Сенчести” страни на политическия пазар доц д-р Георги Л. Манолов



Дата10.04.2018
Размер187.69 Kb.
#65641


СЕНЧЕСТИ” СТРАНИ

НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПАЗАР
доц. д-р Георги Л. Манолов

Колеж по икономика и администрация, Пловдив
Резюме: Разгледани са основни теоретични проблеми на политическия маркетинг, свързани с неговата същност (в тесен и широк смисъл), както и с направената разлика между политическия маркетинг и политическия пазар.

Специално място е отделено на най-важните „сенчести” страни на политическия пазар, които са извлечени от практиката и са обстоятелствено анализирани в настоящата статия.


Ключови думи: Политически маркетинг; политически пазар; маркетингов комплекс; „сенчести” страни на политическия пазар; политическа корупция.
Jel:
През последните години проблемите на политическия маркетинг (и пазар) като теория и практика все по-често са във фокуса на вниманието на българската общественост. Неговото съвременно развитие (на политическия маркетинг) е следствие от настъпилите изменения във функционирането на политическата демокрация и пазарната икономика през ХХ век, което логично доведе до използването на маркетингови техники в политиката и особено в организацията на предизборните кампании. В този смисъл дискусиите за същността на политическия маркетинг, както и за неговата обща характеристика, и до ден днешен не спират въпреки постиженията на отделните социални науки по тези въпроси. Това с пълна сила важи и за изследванията по политически маркетинг в България, които все още са твърде недостатъчни най-вече когато се третират редица въпроси от фундаментално (теоретично) естество, каквито са: Има ли разлика между политическия маркетинг и „политическия пазар”? Възможно ли е да се говори за „политически пазар”? Кои са „сенчестите” страни на политическия пазар? и пр., и пр.

Още в началото ще подчертаем, че измежду тях изключително малко внимание се отделя на фундаменталния въпрос за „сенчестите” страни на политическия маркетинг. И докато видимите аспекти на този маркетинг обикновено се идентифицират с практиката на предизборните кампании (което само донякъде е оправдано), то съвсем иначе стоят нещата, когато се говори за „сенчестите” отблясъци на политическия пазар, които освен да се бичуват публично (част от тях), почти не се анализират научно. Този анализ обаче би бил непълен и неточен, ако най-напред не се направи една разграничителна характеристика между понятията „политически маркетинг” и „политически пазар”, въз основа на която да се изясни и т. нар. „сенчеста природа” на самия политически пазар.


1. Политически маркетинг и „политически пазар”: същност и

различия
Въпросът за теоретичната същност на политическия маркетинг продължава да се съпътства от значителни дефинитивни непълноти и направо казано от понятийни неразбории въпреки изпреварващата еволюция на предизборната практика в това отношение. И ако първоначално същността на политическия маркетинг закономерно се е оприличавала (идентифицирала) с класическите форми на политическата комуникация и пропаганда, то днешната „теоретична безтегловност” относно понятийния апарат и дефинирането (на политическия маркетинг) никак не са добра атестация за тази съвременна наука. В потвърждение на това ще изложим някои от най-разпространените определения за политически маркетинг, които се опират на различни подходи в зависимост от тяхната „гравитация” към едно или друго научно направление.

Едва ли ще е пресилено, ако кажем, че дефинициите, опиращи се на икономическия маркетинг, са най-многобройни, най-популярни и най-често цитирани в литературата. Пионери в тази насока са редица изтъкнати американски политолози, които се опитват да разработят една по-цялостна, систематизирана и разгърната концепция за политическия маркетинг, която да включва едновременно и стратегията, и организацията, и инструментариума на партиите в хода на предизборните кампании1. Всъщност именно на тази база аргументирано се извеждат и различни дефиниции за политическия маркетинг, като се използват и пренасят различни принципи от икономическия в политическия маркетинг. Всяко от тези определения има своите нюансирани специфики и особености, без обаче те (определенията) да се различават съществено откъм съдържателната си страна, т. е. за сетен път се прилагат само маркетингови принципи.

Сред гъмжилото дефиниции обаче се откроява тази на известния френски автор и специалист по маркетинга в политиката М. Богран, която, освен че е твърде популярна и широко разпространена в различните източници, масово се възприема като образец за определение на политическия маркетинг у нас.

„Политическият маркетинг – пише Богран – е съвкупност от техники, които имат за цел да внесат съответствие между един кандидат и потенциалните му избиратели, да представят кандидата пред най-голям брой избиратели и пред всеки от тях, да го разграничат от конкурентите и противниците му и с минимални средства да бъдат спечелени по време на неговата кампания”2. Към това същностно определение авторът много успешно екстраполира всички най-важни компоненти в цитираната от него (по-преди в книгата му) дефиниция на търговския маркетинг, които компоненти – изделието, пазарът, потребителят, разликата, продажбата и печалбата, твърде умело са адаптирани в съответствие със спецификата и потребностите на политическата практика.

С развитието на маркетинговата теория тенденцията за „икономизиране” на предмета на политическия маркетинг продължава да се задълбочава, което особено проличава след въведения от Нейл Бордън термин „маркетингов комплекс” (marketing mix), известен още и като четирите „П”: продукт, цена, промоция и място. Този термин се превърна в „крайъгълен камък” на съвременните концепции за маркетинг, а оттук – и за самия политически маркетинг, който (в зависимост от маркетинговия комплекс) се определя например като „съвкупност от взаимосвързани елементи, използвани за задоволяване на потребностите на определен политически пазар или на част от него (сегмент), като се изхожда от състоянието и характеристиките на обкръжаващата среда – политическа, социокултурна, икономическа и институционална”3. Тук най-същественото е ролята на обратна връзка, която позволява да се прецени дали действително са ефективни (или не) отделните елементи на маркетинга според това как се задоволяват претенциите на потребителското търсене.

Определенията за политическия маркетинг могат да бъдат продължени почти до безкрай, което, разбира се, нито е възможно (в една статия), а още по-малко – необходимо. По-важното е да отбележим, че този род дефиниции традиционно страдат от една „хронична слабост” – половинчатост и непълнота, доколкото механично се заимстват маркетингови прийоми, които се вграждат в същността и структурата на политическия маркетинг (при това – невинаги успешно).

Според нашето виждане при определянето на същността на това понятие („политически маркетинг”) би трябвало да се приеме и използва един интегрален подход, който едновременно да включва няколко показателя, т.е. т.нар. „синтетични критерии”, или цял комплекс критерии (например политологически, икономически, маркетингови, социологически и др.) за изясняване на предмета на политическия маркетинг, какъвто без съмнение е интердисциплинарният подход. Така че, без да пеем възторжени дитирамби в угода на интердисциплинарното увлечение или пък в полза на отказа педантично да се съблюдават конвенционалните граници на предметите (на отделните науки), няма да пропуснем да отбележим, че въпросът опира до прецизното използване на много видове познания. Защото и маркетингът, и политиката, а следователно и политическият маркетинг са социални дейности, оказващи най-силно влияние върху подбора на политическия елит и върху качествата му, от които много зависи как ще се управляват държавните институции. С помощта на този универсален научен подход (интердисциплинарния) в много по-голяма степен биха се избегнали не само палиативните и откъслечни определения на маркетинговата политическа дейност, но и биха се ограничили крайностите и залитанията, клонящи ту към икономическите (най-често), ту към политическите (по-рядко) аспекти на политическия маркетинг.

Погледнато теоретически, едва ли е толкова трудно да се формулира определение за дадена научна дисциплина, при условие че добре се познават съществуващите източници и творчески се възприемат всички ценни възгледи в литературата по съответния въпрос.

Проблемът в нашия случай обаче е друг – става дума за такава дефиниция, която първо да отчете, а после и да открои принципната разлика между икономическия (търговския) и политическия маркетинг. Защото все пак въпросът е фундаментален и се отнася до две отделни науки (икономическата и политическата), макар че те почиват на една единна и обща основа – маркетинга. Именно тук се съдържа и дълбоко вкоренената трудност в намирането на горната дефиниция на политическия маркетинг, поради което ще я изведем в два взаимосвързани (определителни) смисъла – тесен и широк.

В по-тесния научен смисъл на думата политическият маркетинг може да се определи преди всичко като маркетинг на продавача (т. е. на политическите партии и кандидати), защото се предлага и извършва „търговия” за покупка на гласове, докато търговският маркетинг, както е известно, е маркетинг, насочен към купувача, при което купувачът провежда самия маркетинг. В това се състои и най-същественото различие между двата вида маркетинг (независимо от многообразните сходства), тъй като мястото на пазарните субекти е разменено (или те са обърнати), което естествено предполага съвършено друг подход и отношение, когато третираме предмета на политическия маркетинг и белезите, по които той се различава от неговия „събрат” – търговския маркетинг.



В другия, в по-широкия научен смисъл дефиницията на политическия маркетинг би могла да се изведе в следния съдържателен порядък: това е приложна социална наука и такъв специфичен „пазар на идеи”, на който политическите партии и техните кандидати чрез своите целенасочени програми, както и посредством маркетингови техники (стратегии, механизми, начини) и политически подходи (форми, средства, методи), се конкурират за спечелване на избирателите в предизборната кампания за властта (а и в целия междуизборен цикъл въобще) според установените правила на политическата игра.

Току-що изложената дефиниция на политическия маркетинг (в тесен и в широк смисъл) така или иначе ни изправя пред един друг въпрос от методологическо естество, на който в научната литература почти не се отделя никакво внимание и който е следният: Съществува ли някаква отличителна разлика между понятията „политически маркетинг” и „политически пазар” и ако действително има такава, то в какво тогава се изразяват нейните разграничителни измерения?

Но отговорът на един такъв сложен въпрос не е никак лесен, поради което неговата по-цялостна разработка не е основен обект на настоящата статия.

И все пак можем мимоходом да кажем, че между двете понятия – „политически маркетинг” и „политически пазар”, се забелязва една трудноуловима на пръв поглед, но реално съществуваща разлика, независимо от идентичността в превода на английската дума „marketing” (англ. ез. – продажба, пазар) с българската „пазар”. Защото, макар и понякога да изглежда причудливо (от гледна точка на общоприетата употреба на думата) да се говори, че маркетинг и пазар в контекста на политическия маркетинг са едно и също нещо, това в случая не е точно така. Но за да стане още по-ясно това тълкувание, нека приведем накратко няколко по-важни аргумента в защита на изказаното съждение.

В един най-общ, но и същевременно тезисно съдържателен смисъл основните разлики между понятията „политически маркетинг” и „политически пазар” могат да се маркират в следния (същностен) порядък: първо, „политическият маркетинг” представлява едно по-общо, по-всеобхватно и по-широко научно понятие, което съдържа в себе си иманентно присъщите на всяка наука теоретически компоненти – определеност, структура, елементи, категории, принципи, методи и т. н.; докато „политическият пазар” има по-стеснени параметри, чието реално проявление почти винаги намира израз в конкретни политически ситуации – първични избори, предварителни избори, същински избори (парламентарни, местни) и пр.; второ, „политическият маркетинг” в определен смисъл изразява „статиката” на научната система (робува на принципи, на закони, на норми, на правила) и като такъв донякъде е „по-консервативен” и инертен, т. е. неподлежащ на особено интензивно развитие (като наука), докато „политическият пазар” изцяло предопределя динамиката и амплитудата на „политико-пазарната игра”, защото той е „жив”, гъвкав, еластичен и бързоадаптивен към промени, тъй като се „зарежда” от резервоара на политическата борба; трето, „политическият маркетинг” като понятие има по-затворен характер дотолкова, доколкото е еманация на общото, на глобалното и на цялостното в границите на изградената научна система, докато „политическият пазар” е далеч по-отворена система, понеже представлява частта, единичното, особеното, и в това си качество допуска изключения от правилата най-вече при рекрутиране на политическия елит във властта.

Изхождайки от този „теоретичен ракурс”, действително е възможно да се твърди, че имаме всички необходими основания да разграничаваме по-ясно и по-конкретно двете фундаментални понятия „политически маркетинг” и „политически пазар” дотолкова, доколкото едното („политическият маркетинг”) има по-глобални научни измерения въобще, докато другото („политическият пазар”) е много „по-работещо”, защото създава определени политически стандарти, но само еднократно, т. е. по време на предизборните кампании.



От само себе си се разбира, че горната диференциация на понятията е само една първоначална стъпка в по-цялостното и съдържателно разработване на въпроса за приликите и отликите между политическия маркетинг и политическия пазар. Но именно една такава диференциация ни позволява да проникнем „зад завесата” и да откроим и анализираме „тъмните” („сенчести”) страни на политическия пазар, които, освен че реално съществуват, почти са потънали в едно истинско научно забвение.
2. „Сенчести” страни на политическия пазар
Проблемът за „сенчестите” страни на политическия пазар не се „радва” на особена теоретична почит, макар че той отдавна се е превърнал в ракова метастаза на съвременния политически живот. Този проблем в специализираната литература не само че не е изяснен, но дори и съзнателно се избягва и потулва, защото пряко засяга дейността на политическите елити, както, разбира се, и множество корпоративни и частни интереси. Тъкмо затова ще се опитаме само да надзърнем в покоите на „сенчестия” политически пазар, отчитайки безусловния факт, че за разработването на този проблем са необходими много по-специални проучвания в сферата на няколко обществени науки.

Първото нещо, което трябва да се каже, е, че „сенчестите” аспекти на политическия маркетинг намират своите обективни основания за съществуване в днешните реалности на плуралистичната демокрация, модерната политика и пазарната икономика. В този смисъл „сенчестите” рецидиви на политическия пазар се пораждат неизбежно или най-малкото поради три фундаментални причини: едната от тях е, че съществуването на „сенчестия” пазар в политиката е иманентен израз на глобалното функциониране на реалния икономически пазар дотолкова, доколкото самият той е носител на „тъмни”, „сиви”, „сенчести” и т. н. паралелни нишки, произтичащи от несъвършенствата на пазара като цивилизационен феномен; другата е тази, че „сенчестите” страни на пазара на „политическите идеи” с всяка изминала година увеличават трайно своето скрито присъствие в кулоарите на голямата политика, тровейки системно озона в политическото пространство и превръщайки се („сенчестите” аспекти) в един от най-тревожните социални, морални и нравствени проблеми (на обществото), чието решаване тепърва предстои; и последната причина, която предопределя виреенето на различни „мътни” оттенъци при функционирането на политическия пазар, е обстоятелството, че тъкмо особеният характер на този тип пазар (пазар на идеи) сам създава естествени възможности за порочното битуване на едни или други негови негативи. Защото тук не става въпрос за изтеглянето на някоя дефектна стока (от масовия потребителски пазар), а за морала и качествата на плеяда партийни лидери, държавни мъже и десетки политици, от които зависи ефективността на държавното управление. Следователно действителните проявления на „сенчестия” пазар в политиката намират своите естествени корени и мотивация най-вече в съществуващите недъзи, негативи и жестокостта дори на съвременния икономически пазар, който, бидейки майка за едни и мащеха за други, така или иначе стимулира развитието (потайно или открито) на цяла верига незаконни прояви и дейности в сферата на политическия маркетинг. Освен всичко това не е без значение, ако отбележим, че появата и развитието на „сенчестите” страни на политическия пазар допълнително се мотивират от маса субективни причини, които перманентно довеждат до инициирането (и повторението) на различни „сенчести” рецивиди в протичането на нормалния политически процес. Те (причините) са свързани главно с качествата на политическите субекти, с морала на политическата класа, както и с управленския потенциал на партийните централи. Или с други думи казано, в състояние ли са политическите субекти да устоят на властната съблазън на държавните благинки и на „покварата” на политическото битие? Защото, както е добре известно, голяма част от „творците” на „сенчестия” политически пазар днес са именно висши държавници и политици, които понякога със своите действия насаждат цели политически формации в бездната на корумпираността и социалната развратеност. И още – в състояние ли са политическите партии като основни „играчи” на този пазар (политическия) действително да се преборят със собствените си пороци във властта и в името на общонационалните държавни интереси?!

На базата на изложените обективни и субективни причини, водещи в най-голяма степен до процъфтяването на „сенчестия” политически пазар, нека сега направим опит да кодифицираме накратко по-съществените му страни, които десетилетия наред замърсяват чистотата на политическия живот, предизвиквайки огромно възмущение и недоволство сред милиони и милиони жители на нашата планета.

Вероятно една от най-ярко изразените страни на „сенчестия” пазар в политиката може да се търси и намери в границите на корелацията „публично – частно”, където преплитането на гъмжащите от разнообразие интереси неизбежно рефлектира върху нормалното функциониране на политическия пазар. Това става възможно, когато между публичния и частния сектор се „вмъкват” и наместват отделни представители на нелегитимната („сенчеста”) икономика, които, преследвайки своите цели, се стремят към реализация на собствени тайни и корпоративни (а защо не и на мафиотски) интереси. Тази „сенчеста” страна на политическия пазар („кодирана” дълго преди всяка предизборна кампания) най-често намира израз в привличането на височайши държавни персони и организирани политически сили, за да бъдат включени в различни видове дейности (политическа, икономическа) със съмнителен произход и характер. Естествено това се извършва с помощта на специално разработени за целта механизми, действащи на вертикално и на хоризонтално равнище, и чието конкретно проявление се разгръща по веригата политици – лобисти – частен бизнес – сфери на влияние. При всички положения обаче тук въпросът изобщо не опира до законно регламентирано лобиране, а до потайни схеми и механизми, които се използват за придобиване на нелегитимно влияние спрямо политико-икономически структури от взаимна за властта и бизнеса изгода – корпоративна, лична, персонална и т. н. Затова мнозина и мнозина хора остават с твърдото впечатление и убеждение, че едва ли не публичното и частното са едно и също нещо (в политиката и икономиката), защото границите помежду им са прекалено размити.

Следващата важна страна на „сенчестия” пазар в политиката представлява и широко разпространената в социалното битие всеядна политическа корупция, която освен всякъде другаде сякаш най-естествено се размножава по време на предизборните кампании.

Че корупцията в политиката е отколешен спътник на политическата дейност и че днес тя е бич божи за съвременните общества, е ясно като бял ден, което едва ли означава, че трябва да игнорираме нейните прояви в рамките на политическия пазар. Напротив – тази „социална проказа”, каквато е станала корупцията в политиката и която условно можем да разделим на два вида – „предизборна” и „следизборна”, придобива неимоверно големи мащаби на фона на гигантските финансови средства, влагани в битката за политическата власт. В този контекст „предизборната корупция” носи белезите на всяка една политическа корупция, чиито форми имат общовалиден характер и които в общи линии добре са систематизирани и обобщени в един български аналитичен сборник, както следва: непотизъм, патронаж, нелегитимен лобизъм, търговия с политическо (или електорално) влияние, политическа протекция, легитимиране на политическите привилегии (и осигуряване на преференциален статут) за участие в политическия процес и прословутото незаконно партийно финансиране4.

Изводът, който от само себе си се налага, е достатъчно красноречив: макар че тези форми на политическа корупция не са единствените и не са изолирано явление и въпреки че много трудно се доказват (защото се прикриват), тяхното реално съществуване все повече и повече се утвърждава като един негативен факт от „сенчестия” живот на предизборните кампании (и на политическия пазар), благодарение на които не един и двама плебеи в политиката натрупаха огромни богатства. Нещо повече – предизборната политическа корупция буквално се придвижва с космическа скорост напред и нейните размери вече придобиват застрашителни социални мащаби. В този смисъл тя (политическата корупция), като ядро на „сенчестия” политически пазар, е своеобразна „социална” трансмисия между вземането и сдаването на властта (през предизборния период), защото практически не се прекъсва „корупционното кръвостискане” както на държавните структури, така и на бизнеса въобще. Третата твърде разпространена „сенчеста” страна на съвременния политически пазар, която също е резултат от корупцията в политиката, е нелегитимното (и нерегламентирано) финансиране на политическите партии, организации и сили.

Нелегитимното партийно финансиране е свързано със създаването на най-разнопосочни незаконни процедури, които целят набавянето на парични средства за политически влиятелните формации и кръгове. Те (формациите и кръговете) „...съзнателно са допускани до обществени блага, като конкурентната среда се разрушава чрез оказване на политически и партиен натиск върху нея. Установяването на монополна или безконкурентна позиция на определени стопански структури е типичен процес на взаимна обмяна на блага, които (структури) обаче обслужват един политически и партиен субект или едно политическо и партийно ръководство...”; и което всъщност е „...двувариантна форма на политическа корупция..., свързана със създаването на партийни стопански и партийни неправителствени структури, т. е. на субекти, които априори не принадлежат на политическото пространство (подчертаното е мое – Г. М.)5. Именно тази „странна” симбиоза на политико-икономически неправителствени структури и звена предлага редица възможности за „поглъщане” на отделни автономни формации на гражданското общество, както и за налагане на прикрит монополен диктат в политиката от страна на олигархични партийни елити. По такъв начин и автономните формации, и определени бизнессреди стават принудителни заложници на олигархичните елити, което по същество осигурява на политическите партии един непресъхващ извор на парични средства. Това, на свой ред, обяснява разгулното пилеене (и присвояване) на значителни финансови ресурси (в т. ч. и от незаконната търговия с оръжие, какъвто е скорошният пример с управлението на ХДС /ХСС в Германия).

Следва да се подчертае, че „купуването” и откупуването на политиците по време на избори изцяло може да се причисли към пространно разпространените „сенчести” страни на целокупния политически пазар. Това обикновено става по два начина: цивилизован (законен, нормативен, почтен), при който неуредените законови регламентации в съответното законодателство сами повеляват употребата на форми за „откупуване” на политици, без да се нарушават юридическите норми; и нецивилизован (незаконен, ненормативен, непочтен) начин чрез използване на подкупи, рушвети и „подпомагане” на видни политици с цел използване на различни форми за наслади и удоволствия при „оттъргуване” на политиците. Свещено правило в тази завоалирана (и уродлива) дейност е тайнствеността, с която се постигат поне три цели – финансирането става от заинтересувани бизнес кръгове, съответната височайша персона бързо и лесно забогатява и респективно се „отблагодарява” по възможно най-щедрия за съответните покровители начин.

Сред твърде разноликата палитра от най-разнообразни „сенчести” страни на политическия пазар сякаш безспорно се „губи” един публично известен и силно дразнещ хората факт от реалното функциониране на този тип пазар: придобиването на нови и на допълнителни доходи благодарение на пребиваването във властта. И тук въобще не става дума за естествените трудови възнаграждения, които получава всеки работещ човек, пък било то и политик, „полуполитик” или държавник. По-скоро иде реч за онези „законно-незаконни” доходи, които могат единствено да се докарат като привилегия от това, че даденият политик е във властта. Тези доходи например се изкарват под формата на вземане на комисиони, под формата на сключване на договори с близки (до политика) фирми, под формата на получаване на неестествено високи хонорари и т. н., и т. н. Тази вторична и на пръв поглед „несенчеста” страна на политическия пазар фактически е една трайна закономерност в съвременния цивилизован свят, тъй като само високият властен пиедестал може да осени действащия политик, депутат или министър с многократно по-големи от обичайните за простосмъртните хора доходи…

Би било пропуск, ако не откроим накрая и още една (но и конкретно проявяваща се) типична страна на „сенчестите” разновидности в политиката: „уговарянето”, „купуването” и „търговията” с гласове при изборите. Тази достатъчно безкултурна страна от битието на политическия пазар не е нова и непозната, но и до днес продължава да се използва като нещо „свише признато” от политическите партии и лидери. Естествено, докато в западния свят подобен тип аморална „търговия” с гласове на избиратели почти е политически архаизъм, то в цяла кохорта латиноамерикански, африкански, азиатски и балканско-европейски държави „покупката на вота” се осигурява с всички позволени и непозволени средства: от даването на пари на ръка чрез „духовното подкупничество” с манипулации, та чак до раздаването на капачки за буркани и бутилки с олио на малцинствата. И колкото политически пошло и обидно да е това, подобен род търгашество в политиката е донякъде постоянна практика в „незрелите” демократични държави, в които политическата култура е само звучна фраза, а предизборната борба – поредното „политическо сафари”. Причините за това са твърде много и от най-различно естество (исторически, икономически, културни и др.), но тогава, когато този „мъгляв” аспект на политическия пазар действа перманентно, главният „виновник” почти винаги е един и същ – отчайващото социално икономическо развитие и ниското „качество” на демокрацията като господстваща политическа система.

Тук е мястото да направим едно принципно уточнение: обикновено посочената „сенчеста” страна се бърка с т. нар. „логролинг” (развит като теория от Г. Тълок), който разглежда потребността от оказване на взаимни услуги между политиците и партиите. Например Г. Тълок смята, че при реализацията на взаимните услуги няма нищо нередно, ако те, разбира се, се схващат като определен вид „пазарна” търговия на гласове,6 с което американският учен навлиза много по-дълбоко във взаимоотношенията между политиката и бизнеса (и особено на лобистките групи ), „въставайки” срещу пагубните последици от монополизма на конкретни бизнес среди…

И така, както стана ясно от изложеното, в развитието на политическия пазар през ХХ век се съдържа цяла поредица „сенчести” страни, отблясъци и „тъмносенки”, които са продукт както на отминали исторически епохи, така и на нашата съвременна цивилизация. Тези „сенчести” страни обаче за сетен път показват, че независимо от приложението на маркетингови иновации (техники, прийоми) в сферата на политическия пазар, политиката винаги ще си остава дело на самите хора, или такава специфична човешка дейност, зад която неизменно стои „негово величество” интересът!

Но това е въпрос, който подлежи на други по-специални и обстоятелствени научни изследвания…



______________________________



6 Вж. Икономика и социология, С., 1999, с. 11-12.

Данни за автора


Доцент Георги Любенов Манолов е доктор по политология (1996 г.) и директор на Колежа по икономика и администрация в гр. Пловдив (КИА). Чете лекции по политология и политически маркетинг в КИА, ПУ „Паисий Хилендарски” и ЮЗУ „Неофит Рилски”.

Автор е на книги, студии, учебници и статии (общо над 50) в България и в чужбина в областта на теорията на политиката, елитарните теории, политическите системи, политическия маркетинг, предизборните кампании, финансирането на партиите и др.
Адрес: гр. Пловдив, ул. „Скопие” 84, ет. 2, ап. 5

сл. тел. 032/622 522; дом. тел. 032/777 860; GSM 0886/866 008





1 Вж. повече подробности във: Ралева, Н., Л. Канева, Политическият маркетинг: въведение в проблематиката, Политически изследвания, бр. 2, 1993, с. 70–72.

2 Богран, М., Политическият маркетинг, Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, С., 1991, с. 11–12.

3 Цит. по: Ралева, Н., Л. Канева, Пак там.

4 Вж. по-подробно: Корупцията в съвременна България. Аналитичен сборник, С., 1998, с. 23.

5 Пак там.


Каталог: alternativi -> br3
br3 -> Д-р Екатерина Маркова
alternativi -> Балансираните карти за оценка доц д-р Огнян Симеонов
br3 -> Как работи рекламата, все пак?!
br3 -> Конфликтите за енергийни ресурси в бъдеще Павел Минков –унсс, катедра „Международни отношения”
br3 -> Матилда Александрова
br3 -> Книга „ Икономическата теория на прага на XXI век
br3 -> Счетоводен модел за определяне доходността по банкови продукти
br3 -> Реформата на висшето образование в българия: конкурентоспособност в европейското образователно пространство
br3 -> Неофит Рилски" Благоевград, катедра „ Финанси и отчетност"
br3 -> Модел за определяне на бюджетните отклонения на организацията в неопределена среда гл ас д-р Мая Руменова Ламбовска


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница