Сенки на Север – I част



страница6/39
Дата21.03.2017
Размер8.04 Mb.
#17461
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39
Глава на Jaar

Ти’сейн седеше в удобното кресло, видимо отпуснат. На масата пред него бе поставено кръгло огледало, леко помръкнало, без да се вижда някакво отражение в него. “Началото бе поставено”, помисли си той, докато концентрираше силата си. Сега трябваше само да го намери. Сигурно бе някъде в Даная. Притвори леко очи, зад клепачите му се появи ярка светлина, чиста и неземна. Очите му и огледалото заблестяха със сребърно сияние. Гладката повърхност се проясни, сякаш неосезаеми облаци бяха разпилени от ветровете, светлината се оплете с мислите на Ти’сейн и той погледна в огледалото. Беше се появило ясно отражение:

Някаква жена седеше пред огледалото си и започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката. След няколко безсмислени фрази, момичето се извърна. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг очите на Ти’сейн, което го накара да потръпне. Лунна светлина хаотично се луташе отвъд зениците й, душата й нервно пристъпваше в различни посоки, объркана, без да знае накъде да поеме, без да знае какво да прави.

– Селенит! – с изненада възкликна той. Не бе очаквал такова поведение от един селенит.

– Ще останеш ли? – попита жената с пъстрите синьо-зелени ириси.

– Засега. – момичето се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.

– Ще трябва да помисля как да те представя.

– Никак. – спокойно отвърна девойката, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към жената. – Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.

“Значи това е Анара, кралицата на Даная. И какво правеше един Селенит при нея? А къде ли е Първожрецът?”. Въпросите го връхлетяха неканени. Ти’сейн задържа вниманието си още малко върху разговора на кралицата с лунната девойка, чу най-странната клетва за вярност и насочи търсенето си на друго място.

Отражението в огледалото отново се избистри и показа една добре подредена стая. От пръв поглед личеше, че това са покои на някоя дама, много … особена дама.

– Ерис, сигурна ли си? Съветът може да греши. Та Тиен’хара е само мит.

“Вече не е мит, Таис”, помисли си Ти’сейн, когато с огромна изненада позна жената, излегнала се удобно до ниската маса. Срещу нея седеше друга Жрица, с гръб към голямото огледало на стената. Дори да не знаеше каква е Таис, винаги можеше да разпознае една Жрица на Умбра. Често съпруги на Кралете на Тиен’хара са били Жрици. Но дали сега това се помнеше в Умбра?

– А какво тогава разтревожи Първожреца, Таис? Помисли?

– Вероятно си права. Това би усложнило нещата. Не знаем почти нищо за тази древна държава.

Кръвта на Ти’сейн закипя. Спомни си единствения път, когато двамата се бяха срещнали. Тогава устоя на изкушението и въпреки това тя спечели.

– Не мога да се тревожа за всичко наведнъж. Чу какво иска Майката.

– Довечера трябва да бъдеш особено предпазлива. Джоррам също ще дойде на приема. – гласът на Ерис звучеше покровителствено. – Не съм сигурна, че точно сега е моментът Херцогиня Кларис дьо Мертой да се запознае с елита на Даная.

– Никога не се отказвам от започнатото. Знаеш го много добре. По-добре иди да се подготвиш, защото вечерта ще бъде дълга. А ти през цялото време ще бдиш над мен. – раздразнено отговори другата Жрица.

Отражението в огледалото отново помръкна.

– Ще се зарадваш ли да видиш един забравен познат, Таис? – замислено промълви Ти’сейн, докато се опитваше да открие това, което търсеше. “Явно Първожрецът, който и да е той сега, се е подготвил много добре. Не очаквах чак такава предпазливост от негова страна – да използва прикриваща магия, която да го предпазва от евентаулни наблюдения.”

Интересни личности се навъртаха в столицата. Трябваше да разбере повече за тях - Даная бе твърде близо и не можеше да си позволи нехайство. Надяваше се, че Първожрецът ще присъства на приема, който Таис, или по-точно Кларис, организираше.

Чу някаква суматоха на двора. Веднага отиде до прозореца и видя телата на стражите на портата да лежат в локви кръв. Брет препускаше с коня си през отворените врати на крепостта след група от десетина конници, устремени на юг.

Ти’сейн не се поколеба нито за миг. Грабна един прозрачен кристал -идеална сфера, от масата и скочи през прозореца, събирайки Светлината с мислите си. Пропадаше с разперени ръце, дланите стиснати в юмруци. Обърканите стражи по стената гледаха с разширени от уплаха очи, как въздухът сякаш се нагъна под тялото му и вълни от светлина го понесоха след галопиращите конници.

Брет видя как приятелят му, господарят му, прелита над него. Халатът му се вееше назад, а от долу се виждаше сива туника. “Добре, че поне се е облякъл”, с усмивка продължи да препуска Воинът.

Ти’сейн наближаваше конниците. Последните трима се обърнаха и видяха застрашителния му полет, усетиха тласъка на невидимите вълни. Откачиха късите си лъкове от седлата, обърнаха се както си седяха на гърбовете на конете и посегнаха към стрелите в колчаните си. Ти’сейн призова отново Светлината, отцеждайки я от въздуха наоколо, и запрати дъжд от малки звезди искряща светлина по стрелците. Заслепени, те пропуснаха целта си, а когато звездите докоснаха шлемовете им, хората запищяха и изпопадаха от животните. Светлината сякаш проникна навътре, отвъд метала, косата и костите…

Стиснал здраво кристалната сфера в лявата си ръка, Ти’сейн се хвърли върху един от препускащите, изхвърляйки го от седлото. Докато се опитваше да овладее уплашеното животно, едно късо копие премина покрай крака му, оставяйки дълбока резка в бедрото. Нито лицето, нито погледът му трепнаха, въпреки болката, която изпита. Приближи се до двама от ездачите и с две бързи движения на китките хвърли кинжалите си, които ги пронизаха в гърба. Светлината около единия кинжал се огъна, лек полъх на вятъра и оръжието бе отново в ръката му. Оставаха още трима противници. Единият бе по-напред и изцеждаше и последните сили на вече преумореното си животно. Явно не бяха успели да отмъкнат най-добрите коне от крепостта.

Другите двама ездачи обърнаха конете си и се впуснаха срещу него. Гърлото на единия бе пронизано от кинжал, докато втория препускаше бясно насреща. Ти’сейн скочи нагоре, устермът му подсилен от въздуха, конете се сблъскаха и се затъркаляха по замята, смазвайки под тежестта си беглеца. Мъжът се строполи тежко на земята, силно натъртвайки ребрата си, дългата му коса бе сплъстена на кичури от пот и мръсотията по земята. Загърна се в халата си и се затича след останалия противник. Едва сега усети магическата сила в него, Балансът, който макар и слабо го изпълваше.

Жрецът на Халид бе спрял коня си, дишащ учестено, и очакваше Ти’сейн. Промърмори неразбираема молитва и с плавен жест запрати синкав лъч магическа енергия към фигурата в халата. Ти’сейн стисна още по-здраво кристала в дланта си, концентрира светлината отвъд сребърните си очи и когато лъчът го доближи, пред него изникна сияен щит, който го отрази обратно към жреца. Изненадан, онзи не успя да реагира навреме и падна поразен от собствената си магия.

– Кажи на Самозванеца, че скоро ще дойде и неговото време. – заканително извика Ти’сейн и уморено се отпусна на земята. Кракът му пуслираше и той с облекчение видя идващия Брет.

Воинът на Светлината слезе от коня, подаде му кинжалите и с видимо успокоение каза:

– Знам, че не обичаш да ги губиш.

– Благодаря. Върни ме бързо в крепостта, Брет. Трябва да се подготвя за довечера. – прочете въпроса в погледа на приятеля си и за това продължи: - Ще ти разкажа по пътя.

– Виждаш ли защо трябваше поне един Маг да дойде с теб в крепостта. Ако не за да те пази, то поне, за да лекува раните ти. Това е нещо, което не можеш да свършиш сам. – с укор каза Воинът малко по-късно.

– Алаир ще ми помогне. – каза Ти’сейн, докато се наместваше по-удобно на конския гръб.

– Защо препочиташ женския облик на това чудовище? – попита раздразнен Брет.

– Алаир Танх не е чудовище. Тя … или той, както предпочиташ, е Пазителят на Окото на въздуха. И силите й са по-големи от тези на всеки друг Маг на Светлината.

– Да, но то е приковано към подземията на крепостта.

– Не задълго, надявам се. – промълви Ти’сейн, загледан към приближаващите стени.

* * * * *

Джоррам медитираше в покоите си, когато го усети. Някакъв малък баланс бе нарушен. След като излезе от транса, се отправи към огромната молитвена зала и отиде при везните. Тук бяха събрани стотици малки злати везни, свързани с всеки Жрец на Халид. Една от тях бе наклонена безвъзвратно към смъртта. За последно Тарил бе в Северната провинция на Херцогство Озикс. Опасността от към Тиен’хара ставаше все по-голяма.

* * * * *

Глава на Lannis

– Легендарен? - въпросително промълви Кралицата. Тя се взря в лицето на Алзира, погледът й се опита да проникне през тъмния воал и да намери някакъв знак в очите на елфата, но не успя.

– За каква легенда става дума?

– Не бих могла да кажа, но знам, че отговорът на този въпрос е някъде съвсем близо до Вас.

Анара се замисли. Твърде много странни особи се бяха появили напоследък. “Отрядът, сформиран от Джони, както и странните му гости, плюс младата подпалвачка” започна да изброява наум тя. “Гостът на Джоррам, графиня Перска, Лунел...”. Имена и образи танцуваха в мислите й като на бал. Внезапно лъчезарна усмивка огря лицето й.

– Приемам помощта. – уверено каза тя и изненадващо добави: – Довечера ще те заведа на бал.

Лека сянка се плъзна по лицето на Алзира и потъна под воала.

– Вашата покана е чест за мен, кралице, но бих предпочела да пропусна подобен род забавление! – сухо отвърна тя.

– Споменах ли нещо за забавление – очите на Анара проблеснаха доволно. – Преди малко заяви, че искаш да бъдеш мой съюзник и потърси доверието ми. Ето, аз ти го давам.

– И очаквате да затанцувам от радост?

Анара се засмя.

– Всъщност не. Но за мен ще бъде удоволствие да те представя на местното благородно общество. Като се замисля, всъщност не малка част от тях не са местни, а за наличието на благородство у някои не смея да се надявам. Но се питам, ще можеш ли да разпознаеш притежателя на споменатия легендарен камък, ако си близо до него?

– Възможно е – спокойно отбеляза елфата.

Кралицата се приведе леко над бюрото без да откъсва поглед от Алзира.

– Чудесно. Ще можем да проверим това още тази вечер. Или идеята за бала все още те отблъсква?

Лека усмивка стопли лицето, подаващо се под мрачния воал.

– Да кажем, че ще съумея да преборя нежеланието си.

Анара доволно се облегна назад.

– Много добре. – Гласът на кралицата придоби делово звучене. – Ще наредя да приготвят покои за теб в двореца и да донесат багажа ти. Ще се настаниш като моя гостенка още днес.

Това безцеремонно разпореждане подразни Алзира, но преди да реши дали да каже нещо, на вратата се потропа и без да дочака отговор, в стаята влезе Джони.

– Джони, много се радвам, идваш тъкмо навреме! – засия насреща му Анара. Изправи се и отиде до него. – Позволи ми да ти представя нашата нова гостенка ... – тя се извърна с питащ поглед към елфата.

– Алзира. - Забуленото лице се обърна към новодошлия.

– Джонатан Кейдж. За мен е удоволствие.

* * * * *

Няколко минути по-късно Анара стоеше сама в кабинета си. Беше помолила Джони да се погрижи за настаняването на Алзира. А и се надяваше той да посъбере малко собствени впечатления за неочакваната съюзница. Всъщност не беше сигурна доколко можеше да й вярва. “Но пък появата ми в компанията на толкова впечатляваща непозната може да изненада интригантските мозъци, интересуващи се от кралството ми в последно време.”, каза си с мрачно задоволство тя.

* * * * *



Глава на Lannis

Анара освободи прислужниците и остана сама в покоите си. Имаше нужда от малко спокойствие преди бала. Облегна се до прозореца и зарея поглед над блесналите на лъчите на залеза вълни. Когато слънцето се скри кралицата се обърна. Огледа се в огледалото и сянка на раздразнение премина по лицето й. Не беше доволна от косите си - така прибрани й придаваха прекалено сериозен и строг вид. Което пък не отговаряше на новопоявилото й се леко авантюристично настроение. Усмихна се и с бързи, решителни движения ги разпусна. Къдриците й заискриха в златистите отблясъци на все по-бързо помръкващия ден. Седна пред огледалото и започна да ги разресва. Чудеше се, как точно да ги подреди. Унесени в разрешаването на този сложен въпрос, мислите й постепенно се хлъзнаха в хаоса на събитията от деня. Неясно безспокойство владееше ума й, но това я караше да се чувства изпълнена с жизненост и готовност да отговори на предизвикателствата, които можеха да я изненадат.

Гребенът застина в косите й, докато мислите й я водеха все по-далеч. Така и не усети кога вратата зад нея се отвори. Сред сенките в огледалото изплува отражението на Ланис. Тя внимателно пое гребена от ръката на кралицата и започна внимателно да разресва косите й.

– Не те видях днес, Ланис. Къде беше?

– В двореца. - кратко отговори девойката.

Двете замълчаха. Анара с любопитство наблюдаваше в огледалото движенията на Ланис. Тя остави гребена и тънките й пръсти ловко започнаха да оформят гладки кичури и да ги сплитат в сложна мрежа. Нишки и камъчета проблясваха от време на време в сгъстяващия се мрак на стаята.

– Ваше Величество, бих искала...

Вратата се отвори и Ланис млъкна. Една прислужница влезе в покоите и запали светилниците. След като излезе, Анара очакваше Ланис да продължи, но момичето се държеше сякаш изобщо не бе проговаряло. То все така внимателно подреждаше косите на жената пред нея без да вдига поглед от ръцете си. Когато приключи се отдръпна назад и доволно огледа резултата. Разпуснатите коси на кралицата бяха покрити с изящна мрежа, сплетена от собствените й кичури, меко проблясващи камъчета и нишки от коприна и ламе.

Анара се изправи и се завъртя пред огледалото. Тъмносините й сатенени поли тихо прошумоляха. "Изглеждам... прекрасно", усмихна се тя.

– Много добре, Ланис. Къде си научила това?

Девойката сведе поглед.

– Експериментирах.

Кралицата продължаваше суетно да се върти пред огледалото и мерна в него, че Ланис се кани да излезе.

– Почакай, какво щеше да ми кажеш преди малко?

– Нищо важно.

– Хайде сега, не си дошла тук само, за да се погрижиш за косите ми!

Ланис се обърна и погледна Анара в очите. Погледът й сякаш премина през кралицата, отвъд покоите и двореца.

– Чудех се... доколко имате доверие в жреца на Халид? - Анара замръзна.

– Какво искаш да кажеш?

Ланис отмести поглед от лицето на кралицата. Разсеяно започна да усуква един лъскав кичур около пръстите си.

– Аз... не съм сигурна. Ще Ви кажа, като разбера повече.

Тъмните й очи се спряха отново на лицето на Анара. Тя се усмихна леко и добави:

– Приятен бал, Ваше Величество!

Вратата се затвори след нея, а кралицата остана отново сама с мислите си.


"Проклятие! Защо му трябваше на това момиче да споменава Джоррам? Само това ми липсваше, и Първосвещеникът да е замесен в целия този хаос".

* * * * *



Глава на Tais

Анара седеше замислена над думите и поведението на Ланис. Слабото почукване, последвано от отваряне на вратата, я накараха да обърне поглед в тази посока. Джони Кейдж, в официално облекло, пристъпи в стаята й намръщено поглеждайки дантелите по ръкавите си. Не можеше да не се усмихне на терзанията на дългогодишния си верен гард.

– Време е вече да за приема?

– Почти...

Повдигната й вежда го подкани да продължи.

– Трябва да знаеш нещо преди това. Вестите току-що пристигнаха. Отнасят се за приятелката на херцогинята...

– Искаш да ми кажеш, че не съществува такова лице, като графиня Лукреция Перска? – заоглежда се в огледалото, за да прикрие любопитството си.

– Не точно...

– Джони, тази вечер на гатанки ли ще си играем? Изплюй камъчето, в името на Халид! – неприятно й стана, че се остави самообладанието й да я предаде.

– Имало е графиня Перска, но преди около поне триста години, когато внезапно е напуснала родственото имение и никой повече не е чул за нея.

– Е, значи все пак резултатът е същият – жената в будоара на Кларис е... как да го кажа... със взета на заем самоличност...

– Проблемът е... – Анара усети, че Джони се чуди как да продължи – ами, проблемът е, че жената в будоара на херцогинята удивително прилича на портретът на графинята отпреди триста години...

Погледите им се срещнаха и за момент и двамата замълчаха. Анара заговори сякаш на себе си.

– Става все по-интересно... Очертава се незабравима вечер – в очите й лумна пламък, а Джони изсумтя неспокойно.

* * * * *

Вечерта се очертаваше напрегната, а нощта ясна и топла. Кларис огледа за пореден път залата. Анара й предложи да ползва за приема летният Огледален салон в югозападното крило на двореца и Кларис с радост прие. Залата не бе толкова просторна, колкото официалната бална зала на двореца на северозапад, макар множеството огледала да създаваха илюция за по-голямо пространство, но бе обградена почти отвсякъде с тераси и панорама към океана. Овалната й форма позволяваше всички гости да бъдат в полезрението й във всеки един момент, а откритите тераси й носеха спокойствието от близостта на стихията, която владееше и я владееше.

Замисли се доколко изобщо можеше да е спокойна. Не я безпокоеше толкова това, че Майката я искаше – тя винаги се бе домогвала до Първите на Умбра, по всякакъв начин, особено преди Екстенара1. Безпокоеше я повече обещанието на Първожреца. Джоррам бе изключително предпазлив играч и прекрасно знаеше коя е, но въпреки това не бе се поколебал особено да я жертва. Това бе любопитно... Значи все пак артефактът, който получи в замяна бе единият от Истинските?... Приличаше на този в Умбра, безспорно, но на колко обезсърчаващо подобни бе попадала в търсенето си и самата тя. И все пак... Трябваше да е истинският. Тръпка на възбуда премина по тялото й и тя забрави страховете си сред визията за една химера, която преследваше от години. Лека светкавица проряза безоблачното небе и я извади от мечтите й. Трябваше да се владее по-добре, твърде лесно се поддаваше на емоциите и настроенията си, а това за малко не бе я погубило. Споменът за Зигур донесе желаният хладен сдържан гняв, а с него и яснотата на ума. С периферното зрение забеляза Ерис да дава наставления на Сара и тревогата отново се върна.

Ерис... Непоколебимата Ерис, хладнокръвната Ерис... След отминалата нощ изглеждаше притеснена и сякаш несигурна. Нетипично поведение за жрица от нейната класа, дори когато бе станала свидетел на наистина сериозна заплаха. Годините на обучение, годините на опит каляваха всяка една от тях неусетно. Кларис си спомни, че още в подземията Ерис изглеждаше замислена и леко замаяна, а и тазсутрешният разговор за Тиен'хара... Не бе най-подходящото време за уроци по древна история или припомняне на отдавна забравени пророчества. Дали това не бе наистина важно? Може би трябваше да я притисне за повече информация?... Погледна я отново. Ерис бе приключила разговорът си със Сара, стоеше насред салона и сякаш се ослушваше. Рано бе още за гостите, но въпреки това взорът й постоянно се отклоняваше по посока на входната врата. Дали пък не очакваше някого?

Вратата се отвори и в залата пристъпи Каверън. Потърси Кларис с поглед, кимна и се насочи към Ерис. Имаха какво да обсъждат – удивително безропотно бе приел предложението на своята жрица след приема да потегли към териториите на съществувалата в древността Тиен'хара. Трябваше да го отпрати за известно време, далече от нея и най-вече – далече от Сулис. Лека тъга я изпълни. Винаги чувстваше тази болка, когато виждаше нейният щит разкъсван от обичта и дълга към своята жрица и първичната страст към една не по-малко опасна жена. В нощта, след силоската им авантюра мълчаливо бе изслушала доклада за плановете на Вардас – нищо, което да не бе очаквала от дребен, но свръх-амбициозен владетел, надарен с повече дързост, отколкото воля и характер да осъществи, анализирайки интонацията и подбора на думи, използвани от Каверън, както при срещата му с херцога, така и последвалата със Сулис. Той разбираше какво означава нейното мълчание и нотката на примиреност в гласът му й донесе най-вече убедеността, че трябва да е възможно най-далече от Даная, отколкото всякакви правила за безопасност, в основата на жреческото й обучение. Той трябваше да е далече, докато възвърне равновесието си и постигне мир със себе си, за да бъде полезен и на нея. Не бе предполагала колко тежка ще е тази раздяла за нея. Чувството на самота я обгръщаше още докато с хладен и категоричен тон даваше наставленията си. Дълго бе стояла взирайки се в мрака, с блуждаещи мисли на мъждукащата светлина на единственият свещник. Когато бе чула отварянето на вратата не бе нужно да се обръща, за да знае, кой е в стаята.

– Би ли останал тази нощ с мен, Ян? – гласът й звучеше глухо в мрака. На никоя жрица не бе нужно да моли щит за това, но Ян бе заслужил правото си на избор още преди много години. Усетила силните му ръце да я обгръщат, тя се бе отпуснала в прегръдките му.

– Не бих си тръгнал дори да ме бе помолила...

Крясък на чайка я върна в реалността. Блясъкът от светлината на многобройните свещи, отразяващ се в огледалните повърхности на добре излъсканите сребърни прибори и съдове, придаваха на залата нереален вид. Огледа се. Подноси, отрупани с всевъзможни екзотични плодове, кани с вино, огромни вази с красиви бели калии и вплетени помежду им жълти рози и множеството огледала, придаваха пищно-елегантен чар на залата. Лека музика се носеше от ложата на специално наетите музиканти, опитващи се да създадат вече необходимото празнично настроение. Самата тя удивително добре се вписваше в обстановката – съзнателно целен ефект, разбира се. Погледна се в огледалото наблизо.

Бе решила да покаже целият си блясък. Елегантната силно вталена рокля в цвета на свежи слънчогледи подчертаваше чудесно перфектната й фигура. Дълбокото деколте показваше само толкова от стегнатият й бюст, колкото да възбуди въображението на всеки мъж, а контурът му правеше лека извивка, оставаща раменете й на показ. Тежката й черна коса бе високо вдигната. Няколко непокорни къдрици правеха опити за измъкване към тила, което само подчертаваше грациозната шия, на която грееше тежка диамантена огърлица. Малка диамантена тиара допълваше богатството на косите й, а диамантени обеци под формата на извиващи се змии завършваха по изящен начин съвършения й вид. Остана доволна от себе си.

– По-красива отвсякога!

Кларис леко трепна – не бе видяла приближаващата се фигура на Първосвещеника в огледалото. Обърна се в най-ослепителната си усмивка.

– Много мило от ваша страна, Джоррам, виждам че сте силно нетърпелив да ме видите.

– Простете, че подраних, Кларис, но важни дела налагат присъствието ми в Кулата и се опасявам, че във всеки един момент би могло да се наложи да бъда спешно призован, а не бих пропуснал да се насладя на компанията ви и милата покана, дори и за кратко.

– Поласкана съм, Джоррам – с невинна усмивка продължи – не бих си и помислила да ви задържам от важните дела, които изискват среднощното ви присъствие. Убедена съм, че са толкова благочестиви, колкото са помислите ви.

– Халид заслужава всякакви жертви – замълча за момент и продължи с усмивка – особено сънят на своя служител.

– Халид е навярно много доволен от службата ви – така щедро да жертвате съня си нощи поред – погледът й доби разсеяно изражение, обхождайки залата.

– За този, който може да чува, времето е достатъчно за всичко, а вашето присъствие, мила моя, е осезаемо и незабравимо... Питие? – недочакал отговорът й, се отправи към прилежно наредените маси, където специално подбрани пажове пълнеха чаши за подносите си, чакащи всеки момент пристигащите гости. Кларис го проследи със смаян поглед. "Той знаеше! През цялото време бе знаел, че тя е там – пред вратата на подземието. Бе й дал време." От мислите й я извади широкото отваряне на вратата и жезъла на глашатая.

"Трябваше да се съвземе – приемът бе започнал."

– Нейно Величество, Кралицата на Даная! Генерал Джони Кейдж!

„Днес явно всички са решили да нарушават протокола. Колко удобно, все пак.” Смутеното й изражение спокойно можеше да мине поради изненадващото необичайно пристигане на кралската особа. Кларис кимна леко на Ерис да я последва и се отправи към Анара.

– Колко очарователно! Херцогиньо, не може да ви се отрече, умеете да организирате приеми!

Кларис направи дълбок поклон, опитвайки се да докара лека руменина на лицето си. Явно нямаше да получи обяснение за подранилото присъствие. Погледът на кралицата се насочи зад нея към Ерис.

– Графиньо, вие сте истинска гордост за Херцогство Озикс! Учудвам се, че Негово Височество Херцогът не Ви е пратил покана да присъствате на годишният му бал, преди месец... Не си спомням да съм ви виждала там?

– Живея уединено, госпожо, а и често пътувам – не съм имала честта да познавам лично херцогът.

Ерис бе сдържана и хладнокръвна. Кралицата замълча за момент, а после се обърна към Кларис.

– Късметлийка сте вие, Кларис. Отдавна ли се познавате?

Кларис се усмихна широко.

– Сякаш от векове.

Отбеляза наум лекото стъписване у Джони Кейдж, но Анара не трепна.

– Колко трогателно, нали Джони? – обърна се тя с усмивка към генералът си.

– Несъмнено, Ваше Величество. – Джони задържа замислен поглед над Ерис. Кларис забеляза, откакто бяха влезли, той не откъсвоше очите си от жрицата. Какво ли бе научил за нея? Видя в огледалото фигурата на Първосвещеникът да се насочва към тях с две пълни чаши. Миг по-късно вече подаваше едната на Анара.

– Обичайното, предполагам. Кларис, питието ви.

Пристигането на Джоррам даде добър повод на Ерис да изостави групата, вметнала някакво неясно обяснение, че следва да се погрижи всички да са с питиета. Усмивката на Първосвещеника застина в неразгадаема маска с взор, насочен към стената зад генерал Кейдж. Присъстващите проследиха погледа му.

Едно от огледалата се замъгли и пред него се появи човек. Огледа залата, забеляза Кларис и се насочи към нея.

– Залезът е прекрасен тази вечер! Аз съм Лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара. – Той направи кратка пауза, хвърляйки доволен поглед на лицата около себе си, застинали в почуда и любопитство и се обърна към Кларис.

– Отдавна не сме се виждали, Херцогиньо дьо Мертьой. “Надявам се, не си ме забравила, Таис” – наблегна на истинското й име в потока от мисли, който й изпрати през връзката от светлина.

– Добре дошъл, Mилорд – бе нейн ред да наблегне въпросително на титлата му. “Не забравям мъжете, останали безразлични към мен” – жрицата дори не трепна, чувайки гласа му в главата си, и се възползва от възможността да общуват незабелязано. – Много време мина, наистина.

– Благодаря ви за поканата, бе много мило от ваша страна. “Рядко оставам безразличен, а още повече към жена като теб” – любезният му глас контрастираше с предизвикателния тон на мислите му.

– Но разбира се. Аз държа на старите си приятелства. – в отговора й се долавяха опасни и леко подигравателни нотки. Видя как това смути Джоррам, който се опитваше почти успешно да запази самообладание. “Виждам, че тогава си пазил много тайни, Ти’сейн”

– Ласкаете ме, Кларис, по-скоро познанство. “Някои от които все още пазя.” – Бихте ли ме представили на вашите гости? “Ставаме подозрителни. Ще говорим после”.

– Но, разбира се, къде са ми обноските – обърна се с невинна усмивка към кралицата – Ваше Величество, позволете ми да ви представя лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара. Милорд, имате честта да ви представя на Нейно Величество Анара, Кралицата на Даная.

– По волята на Халид – всички обърнаха смутено очи към Първосвещеника. Не бе обичайно да се прекъсва официално представяне, особено между владетели, пък било то и от Първосвощеника – Простете, Ваши величества.

Погледът му, докато произнасяше последното, не се откъсваше от очите на принца.

– Виждам, че събудихте любопитството на нашият Първосвещеник, както и не само неговото, междувпрочем – гласът на Анара бе самото олицетворение на учтивостта. На твърде показната учтивост. Усмивката й бе неразгадаема.

– Волята на Халид, да. – в очите на Ти’сейн блесна за миг игриво пламъче – Кралице Анара, с удоволствие бих задоволил всяко ваше и на вашият свещеник любопитство, но в подходящото за това време и място. Днес ще се задоволя единствено да се забавлявам и да се наслаждавам на ослепителното присъствие на нашата домакиня, както и на всяка една красива дама в залата. – обходи с поглед набързо залата и спря на Ерис – В тази връзка, Кларис, засрамете се, пропуснахте да ми представите особено обаятелната дама, която така бързо се отдалечаваше от вас при появата ми. – обърна се отново към останалите с лек поклон.

– Кралице. Джоррам. Моля да ни извините.

– Какво безобразие! Истинско оскърбление за короната! – гласът на Джони бе искрено възмутен. Кралицата и Първосвещеника мълчаха, проследявайки с поглед отдалечаващата се двойка. “Джоррам, той каза Джоррам, а никой не бе споменал името на му... Може би трябва да поразпитам повече Ланис за предупреждението за Пръвосвещеника” – Анара бе твърде заета с мислите си, за да се интересува от протокола в този момент.

– Доста дръзко, Ти’сейн – вметна тихо към него Таис, докато приближаваха другата жрица.

– Времето за любезности напоследък ми е в дефицит, Таис, навярно вече си чула – тихо отвърна принцът.

– Какви ли не слухове се носят, за какво ли не...

Бавно се отдалечиха от групата на кралицата.

* * * * *



Глава на fizik

Проклятие, проклятие и пак проклятие!!! Приемът беше в двореца, грижливо подготвяния му план беше заплашен от провал. Сим горчиво се упрекваше, че не беше предвидил възможността кралицата да помогне на своята племеница – херцогиня дьо Мертьой. Трябваше да реши дали да действа или да се откаже и да чака по-удобна възможност. Какво пък, заровете вече бяха хвърлени и без значение дали се търкаляха към успеха или загубата, вече не можеха да бъдат спрени. Обмисли още веднъж всичко внимателно – влиза в двореца, взима принца и излиза, не повече от четвърт час, още четвърт час за да стигне до кораба, после трудно щяха да го настигнат, след като имаше на разположение една от най-бързите гемии по крайбрежието. Рискът си струваше, определено си струваше.

Балът вече бе в разгара си, повечето гости бяха пристигнали и от изпълнените със светлина прозорци се носеше весела глъч. Време беше да се действа, образът на Джони му прилепна като отдавна носена ръкавица, беше подкупил чирака на дворцовия шивач за да се снабди с подходящото облекло, единствено мечът в ножницата му беше фалшив, не вярваше да се стигне до употребата му, а и не обичаше да мъкне безполезнени и тежки железа със себе си.

От северната стена се дочу рязък вик, после дрънчене на оръжие, след това ослепително огнено кълбо блесна за миг. В отговор заваляха бледосини светкавици, а писъците се смесиха със звука на камбаната, която биеше сигнала за тревога. Беше дал на шайката глупаци няколко самоделни нападетелни магии – изключително безполезни, но затова пък доста шумни, а те решиха веднага да ги използват. Ако някой от тези нещастници все пак по случайност оцелееше, щеше да се кълне в майчиното си мляко, че ги е наел Шестокракият – любимия магьосник на Джони Кейдж. Изхихика наум, планът му беше перфектен, не, беше просто съвършен. Втората група прескочи стената от североизток, отново затрещяха светкавици, беше дошъл момента. Сим пришпори коня си, изскочи от една странична уличка, прекоси втора и се озова пред портата на двореца, крещейки на стражата да отвори веднага. Обърканите от битката в градината стражници веднага се подчиниха, той влетя вътре, скочи от коня, хвърли поводите в ръцете на най-близкия войник и затича нагоре по стълбите. Кой идиот беше измислил толкова дълги и стръмни стълби, изруга Сим наум, докато стигне до горе вече се беше изпотил и запъхтял. Пое дъх и отново затича – направо по коридора, после вляво, отново вляво, беше научил пътя наизуст, сега вдясно и … се сблъска с някаква прислужница.

– Внимавай къде ходиш, бре моме! – сгълча я той и я избута грубо встрани. Имаше нещо в лицето й, в нейното отнесено изражение… Да, да, това бяха характерните черти на някой от Селения. Какво правеше жена от Селения в двореца на Даная? Всъщност това сега нямаше значение, защото… защото се беше загубил. Проклятие! Объркано се огледа, дълги коридори в двете посоки, усети как паниката го завладява…

Грохотът се приближава, всепоглъщащ, тежък грохот, тъмна сянка, безименен ужас, вопъл и страдание, болка, болка, болка…

…Кейдж… Кейдж… Кейдж… Някой казваше нещо, някой викаше Кейдж. “Нима Кейдж е тук? Провалих се, провалих се… Не, почакай, аз съм Кейдж, аз съм Кейдж!” Сим се насили да спре люлееното на лицето пред себе си, беше се подпрял на една колона, блед и плувнал в пот, но все още носеше образа на Джони. Бялото петно пред очите му се проясни и се превърна в офицер от охраната.

– …Кейдж, добре ли сте, Кейдж? – загрижено питаше той. Сим му изграчи в отговор:

– Принцът… принцът е в опасност! – пое си дълбоко въздух и продължи. – Трябва веднага да го намерим!

– Той е в покоите си под охрана, както наредихте! – изстреля офицерът и след подканващия жест веднага се затича в нужната посока. “Добре, все пак ми провървя”, зарадва се Сим и закуцука след него, болката в краката му се усилваше. След няколко завоя стигнаха, двамата стражи се отдръпнаха почтително встрани и Сим рязко отвори вратата. Аркип се беше вкопчил в решетките на прозореца и се опитваше да види нещо от кипящата битка долу, но щом чу шума зад гърба си, учудено се обърна.

– Принце, животът на майка Ви, а и Вашия е в опасност. Трябва да тръгваме веднага! – сякаш за да потвърди думите на Сим, отвън се чу протяжен писък.

* * *


Глава на Lannis

Ланис напусна покоите на кралицата и забърза по коридорите. Луната вече бе изгряла и тя не искаше да губи време. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Чувството за безпокойство не бе я напуснало през целия ден. За момент се зачуди дали да не отложи пътуването си до Силосия. “Е, какво пък. Погрижих се за кралицата. А и нощта е ясна. Ще се върна преди да са усетили, че съм изчезнала”.

Внезапно дворецът избухна в шум и олелия. Ланис се втурна надолу по стълбите, където се сблъска с някакъв мъж. Той я тласна настрани към стената, промърмори нещо и отпраши накуцвайки нагоре.

“Какво по-дяволите...”. Очите на Ланис се разшириха от изненада и тя проследи с поглед отдалечаващия се мъж. Не беше възможно, и все пак беше факт. Бе видяла ясно лицето му. Той също я беше погледнал, но не реагира. “Но Джони Кейдж вече е горе, при кралицата. Разминахме се на вратата! Кой, мътните го взели, е този!”

Тя продължи забързано надолу. Излезе в градината пред двореца. Шумът ставаше все по-голям. Огледа се колебливо назад към блесналите прозорци. В този момент сноп лунни лъчи я обля и кожата й засия. След миг градината беше пуста.

* * * * *

Нежната седефена светлина на луната обливаше Демар – древният и единствен град на силосите. Беше разположен върху невисок хълм с правилна конусовидна форма, издигнат от племето преди векове. Висока каменна стена опасваше подножието му, а в кръга, описан от нея, като змия се виеше спираловидно нагоре главната улица. Тя свързваше единствената порта към града с разположената на върха резиденция на Великата Майка – неин палат и храм.

Самият храм приличаше на пръстен около големия вътрешен двор, в центърът на който се издигаше олтарът. Лунел не обичаше това място. За нея то бе символ на кървавата жестокост на силосите, която я отвращаваше. Известно време тя само съзерцаваше града от високо и се наслаждаваше на идеалната му форма. “Изглежда точно като символа на Майката.”, помисли си тя. “Всъщност той е символ на Майката.”

Това й напомни причината да дойде. Точно в този миг лунните лъчи падаха директно в покоите на силоската владетелка и тя се плъзна вътре. Пустотата, която завари, я изненада. Обикновено тук винаги имаше поне три забулени фигури. “Сякаш е празно от дни”, помисли си Лунел. Не се чуваше никакъв шум.

Лунел колебливо погледна към небето. То беше чисто и безоблачно. Щяха да минат поне 2-3 часа докато луната се скриеше зад високото било на планината, наричана от силосите Западната Стена. Обзе я внезапен авантюризъм. Лунната светлина се завъртя в млечнобял вихър и сред него се появи стройната фигура на млада жена. Мекото сияние, което я обграждаше, попи в бледата й кожа. Тя пристъпи внимателно вън от обсега на лунните лъчи и се ослуша, готова всеки момент да отстъпи обратно. Тишината остана непокътната и Лунел започна да обикаля из стаята. Не можа да намери нещо особено интересно. Не, че очакваше в действителност. Беше виждала тази стая и преди - аскетично гола, с голямо легло, маса, с няколко документа върху нея. И все пак нещо бе променено. Лунел замря насред стаята и притвори очи. Имаше го познатото й, опияняващо усещане за лекота, което я обземаше всеки път, когато силата на Луна я призовеше. И все така там, отвъд сребърните потоци в съзнанието й, едва доловима за трептящите й сетива бе сянката на Земя. И тогава го усети.

Приглушени гласове пред вратата към покоите на Майката я стреснаха. Хвърли бърз поглед към прозореца и потока от нежна светлина, изливащ се през него, след което безшумно се доближи до вратата.

- Пристигна току-що. Майката е сключила сделката и цената е платена.

- Дали ще пристигне навреме?

- До пет луни ще имаме вещицата на Умбра.

- Ами ако той се отметне?

- Ще умре. А камъкът ще бъде върнат обратно тук.

Последва тишина. Лунел постоя още малко до вратата, но явно разговорът бе приключил. Тя се отдръпна от вратата и се замисли. Доближи прозореца и погледна навън към големия олтар в центъра на двора. Беше голяма, кръгла, монолитна каменна маса. Под светлина на луната, ясно се виждаше черната спирала, издълбана по повърхността й. Лунел затвори очи. В ума й изплуваха спомени от последното й посещение тук. Жена, просната върху олтара, светлините на огньовете, и ниската монотонна мелодия, припявана от силосите. Спомни си блясъка на камата, потръпна при спомена за кръвта, която се стичаше по спираловидния улей.

Обърна се в мига, в който усети вратата зад нея да се отваря. Висока забулена фигура замръзна на прага. След това бавно започна да се приближава до прозореца. Лунел се усмихна леко и силоската замръзна неуверено. Изминаха няколко секунди, в които жената-воин се опита да прецени доколко опасна е девойката пред нея. Времето лениво се разтегли и докато Лунел се наслаждаваше на забавените котешки движения на жената срещу нея, лунната светлина се сгъсти като мъгла и нежно я прегърна. Силоската замахна. Острието на камата меко проблесна и пое към сърцето на Лунел. Но единственото, което намери, бе сребриста сянка, която бързо се стопи. Силоската замръзна в недоумение. Погледна през прозореца. Дворът бе безлюден. Извърна се светкавично назад. Покоите на Майката също пустееха.

Лунел се извиси над Демар. “Това беше забавно”. Засмя се невидимо на собствената си суета и самонадеяност. “Трябва да се връщам вече. Какво ли се е случило там?”, помисли си лунното момиче и се отправи към Даная.

* * * * *



Глава на Jaar

Свечеряваше се. Знамето разсейваше настъпващия мрак, светлината му прогонваше сенките и проникваше през отворените прозорци на крепостта. Ти’сейн бе сам в стаята си на най-високото ниво в централната кула и се приготвяше за приема, който вече трябваше да е започнал. Избра една тъмносив панталон и светлосиня туника, която покриваше колана и кесията, закачена на него. Посегна към масата, взе кристалната сфера и я прибра в малката платнена торбичка. Не знаеше, какво точно го очаква, нито какво може да му се случи, но Окото на въздуха му даваше допълнителни възможности, от които той не би се отказал. Взе и двата наточени кинжала и ги затъкна в черните си ботуши. От опит знаеше, че хладното оръжие никога не бе излишно, независимо от силите, които самият той притежаваше.

Застана пред високото огледало на стената. Хвърли един бегъл поглед на собственото си отражение, след което концентрира светлината зад клепачите си, един голям искрящ лъч и един по-малък – нежен и блед, губещ се пред другия сноп енергия. Ти’сейн погледна себе си в огледалото, погледна очите си, отвъд тях, потърси я с мисълта си и скоро я откри. Насочи светлината към нея, към мястото, на което се намираше. Миг преди да се прехвърли, видя залата – целите стени бяха покрити с огледала, хиляди отражения се смесваха и преливаха. “Колко подходящо”, помисли си той преди да се слее напълно с отражението на двете огледала – това в кулата на Тиен’хара и това в залата в двореца.

Едно от огледалата в залата започна да отразява светлината по особен начин – сякаш отражението за миг се размести, изкриви, а после пред него се появи човек. Ти’сейн веднага забеляза Таис, насочи към нея малкия лъч светлина и свърза умовете им.

– Залезът е прекрасен тази вечер! Аз съм Лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара. – Той направи кратка пауза и се обърна към Кларис: - Отдавна не сме се виждали, Херцогиньо дьо Мертьой. “Надявам се, не си ме забравила, Таис” – наблегна на истинското й име в потока от мисли, който й изпрати през връзката от светлина.

Представянето на новодошлия изненада Джоррам. Лицето му пребледня, краката му затрепериха. Не бяха само титлите. Имаше и нещо друго, нещо много по-важно и с огромна сила.

– Добре дошъл, Mилорд – бе нейн ред да наблегне въпросително на титлата му. “Не забравям мъжете, останали безразлични към мен” – жрицата дори не трепна, чувайки гласа му в главата си, и се възползва от възможността да общуват незабелязано. – Много време мина, наистина.

– Благодаря ви за поканата, бе много мило от ваша страна. “Рядко оставам безразличен, а още повече към жена като теб” – любезният му глас контрастираше с предизвикателния тон на мислите му.

– Но разбира се. Аз държа на старите си приятелства. – в отговора й се долавяха опасни и леко подигравателни нотки, но той допълнително смути Джоррам, който се опитваше почти успешно да запази самообладание. “Виждам, че тогава си пазил много тайни, Ти’сейн”

– Ласкаете ме, Кларис, по-скоро познанство. “Някои от които все още пазя.” – Бихте ли ме представили на вашите гости? “Ставаме подозрителни. Ще говорим после” – още докато изпращаше мисленото си послание, Ти’сейн се приближи до другата жрица - Ерис, която Херцогинята представи като графиня Лукреция Перска.


“Какви игри играеш, Таис?”, отпрати й мислен въпрос Ти’сейн, който не успя да я смути. Отново се възхити на самообладанието й. Явно тази вечер се чувстваше много сигурна и уверена.

Графиня Перска се държа сдържано, дори хладно. В преценяващия й поглед се четеше съмнение, може би лек и много добре прикрит смут – дали от внезапната му поява, дали заради сребристите му очи или заради нещо друго… Ти’сейн й отправи една приятелска усмивка, която тя не успя да изтълкува. Той бе по-скоро развеселен – толкова обичаше да се взира в хорските очи и отвъд тях…

Скоро Таис го запозна и с Първожреца. Ти’сейн не показа никакъв интерес от срещата, но знаеше, че до края на вечерта трябва да проведе разговор с него. Очакваше разговорът да бъде твърде … интересен.

Джоррам от своя страна се замисли над появата на новодошлия. Опасенията му, че Тиен’хара може да се възползва от бала, за да проникне в храма, явно са били напразни. Лордът бе опасна личност, реши Първожреца. Но бе много добре подготвен, а и носеше Окото със себе си. Реши да остане по-дълго на приема - искаше да научи повече за този човек; човек, който можеше да се превърне в най-големия му враг...

* * * * *

Глава на Ver Lark

– Ваша милост... - Вер рязко се завъртя на ток и втренчи поглед в новодошлия.

– Какво?

Гласът му прокънтя в празната тронна зала. Това бе петото владение, което падаше в ръцете му. Флаговете от стените бяха току що свалени и светлите петна върху стените - там, където бяха стояли допреди часове - все още стояха. А градът гореше..

Воеводата се смути за миг, след което повдигна вежди. Срещу него не стоеше никой от пълководците, както бе очаквал, а главата на свещеничеството. Вер сведе леко глава.

– Милорд - рече свещеникът - Канарчето е в клетката, както обичате да казвате. Нашият приятел е напуснал бреговете на юга.

Чертите на северняка, омекнали за миг, отново се сковаха.

– Новината е чудесна, Ваше преосвещенство - рече суховато, с равен тон; не бе неизвестно доколко воеводата на Ергонтар недолюбваше мистиката, макар и често да се уповаваше на нея - Кога можем да очакваме важния гост?

– Ако боговете са благосклонни, след седмица, воеводо.

– Великолепно. А сигурен ли сте в източника си?

– Напълно - отвърна малко обидено свещеникът - Нима вие се съмнявате?

– Не.


Настъпи неловко мълчание. След минута Ларк се прокашля. При все неоспоримата светска власт на воеводите, северните народи се славеха и със своята религиозност. Дори и самият Вер бе силно вярващ, макар и - за разлика от повечето от сънародниците си - в боговете, а не в църквата.

– Вашият дар ви очаква, както обикновено, Преосвещенство..

– Боговете да ви дарят с вечен дух, воеводо..

Стереотипните любезности не разхлабиха хватката на неудобството. Малко по-късно, без да пророни повече и дума, духовникът напусна тронната зала. Вер въздъхна облекчено и се загледа в горящите сгради.

Петина от Севера бе в ръцете му, но превъзходството бе илюзорно. Крайбрежните земи, които бе завладял, бяха големи по площ - те държаха търговските връзки, снабдяващи своеволните воеводи с малките удоволствия в ежедневието, но на изток лежаха силните военни съюзи, а на юг - богатите, граничещи с големите държави земи, в това число и на самия Комит, първенец на Триумвирата. На север пък скитаха волните номадски племена, нежелаещи да признаят ничия върховна власт. С това вече не можеше да се оправи сам, макар и войската му да бе попълнена от новозавладените земи - къде с добро, къде с тояга. Но златният шанс се откриваше тепърва... Вер се усмихна и се загледа в далечното море, чернеещо далеч отвъд стените на замъка..

* * * * *



Глава на Jaar

Ти’сейн потърси с поглед Първожреца. Той стоеше сам в другия край на залата, с гръб към останалите гости, зад една маса, отрупана с плодове. Младият мъж се усмихна доволно, концентрира мислите си и замъгли огледалата пред Джоррам. Взе една чаша с леко вино и се отправи към него с уверена походка.

– Първожрец Джоррам, усамотението не е най-подходящото поведение на един прием. - Първият свещеник на Халид стреснато се обърна. Не бе видял в огледалото как онзи се приближава.

– А натрапването на непознати не е никак учтиво. – раздразнено каза той. Ти’сейн не обърна внимание на отговора, взе един грозд от масата и смени неъзмутимо темата:

– Херцогинята е много гостоприемна, не смятате ли? – попита той, докато откъсваше едно зърно от грозда.

– Което не може да се каже за Тиен’хара. – остро отвърна Джоррам.

– Халид и неговите служители не са добре дошли в страната ми. Това трябва да ви е известно. – Принцът бе доволен, че бързо стигнаха до основната тема.

– Халид веднъж е разрушил страната ви, - Първожрецът наблегна на последната дума, - може да го стори отново.

– Но най-напред трябва да обърне взор към Тиен’хара. А това ще бъде трудно без очите му. – Ти’сейн се усмихна загадъчно и отпи бавно от виното.

– Вашата държава е доказателство, че това, което е изгубено, се завръща.

– Не бъдете толкова сигурен, Първожрецо. – Принцът остави недояденото грозде и почти пълната чаша и се отдалечи към ложата на музикантите.

След малко из залата се разнесе бавна музика, а Ти’сейн се приближи към Херцогинята и й подаде ръка:

– Кларис, един танц?

Жрицата се усмихна и го погледна съблазняващо. Не бе очаквала такова предложение. Всъщност въобще не бе очаквала, че той ще се появи. Съжаляваше, че не поговори повече с Ерис за Тиен’хара. Този мъж имаше тайни, които тя непременно трябваше да научи. Имаше и способности, които щеше да използва. Но ситуацията изискваше предпазливост. Нямаше нужда от още един враг.

Двамата се понесоха в безмълвен танц. Движеха се плавно, заедно, леко дистанцирани. Изведнъж Ти’сейн я притисна силно до себе си и тя чу мислите му: “Безразличен, казваш?” “Може би съм грешала”, отвърна му тя, докато го обгръщаше с ръцете си. Започна бавно да придвижва едната си ръка по кръста му, приближавайки я до малката кесия, която бе забелязала по-рано. “По-добре недей”, предупреди я Ти’сейн и леко усили натиска на светлината в мислите й. Таис усети краткотрайно жегване в главата си – сякаш пламъче на свещ я бе опарило. Дръпна ръката си и двамата продължиха да танцуват.

Ти'сейн забеляза как Джонатан и странната елфа-магьосница излязоха забързано от залата. Зачуди се каква ли е причината.

“Ще ме придружите ли до покоите ми, милорд?” – закачливо го попита тя, малко преди края на танца.

“Без официалности, Таис. Все пак не бе толкова отдавна времето, когато се обучаваше за жрица, а аз бях напорист младеж, решен да постигне една мечта”

“И я постигна, Ти’сейн. А сега вече…”

“Още нищо не е решено”, прекъсна я той. Жрицата го привличаше все повече, усещаше тялото й под жълтата коприна. Но не можеше да си позволи слабост, не и след десетгодишните усилия.

Съвсем неочаквано от градините на двореца долетяха звуците на битка. Настана истинска суматоха, когато някакви явно много силни магии бяха използвани. Изведнъж до двамата изникна Каверън. Ти’сейн с любопитство огледа Щита на жрицата, който го бе избягвал цяла вечер. Кръвта бе силна и в него, някога той можеше да стане Воин, също като Брет. А може би все още можеше.

Графинята даваше наставления на една прислуница, която бързо излезе навън, вероятно за да проучи положението. През това време Ян също се бе приближил до тях. “Още един Щит, верен на Таис”, изненадано констатира Принцът и й отпрати мислено послание: “Виждам, че съм излишен тук. Скоро ще се срещнем отново, жрице.”

– Херцогиньо, оставям ви в ръцете на вашите защитници. Благодаря ви за гостоприемството и за прекрасната вечер.

– За мен бе удоволствие, милорд. “Удоволствие, което ще бъде още по-голямо при следващата ни среща. Насаме.”

Ти’сейн застана пред едно от огледалата, сля се със собственото си отражение и се появи в най-изолираната част на двореца. “Сякаш обзавеждането е специално за мен”, помисли си доволно той, отдалечавайки се от голямото огледало в пустия коридор. В това крило някаше никакви хора. Всички врати бяха затворени, а може би дори заключени. Нямаше време да проверява всяка стая, нито знаеше какво точно търси. Надяваше се да открие нещо полезно, възползвайки се от суматохата навън.

Наближи пресечката на два коридора и гу гласовете на две прислужнички, които си приказваха.

– Благородниците не знаят колко трудно се пере червено вино тези килими. – възмущаваше се едната. Звучеше напрегната, сякаш носеше нещо тежко. Другата запъхтяно продължи:

– И то не кой да е, а най-приближеният съветник на кралицата. Култура нямат ли тези хора. Или поне някакво уважение… - гласовете се приближаваха и Ти’сейн се скри зад една огромна ваза с мотиви на цветя и пойни птици.

Скоро двете жени минаха покрай ъгъла, носейки килим навит на руло. Принцът ги изчака да се отдалечат, след което зави по коридора, от където бяха дошли. Една врата стоеше отворена, а вътре се виждаше бюро с разхвърляни по него документи. Ти’сейн се вмъкна бързо, притваряйки вратата. Нямаше много време, всеки миг можеше някой да се появи. Прегледа набързо изписаните листове и една бележка привлече погледа му. Бе на силоски. "Срещата на пазителя с майката се отлага за вечерта преди вечерята на първата. Той ще ни очаква в полунощ."

Докато се опитваше да осъзнае напълно смисъла на написаното, чу някакъв шум в съседната стая. Имаше вътрешна врата, която той отвори предпазливо и невярващо каза:

– Дори и в човешки облик не си се променил много, Драгън.

“Човекът” се бе настанил удобно в кресло до прозорците и отнесено гледаше навън. Кана с вино и пълна чаша седяха на масичка близо до него.

– Кой си ти? – неразбиращо го погледна Драгън без да става от мястото си.

– Ти’сейн, Принц на Тиен’хара. Кръвта все още пази Спомени за безценната ти помощ при отбраната на страната.

– Значи отново ще се вършат безумия. – примирено продължи другият.

– Не ми казвай, че не помниш истинската причина за Оттеглянето на Тиен’хара, Драгън. Нима религията те е оплела в лъжите си?

– Помня всичко, Принце. Но това не означава, че трябва да ми харесва. – направи кратка пауза и продължи с мрачна ирония: - Всъщност вече няма значение. Никакво значение за мен. Умирам. Съвсем скоро ще напусна този свят.

Ти’сейн почувства необяснима тъга. Странно, никога не бе познавал дракона лично. Но помнеше, как в древността той бе спасявал страната му няколко пъти. Не зададе повече въпроси относно причината за надвисналата смърт.

– Можеш ли да ми кажеш къде са другите камъни?

– Не си се отказал. Защо ли не се учудвам? Все пак си Принц на Светлината. А скоро може и да станеш Крал. – Драгън продължи, очевидно незаинтересуван от събитията, които щяха скоро да последват. – Ако Въздухът е у теб, тогава остават още четири. Луна е в Селения, Огнънят - в Умбра, Вода е на север, а Земя – в Силосия. “Вече не”, помисли си Ти’сейн. Бе усетил камък в ръцете на Джоррам, но до сега не знаеше точно кой. “Камъкът на Земята вече е в ръцете на Първожреца. Равностойни? Или може би не?” Бележката придобиваше повече смисъл.

– Благодаря ти. Тиен’хара винаги ще помни своя верен съюзник. – На излизане той се обърна и помоли Драгън: - И нека всичко остане между нас, драконе.

Задържа се твърде дълго. Битката бе стихнала, а стражи се лутаха безцелно из двореца. Ти’сейн бързо намери огледало и се прехвърли в кулата си в крепостта, унесен в мисли за Таис, Умбра и Камъка на Огъня.

* * * * *

Глава на Leara

Морвен заедно с Берик и Шестокракия прекрачи прага на огромната бална зала. Едва не се спъна в дългата рокля, но при подигравателния поглед на Берик се изпъна и царствено вдигна глава. Роклята щеше да прошумолява също толкова царствено, ако всъщност не подрънкваше при по-силно ритване. С изключение на това обаче беше успяла да докара доста величесвен вид със среброто по нея и вдигнатата не тила й в сложна прическа коса. Мина покрай стражника, който изкрещя в ухото й:

– Лейди Морвен Фуриел, кралски оръжейник и помощниците й Стейн и Блънчли! - момичето изпита желание да му светне един, но вместо това нареди на Берик да му плати за обявяването, както беше обичаят.

Берик я изгледа отровено и му пусна някаква дребна монета.

– Да, ти си Блънчли, не е ли много идейно? - усмихна му се тя. Берик почервеня и се опита да й каже нещо, но тя само му се усмихна и издърпа някакъв дребен благородник за да танцува с него. Човекът изглеждаше доста изненадан от това, че тя прие поканата му за танц, без той да й я е отправял, но любезно завъртя няколко кръгчета с нея. Берик и Шестокракия взеха по чаша вино и се заразхождаха.

– Тук има нещо.- Шестокракия се оглеждаше - Наречи го предчуствие, но сякаш усещам натрупването на магия.

– Сигурно е от тенекеджийката, опитва се да омагьоса някакъв нещастен паж явно. - Берик посочи към Морвен, която говореше с едно петнайсетинагодишно момче с широка усмивка.

След малко тя се присъедини към тях, все още усмихната:

– Какво се хилиш, доволна си, че успя да изпотъпчеш краката на половината кралски двор ли? - заяде се Берик - Ние тук стоим на пост, - той вдигна чаша - а тя флиртува без да подбира, моля ти се.

– Ако искаш да знаеш, умнико, докато ти се напиваше аз успях да науча, че в града са се събрали странно голямо количество чужденци, някои от които може и да са интересни за нас. А Кип се е опитал да избяга от двореца, винаги съм го харесвал това момче, има огън в него... - тя щеше да продължи да говори ако не беше дошъл Джони за да им каже, че е време да бъдат представени на кралицата. Тримата се изправиха пред нея и Джони ги представи.

Морвен направи реверанс, а двамата мъже се поклониха.

– Това е Морвен, за която съм ви казвал... - Джони се оказа изненадващо добър в светските разговори.

– Само не я питайте от къде е... - промърмори Берик саркастично. Кралицата обаче го чу.

– Моля? - учуди се тя. - Не ви разбрах...

– Ъъъъ... Керпротиндзанги или нещо подобно невъзможно за казване...- Берик почервеня целия, не очакваше, че забележката му ще бъде чута.

– С удоволствие ще си поговоря за родните ви места някой път.- кралицата учтиво ги отпрати, докато Берик се опитаваше да обясни, че нямал предвид своето родно място.

– Беше брилянтен, не мога да повярвам с каква лекота общуваш с кралски особи, не ти е за първи път, нали? - Морвен се смееше тихо - Миналия път поне изхвърлиха ли те от бала?

Берик счупи чашата си и я запалаши с назъбения кристал. Морвен изкриви една лъжица в подобие на кама и я насочи към него. В този момент в краката им се удари нещо.

Двамата сведоха очи и за своя изненанда видях озъбената муцуна на един вълк.

– Ако продължавате така, мога да призова още.- Шестокракият изглеждаше пределно гневен. - Нямаме време за това. След като не можете да се понасяте, застанете в двата края на залата, но в името на Халид, правете нещо полезно, а не се заяждайте непрекъснато!

Морвен прибра полите на роклята си и се запъти към големите френски прозорци, а Берик потупа вълка по главата и смени счупената си чаша с пълна.

* * * * *



Глава на Andras

– Джонатан, добре ли си? - Кейдж тичаше странно бавно за отличната си форма и на принца му се стори, че той дори накуцва с единия крак.

– Да, да, ще се оправя! Вървете!

– Какво става,къде отиваме?

– Преврат, Ваше Височество, ще ви евакуираме от столицата, докато всичко се оталожи...

– Къде е майка ми?

– Идва веднага след нас, качвайте се.

Неусетно двамата бяха прекосили градината на двореца и стигнаха до един неугледен файтон със спуснати капаци. "Кейдж" задъхано отвори вратата на принца, хлопна я след него и със сетни услия седна на мястото на кочияша.

* * * * *

Малко по-рано в другото крило на двореца...

– Кларис, драга, нека ти представя новата дворцова съветница...

– Да, Ваше Величество. - жрицата се обърна, очаквайки да открие, коя от дългата редица столични благороднички беше допълзяла до титлата 'дворцов съветник'. Вместо това пред нея се озова все така облечената в черно елфа, която почти не беше сменила одеждите си от своето появяване. Дрехите, както и цялото останало имущество на Алзира се състоеше от една лека пътна чанта и странното самодвижещо се кълбо. На очудването на стражите, изпратени от генерала да пренесат багажа й, магьосницата беше отговорила с фразата "За човек с моите занимания е и необходимо, и достатъчно", ефектно оставяйки ги в недоумение и прекратявайки всякакви тяхни надежди да разберат нещо повече за нея. След като кралицата искаше да й придаде тайнственост, тя нямаше абсолютно нищо против...

– Това е Алзира, тя ще се грижи за някой аспекти от знанието ни. Алзира, това е племенницата ми, Кларис, херцогиня дьо Мертьой.

– Радвам се да се запозная с още един член на кралското семейство, херцогиньо.

– Удоволствието е изцяло мое, Алзира... - Кларис направи пауза, за да подтикне съветницата да спомене фамилията.Човек, който се представя с едно име и се явява с подобни дрехи на бал, със сигурност заслужаваше 'по-специално' внимание.

– Алзира чужденката. Вие благородниците се гордеете с дълги имена и много титли, ние маговете обикновено се ограничаваме до едно, най-много две.

– Магьосница?

– Мога да се похваля с тези си умения...

– Ще бъде ли прекалено любопитството ми, ако ви попитам защо сте избрали такова странно украшение за главата си. Не е ли леко...неудобно?

– Ни най-малко, херцогиньо, с него се чувствам превъзходно...Но защо впрочем се занимавате с мен, след като Вие самата трябва да сте център на вниманието. Човек, който организира такъв превъзходен бал, заслужава най-искрените ни адмирации. - елфата отправи лек поклон към кралицата и се отдръпна встрани от пиршеството. Такъв сорт прояви не й бяха по вкуса, наричаше ги "масово бездействие на управниците" и при всяка възможност гледаше да пропусне подобен род губене на време. Да не говорим, че свободните обноски на някои от присъстващите допълнително я изнервяха... Типичната дворцова паплач, която винаги бе презирала, докато служеше на кулата си.

Кейдж, който незабелязано се бе приближил до нея, й предложи чаша вино, но Алзира отказа с галантен жест:

– Какво ще кажете за приема?

– Ще кажа, че не му беше сега времето! - изведнъж, като потвърждение на думите, няколко тревожни картини преминаха пред очите й. Когато магьосник от нейния ранг получеше такова 'спонтанно' видение,това означаваше, че то вещае събитие, което неменуемо щеше да се случи в най-близкото бъдеще и Алзира знаеше добре знаеше това.

– Добре ли сте?

– Бързо, към другото крило на двореца, свикайте стражата!

– Какво, защо?

– Бързо! - елфата се затича към северното крило и Кейдж я последва, но без да вдигне стражата. Докато не се убедеше, че тя е напълно права, предпочиташе да действа предпазливо с нея.

– Какво ви прихвана, в името на Халид!

– Вдигнете на тревога войниците! Веднага!

– Не и преди да ми обясните за какво става дума!

– Няма време - секунда по късно няколко силни трясъка разтърсиха градината на двореца и петнадесетина човека нахлуха през дупката, отворена в каменната стена.

– Проклятие! Тревога! Стража!

– Бързо! - Алзира продължи да тича към другия край на двореца, докато Кейдж събираше охраната. Войниците, които вече бяха на мястото, започнаха сражение, но скоро побягнаха от няколкото ефектни магии на двама от нападателите, макар и да не понесоха сериозни рани от тях.

– Не толкова бързо! - секунда концентрация и една разклонена мълния изскочи от ръката на елфата, събаряйки част от дърветата в близост до тях. Двамата 'магове' я забелязаха, насочвайки две дребни жезълчета към нея, ала преди въобще да помислят да ги използват, те се покриха с дебел слой лед.

– В името на Даная, след мен!-Кейдж направи бърз жест във въздуха и две стрели довършиха натрапниците.

– Трябваха живи!

– Най-важно е да опазим двореца! - Многочислената охрана се затича след пълководеца си и отряза пътя на противницте си за бягство, като ги лиши от всякаква надежда за отстъпление. Все пак един от тях се оказа по-бърз от останалите и успя да се изплъзне от обръча на противниците си, но опитвайки се да достигне до оградата от другата страна привлече вниманието на магьосницата. Алзира, чиито дрехи я правеха почти невидима в нощния мрак проследи мястото, към което се бе затичал и препречи пътя му.

– На къде?-сабята на елфата мигновено излетя от ръката й и опря в гръкляна на непознатия.

– Ъъъ, никъде госпожо!

– И аз така мисля!-оръжието се премсести зад гърба му и го затика обратно към двореца, докато войниците и трима притекли се на помощ странника се разправяха с нападателите...

* * * * *



Глава на Tais

Ерис наблюдаваше танцуващата двойка с интерес. Значи се познаваха – това не я учудваше особено. Щеше да поговори с нея след приема – този път бе сигурна, че ще получи нужното внимание да обмислят възраждаща се Тиен’хара и интересите на Умбра. Време бе за по-сериозен разговор, особено след като окото бе у него. Отново погледна принцът – самоуверен и самонадеян – опасна комбинация за притежател на окото. Окото... Кое от всичките бе у него? Усещаше леко замайване от близостта му. Знаеше, че и Таис усеща силата му. Видя ръцете й да се спускат към кесията, а после леката гримаса на изненада, премесена с болка. Това я накара да се усмихне – целта нямаше да бъде постигната толкова лесно. Потърси с поглед другият, за когото бе сигурна, че е заинтригуван от съдържанието на кесията на принцът. Джоррам бе забравил спешните си дела и предпазливо наблюдаваше танцуващата двойка над чашата си. За момент погледите им се срещнаха – две маски, врагове или съзаклятници – Ерис никога не можеше да бъде сигурна. Миг по-късно видя Сара колебливо да се насочва към танцуващите. “Глупаво момиче” – с яд помисли Ерис и бързо я настигна.

– Какво си въобразяваш, че правиш? – гласът й, макар и тих, закова на място жрицата.

– Спешно послание за господарката – смотолеви нервно Сара и леко показа върхът на пергамент.

– Дай ми го! Аз ще й го предам в подходящият момент!

– Съжалявам, госпожо, писмото е лично за Първата – Сара бе цялата зачервена от напрежението, но в гласът й Ерис усети непоколебимост. “Виж ти, може пък да стане нещо от нея, и все пак...”

– Аз ще го предам – гласът на Ян, придружен с бързото измъкване на листа от ръцете на Сара, накара двете жени да замълчат настръхнали срещу него. Той продължи – Не е време за спорове. Току-що пристигам. Нещо става из двореца. Къде е Таис?

Погледът му се спря на танцуващите и използвайки момента на затихване на музиката се насочи към херцогинята. Размина се с мъжът в синята мантия и срещна проследяващият го поглед на Кларис. Познаваше този поглед. “Какви ги вършеше тя?”

– Нещо става в двореца... – не бе нужно да го казва – шумът вече нахлу в залата.

– Остави това. Нашият крилат приятел е тук – усещам го – Ян настръхна от леката усмивка на устните й и жестокостта в погледа й.

– Какво ще правиш?

– Каквото е нужно, Ян – погледна го в очите – Знаеш, че ще направя каквото е нужно. “Да, зная, Таис... проклети Първожрици!”, но вместо това каза само:

– Ерис?

Таис кимна.



– Да, ще ми трябва.

Ян направи знак на другата жрица и тя бързо тръгна към тях. В залата бе настанал хаос. Ян чу зад гърба си шум, последвам от гласа на Таис. Бе внимателна и бърза, но въпреки това, той се огледа дали някой е усетил използването на Гласа. Благодари мислено за суматохата и се обърна да види пораженията. Крилата му не се виждаха. Трансформацията бе настъпила бързо, но елфът бе в безсъзнание. Таис бе над него още шепнейки с поглед, който щеше да се опита да забрави. Ерис наблюдаваше одобрително. Вдигна поглед към чакащата до страничната врата Сара и й направи знак.

– Достатъчно. Ян, наметалото! Помогни на попрекалилият с алкохола гост – леко поруменяла и с блеснал поглед Таис продължи – знаеш пътя към покоите ми. Ян се подчини. Стигнаха бързо и необезпокоявани до предверието. Сара бе подготвила стаята. Ян положи елфът върху балдахинът на леглото й. Обърна се.

Таис стоеше срещу него – красива и властна.

– Така е добре, а сега си върви – той тръгна към вратата, прогонвайки мислите, които го връхлитаха за това, което щеше да последва.

– Ян? – гласът й го накара да се обърне – Ще те повикам.

Той кимна и излезе бързо, а очите му още виждаха как Ерис и Сара ловко сваляха дрехите на красивият елф.

* * * * *



Глава на StiLin

Тъмна сянка закри звездите, разпилени като бисери в полите на нощта. Мощни криле загребваха хладния въздух и отнасяха фигурата все по-далеч. А долу, в тревата на безмълвната долина момичето сякаш спеше, присвила ръце под главата си. Само отворените й очи издаваха, че е мъртва. Някак неестествено кацнали на спокойното й лице, в тях се четеше ужас неизпитван от никого досега. А беше толкова красива... Зигур разтръска глава. Размекваше се. Това не беше в стила му. Никога не бе изпитвал любов или състрадание. Нямаше намерение да започва сега. Дори пред себе си не смееше да признае, че това момиче му влезе под кожата. Толкова нежна и невинна. Като утринна роса, още не усещала ласките на изпепеляващото слънце.

Не....Трябваше да спре да мисли за нея. Това бе слабост, която не можеше да си позволи. Но вече не бе заплаха за него. Мъртва не можеше да му навреди.

Нощта се огласяше от гълчавата и музиката на бала. Застанал на най-близката кула Зигур наблюдаваше с огромен интерес събитията в залата. Усещаше я. Онази позната сила и желанието да я притежава го гъделичкаше нежно като пухено перце. Знаеше, че и тя го усеща. И също толкова силно го желаеше, както и той нея. Разпери криле и се зарея бавно към залата. Чакаше удобен момент, за да се появи колкото може по-незабелязано. Тя го чакаше. Знаеше че ще дойде и той нямаше да я разочрова. Усещаше нетърпението й. А дори не подозираше какво й е намислил. Само още няколко минути, за да може виното да замае главите на присъстващите.

Моментът настъпи. Застанала до отворената врата на терасата, Таис оглеждаше разсеяно гостите. Зигур присви леко крила и се спусна бързо надолу. В този момент силен шум и няколко ефектни, но безполезни магии разбуниха нощното спокойствие. Всички се втурнаха към другия край на двореца. Нямаше време за губене. Използвайки суматохата, Зигур се вряза в отворената врата и зграбчи Таис. И в този момент всичко се обърка. Завладя го странно чувство на безпределност. Целият свят се завъртя около главата му и той се свлече на пода. В последният момент усети нежната ръка на Таис минаваща по челото му.

– Вече си мой, красавецо!

Черна пелена се спусна пред очите му и той заспа...

Могъщи, черни коне препускаха по заскрежената долина. Изгряващото слънце проблясваше по козината им и подпалваше гривите им. В безумният си бяг не усещаха студа, нито умората. Препускаха безспир, полудели от страх. Ужасът бе завладял съзнанията им, и натрапчиво ги подтикваше да бягат и бягат, докато не грохнат от умора и почти в безсъзнание не усетят ледената милувка на смътта...

Смях, смразяващ кръвта се понесе по вятъра, а далечните планини го поеха и усилиха, превръщайки го в непоносим крясък. Крилатата твар се спусна ниско и кацна на снега. Черните криле се отпуснаха бавно и изчезнаха под лъчите на слънцето. Жестока усмивка бе разтеглила устните му. А конете препускаха...

Изведнъж ярка светлина заличи видението и Зигур отвори очи. Лежеше в удобно легло. Ръцете и краката му бяха вързани.

– Добро утро, Зигур...




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница