властта, но

проклинаше и човека, който от страх за кожата, си заряза и

нея, и най-вече рожбата им.

Стоил другаруваше само с едно момче. И неговият баща

беше беглец. Но се обади чак от Австралия. Другарчето му

също не пуснаха в университета и то с всичкия си ъкъл тръгна

да търси баща си. Стигна до Чучулиговския орман. Аджамия.

Сторило му се е, че е вече оттатък и полегнал дъх да си поеме.

Заспал. Стреснала го команда да вдигне ръцете. В уплаха си

още сънен, се хвърлил в пролетните води на Струма. Въртопите

край стръмния бряг погълнали момчето. Граничарите мернали

тялото му, когато реката вече го влачила към обетованата земя. В

останалата на брега раница намерили комат сух хляб, снимка на

девойче с ученическа барета и диплома за средно образование.

Стоил посрещна нещастието като загуба на брат. А Дежда

затрепери още повече над сина си. Боеше се и той да не направи

някоя щуротия. Закъснееше ли вечер, чакаше го на прозореца.

Тъжен видеше ли го, ще го прегърне, ще го стопли с дума и

милувка. Кураж му даваше. Вяра му вдъхваше в онова, в което

сама не вярваше.

– Ще умра, ако и ти ме напуснеш, мило синче. – плашеше го.

– Не бой се, до теб ще съм. А вземат ли ме трудовак, ще се

примоля пак да си край мене, – избиваше на шега Стоил заради

страховете й. – На кой ще те оставя, майко Пенелопо.

– Каква Пенелопа бълнуваш? Подиграваш ми се, а?

Стоил я погали по бузата, приседна до нея. Разказа ѝ леген-

дата за скитника Одисей и съпругата му Пенелопа, чакала цели

двайсет години мъжа си. Връщала кандидатите за женитба, уж,

че трябвало да изтъче погребален саван за свекъра, преди да се

омъжи повторно. Платното, което тъкала денем, нощем раз-

нищвала. А Одисей, за да избяга от Троянската война, впрегнал

в един ярем вол и магаре и сеел в браздите сол. Изобличили го,

като положили в браздата невръстния му син, та го отказали

да хитрува.

Дежда заживя с тази приказка, сътворена преди хиляди го-

дини като за тяхното семейство. Досущ за него. За Параско, за

дядо Тильо, за Стоил и най-вече за нейната опропастена участ.

Животът им течеше по нишката на тая приказка. Къде ли

Параско е впрегнал вол и магаре, отваря в сърцето ѝ кървава

рана и сее сол в нея. И даже синът в браздата не го стряска.

Много мераклии, а и сериозни кандидати отблъсна и все се

оправдаваше с грижите към свекъра. Денем тъчеше, нощем раз-

нищваше това оправдание. Наистина, ако не беше дядо Тильо,

докато детето беше малко, можеше да опита повторно късмета

си. Сега вече беше късно. Тя можеше без свекъра, но той не

можеше без нея. Грехота е да се бърка в божиите работи, но все

по-често си мислеше, че е по-добре свекърът да го няма вече.

Един следобед дядо Тильо не върна в обичайното време

измитата посуда. Дежда изпрати Стоил да види що става.

Момчето се забави доста. Донесе чиниите неизмити.

– Дядо не е добре. Лежи му се, унася го дремка.

– Не е добре, пък всичко си е изял. Каква е тая болест?

– Яденето ли ти се свиди? Приготви по-лека вечеря, аз ще я

занеса. Иска да остана при него. Да сме си поговорили.

Вечерта синът закъсня при дядо си. Дежда не усети кога

се е прибрал. На сутринта той пак занесе закуска и отново се

забави.

– Да потърсим доктор, – предложи Дежда.

ми: „Моят фитил е свършил. Свещ не се долива. Моята догаря

вече”.

Стоил се заседаваше до късно при дядо си. В нощта срещу

приготвя закуска.

– Дядо си отиде. Затворих очите му.

Откакто свекърът се залежа, тя очакваше най-лошото. Но

думите на Стоил я стреснаха. Поокопити се бързо.

– Бог да го прости. Време му беше. Не оклюмвай, съвземи се,

че по изпращането на човек шетня има. Първо да го измием и

облечем. Пара ще му турим под езика, за да си плати борчовете

на оня свят.

– Защо не викнеш някой да ни помогне?

– Като чуят, че е умрел, помагачи сами ще дойдат. Ти върви

смъртен акт да изкараш, гроб да поръчаш, поп да викнеш – отец

Ангел. Аз какво е необходимо, ще приготвя – свещи, бели

месали, пшеница...

Десетина комшии дойдоха да просветят на дядо Тильо.

Неговите акрани отдавна го чакаха в отвъдното.

Умирачката в такава патриаршеска възраст не е трагедия. Не

се припява, не се скубят коси. Тя е избавление и за отишлия

си, и за изпратилите го.

До вечерта всичко приключи. Последна си отиде комшийката, която нареждаше кое как и кога се прави при изпращането на пътник за оня свят. Най-после майка и син останаха сами.

– За мъртвия всеки плаче, но никой не тръгва след него,

чедо. – Но тя усещаше, че Стоил не е на себе си.

– Мамо, ще ти кажа нещо важно.

– Какво толкова важно има? Най-важното за днес свърши.

Да гледаме напред.

– Мамо, татко е жив.

– Ти бълнуваш ли? Хайде да си легнеш, че две нощи не си спал.

– Не бълнувам, не съм се побъркал. Но може и да се побъркам.

– Отгде знаеш, че е жив татко ти?

– Дядо ми каза... И ми го показа.

– Как така ти го показа? На снимка ли?

– Не на снимка, на живо. Преди две вечери, ама дядо заръча

докато той е жив, да не ти обаждам.

– Откога е тук баща ти? Ти го помниш. Сигурен ли си, че

е той?

– От петнайсет години е у нас.

– Където е бил през всичките петнайсет години. В мазето

на дядовата стая.

– Не думай, сине. Не ме мъчи. Кажи, че не е вярно.

– Вярно е, мамо. Той чака там да го доведа при тебе.

– Как така изведнъж ще го доведеш?

Момчето повтори дума след дума каквото беше научил от

дядо Тильо и от другия.

През четиридесет и четвърта година есента, когато заизчезвали хора, Параско се изплашил и него да не приберат и се потулил. Крил се седмица в Деждиното село при чичо ѝ и оттам запрашил на юг. Границата още не била турена както

следва и се преминавало лесно. В Гърция попаднал в лагер за

бегълци. Не успял да се вреди за Италия и Америка. Готвели

го за черна работа през границата, но той се изплашил и пак

избягал, този път в Югославия. Наел се за овчар в Кършиака.

Преминал в България. Отново нелегално. Свързал се с дядо

Тильо. Двамата стъкмили план къде да се крие Параско и как

да живее нататък.

в задната къща. Тогава утрепа кучето, което уж му пречило да спи и не разреши друго да завъдят. Стоил на два пъти докарваше кутрета. Дядото ги тровеше и те гинеха в адски мъки.

зимна спяч. Умът му ленив станал. Мераците му дремели. Само

страхът будувал, защото страхът е хиляди пъти по-ужасяващ от

самата опасност, която го е родила. Параско избегна възмез-

дието, но не можеше да избегне страха от него.
Навън от скривалището му времево летеше, не се стигаше.

Животът течеше бързо като Бистрица на пролет. Отнесе едни,

довлече други. Последните първи станаха. Не бе пощадено

даже онова, което изглежда вековечно. Дори името на Свети

Врач смениха. Парите, които Параско скри преди да избяга,
не вървяха вече. Човек излетя в космоса. С гърците дослук

настана, със сърбите пак се разтури.

Промените не проникваха през каменните темели на парасковото леговище. В късните нощи, когато наоколо утихвало и

прозорците гаснели, Параско се качвал при баща си на раздумка. Но с дните и годините, каквото имали да си думат, издумали го. Параско питал за неща, които старецът нямал вече ищах да знае. Понякога обсъждали да се предаде, но страхът и у двамата надделявал и все отлагали това за по-добри времена. Чак когато и на дядо Тильо и на Параско станало ясно, че свършекът настъпва, решили да открият тайната си пред Стоил. Дядото разказал на внука си от игла до конец всичко, което е било. След това се срещнали баща и син, и бащата сам разказал патилата си.

„Оставям го на твоите ръце и съвест. От мене толкова“ – били

последните думи на дядо Тильо преди да издъхне.

– Това е, мамо. Сега знаеш всичко, което е за знаене. Що да

правим? Да го доведа ли?

– Не знам, сине. Как ще се изправи пред мене и аз пред

него? Страх ме е.

Очите ѝ се навлажниха. Потекоха сълзи по бузите. Запреглъща солените струйки. Попиваше ги с края на забрадката си,

вперила поглед в снимката на бюфета. Това беше единствената

снимка, направена след венчилото им. Тя с бяло венче на косите, Параско с папионка и триъгълно кръпче в малкия джоб. Те

бяха от такъмите на фотографа. Друга снимка нямаха.

Дежда седеше, вперила очи в стената. На Стоил се стори

цяла вечност това взиране в миналото. Най-после тя стана,

надигна се на пръсти. Откачи от пирона голямата черна рамка

и излезе от стаята. Стоил не я последва. Не разбра къде отиде

и защо се бави сумати време.

Развиделяваше се, когато се върна при него със зачервени

очи и потъмняло лице.

– Нека дойде. Ще ни оставиш сами.

Параско влезе. Спря насред стаята. Зад него Стоил затвори

вратата. Пред Дежда стоеше чужд човек. Тя откри познати

черти в подпухналото и бледо лице.

За Параско Дежда не беше изненада. През всичките петна-

десет години тя е била пред очите му. Пред очите му снагата ѝ

се е наливала от годините. Косата ѝ посребрявала като алиботушки коил в късна есен. Лицето ѝ потъмнявало, променяло се, но не губело хубостта си.

– Боже, наистина е той.

– Аз съм, Деждо, аз съм. Прости ми...

– Господ да ти прости. Вярно ли е това, което Стоил знае?

– Верно е. И на тебе ще разкажа всичко.

– Нищо не искам да чуя повече.

– Ще ме предадеш ли?

– Защо аз да те издавам?

– Сам ще се престраша, пък каквото е писано да става. Не

съм замерял господ с камъни.

– Твоя си работа. Веднъж постъпи като мъж.

– Ще постъпя, ще постъпя като мъж, Деждо.

– Като мъж ли? Ти мъж! За каква дрипа съм се пазила толкова време,

Боже. Разбирам страх от умирачка. Разбирам страх от власт.

Разбирам от страх да забравиш бащин дълг. Не мога да проумея как страхът изцеди от тебе мъжката сила. Превърна те в скопен овен. Петнайсет години си ме следил през мъзгала в темелите. Ръкоблудствал ли си, проклетнико, като презрения

брат на Юда ли? Тази ръка, която ме е заместила, няма да ме

докосне никога. Очите, които са ме омърсявали няма да ме

видят повече. Не ще живея в една дупка с язовец. Сега се върни

в бърлогата. Утре ела. Къщата е твоя. С баща ти, и той мира

да не види на оня свят, заедно сте я градили. Върви си! Утре

няма да ме завариш.

Параско падна на колене:

– Прости ми, Деждо... На кой ме оставяш?

– А ти на кой ме остави?

Параско запълзя на колене към нея. Наведе се да целува

краката й. Дежда се отдръпна.

– Махни се! Вън! Вън! Вън!

Параско се надигна едвам-едвам като се подпираше с ръка

на масата. Чудеше се какво да прави. В ушите му звучеше като

от плесница това. Вън! Вън! Вън! Обърна се бавно. Наведе

глава и излезе.

Тук свършва тъжната приказка за Дежда. Момичето, за което

се биеха по сборове и хорища ергените от няколко мървашки

села. Годеницата на Митрешо, която пазеше нишана му, докато

не научи, че се е оженил за богатска щерка и е заминал с нейните

пари за Цариград да учи зъболекарство. Булката, заради която

завидял цял Свети Врач на Параско пъдаря. Достолепната

парясница, която отблъсна надеждите на вдовци и ергени.

Майката, която пренебрегна себе си заради своята рожба.

Читателю, ти искаш и тази приказка да има щастлив завършек. Това не са Одисей и Пенелопа. Но за да ти загорчи и на теб, както на мене горчи, защото знам продължението, ще добавя още нещо.

Параско набра кураж. Яви се в милицията. Задържаха го

само едно денонощие. Написа каквото го питаха. Синът му

също даде показания. Дежда не откриха да я разпитат. Беше на-

пуснала града. Следователят провери скривалището. Оставиха

Параско намира. „Та ти сам си се наказал повече, отколкото

заслужаваш“ – рече на довиждане милиционерът, който отключи килията. Параско не вярваше, че всичко свърши толкова леко, но още продължаваше да се бои. Може би милицията хитрува. Дебне го да се издаде с нещо. Бяха го питали защо е

избягал. – Ами уплашил се, че ще му търсят сметка, дето като

пъдар е бил пратен с потеря да гонят шумкарите, обрали мандрата на Туричка черква. Отдавна беше стъкмил и преповтарял това оправдание. Истина беше, но само частица от нея. Тази случка се знаеше още тогава. Параско се хвалеше с геройството.

Донесе и пита кашкавал от партизанското скривалище. Боеше

се да не го питат за друго, което не се знаеше, но може пък да

са попаднали на негова следа.

калийски свинари, на връщане от панаира в Малилаг, където

продали цялата си стока, спрели да нощуват в ормана край

Струма.

Случката отдавна е забравена, погълната още прясна от другите

събития, които обърнаха живота наопаки. При разпита в полицията не го попитаха за нещастието в неговия пъдарски район.

Не го попитаха и откъде намери толкова пари, та да вдигне в

онова време на недоимък само за месец нова къща.

Възкресението Парасково се превърна в сензация. Заразпитваха го журналисти от окръга и от столицата. Вестниците писаха за него. Показаха го по телевизията. Услади му се хорското любопитство. А и съжалението, което изпитваха съгражданите към него, му хареса. Но всяко чудо за три дни.

Синът Стоил изчезна без да му се обади. Последва майка

си. Връщаше се в града през пет години за юбилейните срещи

на гимназиалния випуск. На третата среща се представи като

лекар. Не се отбиваше при баща си. Веднъж само се реши да

намине край къщата. Разбра, че е наета от квартиранти, а хазаинът се преместил в дъното на двора. Отщя му се да отвори вратата и си замина.

Параско пъдаря изкрета до смяната на властта. Признаха

го за репресиран от комунистите. Издейства да получава половината пенсия на починалата му съпруга.

А Дежда? Тя повече не стъпи в южното градче. Стоил из-

пълни последната ѝ воля да я върне там, където се е появила

на белия свят.

Беше ден, в който златото на алиботушкия коил вече среб-

рееше от скреж, като оредели коси на мъченица. И заваля. И

запрашоли сняг. Скоро щеше да покрие и изравни под чист

саван треви и храсти, скали и гробове, както времето изравнява