Сенки на Север – I част



страница8/39
Дата21.03.2017
Размер8.04 Mb.
#17461
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   39
Глава на fizik

Сим се приближи до капитана и рече:

Тръгваме в посока Варгас, щом излезем в открито море и далеч от всякакви кораби, завиваме на север! – пропусна край ушите си мърморенето за ужасните бури, беше свикнал с моряшките суеверия. Отдалечи се, имаше нужда от малко спокойствие, ръцете му още трепереха от преживяното. Но пък се беше справил добре, всъщност отлично, направо прекрасно! Умори се да сипе похвали по свой адрес, облегна се на перилата и се загледа в изчезващия в мрака бряг на Даная. Не знаеше дали ще се върне някога, а и не го интересуваше особено. Хвърли поглед към луната и нещо сякаш задържа погледа му. Спомените нахлуха, спомени за едно щастливо и безгрижно детство, за време, когато светът беше място на чудеса и вълшебства, когато светът беше простичък и обикновен…

…Ручейчето ромоли и подскача от камък на камък, скрито сред дъхава буйна трева, дървета свеждат натежали клони, слънцето весело проблясва и обсипва с безброй цветни звезди листата, още влажни от сутрешната роса. Пътечката се вие сред гората, малки птички огласят с прекрасни песни околността. На един клон виси примамливо едра червена ябълка, протяга ръка да я хване, но тя сякаш се отдръпва все по-високо и високо, затова сграбчва ниските клони и се опитва да се покатери за да я достигне…

…Силно дръпване го събори на дъските, видението сякаш се разми, сви се до малка точка и изчезна, само луната продължи да се блещи отгоре. Сим потърка слепоочията си и тогава погледът му попадна върху перилата. Студена пот го обля, когато си представи какво можеше да се случи - кратко цопване незабелязано от никого и щеше да нахрани данайските риби. Не разбираше какво се е случило, за пръв път му се случваше подобен кошмар – толкова реален и жив, но и изпълващ го с безмерно щастие. Надигна се с пъшкане и се зае да изтупва дрехите си, когато забеляза принца. Аркип просто стоеше на няколко крачки от него и мрачно го наблюдаваше. Сим се прокашля:

– Ъъъ, случва ми се понякога, леко губя равновесие…

– Къде отиваме? – прекъсна го принцът с нетърпящ възражение глас. Сим отвори уста да изръси някоя лъжа, но се отказа, и без това смяташе да каже истината на момчето на другата сутрин, какво пък колкото по-рано, толкова по-добре.

– Ами всъщност аз не съм Вал де Гривярд и не съм верен слуга на прелюбезния Джони Кейдж, а ти, драги ми принце, си…

– Отвлечен! – довърши вместо него Аркип – И къде отиваме?

– Да кажем, малка разходка на север, ще ти се отрази добре на образованието, млади момко…

– Отвлечен или не, аз все още съм принц на Даная! – и Кип тропна ядно с крак по палубата – Изисквам да ми се оказват необходимото уважение!

Сим се усмихна, “Умник, пък и куражлия”, поклони се леко и рече на глас:

– Ваше Височество, като изключително загрижен за Вашето здраве, ще ви препоръчам да се насладите на здравословната порция сън, която е несъмнено нужна на Вашата крехка възраст.

Принцът го погледа няколко мига и се врътна. Тихият глас на Сим го накара да се обърне отново:

– И Ваше Височество… въпреки че Вашият живот е особено ценен за мен, ако трябва да избирам между моя и Вашия живот… избор просто няма да има! – придружи това с нова усмивка и след като видя, че момчето е разбрало смисъла на казаното, му скръцна със зъби:

– А сега, сополанко, беж веднага в леглото и не ми се размотавай по палубата без изрично мое разрешение, ясно?

Кип се отправи мълчаливо към каютата си, а Сим се протегна доволно. Малко дисциплина му трябваше на младия принц, иначе беше замесен от добро тесто. Чудесен владетел щеше да излезе от него, стига да доживееше до пълнолетие, смутни времена се задаваха, много смутни.

Взе парче пергамент и надраска с разкривения си почерк:

“Козлето вече е на път, дъртата коза е готова за доене”

Помисли малко и после добави:

“Звездите опасно се разместват, огледалата лъжат”

Проследи с поглед как буревестникът се изгуби в мрака и реши че е време да си ляга. Усети широката дъга, която корабът описа за да се насочи на север, но не видя тревожния поглед на капитана, който оглеждаше сгъстяващите се облаци. За пръв път от много, много години Сим заспа без мрачни кошмари да терзаят измъченото му съзнание.

* * * * *

Глава на Jaar

Едва отвори очи. Изгревът наближаваше, а той бе изцеден. Въпреки съня нямаше почти никакви сили. Стана с мъка от леглото и тръгна бавно по стъпалата към покрива на кулата. Нощта, прекарана далеч от знамето, му се бе отразила зле. А всичките магии, които използва на приема, както и усилието да се държи леко арогантно и непоклатимо в присъствието на гостите и най-вече на Първосвещеника и камъка, който носеше, изчерпаха запасите му от енергия – духовна и физическа.

Някак се добра до площадката на върха и се излегна гол на камъните под гаснещото знаме. Звездата се сливаше със светлината на изгрева, а Ти’сейн се къпеше в благодатните източни лъчи на слънцето. Постепенно се отпусна, напрежението и умората бавно се отцеждаха от него. Унесе се в сънища на Светлината, докато възвръщаше жизнените си сили.

Нужни му бяха часове, само за да се почувства отново жизнеспособен. Тялото му бе отпочинало, разумът – също. Можеше да разсъжадва адекватно, но му трябваше още доста време, за да възвърне силите си. Не можеше дори да погледне в огледалото, въпреки че трябваше да разбере какво става в Даная след вчерашната му поява на приема и каква бе цялата тази суматоха в двореца. Не можеше да направи нищо, поне засега. А не обичаше бездействието. Бе обещал на Алаир Танх, че ще слезе да го види, когато се върне. Рядко отлагаше задачите си, но не бе сигурен, че ще издържи на присъствието на неговата сила.

Слезе на оглед в казармите. Поговори с наемниците, които видимо бяха спокойни. Плащаше им добре, получаваха премии след всяка битка и бяха доволни. Лоялността не е присъща на този вид бойци, но златото ги задържаше при него. До кога – не можеше да знае, а само се надяваше.

Видя Брет да излиза от главната сграда. Този човек се справяше изключително добре с организацията в крепостта, въпреки че бе Воин. Забързан да свърши необходимото, той прекоси двора и се насочи към ковачниците. Малко преди да влезе, Ти’сейн го настигна и му каза, че го чака в кабинета си.

Качи се обратно в кулата и извади кинжалите. Започна да ги подхвърля във въздуха и да ги лови за остриетата. На едната стена бе сложена голяма дъска, по която Ти’сейн ги хвърляше. Винаги се стремеше към точност и прецизност, които днес обаче му убягваха. Вратата се отвори и той се извърна с готов за хвърляне кинжал.

– Ти’сейн – с укор в гласа, но усмихнат влезе Брет.

– Справяш се отлично с делата в крепостта. Дължа ти много, приятелю.

– И двамата дължим много на Тиен’хара. Не трябва да се проваляме.

– Не трябва, Брет, не трябва. – принцът уморено се отпусна на един стол. – Сбърках, че не те послушах. Сега, когато не мога да погледна в огледалата, имаме нужда от разузнавачи на юг.

– Как така не можеш? – обезпокоен попита Воинът. – Какво се е случило на приема вчера?

– Ще ти разкажа. Но не това е причината. Или не съвсем. Носенето на Окото изисква усилия. Удържането на силата му, на самото му “присъствие”… През нощта, далеч от знамето това е изтощително. А и приемът бе, как да кажа, … интересно преживяване.

– Какво става, Ти’сейн? Виждал съм те да правиш същите неща като вчера, далеч преди да използваш камъка за първи път.

– Окото не дава само сила. Но и бързина, сигурност, стабилност на магиите. Вчера нямаше да се справя сам с десетимата бегълци, ако не носех Въздуха със себе си. При това имаше само един сравнително низш свещеник на Халид. – въпреки умората, той успя да се усмине иронично при споменаването името на бога. – Не се тревожи за мен. Както сам каза – трябва да се погрижим за Тиен’хара. Очаквам, че скоро ще дойдат войските на Херцога. Не мога да водя война на няколко фронта по границите ни. Трябва да ги подсигурим.

– Съгласен съм с теб, но как по-точно. Умбра, например…

– Умбра ще я оставим за по-късно. Засега не можем да направим нищо. Нека видим първо, какво ще предприемат жриците. – прекъсна го Ти’сейн, премълчавайки подробности за срещата си с Таис. - Като начало ще пратя писмо на Комита от Триумвирата. Ще му предложа мир по северозападната ни граница, в замяна на понижени мита и евентуална военна подкрепа при застрашаване на неговите владения.

– Как ще се отразят понижените мита на търговията ни?

Положително, - засмя се Ти’сейн. – Тези варвари от Севера досега не са търгували с Херцогството и не знаят какво е мито. Но след като научат и разберат, че е понижено, ще останат доволни. Ще уведомим гарнизоните в северните ни градове, че заплатата на всеки доброволец ще бъде удвоена при евентуален поход.

– Много добре замислено, Принце. – изрази одобрението си Брет. Държеше се официално с приятеля си, само когато искаше да го подразни.

Но Ти’сейн явно бе в добро настроение, въпреки умората, и не каза нищо.

– А за границата ни с Даная ще се погрижа скоро. – замислено каза той, докато съпровождаше Воина до вратата на стаята си.

* * * * *

Глава на Lannis

Утрото донесе новия ден, което сложи край на една вече изглеждаща безкрайна нощ. Ланис реши, че е гладна. Запъти се към голямата кухня, размина се с няколко групички прислужници, които оживено бърбореха за събитията от вечерта, но избегна всякакви опити да я въведат в разговор. Пристъпи в грамадното помещение и вдиша дълбоко топлия аромат на закуски. Взе си чаша кафе и се настани в един ъгъл, в близост до масата с плодове, като започна да хапва череши. Постепенно суматохата в кухнята, оживените гласове и смесените аромати на кафе и пресни кифли я унесоха. Притвори леко очи и се отпусна. Почти почувства някъде в периферията на сетивата си намека за отдавна забравената омая на съня.

– Кафе и череши? Що за комбинация?

Ланис отвори очи и видя пред себе си масивния бюст на Една. Повдигна глава към лицето й, забеляза недоволното изражение, изправи се и с привидна покорност сведе поглед надолу.

– Кралицата иска да занесеш закуска в Синия салон. Подносът е там – тя кимна към масата. – И не се помотавай.

Ланис погледна в указаната посока и затаи дъх. Подносът беше огромен и отрупан.

– Сама ли трябва да занеса това? – почти заекна тя.

– Ти какво, каляска и почетен ескорт ли искаш? Хайде, бързо, че кралицата не е в настроение. – мрачно изтътна Една и й обърна гръб.

Ланис пое тежкия поднос и тръгна внимателно.

– По-живо, момиче! Така няма да стигнеш и за вечеря! – гласът на Една я стресна. Една чаша застрашително се заклатушка, но не успя да падне. За сметка на това, обаче, от каната плисна щедро количество сок и заля останалата част от закуската. Ланис погледна печално подноса, въздъхна и продължи напред към салона.

* * *

– Значи Драгън я е видял? – попита Анара.



Вратата внимателно се отвори. Ланис приклекна, вдигна подноса от земята и пристъпи в кабинета. Остави закуската на една масичка и се накани да си върви.

– Почакай, Ланис. Искам да поговорим. – спря я кралицата. Ланис се обърна и зачака Анара да продължи.

В това време Джони си наля чаша сок. Тънка червена вадичка се плъзна по ръката му и попи в ръкава. Той изруга и остави изцапаната чаша като хвърли гневен поглед към момичето.

– Ланис, – започна с лека несигурност кралицата – знаеш ли... т.е. дали Лунел знае къде е синът ми?

“Ама, че глупост, с какво име да я наричам всъщност!”, подразни се Анара.

Ланис не вдигна поглед от килима.

– А защо смятате, че тя знае каквото и да било за принца, Ваше Величество?

– Не е ли така?

– Какво Ви кара да мислите, че е?

Анара прехапа леко устни, а очите й проблеснаха гневно.

– Лунел прояви интерес към него.

– Което на Вас не Ви хареса.

– Промених отношението си.

– Тя също.

Напрежението изпълваше стаята. Джони не смееше да продума и със затаен следеше всеки жест на кралицата. Тя се доближи бавно до Ланис и почти нежно повдигна с ръце лицето й към своето.

– Ланис, можеш ли да ми помогнеш да намеря сина си?

Девойката се опита да се отдръпне назад, но кралицата постави ръка на рамото й и я задържа близо до себе си. “Близостта я изнервя”, помисли си Джони докато наблюдаваше двете жени. “И по-рано стана така”.

За миг Ланис наистина изглеждаше объркана. Тя потъваше в очите на кралицата, в болката и молбата зад тях. Мигът отмина. Погледът й стана безучастен, тя сви рамене и отвърна:

– Как бих могла?

Ръката на кралицата тежко се отпусна и Ланис бързо отстъпи назад.

– Мога ли да си вървя?

Анара й обърна гръб без да отговори. Ланис погледна въпросително към Джони, той й кимна и тя напусна стаята. Кралицата се отпусна в стола зад бюрото и се втренчи невиждащо в някакво писмо.

– Дали Ланис знае или Алзира греши? Ако греши, Джони, дали грешката е умишлена?

– Мисля, че Алзира Ви каза истината, кралице.

Анара се намръщи.

– Какво да правим с Ланис в такъв случай? – тя се изправи, избърса внимателно останалата на подноса чаша и си наля сок. – За момент бях готова да я затворя.

– И с какво ще Ви помогне това?

– Това си помислих и аз. Не разбирам причината за присъствието й тук въобще. Мислиш ли, че има нещо общо с отвличането?

– Съмнявам се.

Двамата замълчаха, всеки потънал в своите мисли. Анара разсеяно взе една солена кифличка от подноса. Мислите й кръжаха тревожно около Ланис. Вкусът на сок я изненада и тя стреснато погледна прогизналата закуска.

– Поне за прислужница да ставаше – усмихна й се насреща Джони, отгатнал мислите й.

Анара също се усмихна, но лицето й почти веднага стана отново сериозно.

– Говори отново с Драгън, Джони! Всяка информация за нея може да ни е от полза.

Кралицата порови малко из подноса за някой оцеляла от малиновия потоп кифла.

– И така, - каза Джони - масовото претърсване ще го задържим.

– Да. Достатъчно хаос има в столицата. Има и други начини. И се погрижи за отряда.

– Окончателно ли е решението Ви?

– Засега – усмихна се едва забележимо Анара.

* * * * *

Глава на Jaar

Изпращаше магически вятър в платната на “Червения гларус” и същевременно насочваше течение, което придвижваше кораба още по-бързо. Почти цялото й внимание бе ангажирано с поддържане на двете магии. Сайхе седеше кръстосала крака на кърмата, където бе само кормчията. Тази част от съзнанието й, която все още бе свободна, се тревожеше за Херцога. Не бе излизал от каютата си от началото на пътуването, вече ден и половина. Не искаше да говори с никого, хранеше се сам и изглеждаше някак отнесен.

До вечерта трябваше да стигнат южния нос на Селения, а от там – да продължат на някъде – по-далеч от Съвета на деветимата и бедите, които щяха да пратят след тях. Сайхе изстена от пулсиращата болка в главата й. “Червеният гларус” бе огромен кораб, цялата елитна гвардия от триста човека и приближените на Херцога бяха на борда. Магиите й костваха много усилия и енергия, която постепенно губеше, въпреки нощния сън.

Няколко часа по-късно Озмънд Озикс се появи на палубата и отиде при магьосницата.

– Почини си малко, Сайхе. Хапни, а през това време трябва да поговорим. – махна с ръка на един юнга и му заповяда да донесе храна за дамата.

– Бях се оттеглил от политиката, от интригите. Не исках да се забърквам в международните “игри”. Веднъж го направих и платих твърде висока цена за това. Сега обаче дори тя се обезсмисля.

Тя въздъхна с лека досада. Слушала бе самосъжаленията му толкова много пъти. И никога не успя да съживи волята и духа у този човек.

– Време е да се осъзная, Сайхе. Надявам се само да не е прекалено късно. - Магьосницата се изненада от думите му, от начина, по който заговори. Остави го да продължи. – Ще си върна Херцогството, независимо от цената. Вече няма какво да губя.

Не искаше да охлажда ентусиазма му, да помрачи борбената му нагласа, но въпреки това каза:

– И как ще го направиш, Озикс? С триста бойци и една магьосница?

– Като начало ще посетя кралицата на Даная. Имам предложение, което да й отправя. А и ковчежето, което направи преди две години, може да се окаже полезно. Съветът ще остане неприятно изненадан като разбере, че изчезват значителни суми от хазната. – злорадо отбеляза той, когато юнгата се върна с паница яхния и комат черен хляб. Запристъпва нервно от крак на крак и едва промълви, подавайки храната на магьосницата:

– Простете милейди, но запасите ни не включват по-изискана храна.

– Слава на Танх, че имаме и това. – благодарствено каза тя, докато започваше да се храни.

– Кажи на “придворните ми дами” – присмехулно нарече свитата си Озмънд, - че ако се оплачат от храната, ще ги изхвърля на най-близкото селенско пристанище.

– Да, ваше величество. – облекчено отвърна юнгата и продължи по своите си задачи. Явно Херцогът бе познал реакцията на приближените му.

– От толкова години те слушам да благославяш този Танх, Сайхе. И също толкова отдавна чакам да ми разкажеш историята си. Доверих ти се и не сгреших в преценката си. Не и този път. Но мисля, че сега трябва да науча всичко. Всяко преимущество ще ни бъде от полза. – гласът на Озмънд звучеше уверено, както тя никога не го бе чувала. Явно бе настъпила промяна.

– Прав си, Озикс. – винаги се обръщаше към него с името на рода му, въпреки че му говореше на ти. – Може би наистина е време да чуеш някои неща за миналото ми.

Херцогът се бе уморил да стои прав и тромаво седна направо на палубата. Магьосницата остави полупразната паница настрана и започна своя разказ:

– Със сигурност си чувал за остров Синехия. За дивите племена, които го населяват, както и за силоските постови лагери в северозападната му част, охраняващи Силвиев проток. Но има и няколко селища на източните му брегове. Силосците изпращат затворниците и неудобните “елементи” на обществото на този остров. Преди столетия, Танх е бил нежелана част от силоския елит, не само заради пола, но и заради големите му магически способности, които е притежавал. Новаторското му мислене е застрашавало установения матриархален ред на Великата майка и тя го изпраща на заточение на Синехия. Тогава още не са обучавали магическите камикадзета, които днес се считат за елита на силоската войска.

Танх оцелява след срещите си с диваците и достига източните брегове на острова, където намира окаяните селища на другите заточенци. Много от тях също били магьосници, макар и не толкова могъщи, колкото него. Постепенно, Танх обединява обезверените и прокудени силоси и създава нова култура, основаваща се на магията. Издига академия за магьосници, малък таен град, скрит под земята. И до днес там се обучават надарени хора, идващи не само от Силосия.

Веднъж една много силна магьосница пристигнала в Синехия. Скоро любовта между нея и Танх пламнала и двамата заживели заедно. Не се знае от къде е дошла, но не е било от Силосия. Казвала се Алаир.

Двамата започнали да обикалят света в търсене на ученици, на древни знания и на някаква подкрепа. Намерили много последователи, които дошли в Синехия, както и отдавна забравени тайни, но не успяли да спечелят подкрепата на никой владетел.

Годините минавали, а любовта им ставала все по-силна. Не искали смъртта да ги раздели и открили начин да останат завинаги заедно. Сляли душите и магическите си способности в облика на сфинкс, безсмъртен Пазител. Съществото носи имената им, както всъщност е и проява на техните личности. Силата му била голяма, може би достатъчна за възстание срещу Силосия и обявяване на независимост. Но сфинксът никога не се завърнал в Синехия, въпреки постигнатото.

– Скоро след като Алаир Танх полита в небесата, вестите за него замлъкват. Сякаш е изчезнал безследно. От тогава в Синехия почитаме Танх като герой и славим делата му.

Разказваш ми приказки, Сайхе. Приказки, които може дори да не са истина. – невярващо я прекъсна Херцогът. - И отново премълчаваш всичко за твоето минало.

– Нали ме попита за Танх, Озикс. Ето, това е неговата история. А сега моята. Аз съм силоска благородничка, имах сравнително заможно владение в южните части на страната. Още на четиринадесет открих магическите си способности, малко след смъртта на родителите ми. Успях да се преборя с регентките си и започнах да управлявам земите си сама. Възгледите ми за мъжете се разминаваха с общоприетите в родината ми и след една авантюра с магьосник-беглец научих за академията на Синехия. Започнах да отделям големи суми от приходите си и често я посещавах.

Развих силата си и подпомагах академията. От близо столетие тя е в упадък и става все по-трудно. Няколко години по-късно са ме усетили. Но, слава на Танх, - Сайхе се усмихна спонтанно, - Великата майка не разбра истинската причина за пътуванията ми. Реши, че поддържам противозаконна и противоетична връзка с чужденец, лиши ме от владения и титли и ме прогони от Силосия. Това бе за пред благородничеството. Всъщност изпрати след мен най-добрите й жени-убиици, но успях да се справя с тях. Имах нужда от официалната закрила на някой владетел, за да не може да изпрати други. И попаднах в Херцогството.

– Интересни неща ми каза. Трябва да помисля над всичко, а и ти трябва да ни придвижиш бързо до столицата на Даная. Не искам да ти преча повече. – Озмънд се надигна с усилие, телесата му се разтресоха и той се спусна по стълбата към каютата си.

Сайхе остана загледана дълго след него, докато поддържаше заклинанията.

* * * * *



Глава на Lannis

Ланис напусна двореца и се отправи към морето. Нямаше никакво желание за повече срещи и разговори. Беше позагубила навици в общуването и всички тези контакти започваха да я уморяват... а и да й досаждат.

Но не беше само това. Странната замаяност, появила се наскоро, сякаш ставаше все по-силна и някак по-властна. Въпреки яркото слънце, пред очите й се появяваха черни сенки и образи.

Вълните кротко се плъзгаха по златистия бряг. Ланис седна близо до мократа ивица и зарови стъпала в пясъка. В главата й проблясваха обърканите спомени от последните часове. Лека полека те започнаха да потъват в мрак и неусетно бяха изтласкани от нови, непознати образи. Една по-силна вълна се плъзна напред и заля краката и полите й, но тя не помръдна. Силна болка внезапно прониза крака й и тя отвори рязко очи, но болката отмина така, както се бе и появила, без да остави знак. Клепачите й уморено се спуснаха. Ярка звезда блесна и изчезна в дълбок мрак, разпръснат от пламък в нежна длан. Луната изплува в мислите й. След миг осъзна, че това е само бял камък. Този образ преля в сфера от син кристал и оттам я погледнаха дълбоки тъмни очи. Накрая всичко това изчезна.

Ланис се надигна от мястото си, залитна леко и безуспешно се опита да изгони тъмните сенки пред очите си с тръсване на глава. Погледна към храма на Халид и осъзна в себе си силна необходимост да отиде там. Почти веднага у нея се надигна и инатливото нежелание да се подчини на това. “Ще отида там друг път”, взе тя компромисно решение и с несигурна стъпка се отправи към града.

Не помнеше колко време е бродила из улиците. Разминаваше се с хора, от време на време се блъсваше в някой от тях. В един момент осъзна, че държи ябълка в ръцете си, а някакъв мъж, полускрит зад сергия с плодове, загрижено я пита дали се чувства добре. Човекът и подаде още един плод, тя кимна разсеяно в знак на благодарност и продължи нататък. Чувстваше земята под стъпалата си и осъзна, че е забравила обувките си край морето.

Скоро врявата на града заглъхна. Ланис се сепна от тишината и се огледа. Намираше се пред отворените врати на храма. Отвътре я лъхна хладно спокойствие и тя пристъпи. Погледът й се плъзна покрай горящите масивни свещи. Някакъв мрачен коридор я повика и тя тръгна по него. Аромат на земя и живот я обгръщаше и давеше желанието й да хукне обратно – извън храма, в многоликото анонимно убежище на оживените улици.

Отвори вратата пред себе си. Светлината от прозореца срещу нея я накара да примижи, но тя различи силуета на мъж. Той се извърна към нея, доближи я и тя видя как синкаво блестящо кълбо се стопи в дланта му. Тъмните му очи леко и усмихнато се присвиха. През хаоса на обърканите й възприятия до нея достигна тих глас:

– Крайно време беше, скитнице!

* * *


Ланис се сепна:

– Моля?


Джоррам продължаваше да я наблюдава усмихнато. Не се оказа чак толкова лесно да я доведе в храма. Беше се оказало невъзможно да я достигне в ярката лунна нощ, но с опита през деня постигна успех, въпреки съпротивата й. Забеляза как погледът й се плъзна из стаята и директно се спря на оставения на бюрото камък.

– Знаеш ли какво е това?

– Не. – отвърна тя. След малко бавно добави: – Но мисля, че е тук отскоро. Нещо повече, мисля, че е дошъл тук от Силосия.

Тя се вгледа в спокойното му лице, търсейки знак на потвърждение, но не намери такъв. Сведе очи и видя, че още държи ябълка в ръка. Захапа я, примижа доволно когато кисело-сладкият вкус се разля в устата й, и се отпусна на един стол.

Джоррам забеляза как зеленият камък меко проблесна и ароматът на ябълки се разнесе из стаята. Хвърли остър поглед към момичето пред него. Придърпа един стол за себе си, седна срещу Ланис, приведе се напред и се взря усмихнато в лицето й.

– Мисля, че трябва да поговорим.

* * * * *




Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   39




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница