Сенки на Север – I част

Сим седеше в креслото си, отпиваше по малко вино и замислено гледаше шахматната дъска пред себе си. Твърде много фигури, твърде много въпроси и твърде малко отговори. И въпреки че събираше грижливо всякакъв вид информация, все още не знаеше доста неща. При това важни неща. Помисли за това, което му беше разказал Плъха за последните събития. Хм, дамата в червено, херцогиня Кларис дьо Мертьой, имаше силното усещане, че и тя разбърква умело своето тесте карти. Беше дочул, че подготвя голям прием, според традицията всеки новопристигнал благородник от висок ранг правеше нещо подобно за да се представи на местния елит. Мдаа, значи трябваше да намери начин да се самопокани на приема, там определено нямаше да са най-важните фигури, но щеше да има достатъчно влиятелни представители на основните сили. И все пак нещо определено не беше наред, мътеше се нещо голямо, нещо зловещо…

… Разтърка уморено очи, какво все пак знаеше? Погледна към лагера на белите – ето я кралицата със своя верен офицер Джони Кейдж и няколко бели пешки. Взе фигурката на офицера и я повъртя между пръстите си. Определено кралицата много разчиташе на своя служител. А какво правеше той? Срещаше се със странни хора, първо поотделно, после с цяла група. След това групата замина с кораб в неизвестна посока, и не след дълго се чу за неприятности във Варгас. Всеки с малко мозък в главата си можеше да се досети, че зад това стои Кейдж. Та той съвсем не беше глупав, защо му трябваше да изпраща група наемници, след като сам щеше да се справи много по-добре? Може би предупреждение към херцога на Варгас: “Внимавай, защото следващия път ще дойда аз”. Звучи логично, но пък дали…? Даа, а може би Джони имаше специални планове за своя “таен” отряд от пешки. Всички подценяваха пешките, но забравяха, че ако една пешка стигне до края на дъската може да се превърне в каквото пожелае, дори в кралица. Интересно, Джони значи е по-хитър от очакваното, трябва да се внимава с него, определено. Добре, нека крои своите гениални планове, нека бута своите мили пешки все по-напред. Кой знае, може би точно накрая ще се изуми да разбере, че не всички са вече негови…

Огледа кръчмата, мъжа с превръзката стоеше сам на една маса в дъното и пиеше с мрачен вид. Приближи се нехайно до него и попита:

– Дали уважаемият господин ще има нещо против да седна на неговата маса?

Онзи вдигна рязко поглед и рече кратко “Не!”, а след това недвусмислено се заигра с камата си. Сим не се смути от факта, че съседните маси започнаха бързо да се опразват, а продължи:

– Жалко, тъкмо се чудех с кой да споделя това чудесно селенско отлежало – и измъкна двулитровата кана зад гърба си, наля си чаша и я изля в гърлото си. После си наля втора, отново я изпразни и добави. – Може би пък да успея да го изпия и сам.

Искрица удивление проблясна в здравото око на мъжа отсреща, той се замисли за миг, а после рече:

– Сядай!

Сим се настани до него, наля му, а после напълни и своята чаша и я изпи също толкова бързо колкото предишната.

– Къде си се научил да пиеш така? – учуди се още повече мъжът с превръзката.

– А, дълга история – махна с ръка Сим на кръчмарят да донесе още една кана вино. – Но ако имаш време, може да ти я разкажа…

След шестата кана Сим вече дотолкова се беше оплел в лъжите си, че не помнеше вече какво е разказвал за невероятното си приключение. Мъжът отсреща го слушаше мълчаливо, но след като чу как Сим се похвали, че е застрелял трима с една стрела не издържа:

– Личи си, че си измисляш, драги! Затова пък аз ще ти разкажа за едно мое истинско приключение…

Колкото и да беше пиян, все пак не спомена никакви имена, но Сим и без това знаеше достатъчно за да се сети за какво иде реч. На деветата кана мъжът вече беше започнал да ломоти и скоро се захлупи на масата и заспа. Сим подхвърли жълтица на кръчмаря и си тръгна, беше научил повече от достатъчно. Това беше значи прословутия Берик – наемния убиец. Джони определено умееше добре да подбира хората си. Ама пък как пиеше – девет кани вино! Сим беше изтощен до краен предел, през цялата вечер се налагаше да превръща своето вино във вода, рядко му се случваше да работи с такива количества. Освен онзи път на китоловния кораб… Потръпна при спомена и забърза към дома си, имаше още много въпроси, които го чакаха пред шахматната дъска.

* * * * *

Глава на Lannis

Розовите лъчи на утрото крадешком се вмъкнаха в покоите на кралица Анара. Тихото почукване не получи отговор. След малко потропването се чу отново, този път по-силно и по-настойчиво. То носеше посланието, че човекът от другата страна на вратата е твърдо решен да се срещне с кралицата. Още няколко мига на изчакване изминаха и вратата бавно и внимателно се отвори, сякаш кротостта на жеста желаеше да компенсира нахалството на нахлуването. Джони влезе в покоите.

– Простете, Ваше Ве... В името на Халид, кралице, какво се е случило?

Кралица Анара седеше в средата на широкото легло. Лицето й бе бледо, ръцете несъзнателно мачкаха завивките. Невиждащият й поглед не трепваше.Сърцето на Джони се сви. Приседна внимателно до нея и тихо я повика:

– Кралице... – след миг нежно добави: - Анара!

Тя примигна и погледът й се отмести от нищото и потъна в загрижените му очи. Голите й рамене потрепераха, а няколко сълзи започнаха надпревара по изпитите й страни.

– Джони... – гласът й заглъхна. Пое си дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно: - Опасявам се, че полудявам, Джони.

Лудост. Тази дума се отрази във внезапно пропълзелите в ума му съмнения, но той бързо се постара да ги разсее.

– И какво Ви кара да мислите така, Ваше Величество? - Тя се усмихна.

– Не е необходимо да чета по лицето Ви, за да зная, че не ме виждате в най-добрата ми светлина

В няколко минути мълчание Анара се опита да подреди мисли и опасения и след това продължи:

– Опасявам се, че нападението отпреди няколко дни е оказало по-сериозно въздействие върху мен, отколкото си помислих тогава. От онази нощ сънят бяга от мен. А безсънните нощи и тревогите ме доведоха до границата, на която вече не мога да преценя кое е действително и кое – не. Страхувам се, Джони. Реалността се размива пред мен. А мисълта, че мога да загубя разсъдъка си ме ужасява още повече.

– Защо не споделихте с мен това по-рано? Вярвах, че ми имате доверие. Укорът в гласа на Джони бе съвсем явен. – Ако ми бяхте казали, че не можете да спите, щяхме да измислим нещо – има лекове, магии... – гласът му заглъхна неуверено.

– Зная. Не исках да Ви тревожа излишно. До снощи вярвах, че всичко това е резултат на преумора.

– Но тази нощ се е случило нещо, което Ви е обезпокоило повече, така ли?

Тя погледна към прозореца.

– Джони, тази нощ никой ли не е усетил чуждо присъствие в покоите ми?

– Знаете много добре, че покоите Ви се охраняват. От нападението насам аз лично се грижа за охраната на тази врата. Магьосниците долу също не смеят да мигнат. Повярвайте ми, погрижил съм се за това.

– В такъв случай мога да добавя и това, че имах халюцинации. - Анара се усмихна и започна да разказва за среднощното си посещение. Когато разказът й свърши Джони се изправи и бавно се приближи към прозореца. Спря точно на мястото, където преди няколко часа се бе появила, а след това и изчезнала Лунел. Обърна се бавно към кралицата. Край него в покоите се изсипваше светлината на новия ден. Той поклати замислено глава.

– Виж ти... По всичко изглежда, че тази нощ сте имали необикновената чест да Ви посети селенит, Ваше Величество. И вероятно сте обект на вниманието й от поне няколко дни.

– Селенит? – повтори Анара. – Припомнете ми приятелю, това не бяха ли някакви магьосници в южната ни съседка?

– “Бяха” е правилно, “магьосници” – не. – Джони замислено присви очи. – Доколкото е известно селенитите са изчезнали преди векове. И не са били точно магьосници. Само някои от тях. Но присъща на всички е била силната им връзка с луната. Опасявам се, че няма много запазена информация за тях. Изглежда сякаш разрушението, което предизвикали, се постарало да изтрие всяка следа за тях. Повечето сведения се основават на оскъдни слухове и легенди, които с неохота се разказват от жителите на Селения.

– Поправи ме, ако греша, но от думите ти излиза, че снощи съм била посетена от нещо, което трябва да е изчезнало преди стотици години, а ние не знаем почти нищо за същността му. О, да не забравя! И че покушенията срещу мен всъщност се организират в Селения. Това внася съществен обрат в нашите теории.

– Не... – за миг Джони се поколеба. – Не, не мисля, че сме грешали досега. А колкото до селенитите ... – Той въздъхна тежко и продължи. – Знае се, че са били хора под силното доминиращо въздействие на Луна, като те повече или по-малко са можели да използват лунните сили. Именно използват, но не и контролират. Дори напротив – Луна контролирала тях. Изглежда, че с времето те все повече губели човешката си същност.

Джони помълча замислено и след това продължи:

– Ако снощи тук е имало селенит, нещо, в което аз все повече се убеждавам, това би дало отговор на въпроса, защо никой не я е усетил.

Анара продължи мисълта му:

– Луната бе ярка. Ако изобщо сме усетили нещо, това е било само енергията на лунните сили. Нищо необикновено и обезпокоително.

– Именно! – лицето му доволно засия, но веднага задоволството от разрешената загадка бе потопено във вълна от раздразнение. – Само това ни липсваше! Онея прокълнати лунатици на юг да са се размърдали отново!

– Мислиш, че култът им се възвръща?

– Мътните ги взели, и идея си нямам! Но ще разберем. Казахте, че очаквате някаква жена?

– Да, Ланис. Предполага се, че ще ми помогне да възстановя съня си. Според думите на Лунел тя е безобидна.

Джони се усмихна. Очите му проблеснаха доволно и погледът му се зарея навън. Денят обещаваше да бъде хубав. Слънчевите лъчи се плъзгаха по синьо-зелените вълни и искряха в морската пяна. Той вдиша дълбоко соления утринен въздух и каза:

– Ако подозренията ми се окажат верни, това е така. Донякъде. – Обърна се към Анара. – Мисля, че ще е добре да направите, както Ви е “посъветвала” Лунел. Приемете Ланис.

– Точно това и мислех да направя.

Погледите им се срещнаха. След това Джони прекоси бавно стаята и се насочи към вратата. Протегна ръка да отвори, но спря и отново се обърна.

– Разтревожихте ме, Кралице Анара. Забравих защо се осмелих да “наруша” съня Ви. – иронията я накара да се усмихне. Той със задоволство мислено отбеляза, че кралицата отново излъчва увереност, макар и примесена с умора.

– Дойдох, за да Ви уведомя, че снощи нашият екип се завърна. Принц Аркип – също.

– Кип! – лицето на Анара се озари и тя бърза се изправи. За миг на Джони му се стори, че ще се втурне към вратата, но тя се овладя. Вълнението, огряло очите й, бе потушено от властно самообладание. Джони продължи:

– Има и още нещо. Тази нощ стражата залови шпионин. Вярвам, че ще Ви бъде интересно да видите, какво намерихме у него.

Кралицата изпитателно го погледна и с делови тон обяви:

– Ще бъда в кабинета си след половин час, Джони. Очаквам да Ви намеря там. Междувременно се погрижете принцът да бъде под наблюдение в покоите си, докато аз намеря време за обсъдя с него малкото му приключение.

– Той е буен, Ваше Величество, и приключенията го привличат. Което важи и за повечето момчета на неговата възраст.

– Той не е “повечето момчета”, Джони. Принц Аркип е наследник на трона на Даная и независимо от желанията и увлеченията на възрастта си, ще трябва да се научи да носи отговорността, която следва този факт. Можете да си вървите, Джони.

Той бавно се обърна и напусна кралските покои. Точно преди да затвори вратата тихият й глас го застигна:

– Благодаря за помощта, приятелю!

Джони се извърна и погледна към нея – все още с гръб към него, сякаш не бе казала нищо. След това внимателно затвори вратата.

* * * * *

Слънцето се бе издигнало на половината път до зенита си. Удобно полегнала на кушетката срещу отвореният прозорец Кларис усещаше приятният бриз да освежава лицето й. Обърна поглед към полегналата на съседната кушетка жрица, която любопитно разглеждаше една смокиня, премятайки я в ръката си и се усмихна одобрително. Ерис бе станала в ранни зори и сновеше из предверието раздавайки кратки нареждания на Сара. След тежката нощ, Кларис нямаше особено желание да става рано, но не й бе оставен избор. За да накаже поне малко жрицата, я остави още половин час да сумти навън, но реши, че проявява излишни детинщини и повика Сара. Разбира се, на вратата първа се появи Ерис. Едва тогава Кларис си спомни, че жрицата бе особено неподходящо облечена за двора на Даная. Отвори своя гардероб и със Сара набързо подбраха подходящ тюркоазено-зелен халат над бледо-зелена нощница. Ерис изглеждаше силно недоволна да носи върху себе си толкова воали, но нищо не каза. Малко след това вече се чувстваше удобно и сама заоправя дребни детайли по тоалета си. Закуската им закъсня, но ефектът от промяната си заслужаваше.

Приятно отпусната, Кларис се опита да се наслади на краткият си отдих, когато вратата рязко се отвори и в стаята влетя кралицата, следвана от неизменната си сянка напоследък – Джони Кейдж. Сара бе застанала до вратата с уплашено изражение. Кратък жест към нея да напусне й даде желаната свобода и тя побърза да затвори вратата зад себе си. Джони небрежно погледна затварящата се врата и чинно застана до нея, леко смутен от оскъдното облекло на дамите в стаята. Кларис разцъфна в ослепителна усмивка, грациозно се изправи от кушетката и направи дълбок поклон. С периферното си зрение забеляза изумлението на Ерис.

– Ваше величество! Генерале! С какво съм заслужила честта на това ранно посещение? – поздравът й бе колкото отправен до посетителите, толкова и до жрицата. Чу приятният шум на сатенът и с одобрение забеляза елегантният поклон на Ерис към кралицата. Анара мълчаливо наблюдаваше жрицата и Кларис трябваше да представи посетителката си.

– Моля да ми позволите да ви представя графиня Лукреция Перска от източните владения на Херцогство Озикс, моя много близка приятелка, любезно приела поканата ми за приемът, който организирам утре вечер!

– Кралице! – лекият поклон и на двете скри смущението на Кларис и изненадата на Ерис да чуе рожденото си име.

Анара се усмихна и подаде ръка на жрицата да се изправи.

– Изключително ми е приятно да срещна толкова очарователна жена от толкова далечни земи в двора си! Кларис, вие сте пълна с изненади! Вероятно утре вечер ще имам честта да се запозная и със съпругът ви, графиньо? Всъщност, вие кога пристигнахте в двора?

– Вдовица съм, госпожо. Много късно снощи успях да достигна столицата, но този проливен дъжд...

– Ах, да, съвсем забравих дъжда... странно наистина, дъжд в такава лунна нощ.... – кралицата се замисли.

Лекото покашляне откъм вратата я върна към действителността.

– Да, всъщност, не бих искала да прекъсвам за толкова продължително време приятният ви разговор, вероятно имате много да си казвате – усмивката стана по женски заговорническа и Кларис със задоволство усети, че успя да докара на лицето си лека руменина. Гласът на кралицата стана по-делови:

– Кларис, мила, бях дошла при вас с една молба. - Краткото мълчание и беглият поглед към Ерис, последвани от леко тръсване на главата, показаха колебанието й да продължи, което не убягна от набитият поглед на жриците.

– Снощи в града е заловен шпионин, силоски шпионин, колкото и странно да звучи и на мен. У него е намерено писмо, но е на силоски, уви. Зная, че макар и през планините, Силосия граничи с Умбра и си мислех... дали все пак не бихте могли да ни преведете написаното... – Анара подаде лист хартия, преди Кларис да успее да излезе от вцепенението си.

Погледът й премина по редовете и усети как всяко мускулче по тялото й се стегна. Чу гласът си със съжаление да отвръща, че няма представа какво пише в писмото и да го подава на кралицата. В подобни моменти бе благодарна на жреческото си обучение. Хвърли бегъл поглед към Ерис. Последната небрежно оправяше една дантела по ръкава си. Завидно самообладание.

– Жалко... Е, извинете за безпокойството – кралицата с усмивка се обърна към Ерис – А с вас, графиньо, ще поговорим повече на приема. Ще трябва да задоволите любопитството ми за Озикс. Отдавна не съм получавала вести от Великият херцог.

– Както желаете, госпожо! – Ерис остана в дълбок поклон, последвана от Кларис, докато Анара напускаше стаята с Джони.

Останали сами, двете жрици мълчаливо се спогледаха.

*****

Коридорите започваха да се пълнят с хора, които при вида на кралицата, почтително коленичеха в поклони. Известно време вървяха мълчаливо. Анара наруши мълчанието първа:

– Със сигурност... пребледня, но защо...

– Опитай се да разбереш, Джони, сигурна съм, че е нещо важно.

Джони Кейдж отново кимна и забърза пред кралицата, но гласът й го спря.

– Джони? Графинята... Това ненадейно появяване, за което стражата не е докладвала, ме смущава... Проучи въпросът...

– Разбира се, Ваше величество.

Анара изпрати с поглед отдалечаващия се генерал и се запъти към покоите на принца.

* * * * *

– Какво пишеше? – Ерис мина директно на въпроса.

– “Срещата на пазителят с майката се отлага за вечерта преди вечерята на първата. Той ще ни очаква в полунощ.” – Кларис още виждаше ясно думите пред очите си. Каква наглост – силоси в Даная?! Но защо? Страхуваше се, че знае отговора на въпроса и от него я побиваха тръпки.

– Ах, Майката?? – Ерис имаше защо да бъде ужасена. Великата Майка на круиз до Даная бе нещо немислимо, освен ако задачата бе от особена важност.

Кларис отиде до прозорецът и загледа морето, давайки възможност на жрицата да се овладее.

– Пазителят? – гласът на Ерис вече звучеше замислено.

– Има само едно лице, което силосите могат да нарекат така – Джоррам, Първосвещеника.

– Доколко опасен би могъл да бъде той?

Кларис се обърна и погледна Ерис в очите, отговаряйки спокойно:

– Смъртоносен.

Двете жени се умълчаха всяка, потънала в мислите си. Първа наруши мълчанието Ерис.

– Знаеш, че трябва да уведомя Съвета. - Бе го очаквала.

– Зная. Какво обаче бихме могли да кажем?...

Отново мълчание. Кларис изчака Ерис да вземе решение. Не чака дълго.

– Добре. Какво предлагаш? – гласът на жрицата звучеше уморено.

– Трябва да присъстваме на срещата – по един или друг начин. Трябва да разберем какво замислят. Тази нощ, в полунощ трябва да сме проникнали в Кулата. - Ерис не изглеждаше изненадана.

– Имаш план?

– Някакъв, да... – Кларис не звучеше особено убедено, но при дадените обстоятелства всякаква увереност би била наивна. – Но ще бъде трудно...

– Никой не е очаквал да е лесно – бе отговорът на Ерис, след кратко мълчание.

Кларис кимна с облекчение. Присъствието на другата жрица ги поставяше в по-добра позиция от предната вечер, но оставаше да се свърши нещо важно. Важно и спешно.

* * * * *

– Селенит? Сигурен ли си?

– Напълно! Красиво момиче с бледо лице. Влезе през прозореца. А и пазачите не я усетиха. Ако беше някоя обикновена натрапница нямаше да успее да припари толкова близо. Доста дълго остана при кралицата.

– Интересно...Толкова дълго се криеха из сенките. Какво ли ги е накарало да излязат? И какво общо имат с Анара? - Джоррам изглеждаше заинтригуван.

– Може да й пее приспивни песнички. - Иронична усмивка мина по устните на Зигур. - Нали от известно време нашата любима кралица не може да спи. Чудя се, дали да не я посетя отново!?

– Твърде опасно е. Охраната й е много по-бдителна. За сега ще я оставим намира. Имам по-важна задача.

– Ах, да - Майката!

– Довечера ще се срещна с нея. По-добре ще е да не се мяркаш наоколо. Но бъди нащрек. Анара е надушила нещо. Хванали са вестоносеца и ако кралицата успее да разчете писмото, няма да й е нужно много време да се досети кой е Пазителят.

– Поне до довечера едва ли ще намери някой, който да го преведе. Само Кларис знае този език, но едвали ще сподели с кралицата какво е прочела.

– Може и да си прав.

* * * * *

Глава на Tais

Вратата се отвори без почукване и в стаята влезе забързан Каверън. При вида на Ерис замръзна на крачка от вратата и отправи питащ поглед към Кларис. Усетил напрежението във въздуха, не посмя да продължи. Сара плахо надникна иззад гърба му – груба грешка от нейна страна.

– Затвори вратата зад гърба си, Сара, и се постарай да не бъдеш толкова безполезна! – гласът на Кларис можеше да заскрежи горящ факел. Сара, пребледняла, побърза да напусне стаята.

– Трябваше да я отпратиш в Умбра... – Ерис небрежно полегна на кушетката си – Каверън, а вие вероятно имате чудесно обяснение за отсъствието си, особено, когато Първата е... неразумна...

Отхапа бавно от смокинята, която я чакаше неизследвана в подноса. При възцарилото се мълчание, в което Каверън се бореше с гнева си и смущението от истината в думите на жрицата, а Кларис наблюдаваше замислено Ерис, същата продължи:

– Интересен вкус, не може да се отрече...

Кларис властно махна с ръка към жрицата.

– Достатъчно! – двете жени впиха поглед една в друга, а Кларис продължи с по-мек, но все така категоричен тон – Някои разговори могат да почакат.

Лицето на Ерис се стегна, но кимна.

– Разбира се, Първа.

Кларис не я остави да продължи, а се обърна към Каверън.

– Опасявам се, че няма да имаш време за почивка, скъпи, поседни – постара се тонът й да е майчински загрижен, което съвсем обърка Каверън и изненада другата жрица. Бе доволна – точно този ефект целеше. Каверън се подчини и зачака.

– Спомняш си нашата приятелка Морвен, нали? – прочела недоумение в очите му продължи с лека усмивка – Мечовете никога не са това, което трябва да бъдат след нейното... внимание.

Каверън кимна. Кларис отиде до щитът.

– Тя е в столицата, заедно с останалите, вероятно, но те не са от значение за момента... Трябва да я откриеш и да ми я доведеш тук два часа след залез слънце. Кажи й, че е време да изпълни обещанието си към Таис. Съветвам те да пообиколиш кръчмите по крайбрежието – някои хора от обкръжението й не могат дълго да стоят трезви.

Каверън изглеждаше несигурен и беглият му поглед, отправен до Ерис, й разкри причината.

– Не се безпокой за моята скромна персона – широка усмивка засия на лицето й – дори за миг няма да остана сама. Граф Ян Силверсуорд и графиня Лукреция Перска ще бъдат така мили да ми правят компания в този прекрасен ден, нали графиньо?

Жрицата изсумтя.

– Върви и не губи време, човече, слънцето сега ще залезе.

Каверън изчака лекото кимване на Кларис и побърза да напусне стаята.

* * * * *

Глава на StiLin

Мрачна, безлунна нощ се стелеше над кралството и сякаш заглушаваше всеки шум. Дори вятърът бе утихнал. Замъкът бе необичайно спокоен. Измамливо спокоен. Излегнал се на една от кулите, Зигур се взираше в звездите. Мислеше за Майката. Интересен народ. Помисли си колко много приличат на него самия. Те се опияняваха от вкуса на кръвта, а той - от вкуса на болката. Щяха да си допаднат. Напомняха му за детството. Жадни, ненаситни, безчувствени...но племе. А той бе сам. От самото начало. Попил изначалното, неподправено зло. Можеше ли някой да се досети, че той е въплатил цялата злост на расата си. Така и не разбраха как точно са умрели родителите му. Никой не се запита как така само той е оцелял онази нощ. И това го устройваше напълно.

Разтърси глава. Не беше сега времето за сантиментални спомени. Още малко и щеше да е готов за отмъщението си. Трябваше му само още малко време... А до тогава...можеше да помогне на Джоррам. Очертаваше се събитията да се развият изключително интересно. Поне щеше да се позабявлява добре...

* * * * *