Сенки на Север – I част

Претъпканата кръчма ехтеше от гласове. От време на време се открояваха реплики от някоя бързо пламнала и още по-бързо прегоряла свада. Друг път сред морето от гласове изплуваше по някоя пиянска песен, но бързо потъваше обратно. “И по-добре”, помисли си кисело Лунел. Цялата тази врява я дразнеше днес. Не можеше да чуе историята на стария разказвач. Не, че си струваше, де. Старецът не разполагаше с достатъчно разнообразни и интересни истории в репертоара си. Разказваше приказки за принцеси. Тези истории му бяха любими. Включваха понякога дракони, някой и друг принц или просто някой герой, вещици, магии – винаги в някаква комбинация, водещи до щастлив или трагичен край. Но винаги имаше принцеса. Повтаряше историите си неуморно, винаги почти по един и същи начин. Но пък гласът му бе приятен и кротък, което й харесваше. В ума й изплуваха спомени за един друг разказвач. Преди... колко ли време бе изминало оттогава? Светове, хора и чувства оживяваха във вълшебство от думи и глас и понякога почти успяваха да заглушат ...

Рязко дръпване на наметалото й и шум на счупено стъкло непосредствено до нея извади Лунел от унеса. Киселата воня на пот и отчаян алкохолизъм се откроиха в общия смущаващо миризлив фон в кръчмата. Мръсна, лепкава на вид ръка се подпря до нея на масата. Май вече беше време да тръгва. Спусна още по-ниско качулката пред лицето си и се изправи.

– Ей, ей... Къде се разбърза? Заради глупавото ти наметало си разлях пиенето! – свадливият пиянски глас я достигна, гарниран с поредната вълна воня.

“Тъмните го взели!” Гняв и лек полъх на паника се надигнаха в ума й. Опита се да мине покрай него, но натрапникът сграбчи лакътя й и я придърпа рязко назад. Лунел залитна, спъна се в пейката, на която до преди малко спокойно бе седяла, и политна към земята. Главата й се блъсна в мръсния под, прах нахлу в дробовете й и раздра дъха й в кашлица. Тя изръси наум няколко проклятия по адрес на нападателя и късмета си.

Нападателят й стоеше до нея и я гледаше доволно. Качулката й се смъкна назад и дългите й тъмни коси се разпиляха. Тя вдигна лице към него. Челото й бе ожулено и кръвта избиваше на ситни мъниста по покритата с прах матова кожа. Погледът й бавно се отмести нагоре и се спря на очите му. Полу-унесеният й взор се промъкна през алкохолната мъгла, забулила съзнанието на мъжа, и предизвика неясно неудобство. Шумът в кръчмата бе притихнал и много лица се бяха извърнали към тях. Непознатият от своя страна не можеше да откъсне поглед от леко обърканото и уплашено лице на момичето. Наблюдаваше как бляскавите тъмночервени мънистата на челото й узряха в тежка капка кръв, която се плъзна по лявата й страна. Топлите тъмно кафяви ириси, вперени в него, бяха погълнати от черните зеници и сякаш след цяла безкрайност тя отмести поглед, сякаш него вече го нямаше.

Отнякъде неусетно се промъкна свеж въздух с дъх на пръст и трева. Мъжът внезапно изтрезня и се почувства глупаво. Промърмори нещо подобно на извинение и тежко се помъкна между масите към бара, за да пребори внезапно появилата се трезвеност. Останалите посетители разбраха, че представлението е свършило и се извърнаха към питиетата си със същата цел. Лунел се изправи. Изтупа набързо наметалото си от праха, спусна качулката ниско и тихо се отправи към вратата.

В двора пред хана беше тихо. Чуваше се само приятният ромон на вода от чешмата. В тъмнината се изсипваше златистата светлина от прозорците на околните къщи. Тъмни облаци покриваха небето и скриваха земята от любопитния взор на луната. Лунел доближи чешмата и наплиска лицето си със студената вода. Раната леко я жегна. “Тъмните я взели тая свиня!”, изруга наум, но след това се усмихна. “Това не е лоша идея. Свинята би могла да осъмне в кочина някое утро.”

Изправи се, повдигна бавно глава и впери очи в небето. Тя беше там – скрита зад облаците, но можеше да я почувства. Усещаше волята й все по-силно и знаеше, че не й остава нищо друго, освен да я последва. . А и собственото й любопитство я теглеше към двореца. “Може пък и наистина да се позабавлявам”, помисли си момичето. Леко сияние обрамчи лицето й. Тя измъкна огледало изпод мантията си и доволно се огледа. Иронична усмивка се плъзна по лицето й. “Дааа... Черни блестящи очи, черни блестящи коси, нежна бледа кожа... Всеки може да изглежда красив на подходящата светлина”. В този момент сиянието потрепна и се стопи.

“Както винаги – нито един лъч, точно когато ти трябва! А и утре вече трябва да съм в двореца”, помисли си Лунел. Сега съжаляваше, че не остана там още предната нощ. Огледа безнадеждно облаците. “Тази вечер наистина не ми върви. Хм, ще трябва да вървя аз, в такъв случай.”

* * * * *

Глава на Andras

Аркип лежеше в стаята си и зяпаше безлунното нощно небе.

– Пфу, не е честно! Не мога да направя нищо, без да питам мама, Джони, първия съветник, втория съветник, готвачката, чистачката...Все пак съм принц, престолонаследник! Би трябвало да имам власт поне над мене. Нали така?

Картината срещу него предпочете да не отговори и Кип се усети, че си говори сам. В последните дни положението му беше дошло в повече. Нямаше и помен от поздравленията за героизма, които така наивно беше очаквал, вместо това получи хладно посрещане, придружено от солидно конско четене, пълно с любимите фрази 'един бъдещ крал не може...", "един бъдещ крал не трябва...". Излезе, че един бъдещ крал не може нищо...

– Защо по дяволите трябва да се съобразявам с всички тези правила и условия? Едва ли ти си го правил на моя възраст?! - Прачичото на стената запази мълчание и принца отново откри, че си говори сам.

– Аа, не, това е лудост. Махам се от тук! - Аркип погледна през прозореца и със задоволство откри липсата на каквато и да е луна.

– Чудесничко! - принцът запаса кинжала, изпълняващ най-вече демонстративно-церемониална функция, на кръста си, взе кесията си, наметна един плащ, в случай че завали и се спусна по бръшляна, който се виеше от незапомнени времена по фасадата на тази част от двореца. В градината стражите се бяха настанили на групички, всяка от които оживено обсъждаше нещо и междувременно следеше по някой от участъците на стената, заобикаляща двореца.

– Брей, станали са още повече, в сравнение с предния път. Джони май съвсем го е втресла параноята. Хубаво, че гледат някой да не влезе, а не някой да не излезе.

Аркип се сниши, промуши се между храстите и стигна до големия платан в края на градината. Още преди три години беше почнал съвсем систематично да се катери върху него, докато гувернантката все се опитваше да го свали от там. Ето че най-сетне безполезните му занимания щяха да му влязат в употреба... Качването си беше фасулска работа, човек не можеше да се повдигне отвън, защото стражата отдавна беше окастрила стърчащите клони и сега никой не се стараеше да зяпа към дървото. Ако въобще натрапник беше решил да влиза в двореца, то едва ли щеше да направи това точно през най-високата част на оградата. Принца се метна върху оградата и се огледа надолу. Щеше да е доста болезнено да се хвърли директно на улицата, слава богу, че малко по-нататък имаше оставена един от файтоните на стражата. Аркип се изправи, притича набързо по дебелата стена и скочи на покрива, от където се приземи на улицата.

– До тук, добре!

– Хей, какъво беше тоя тропот? - един сънен войник изскочи от файтона и потри очите с табардата си.

– Ма тв'а е принца! - престолонаследника не изчака второ предупреждение и плю на петите си, преследван от няколко стражи, тресящи се тромаво в ризниците си.

* * *

Нощта вече отиваше към средата си и жива душа не се мяркаше из улиците на столицата. Алзира хвърли няколко погледа към близката кръчма, където ханджията изхвърляше последните 'клиенти' и продължи разходката си. Твърде много въпроси я вълнуваха, а опитите да надникне в собственото си бъдеще неизменно се овенчаваха с мътни и противоречиви сцени, веднъж ведри, друг път кошмарни. На всичко отгоре единствените й сведения за тоя свят бяха бръщолевениците на мулетаря, който изглежда хранеше панически страх от всичко свързано с магията - нещото, което най-много я интересуваше.

– Пазете се от пътя ми! - промърмори фигурата залитна и продължи да тича.

– Друг път! - половин секунда концентрация и мощна струя въздух запрати бягащия в краката на магьосницата.

– Та, от чий път да се пазя? - В същия момент с шумно дрънчене дотърчаха трима задъхани стражи и се подпряха на алебардите си.

– Добре ли сте, Ваше Величество? Защо бягахте от нас?

– Уф, да, как по дяволите се озовах на земята?

– Величество? - Алзира погледна хлапето, което изтупваше прахта от себе си и след това обърна глава към войниците.

– Това...чио величество е?

– Аз съм принц Аркип, престолонаследник на Даная. Държа да се обръщате към мене с необходимото уважение! - Кип извади една от заучените си реплики и се помъчи да си придаде достолепен вид.

– Е, аз съм Алзира, адепт на Пророчеството и мога да настоявам за същото! Виждала съм доста кралски особи, но това е първата, която бяга от собствената си стража и се отнася така безцеремонно на човек като мен! Още повече след като на собствените си крака съм дошла да помогна на държавата ви! - след като малкия си играеше на клишета, беше ред на елфата да извади едно от любимите си.

– Да помогнете на държавата ни?

– Естествено, или престолонаследника си мисли, че Даная няма проблеми? Прорицателските ми умения от далече провидяха облаците, които са надвиснали над династията ви!

– Проблеми, ахам...Варгас...да..имаме...Благодаря...

– Чудесно! Значи да считам, че помощта ми няма да бъде отхвърлена. Пристигнах току що в града и не съм уредила отсядането си, но още утре ще се явя на кралицата. Надявам се, че няма да откаже да ме приеме...

Тонът на магьосницата буквално стъписа Аркип, който си пое въздух, опита се да си спомни нещо от това което беше учил по етикета, но вместо това се задоволи да изломоти не до там благороднически:

– Ами...Аз...Не знам дали мога да гарантирам за разположението на Нейно Величество...Майка ми...Сигурно, няма да откаже, все пак.

– Ще приема това като отвърдителен отговор от устата Ви. А, и за в бъдеще, намерете си по-свестна стража. Не подобава на човек с вашия ранг да бъде преследвана от собствените си телохранители... - Елфата се обърна и изчезна в тесните улички, усмихвайки се на наивния принц. За момент почувства, че дори й става жал за него.

* * * * *

Древната крепост се издигаше величествено над платото. Изоставена от столетия, тя бе устояла на стихиите, времето и бурите, идващи понякога от Умбра. Дори изпадналите разбойници я избягваха, тъй като не бе останало нищо освен непоклатимите каменни стени, почти изцяло покрити с бръшлян, и спомени за отдавна изчезналите й обитатели. Носеха се най-различни слухове и легенди за това място – че е свърталище на духове, че е било столица на забравено кралство, че някакъв дракон е живял в крепостта, че в подземията има несметни богатства, пазени от чудовища и магически създания. Но никой не се осмеляваше да провери дали някое от тези твърдения е вярно. Никой не пристъпваше близо до външните стени. До сега.

Голяма група наемници и цял керван, превозващ най-разнообразни вещи, навлезе в сенчестия двор на крепостта. Наемниците се разпръснаха, а останалите хора се заеха да пренасят товара в изоставената сграда. Една висока фигура, загърната в тъмносин халат и ниско спусната качулка, се отдели от основната група лутащи се хора и се запъти към централната кула.

Ти’сейн стоеше на прозореца на най-високото ниво на централната кула. Бе се подпрял с двете си ръце на каменния перваз, леко приведен напред, загледан отвъд хълмовете - към равнините на южната провинция на Херцогство Озикс. Непосредствената заплаха идваше от там. Селяните от другата страна на платото бяха убедени в успеха на начинанието и най-вече в ползате за тях самите. А управниците на малките градове му се подчиняваха. Учудваше го колко лесно се оставят да ги манипулира.

Погледът му продължи да блуждае из долината под платото, като мислено си отбелязваше подходящи позиции за отбрана на подстъпите към крепостта. Скоро очакваше войски от столицата или някой по-близък гарнизон. На Херцог Озикс никак нямаше да му хареса да изгуби цялата си Северна провинция. А на Събранието на гилдиите - още по-малко.

Слънцето бавно залязваше на запад, сенките в двора се издължаваха, а Ти’сейн с безизразно изражение на лицето подготвяше следващия си ход. Звездите започнаха да изгряват на тъмния небосклон. Ти’сейн все още стоеше на прозореца с помръкнало лице. Светлината се бе отцедила бавно и болезнено. Сега само мрак изпълваше кръгозора му. На врата се почука.

– Влез! – с равен глас каза Ти’сейн.

– Господарю, нарежданията ви са изпълнени. Керванът е разтоварен, наемниците се настаниха в казармите, нощната стража е разпределена. - Ти’сейн се обърна към влезлия слуга. Прикова го със сребристите си очи, които искряха с мека светлина в мрака.

– Чудесно. Надявам се, че повечето помещения са придобили по-нормален вид. Скоро ще възродим крепостта. – Доволна усмивка се прокрадна по лицето му. – Свободен си.

– Простете, господарю, но има още нещо. Един от Наблюдателите докладва за приближаващ конник от север.

– Самотен конник? – мъжът със сребристите очи попита с любопитство.

– Да. И не щади животното си. Запътил се е право към крепостта. Да предам ли нещо на стражите?

– Нека го пропуснат и да го изпратят веднага при мен. След това да затворят портите!

– Както наредите. – покорно се съгласи слугата и напусна празната стая.

– Брет, радвам се да те видя толкова скоро! – мъжът в синия халат се обърна още докато врата се отваряше.

– Не остана изненадан, Ти’сейн. Както винаги. – усмихна се влезлия, докато сваляше износеното си наметало. Личеше си прахта от дългия път, както и един-два прореза.

– Неприятности?

– Неприятна среща с разбойници, нищо повече. – пренебрежително отбеляза Брет. Събеседникът му явно също не бе особено загрижен, защото продължи с гневни нотки в гласа:

– И Херцогът си мисли, че Северната провинция му принадлежи. След като дори не може да опази пътищата от разбойници!

– Ти’сейн, скоро смяташ да промениш това, нали? – усмихна се отново Брет. Огледа се в празната стая и след като не намери къде да остави наметало си, го преметна през рамо. – Няма да е зле да си обзаведеш малко новите покои.

– Още тази вечер, ако е възможно.

– Веднага ще повикам някой слуга…

– Знаеш, че нямам това впредвид. – прекъсна го Ти’сейн. – След като изглеждаш толкова доволен, предполагам, че всичко е наред в градовете. Добре се справи. За пореден път. Като истински Воин на Светлината.

Мъжът отсреща изглеждаше доволен. Той бе млад, среден на ръст, добре сложен. Някаква детска веселост играеше в очите му.

– Притесняват ме хората по селата. Как ще приемат смяната на властта.

– Управляващите рядко са ги интересували. Маговете ги подготвиха изключително добре.. Старите легенди са възродени, буйните глави са разбунени. Настъпи и нашият момент! След толкова години криене в сенките. След толкова столетия на невежество и забрава. Тази нощ знамето на древната Тиен’хара отново ще озари света. А узурпаторите ще заплатят за греховете си!

Брет се отдръпна леко уплашен. Никога не бе виждал този фанатичен поглед у приятеля си. Фанатичен поглед у един атеист. Воинът потръпна.

Малко след полунощ. На покривната площадка на централната кула стоеше самотна фигура, протегнала ръце към нощното небе. Вятърът развяваше полите на дългия халат и дългите тъмни коси на мъжа. Ти’сейн концентрираше мислите си, напрегнатият му поглед бе съсредоточен в една точка.

Над него се появи малка блестяща сфера, която постепенно започна да нараства. Бяла светлина озари лицето и сребристите немигащи очи на мъжа, докато той продължаваше призоваването. Ярката сфера придоби очертанията на четирилъчна звезда с размери колкото двуетажна къща. Ослепителното й сияние въобще не смущаваше мъжа, който захвърли синия си халат и остави нежните лъчи да окъпят голото му тяло. Нетрепващият му поглед бе вперен в звездата, в знамето на отдавна изчезналата му родина Тиен’хара.

А погледите на всички будни същества на стотици мили околовръст бяха насочени към тайнствената светлина, внезапно появила се на хоризонта.

* * * * *

Глава на Sulis

Сулис се радваше, че е в Даная. Твърде много нишки водеха именно тук, а това означаваше, че и нейното място също е тук. А и най-важното, тук беше Първожрицата.

Както всеки път, когато пристигаше някъде, първо се насочи към осведомителите си, а осведомители тя имаше навсякъде. Събрана информация, складира за последващо обмисляне и систематизиране. Отдавна беше разбрала, че и най-малкото късче информация е от огромно значение и че дори феноменален обем информация, може да се пропилее, ако не се изследват всичките му нюанси. Когато се прибра за през нощта, не легна да спи, а започна систематично да записва всичката информация събрана през деня, а след това и да я анализира. Не беше се срещнала с всичките си шпиони за един ден, но дори това, което виждаше пред себе си, беше напълно достатъчно, за да се видят някои обезпокояващи тенденции.

Нейните слаби способности, понякога й бяха от полза, но сега се ядосваше, че способността й да подчинява чрез секс - една от тайните причини за гордост на всяка жрица - е толкова ограничена, че се радваше, ако успее да получи влияние над някого, за повече от половин час след акта, а и жертвата и в повечето случаи беше безполезна. За Гласа й не можеше и да се говори – действаше само на абсолютно безгръбначни същества. Но слава на Умбра, причината да я изберат на Шпионин на Съвета, съвсем не беше силата й, а някои от другите й възможности, на първо място умът и забележителната способност да прониква на места, на които не се е и предполагало, че някой може да проникне.

На улицата някой се разкрещя и се чуха удари. Това я върна към работата си. Имаше прекалено много знаци, на които не можеше да не обърне внимание. А и вече на няколко пъти в докладите се споменаваше необичайно раздвижване в Силосия, което можеше да означава само едно. Умбра е изправена пред опасност, в името, на която трябваше да се срещне с Таис.

Независимо от личните им търкания, Сулис знаеше, че и за двете Умбра е над всичко, дори над личните стремежи и нееднократно го бяха доказвали.

Парчетата от пъзела, който нареждаше, не си съвпадаха добре, а там където съвпадаха, картината, която се зараждаше беше като сцена от кошмар. Кошмар, в които главната жертва можеше да се окаже Умбра.

* * * * *

Вървяха мълчаливо на две групички, за да не привличат излишно внимание върху себе си. Врявата и смутът сред стражата, настъпил поради някаква причина бе добре дошъл за незабелязаното им напускане на двореца. Каверън вървеше напред с Морвен, която мълчаливо и с нежелание го следваше, облечена в груба селска рокля от вълнен плат и прибрана на плитка коса. Кларис и Ерис, дегизирани като пажове в прилепнали панталони, къси пелерини и прибрани коси, следваха Каверън и успешно минаваха за антураж на графът, отседнал в двореца. На няколко крачки след тях бавно и с небрежно достойнство се носеше граф Ян Силверсуорд, в дрехи на войник, който приемаше с кимвания възхитените поздрави на капитаните на дворцовата стража и с усмивка въздишките на срещнатите благороднички. Вниманието към него отклоняваше погледите от набързо преминалата групичка преди това и за негово учудване, оправдаваше плановете на Кларис, поднесени със закачлива усмивка в покоите й.

Улиците на градът бяха пълни с живот и това им позволи да се впишат сред неспящите в търсене на нощни удоволствия поданници. Бързо стигнаха до рибният пазар, а оттам до брега зад кулата бе сравнително близо. Припомнил си предишната им нощна авантюра с Кларис, Ян не изгаряше от желание да я повтаря, но силоското писмо силно го безпокоеше. Сигурен беше, че Кларис също се страхува от посланието в него, макар да не го показваше видимо и това още повече го караше да бъде нащрек. Не можеше да не каже същото и за Ерис. Жрицата бе самото отражение на невъзмутимостта, но се движеше като змия – плавно и съсредоточено в сенките до Кларис, готова всеки миг за нападение или отбрана. Странна картинка бяха вървящите начело на групата. Откакто се бе върнал в столицата Каверън бе мрачен, мълчалив и нервен от това, че не му се отдаваше възможност да остане насаме с Таис. Сякаш не забелязваше подтичващото до него слабо девойче, вглъбено и сякаш спорещо със себе си на моменти.

Приливът не им спести студената си баня и всички бяха благодарни на иначе топлата нощ. Благодарни, но не задълго... Тежката смрад, която ги връхлетя при влизането в тунела, не бе нещо ново за Ян, но явно никога не би бил подготвен да се потапя в нея невъзмутимо. Със задоволство отбеляза, че дори и желязната в самообладанието си Ерис сбърчи отвратена нос. Не и Таис. Лицето й бе застинало в неразгадаема маска – красиво и опасно на отблясъците на огъня. Огънят... Бяха запалили няколко факли и в тунела бе сравнително светло, но нещо не бе наред... Таис се обърна отново към него и на лицето й се изписа въпрос.

– Ян, какво видя?

Гласът на Таис бе тих и внимателен. Усещайки втренчените погледи на останалите от групата към него, Ян осъзна, че бе имал видение. Любопитството в погледа на Морвен, очакването в очите на жриците и Каверън го накараха да се опита да обясни видяното, но бе трудно.

– Може би по-късно, Таис – осъзнаваше, че звучи несигурен и това го ядосваше, но бе смутен от видяното – Трудно е да се изкаже с думи. Бе усещане за опасност, за болка... Дай ми време да го разбера за себе си...

Тя кимна.

– Разбира се. По-късно... – погледът й се насочи към Морвен, която още не сваляше смаян поглед от Ян – Твой ред е, Морвен. Морвен?

Момичето си намръщи, но отиде до металната решетка, преграждаща пътя им. Разсеяно прокара ръка и пред удивените погледи на останалите, решетката сякаш се отметна настрани като завеса. Самата тя стоеше поразена от собствените си способности, неспособна да помръдне.

– Хайде, момиче, нямаме излишно време – Каверън леко я избута от отвора и премина през него, последван от двете жрици. Ян хвана нежно Морвен за лакътя и я разтърси. Тя се стъписа и бързо го последва през отвора.

Коридорът продължаваше сух. Явно каналът минаваше под решетката, а това просто бе стар коридор за бързо и незабележимо напускане на кулата. Този път бяха взели повече факли и имаше защо.

Не бяха минали повече от двадесет метра от решетката, когато дочу дрезгав смях. Ян опита да премине напред, но Таис го спря с жест. Кимна на Каверън да премине пръв и тримата с Ерис продължиха преди него, въпреки недоволството му. Последвалите събития преминаха твърде бързо, за да успее да реагира.

Тих вик на Таис и две ками полетяха. В следващият миг Ян избута Морвен и влетя на своеобразна малка кръгла площадка с два трупа на мъже на нея. Ръцете на жриците бяха безпогрешни.

– Беше ли нужно – чу зад гърба си уплашеният глас на Морвен.

– Силоси. Воини – камикадзе. – гласът на Таис бе тих и сякаш не отправен към нея. Ерис и Ян гледаха с укор Каверън. Жрицата не се сдържа.

– Всеки миг е ценен, младежо, ти кога мислеше да защитиш жрицата си? – гласът й тих и ироничен режеше, като острие на бръснач. Каверън бе пребледнял и не смееше да погледне Таис. Първожрицата бе мрачна.

– Не сега, Ерис, едва ли са само тези, а и всеки момент камбаните ще отброят дванадесет удара.

Още недовършила и тежкият гонг на първият удар проехтя из коридорите.

– Ерис, последвай ме. Дотук с предпазливостта.

Двете жрици плавно се понесоха напред по коридора. Ян потръпна от усещането, което му носеше видът им. Целият настръхна и забърза след тях. В последният момент се сети нещо и се обърна:

– Ти остани тук. – Каверън кимна и остана с Морвен на площадката.

* * * * *

Тя знаеше, че няма време за укори. Не разбираше какво ставаше у Каверън, но усещаше вина за това – така и не намери време да поговори с него, а той не бе на себе си откакто се бе върнал от острова. Сега обаче трябваше да „присъства” на срещата. Можеше да разчита на Ерис поне за живота си, а и Ян винаги бе наблизо.

Лек шум от движение изостри вниманието й. Спря Ерис с жест и се заслуша. Този бе сам – трябваше й жив. Със светкавичен скок успя да достигне на ръка разстояние до него.

– СТОЙ МИРЕН И МЪЛЧИ! – носеше й наслада да използва Гласът. – ТАКА... СЕГА КАЖИ КЪДЕ Е СРЕЩАТА? САМА ЛИ Е?

Усети как мъжът се стегна. Бореше се със себе си, но битката бе предварително обречена.

– В кръглата стая. Майката е с Вречената.

Таис и Ерис се спогледаха. Щом върховната главнокомандваща на силосите придружава Майката, значи нещата са сериозни.

– КОЛКО ОЩЕ ПОСТА ИМА ДО КРЪГЛАТА СТАЯ? КАКВА Е ПАРОЛАТА?

– Един – пред вратата. Паролата е „Умбра”.

– Каква безочливост! – Ерис не се стърпя, но бе уплашена. Таис се замисли за момент, но после тръсна глава.

– Убий го.

Ерис не чака втора покана. Камата й светкавично намери сърцето на силоса и той се свлече на пода. Пазачите на вратата не бяха проблем за тях. Приключиха с тях преди да разберат, че има нещо нередно. Съжаляваше единствено, че срещата явно приключваше. Гласът на Първосвещеникът се чуваше ясно през ключалката.

– ...и цената в замяна на камъка е? – в ръката си въртеше идеално полиран зелен конусовиден кристал, а Таис не бе го виждала така развълнуван.

– Първата. Жива. – съскащият глас на Майката бе не по-малко изпълнен с копнеж.

– Висока цена искате за къс кристал, Майко – опитваше се да звучи безстрастно.

– А вие ще я платите до пет луни време.

Джоррам мълчаливо прибра кристала в мантията си.

– Щом такава е волята на Халид. – изглеждаше решен и сякаш доволен. Миг по-късно, Първосвещеникът пребледня.

– Какво, в името на Халид, е това? - Джоррам стана рязко и се олюля. Майката и Вречената стояха безмълвни и невъзмутими. Постоя така сякаш вглеждайки се в нещо на изток, после рязко се обърна към гостите си.

– Боя се, че трябва да вървя, Майко – поклони се леко, за да скрие несигурността си – Важни дела налагат присъствието ми. Ще се постарая с... доставката, в уреченото време.

– Така да бъде. Цената е платена. Не ни карайте да съжаляваме.

Не можеха да си позволят повече да губят време. Стрелнаха се по тъмния коридор към изхода. Таис първа стигна площадката, където оставиха Каверън, и застина.

– Ти? – гласът й не можеше да скрие раздразнението от срещата – Трябваше отдавна да те убия.

– Но не го стори. – червенокосата държеше камата си на гърлото на Каверън, а Морвен трепереше, свита до стената. – А сега аз бих могла. И защо не? Съветът би ми повярвал – убита при самозащита... да...

– Не бъди така сигурна. – Ерис излезе от сенките и червенокосата жрица ахна от изненада.

– Какво правиш Ти тук?!

Таис не ги остави да се обясняват.

– Нямам време за игрички, Сулис. Остави щитът ми и си върви, докато можеш.

Червенокосата изсъска и побягна към изхода. Ян понечи да я последва с изваден меч, но Таис го спря.

– Имаме по-силни врагове, за да се избиваме в момента. Вземи момичето и да изчезваме.

Минавайки покрай Каверън, прошепна без да го погледне.

– Тази нощ трябва да ме убедиш, че не е нужно да те отпращам.

Шумът зад тях се усилваше, но малката групичка вече излизаше от мрачните подземия на кулата. Миг по-късно нощният мрак ги скри за преследвачите им.

* * * * *