Сенки на Север – I част

Сенки на Север – II част

Дворецът ехтеше от тревожни гласове. Голямата врява беше заглъхнала преди около половин час. Анара седеше в тревожно очакване в кабинета си, когато вратата се отвори и Джони влезе със скована походка и гневен израз на лицето.

– Нападението е преустановено, Ваше Величество. Тази магьосница... Алзира, тя ги усети предварително. – той се извърна към прозореца, избягвайки погледа на кралицата. – Просто шайка нехранимайковци. Част от тях са заловени.

– Изглеждаш по-притеснен отколкото се полага за шайка нехранимайковци, Джони. - Джони я погледна, потърка замислено брада с длан и несигурно продума.

– Това нападение е твърде дръзко за такива като тях. Не разбирам. Нещо не е наред. Някой ги е подучил да дойдат.

Тревожно почукване по вратата ги накара да се обърнат. В стаята влезе офицер, погледна нерешително към Кейдж и докладва:

– Всички са заловени, Ваше Величество! Заплахата за Вас и принца е отминала. – Обърна се към Джони. – Отряд от десет души е готов да ескортира принца обратно до покоите му, милорд.

Джони се намръщи:

– Да ескортира обратно? Къде е принцът, офицер?

Недоумение се изписа по лицето на младия мъж:

– Вие го отведохте, милорд.

Джони запази възхитително самообладание и попита:

– Кога?

– Преди повече от половин час, милорд. Малко, след като нападението започна.

– Офицер, аз... лично ли дойдох да отведа принца?

Мъжът пребледня.

– Ваше Величество, не разбирам...

Анара стисна леко потрепващата си длан в юмрук.

– Офицер...

– Брентън, Ваше Величество. Кас Брентън.

– Офицер Брентън, Кейдж, – гласът на кралицата звучеше спокойно и хладно, – придружете ме до покоите на сина ми.

* * * * *

“Да видим какво съм изпуснала”, помисли си с немалка доза любопитство Лунел и се появи, приседнала в рамката на един прозорец. В двореца цареше суматоха. Тя се съсредоточи и потърси мислено малките лунни камъчета. Усети ги бързо и се насочи към тях. Из коридорите минаваха забързано войници, но никой не й обърна внимание. Някъде напред се чуваха гласове. Тя се приближи и различи гласа на кралицата.

– Засега не искам никой да знае за отвличането на принца. Джони, Офицер Брентън, надявам се да се погрижите за това.

Лунел зави по коридора и пред очите й се появи малка групичка. Кралица Анара, Джонатан Кейдж и някакъв мъж в униформа стояха пред зейналите врати на нечии покои. Тя ги доближи. Анара се извърна и я забеляза:

– Лунел?

Черните очи на момичето се втренчиха в бледото лице на кралицата.

– Значи ПРИНЦЪТ е изчезнал? А пък аз си мислех, че... - Тя не довърши. Погледът й се плъзна към меко сияещите в косите на Анара бледи мъниста. След това тя се извърна към Джони и започна да го оглежда. Той не й остана длъжен.

– Видях Ви по-рано. – съобщи тихо Лунел. - Всъщност... – добави тя и го доближи бавно, протегна ръка и докосна леко лицето му – видях някой, който много приличаше на Вас. Размотаваше се някъде из съседните коридори.

– Кога беше това, Лунел? – попита бързо Джони.

– Предиии.... – тя се замисли за малко и несигурно добави: – Вероятно преди около час... Но може да са били повече... а може и по-малко. Времето ми се губи обикновено.

Анара се обърна и изгледа с празен поглед покоите на сина си.

– Лунел, казваш, че си видяла някой, който прилича на Джони. Не беше ли той самия?

– Не. – засмя се момичето.

– И откъде знаеш това?

Лунел сбърчи с лека досада вежди. “Той не разпозна Ланис. А и беше твърде объркан... като човек, който носи чужди дрехи в къщата на собственика. Но как да обясниш това, че и за какво ми е да го правя?”. Тя се усмихна, намигна леко на Джони и обяви:

– Този е по-симпатичен!

Мълчание посрещна това изявление. Джони откъсна поглед от бледото лице на Лунел, сдържа усмивката си и се обърна към кралицата.

– Подозирате ли ме, Анара?

– Не искам да го допусна, Кейдж – гласът у звучеше глухо. – Но можете ли да обясните това?

– Мисля, че мога, Ваше Величество.

Джонатан наведе глава, прокара сякаш разсеяно длан пред лицето си и отново погледна към кралицата. Тя не трепна, когато видя непознатото лице срещу нея. Откъм Лунел, обаче, се чу тихо възклицание. Лицето на Драгън се обърна към нея и й се усмихна.

– Виждам, че тези черти са ви познати, млада госпожице.

След миг Джони върна лика си и се обърна към Анара.

– Магия. Много ефективна.

Анара откъсна погледа си от него и се обърна към офицера:

– Свободен сте.

Брентън се накани да си тръгне, но мелодичният глас на Лунел го спря:

– Кога е изчезнал принцът, Брентън?

– Свободен сте, Офицер Брентън - повтори властно кралицата.

Лунел се обърна към нея. Известно време двете жени се гледаха невъзмутимо. Накрая Лунел сви рамене с безразличие и влезе в покоите на принца. Приседна на прозореца и се стопи в лунната нощ.

– Може би трябваше да й се доверите, кралице. Колкото и да са бързи похитителите, никой не е по-бърз от светлината.

Анара не го погледна.

– Доверие? – гласът й звучеше глухо. – Нима мога да имам доверие някому!

– Анара...

Красивите й очи се спряха на лицето му. Изглеждаха спокойни, сякаш нищо не се беше случило и те просто се разделяха след бала.

– Оставете ме, Джони. Имам нужда да остана малко сама.

Той кимна и тихо се отдалечи.

Анара пристъпи в покоите на сина си и затвори вратите зад гърба си. “Не е време за жалеене”, помисли си тя. Доближи прозореца, където днес за последно бе видяла сина си. Пое си рязко и дълбоко въздух. “Не е време за жалеене.”, повтори си наум тя. “Ще се обадят, ще поставят условия. Ще го намерят”. Празнината в нея се разрастваше с неимоверна скорост. Седна на леглото и втренчи поглед в мрака. Опита се да прецени, кой го е направил. В ума й изплува споменът за черна фигура, с меки задушаващи криле. “Не”, сепна се тя, “не е бил той”. Черният силует преля в познатата фигура на Джони. Тръсна глава, за да изгони и това видение. Усети топлина в очите си. Огледа тъмната стая. В мрака по пода проблеснаха късчета кристал. Взе една възглавница, притисна я до корема си и се сви. “ Няма време за жалеене”. Раменете на кралицата потрепериха и тя се разплака.

* * * * *

Лунел се зае със своето издирване. Недоверието на кралицата не я бе засегнало. Всъщност малко неща я засягаха. Не й отне много време да огледа пустите пътищата, излизащи от столицата на Даная. Равнинната земя не даваше много възможности за прикритие. А и бе убедена, че похитителите биха се постарали да избегнат стражата при портите.

Широка лунна пътека пресичаше черните води на океана, в който се отразяваха милиардите звезди в ясното нощно небе. Само три кораба се намираха сравнително близо до столицата и Лунел се зае да ги изследва. Вечерта й се струваше изключително забавна и тя усещаше леко чувство на еуфория.

Доближи първия кораб, който се намираше най-близо до пристанището. Огледа го бързо, надникна през всеки прозорец и врата, но огледът й донесе само разочарование. “Само едно търговско корито, с куп пияни моряци!”.

С възроден интерес Лунел се насочи към следващия тъмен силует по морските вълни. Гемията се носеше тихо и бързо през нощните води. На задната палуба се движеше някаква сянка. Накуцвайки се доближи до перилата и се облегна. Лунел се спусна надолу. Плъзна се край мъжа на палубата и любопитно започна да го оглежда. “Дааа... лицето е различно, но походката и дрехите май вече съм ги виждала”, заискри от удоволствие тя. “Добре, че Джони ми показа оня ефектен фокус с промяната на вида”, ликуваше девойката.

“Такааа... какво ще правя сега”, помисли си Лунел, след като първоначалният пристъп на веселие отмина.. Някъде откъм носа на кораба се чуваха къси нареждания на капитана към екипажа. Лунел се зачуди как да продължи търсенето си, без да привлече вниманието на всичко живо на борда. Забеляза на няколко метра зад мъжа капака на трюма. Въодушевлението й започна бързо да се разнася, когато осъзна, че единственият начин да открие принца в затвора му е да се материализира. И, естествено, да бъде видяна. “Пусто да остане”, ядоса се тя и погледна гневно към мъжа, който все още зяпаше през перилата назад, към вече изчезналия в нощта бряг на Даная. Сети се, че това е същият човек, който я блъсна в двореца. Раздразнението й се засили. “Ами да, само ме блъскат разни безобразници в последно време” – искаше й се да тропне с крак, но не си струваше да се материализира само заради това удоволствие. От безсилието в ума й се роди малък пакостлив план.

От сребърното лице на Луна се спусна кичур лунни лъчи, които се сплетоха в дълго, безплътно въже. В края му се оформи широк клуп и внимателно се спусна около главата на непознатия. Лунел се усмихна с благодарност към луната и затегна примката. “Ха, някой май ще има сериозни проблеми със сънищата си в близко време”, прошепна със задоволство момичето.

Мъжът не реагира, когато тънкото въже се стегна около врата му. Миг по-късно той вдигна лице нагоре и погледна замислено луната. Лунел се наведе към ухото му и прошепна тихо “Стой тук и бъди мирен”. Отдръпна се на значително разстояние зад него и се материализира. Бързо повдигна капака, водещ към трюма и надникна вътре.

– Принце – тихо извика тя навътре, но не получи отговор.

Вдигна глава към човека до перилата, но той беше погълнат от личната си комуникация с луната. В този миг, обаче чу приближаващи се стъпки. Бързо спусна капака и се накани да се скрие в убежището на своята безплътност и в този момент на задната палуба се появи принц Аркип. Лунел застина от изненада. Принцът я видя и също се спря. Погледна към неподвижната фигура към перилата и отново върна вниманието си към Лунел. Тя му направи знак да мълчи и му махна да се приближи до нея.

– Има ли други на палубата? – прошепна Лунел.

– Само двама, но са от другата страна – отговори Аркип.

Лунел беше изненадана от спокойното му поведение.

– Как така не си затворен? – попита с интерес тя.

Въпросът й го изненада.

– Защо да съм затворен?

– Ами ... мислех си, че отвлечените ги затварят в стаи с решетки на прозорците и ги държат под ключ.

– Какви ги говориш?

Това съвсем обърка Лунел. В следващия миг тя се сети за превъплъщението на Джони и нещата й се изясниха. Обърна се с усмивка към принца.

– Ами да! Джони Кейдж те е качил на кораба и ти всъщност и представа си нямаш, че в действителност си отвлечен, а кралица Анара се прави на храбра и се бори с ужаса от изчезването ти.

– Отвлечен? Защо му е на Джони да ме отвлича? – гласът му се повиши от изненада и Лунел бързо постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

– Имай предвид, че не всеки Джони Кейдж е Джони Кейдж. – прошепна тя.

Аркип се замисли. След това кимна с към мъжа до перилата и попита:

– Какво му е?

Лунел едва сподави смеха си:

– “С отворени очи сънува, по покриви танцува на лунна светлина. Що е то?” – издекламира тя. Черните й очи проблеснаха доволно. – Мисля, че го мъчи съвестта.

– Каква съвест?

– И аз това се питам.

Момчето се обърна с изненада към нея и позяпа лицето й известно време.

– А ти коя си?

– Бих казала – твоята спасителка. – намигна му тя. – Но всъщност нямам намерение да те спасявам. Освен, ако не го поискаш.

Тя се разположи удобно върху капака на трюма и започна да усуква кичур коса около пръстите си.

– А какво точно искаш?

– Когато съм наясно по този въпрос, може и да го споделя с теб. Но за целта ще ми трябва връзка. Него – тя кимна с глава към перилата – ще мога да го намеря където и да отиде. С теб ще бъда мила и ще ти дам право на избор.

Лунел протегна длан. Около нея се появи сияние. То се концентрира в шепата й и се превърна в тънка сребриста верижка. Тя я подаде на принца.

– Скрий я у себе си. Е, може и да я захвърлиш, ако предпочиташ, но може и да ти е от полза. Докато я носиш, ще мога да те намеря, където и да си. Е, не винаги ще е лесно, наистина...

Раздвижване до перилата привлече вниманието й. Мъжът спокойно и уверено се опитваше да се прехвърли от към не толкова безопасната страна на перилата. Преди да се усети какво прави, Лунел се хвърли към него и с все сила го дръпна за яката. Резкият жест и нестабилното му положение запратиха човека на земята. Лунел разтърси изтръпналата си ръка. Никак не бе свикнала на подобни упражнения.

Унесът полека започна да се оттича от очите и лицето на мъжа. Лунел погледна към Аркип, тихо произнесе: “Нищо не си видял” и изчезна.

* * * * *

“Докато я носиш, ще мога да те намеря, където и да си. Е, не винаги ще е лесно, наистина...”

Магьосницата остави видението да избледнее и се отпусна на стола. Слуховете за изчезването на принца вече бяха обиколили двореца и Алзира реши да изпревари събититята, узнавайки какво е станало с престолонаследника още преди Анара да поиска това от нея. Това, което успя да види, обаче, надмина всичките й очаквания...

– Подценихме кралицата, драги. Тя въобще не се крепи на трона си само по стечение на обстоятелствата, както би си помислил човек - генералът се оказа доста вещ в магията, а и онези тримата не са кои да е; ето и че сега за има-няма два часа тази е открила и стигнала до принца. Въобще Анара разполага с доста повече хора, от колкото е видно на пръв поглед. Да се зачудиш на Нейно Величество, как ги е събрала.

Кълбото зачатка в знак на съгласие и побърза да се натика зад завесата в противния ъгъл на стаята.

– Ахаа, някой идва.

Един прислужник похлопа, отвори вратата и каза с церемониална интонация:

– Госпожо, Нейно Величество ви вика в синия салон.

– Чудесно.

Синия салон се оказа кабинета, където кралицата бе приела Алзира по-рано през деня. Сега тя пак стоеше на същия стол с единствената разлика, че на табуретката до нея се беше настанил военачалника, четейки някакво писмо.

– Ето още една възможност да се уверим в способностите ти.

– Не е необходимо да съм гадателка, за да разбера, че искате да надника в неизвестното и да открия сина ви?

– Да.

– Вече е сторено, но аз мисля, че Ваше Величество скоро ще получи вести от първа ръка.

– Една обляна в светлина жена се е срещнала с него на някакъв кораб преди малко. Логично е да се предположи, че е на ваша служба.

– В известен смисъл.-кралицата потръпна, но успя външно да запази спокойствието си. Значи Лунел беше открила Кип...

– А защо не го е довела веднага?

– Доста предвидливо решение от нейна страна. В момента нищо не застрашава живота му и няма смисъл да бързаме.

– Моля?

– Ти въобще представяш ли си колко обичам сина си, че да го жертвам за каквото и да било друго? Как смееш да ми предлагаш подобно нещо!

Анара се изправи от стола си и се вгледа с цялата си злоба в стоящата срещу нея, сякаш се канеше всеки момент да я погълне. Магьосницата само вдигна глава към нея, въздъхна и отговори глухо:

– Представям си, и аз имах син. Имам син...Не Ви карам да се откажете от него! В момента той е напълно добре, чувства се отлично и нищо oт съществена важност не му липсва. Няколкодневен престой на оня кораб ще има несъмнен педагогически ефект върху него, да не говорим, че междувременно Вие спокойно можете да наредите едно мащабно претърсване на всичко в града, без никой да може да Ви се противопостави, или да се опита да предизвика скандал, заради ‘варварщината’, която проявявате.

– И какво точно ще постигнем, ако обърнем града наопаки, освен, че ще изправим жителите на нокти и ще оставим сина ми на милостта на един разбойник?

– Още когато бях съвсем млада, в кулата ни имаше един магьосник, славещ с умението си да извлича полза от всяка ситуация. Веднъж го бяха пратили да търси някакъв откраднат ръкопис и след две години съответния се завърна с главите на трима видни разбойника, една купчина магически предмети, два сандъка скъпоценности и цяла библиотека с книги, повечето от които далеч надвишаваха стойността на онази, която беше задигната. Имате уникалния шанс, докато търсите Аркип, да изловите половината паплач в града, ‘съвсем случайно’ да се натъкнете на известно количество шпиони и ако имате късмет дори да откриете някои по-интересни неща...

– Като предмета, за който сте споменали?

– Възможно е, генерале, напълно. Е, разбира се, ако кралицата се реши на такива действия. Разбирам, че Ваше Величество е навикнала на не толкова шумни мероприятия, но искрено се надявам да приемете предложението. Позволете да ви оставя насаме с господин Кейдж, за да обсъдите ситуацията.

С последните си думи магьосницата се оттегли и се запъти обратно към покоите си, мислейки за Аркип и за собствения си син. Глезеното хлапе някак беше успяло да й влезе под кожата и почти я накара да се откаже от предложението си пред кралицата. Е, в момента получаваше точно това, което търсеше. Дано му харесва!

– Лунел изглежда е свършила добра работа. При това положение идеята на тази гадателка заслужава да се обмисли...

– Не спомена дали все пак е намерил книгата...

– Кой?

– Ще върнем престолонаследника, обещавам Ви.

– Чудя се какво ли прави в момента...

* * * * *

Следването на гемията бързо загуби привлекателност за Лунел и тя се стрелна обратно към бреговете на Даная. Наближи двореца и потърси усамотената стая, в която бе прекарала деня. Намери я бързо и се плъзна вътре с намерението да дочака утрото там. Пристъпи в мрака и почти незабавно удари крака си в някаква мебел. Изруга тихо и се хвана за глезена, а от нея започна да се излъчва сияние. То разсея част от мрака и раздвижи сенките в стаята. Една от тях се надигна от някакво канапе.

– Скиташ из нощите, а девойче?

Драгън се доближи бавно до Лунел и тя пристъпи бързо заднишком към прозореца и светлата нощ. Шепотът на Драгън се посипа като пясък в стаята и внезапно черен мрак се спусна покрай завесите зад нея. Лунел се спря, сиянието й потрепна и бавно угасна. Стаята отново потъна в тъмнина и се чу глухо тупване. Драгън прошепна още едно заклинание и в мрака едно след друго пламнаха ярко пламъчета, които увиснаха във въздуха.

Тя се беше свлякла на земята. Драгън я доближи, внимателно отмести няколко кестеняви кичура и се взря в лицето й. След това я вдигна на ръце и я остави в едно кресло. Седна срещу нея и зачака.

След няколко минути тъмните ресници трепнаха и Ланис отвори очи. Погледът и бе объркан и изненадан.

– Какво стана?

– Припадна. – информира я Драгън.

Тя извърна глава към мрака, увиснал в рамката на прозореца.

– Как го направи? Знам, че не е облак. Усещам преградата тук.

– Магия.

Ланис се опита да се изправи, но силите й бързо я предадоха и та се отпусна назад в креслото.

– Искам вода.

Драгън се надигна от мястото си, наля чаша вода и й я подаде. Тя протегна ръце, но той дръпна чашата извън обсега им. Очите й проблеснаха ядосано. Това го развесели и той отново й подаде водата. Ланис ядно замахна с длан, чашата излетя от протегнатата ръка и се пръсна в ръба на тежко масивно бюро.

– Нямаше нужда от подобни жестове, Ланис, само се пошегувах.

– Ще съм ти благодарна, ако ми спестиш чувството си за хумор. – хладно каза тя и отново се опита да се изправи. За миг изглеждаше сякаш нозете й отново ще я подведат, но тя инатливо запази равновесие. Стигна внимателно до желаната цел, огледа се за друга чаша и като не намери, надигна несигурно каната с вода. Течността проблесна на светлината и накрая я заля.

– Има нещо странно в теб. Що за чудо си ти? – каза Ланис, докато се опитваше да избърше водата от лицето си.

– Странно – отбеляза Драгън и се разположи в освободеното от нея кресло. – И аз се канех да кажа същото.

– Но аз те изпреварих и първа чакам отговор.

– Пък аз не се съобразявам с такива условности – усмихна се насреща той.

Ланис бутна настрана няколко книги то бюрото, седна отгоре и скръсти крака. Малките пламъчета, сътворени от магьосника припукваха леко в тишината, която увисна в стаята. Ланис небрежно взе една книга и я разлисти. Няколко капки вода се процедиха от косите й и тупнаха върху страниците. Пръстите на Драгън започнаха глухо да потропват по страничните облегалки на креслото, но тя не му обърна никакво внимание. Погледна отново към мрачния прозорец, затвори книгата и се протегна. След това слезе от бюрото и отиде до вратата. Опита се да отвори, но не можа. Обърна се с въпросително-възмутен поглед към Драгън. Той все така седеше в креслото и гледаше над бюрото, към мястото където допреди малко беше седяла тя.

– Вратата е заключена – поясни очевидното той, все така без да я поглежда.

Тя сви рамене, върна се и се покатери обратно на бюрото.

– Добре, какво искаш.

– Информация.

– Информация за какво?

– За селенитите.

Ланис наклони леко глава назад и присви очи.

– Не разбирам, защо те интересуват. Казват, че носели лош късмет.

– Не съм суеверен.

– Но аз съм.

Отговорът й го озадачи. Лицето му помръкна.

– Стига игрички, Ланис! Или Лунел! Или която там си ти. Искам да зная къде се криете и колко от вас са оцелели. Искам да зная всичко за вашата пасмина!

Сега беше ред на Ланис да бъде озадачена. Тя се справи блестящо със задачата. Изненадата завладя цялото й лице и потъна в широко отворените й очи.

– Изобщо не разбирам за какво говориш!

Гневът му преля и невидима ръка се стегна около врата на девойката.

– Стига, момиче! – просъска той. – Искам веднага да ми кажеш къде са останалите.

Ланис се мъчеше да си поеме дъх. Светлината играеше по оголената й шия, а устните й започнаха да посиняват. В стаята нахлу силен мирис на цветя и земя. Главата на Драгън се замая от упойващия аромат. Очите му се разшириха от изненада и той отпусна хватката. Ланис си пое дълбоко дъх и се подпря на една ръка. Ароматът ставаше все по-тежък. Няколко стайни растения започнаха с тих шепот да разлистват нови и нови листенца. Три цвята се разпукаха с шеметна бързина. След това всичко замря.

Драгън се облегна назад в креслото. Главата ми пулсираше болезнено.

– Изобщо не разбирам за какво говориш – повтори Ланис.

Драгън разтърка слепоочията си в опит да усмири болката.

– За селенитите.

– Не, ти говореше за някакви “останали”, за хора.

– А ти за какво говореше?

– Аз говорех за селенитите. Лунните цветя.

– Цветя? – запита невярващо той.

– Да. – погледът й се зарея през прозореца. Мракът се беше вдигнал и отвън се виждаше ясно звездно небе. Ланис глухо добави: – Много са красиви. Но и наистина носят нещастие.

– Селенитите са хора, Ланис. Поне през повечето време. Ти си селенит, момиче. Макар, че в момента не съм съвсем сигурен и в това.

Тя слезе от бюрото и доближи прозореца.

– Мисля, че се досещам за какво говориш. – Обърна се към него. – Имаш предвид лунните хора, които са живели в земите ни.

Лунната светлина се плъзна като сребриста мъгла около нея. Ланис повдигна длан пред почернелите си очи. Фино сияние я обгръщаше като ръкавица. След миг то се разсея. Ланис погледна на отново към Драгън и се върна към стаята. Едно от пламъчетата я освети и той забеляза, че очите й отново са златистокафяви.

– Земя – тихо промълви той. – Не можеш да съчетаваш и двете. Това е невъзможно.

– Де да беше прав! – въздъхна тя. – По-силна е от всякога!

Драгън си наля чаша вино, отпи замислено и попита:

– Какво означава това? Как така е по-силна от всякога?

– Винаги я е имало. Още от самото начало. – тя се намръщи и продължи. - В Даная съм от няколко дни. Но от 2 дни насам земното влияние се засили. – Ланис кимна към цветята. – Защитавала ме е и друг път. Но това е твърде... не зная как та го опиша. Но съм го усещала така и преди – в Силосия.

Драгън трепна при споменаването на това име, но не проговори.

– Тази вечер бях в Демар. Каквото и да е било, вече го няма там. Тук е, в Даная.

“Зеленият камък е тук”, помисли си Драгън. “Но защо? Дали и това е причината, поради която Ти’сейн се появи?” Погледна към Ланис. “Зеленото око й влияе. А явно и на мен.”

– Разбра ли за принца? – гласът й го изтръгна от размислите.

– А ти разбра ли къде е?

– И защо реши, че съм го търсила? – усмихна се тя. Драгън й върна усмивката и не отговори.

– Е, аз ще тръгвам – съобщи Ланис, доближи вратата и зачака. За момент той се изкуши да я подразни и да я остави да си виси там. Въздъхна и отпи голяма глътка вино. Чу се леко изщракване.

– Благодаря! – каза Ланис и излезе.

* * * * *