Сенки на Север – I част

Мракът на стълбището го обгръщаше плътно. Все още не се чувстваше достатъчно укрепнал, за да си освети пътя с магия, а по навик не бе взел факла. Не харесваше тъмнината. Чувстваше се някак неудобно без светлина около себе си. Сякаш бе откъснат от света.

Ти’сейн слизаше все по-надълбоко в подземието под крепостта-столица и се подготвяше за предстоящия разговор. Алаир Танх бе впечатляваща личност. Всъщност – две впечатляващи личности. Дали вековната му възраст или оковите, които го държаха затворен, го правеха непоносим понякога, Ти’сейн не можеше все още да реши.

Коридорите вече станаха грубо прокопани проходи в скалата, вероятно с магия преди хиляди години. Подът бе неравен, на места задръстен от отломки. Принцът забави крачка, за да не се препъне и продължи, проследявайки стените с ръце. Започна да усеща присъствието на някаква сила. Силата на сфинкса. Сила, свързана със Светлината, която Ти’сейн не можеше да пренебрегне от магическите си възприятия.

Наближи дрвената врата, преграждаща входа на залата – каменна плоча, която се плъзгаше настрани. В самата структура на камъка бе вграден малък диамант. Ти’сйн го докосна мислено с лъч светлина и врата се отвори.

– Добре дошъл, Принце. – посрещна го гласът на Алаир.

– Здравей, Ти’сейн. – поздрави го и Танх.

Влезлият насочи сребристите си очи към сфинкса - нямаше тяло в буквалния смисъл. Фигурата му бе кръстосвана от няколко огнени и ледени потока, които постоянно се движеха, но запазваха очертанията на Пазителя. Само лицето се менеше. Огън и лед – силите на двама магьосника, обединени заедно с душите им. Усещаше енергията - настойчиви еманации, които не даваха покой на цялото подземие.

– Как са другите владетели? – лед обхвана лицето на съществото и прие облика на красиво женско лице с големи очи и дълга коса.

– В добро здраве, Алаир. Пък и знаеш, че не всички присъстваха на приема.

– Видя ли силоси? – бе ред на огнен поток да заеме главата и Танх продължи: - Пази се от тях, твърде опасни са.

Лед изтласка огъня и Алаир се намеси:

– Никога не ще забравиш това, което ни сториха, нали? На нас и на народа ти.

– Не, Алаир, няма да забравя. Когато Синехия…

Ти’сейн си отдъхна. Двамата започваха отново да си говорят за миналото и нямаше да му обърнат много внимание.

– Сега отговорността я пое той. Ако бяхме свободни, можехме да се върнем и след векове на криене и таен живот, да освободим Академията.

– Но не сме, Танх. И дори не знаем, дали е възможно да премахнем тези магически окови, които Ерис ни постави. Няма…

Името привлече вниманието му. Бе се замислил отново и не следеше много разговора, но… “Как е възможно? Ерис? Жрицата с Таис?” Не издаде с нищо изненадата и недоумението си, а само попита:

– Коя е била тя? И защо ви е затворила тук?

– Силата ни я плашеше. Не можеше да ни победи, но намери начин да ни … пренебрегне.

Отново му даваха уклончиви отговори. Предполагаше, че не го лъжат, но и не казваха цялата истина. Ти’сейн разтърси глава. Объркваше се все повече. Преди мислеше за сфинкса като за “нея”. А сега, слушайки разговорите им, започна да ги възприема като двама.

Искаха да научат нещо ново, бяха почти убедени, че ще има какво да им разказва след приема. Загледа се във фигурата от преплетен огън и лед. Дали познаваха Драгън? И как ли щяха да реагират, като научат за срещата му с него?

– Видях се Драгън. – лаконично и без излишни обяснения им каза той.

– Драгън! – изненада се Танх. – Какво е правел един дракон в цялото си великолепие на някакъв прием?

– Бе в човешкия си облик. И всъщност не присъстваше съвсем на приема.

– Мъжо, дали той ще успее да ни помогне? – Ти’сейн за пръв път чуваше Алаир да нарича така половинката си.

– Съжалявам, Алаир, но той умира. Отровен е. Няма дори да може да дойде до тук, а и се съмнявам, че би искал да посети Тиен’хара. – каза Ти’сейн и видя как лицето от лед помръкна, макар да не знаеше как бе възможно това.

– Накъде е тръгнал светът, след като и драконите умират вече! – възкликна Танх, но огънят набързо се отдръпна и отново заговори Алаир: - Моментът за възраждането на Тиен’хара е или най-подходящият или най-неподходящият, Принце. Това, което искаш да направиш, дори и да е истина, е абсолютно безумие. Ако успееш…

– Трябва да успея, Пазителко. Заради Светлината, заради Баланса. Ще ме извините ли, Алаир? Танх?

Знаеше, че сфинксът ще остане доволен от проявената учтивост, а и така не бе нужно да дава обяснения за бързото си оттегляне. Затвори каменната плоча след себе си и забърза в тъмнината, въпреки че не бе съвсем безопасно. Искаше да се отдалечи възможно най-бързо от еманациите на Пазителя.

Алаир Танх можеше да бъде ценен съюзник, ако упееше някак да го освободи. Но имаше и вероятност да се развилнее. И все пак рискът си заскужаваше. “Ерис… Графиня Перска е вършела много интересни неща на младини. “, замисли се Ти’сейн. “Всъщност, тя едва ли изживява спокойни старини и сега. Дано при следващата ни среща успея да поговоря повече с нея.”

– Пак ли си ходил при чудо…, а-а-а, при сфинкса? – смънка Брет, изникнал ненадейно в подземието.

– Да, посетих ги, както бях обещал.

– Вече говориш като за тях? – каза с леко възмущение Воинът. – Както и да е. Не мога да разбера как така се крепи все още. Лед и огън на едно място?!

– Дълго се чудех и аз. Огънят излъчва светлина, а ледът я отразява. Всеки от тях е поддържан от магически източник на двамата магьосника, което най-вероятно ги уравновесява. – обясняваше Принцът, докато с лека тревога се чудеше: “Колко енергия може да акумулира сфинкса? И какво би станало, ако я освободи?”

– Магьоснически му работи, не ги разбирам много. – с лека досада каза Брет. Имаш интересни посетители пред портите.

– Така ли? И кой е дошъл?

Воинът се усмихна и продължи:

– Някакви селяни от долината. Питат дали може да си пасат добитъка в земите около крепостта, след като нощната звезда е пречистила мястото и е прогонила всички зли сили.

Добродушният смях на Ти’сейн огласи подземието.

– Кажи им, че може да си пасат стадата, където пожелаят в този пущинак. Не, всъщност, нека аз ги уведомя. Ще им предложа помощ да си построят нови домове, по близо до новите “пасища” - в северния край на платото, при извора.

Развеселен, Принцът излезе на двора и тръгна към отворените порти, където стояха дузина селяни, облякли най-хубавите си дрехи и въртяха нервно шапките в ръцете си.

Далеч под земята, в една затворена зала, сфинксът приказваше сам със себе си. Въпреки че можеха да общуват без думи, двамата предпочитаха да чуват гласовете си:

– Дали не трябваше да му кажем истината за Ерис? – чудеше се Танх.

– Не, разбира се. Никой Пазител не може да издава друг. А и въобще не сме сигурни, дали тя е още жива.

– Не знам, Алаир. Важното е, че Ти’сейн не се е досетил за тайните, чиито Пазители сме освен всичко друго.

* * * * *

Глава на Lannis

– Да говорим. – повтори като ехо Ланис. – За какво?

– За теб, например. За едно момиче с ... особена връзка с луната... За всичко.

Ланис го стрелна въпросително с поглед и се усмихна:

– А ти ще ми разкажеш ли за себе си?

– Не. – усмивката му стана още по-широка.

– Знаех си аз! – засмя се Ланис. – Ти си Първосвещеникът, нали?

Той не отговори. Девойката сви рамене, отхапа от ябълката и отново погледна към Джоррам.

– Имам още една. Един продавач ми ги даде и двете... и аз не знам защо. Искаш ли? – Не изчака да й отговори, бръкна в джоба на престилката, извади златистия плод и му го подхвърли. Джоррам улови ябълката, повъртя я небрежно из ръцете си и я захапа, без да сваля поглед от момичето пред него.

– Чакам, Ланис.

Тя погледна към бюрото зад него. Камъкът лежеше там неподвижно и студено, но в ума на Ланис той пулсираше в мека зелена светлина. “Като светлината на слънцето в пролетните листа”, мислеше унесено момичето.

– Добре, де. Ще ти кажа каквото искаш.

И заразказва... За себе си, за Селения, за нощта, в която тръгна да прави венец от белите цветя.... за лунната светлина.... за кладата... за съня, който никога не идваше... за Лунел... за земята... за пътуващите разказвачи на истории.... Времето отминаваше, думите й следваха една друга в хаотичен и объркан разказ. Но той не я прекъсна.

Гласът й постепенно затихна. Не знаеше колко време е говорила. Вдигна ръка към лицето си и усети следи от сълзи. “Че кога успях и да ревна!”, с раздразнение си каза тя. Дори не помнеше какво я е разплакало.

Джоррам не бе помръднал през цялото време, само лицето му бе станало отново сериозно и безучастно. Когато Ланис спря да говори, той сведе поглед към ръцете си и погледа отнесено забравената полуизядена ябълка.

– Освен в Силосия и тук, някъде другаде усещала ли си ... други странни влияния? – попита я накрая той.

– Не зная. Не съм обръщала внимание. – замисли се леко и продължи. – Може би. Какво значение има?

Джоррам се изправи от стола. Взе камъка от бюрото и известно време го съзерцава. Явно стигна до някакво решение и отново се взря в очите на Ланис.

– Има още четири подобни камъка. Знам къде е единият от тях. Подозирам къде е другият. Но трябва да разбера къде са останалите два. Ще ми помогнеш ли да ги открия?

– Не. – спокойно заяви момичето и очите й весело проблеснаха. Джоррам се засмя тихо.

– Ще ми помогнеш. – каза той уверено.

Ланис стана от мястото си и пристъпи заднишком към вратата.

– На твое място не бих разчитала много на това. Както и да е, ако ме привикаш, както направи днес, със сигурност ще дойда, но не е ясно, дали ще ти помогна. – усмихна се широко и лицето й грейна. – Ако просто ме повикаш, – продължи тя – вероятно ще дойда ... но пак не е сигурно, дали ще ти помогна.

Направи още няколко крачки заднишком към вратата, погледна го въпросително, но той не я спря.

– Всъщност, май ще ми е приятно да те видя пак, Първосвещенико! – каза вместо “Сбогом” Ланис и излезе от покоите на Джоррам. Той погледа замислено след нея. Усмихна се и доизяде ябълката.

Ланис излезе от храма и спря пред него. Вдигна лице нагоре към топлите лъчи на слънцето и вдиша дълбоко. “Ами това е то! Защо му трябваше на онзи да ме души? Една усмивка и всичко си казвам”. Смехът й се разнесе в тишината пред храма.

* * * * *

Глава на fizik

Утрото го посрещна с плътна пелена от сиви облаци и ръмящ дъждец, но това въобще не помрачи приповдигнатото настроение на Сим. Чувстваше се отпочинал и бодър, затова и раздаваше весели усмивки на странно унилите моряци наоколо. Застана до капитанът, който изследваше с мрачен поглед хоризонта, и поздрави. Онзи кимна в отговор, помълча малко сякаш се колебаеше какво да каже и накрая промърмори:

– Един от моряците на вахта твърди, че снощи е видял Бялата жена… Говорела с момчето…

Усмивката на Сим се стопи, много добре знаеше колко са опасни суеверията, въпреки това се постара да звучи нехайно:

– Бялата жена, дрън-дрън, нали не вярваш на подобни моряшки глупости? Винаги им се привиждат ту Морския косач, ту Кита с две опашки или Бялата жена. Дай им по една допълнителна порция вино на обяд и ще живнат. Пиши го на моя сметка! – великодушно довърши Сим и се отдалечи, капитанът промърмори нещо в отговор, но твърде тихо за да бъде чуто освен думата “нещастие”. След малко се появи и Аркип, Сим отбеляза странните погледи, които му хвърляха моряците; поверието гласеше, че Бялата жена вещае смърт, само това му липсваше сега, да нарочат невръстния принц за проклятие на кораба! Кип се помота малко по палубата очевидно демонстрирайки независимост, но после му стана скучно и се присламчи към Сим, който се беше облегнал на перилата и зяпаше разсеяно засилващите се вълни. Разговориха се за кораби, морски пътешествия и приключения и принцът спомена, че наскоро е ходил до Варгас. “Охо! Значи дечкото е бил с отряда на Джони! Кейдж трябва да е полудял за да допусне такова нещо! Ако въобще е знаел…”, рече си Сим, а после продължи на глас:

– Хм, Варгас… Единствената пречка пред пълната данайска хегемония в Западното море. Интересно положение – от една страна Херцогство Озикс и Селения се боят да не би Варгас да се съюзи с Даная и да им отреже пътя на север, от друга страна пък Даная се бои да не би Варгас да се съюзи с враговете й и да се превърне в непосредствена заплаха за столицата…

– Значи е добре да си по средата? Взимаш и от едните и от другите? – принцът беше заинтригуван.

– И да, и не – усмихна му се Сим – Един балансьор е ценен само когато съществува баланс, а той е много крехък. Мъдрият ще гледа да го запази на всяка цена, но херцогът на Варгас е глупак, защото се опитва да наклони везните в едната посока, без да съзнава, че после ще стане излишен…

– Интересно – заключи Кип – моите учители никога не са ми говорели за това! И Варгас ли е най-голямата заплаха за Даная?

– Не, най-голямата заплаха за Даная е самата Даная. Както ти казах, балансът е много крехък. Едно по-голямо сътресение ще разпилее силите в различни посоки и това ще е началото на края. Враговете ще се нахвърлят веднага върху отслабената държава и ще я разкъсат на парчета…

– Значи моето отвличане… - Кип не довърши, но беше ясно какво мисли.

– О, не! – разсмя се искрено Сим – Кралицата, тоест майка ти, е достатъчно умна и няма да позволи изчезването ти да се разчуе, няма да допусне и брожения в столицата. Ако всичко върви по план, след някоя и друга седмица отново ще видиш родния си дворец, а това ще остане като спомен за приключение, което ще разказваш на внуците. Кип Смелчагата сигурно ще ти казват! – принцът прие намигането на Сим с усмивка, но нещо го човъркаше и той продължи да разпитва:

– А Селения и Озикс не са ли заплаха за Даная?

– Всичко е въпрос на баланс, Херцогът на Озикс сам трябва да озаптява различните гилдии в страната си, а Селения е управлявана от слаб владетел, родовите аристокрации там обаче са твърде немощни за да предприемат нещо. Ако щеш вярвай, но хората предпочитат нещата да си вървят както са си вървели досега. Докато не се появи някой религиозен фанатик или крал, обзет от жажда да властва. Когато някой ден седнеш на престола – спомни си това! Хайде, история си учил, какво можеш да ми кажеш за Сединт Справедливия, управлявал е преди около 300 години май?

– Ъъъ, амиии, не се знае много за него, бил е на престола около 40 години…

– Ако трябва да сме точни – 42 години, умрял е от естествена смърт и има едно от най-дългите управления в историята на Даная. Не е водил нито една война, затова и в началото са го наричали Сединт Страхливия, но по негово време Даная е процъфтявала и от слаба и бедна държава се е превърнала в това, което е в момента. Схвана ли поуката?

– Ъъъ, май да, да не воювам за да ме наричат Справедливия? – Сим се засмя на последните думи на принца, който пък продължи да разпитва – А Триумвирата на север? Нали натам отиваме?

– Триумвиратът е костелив орех, не един крал или херцог си е чупил зъбите в него. Уж е раздиран от непрестанните вътрешни войни, но пък появи ли се външен враг, всички се обединяват за да отблъснат заплахата. Воеводите Бараян и Комита - единият граничи с Даная, другият с Озикс - са най-силните владетели там, но пък всеки поотделно не може да се справи с останалите. Неведнъж да правени опити за обединение на Триумвирата, дори с помощ отвън, но винаги са се проваляли досега…

– А защо Даная не помогне с войска и злато на някой от тамошните управници да завладее останалите, после заедно ще нападнем Озикс, после Селе…

– Стига! – прекъсна го Сим – Размечта се нещо. Ето ти още един урок – мечът, с който убиваш врага си, може да пореже и теб. Нито Даная, нито Озикс имат интерес от силен Триумвират, който да ги притеснява от север. Обаче всички забравят за една сила, която е достатъчно мощна да наклони везните в една или друга посока…

– Умбра? Силосия? Кой тогава? – Кип се намръщи от усилието да отгатне. Сим поклати глава:

– Не, не, те са твърде далеч, а и са прекалено заети със своите си дивашки обичаи и вярвания. Последният ти урок за днес – какво е направил навремето Юран Лудия за да загуби престола и главата си?

– Ъъъ, хм, ами опитал се е да подчини капитаните на търговските кораби…

– Именно! И е последвала пълна морска блокада, размирици, гладни бунтове и в крайна сметка Юран е свален от престола, а Даная е платила като обезщетение теглото на един кораб в злато и е гарантирала безплатен достъп за вечни времена на търговските кораби до нейните пристанища. Капитаните – това е сила, която още не съзнава мощта си, но пък са достатъчно независими, за да отвоюват нужните им права…

– Е като са независими, как можеш да ги използваш? – челото на принца съвсем се набръчка. Сим се усмихна:

– Да, не можеш да ги купиш, наистина… Хайде, прибирай се, че дъждът се усили!

Вятърът също задуха по-силно, Аркип зиморничаво потръпна и се запъти към каютата си. Сим се загърна в наметалото си и се загледа в далечината. “Не можеш да ги купиш, да, не можеш да ги купиш. Но пък можеш да ги убедиш, че това което вършат, е правилно. Може би.”

* * * * *

Думите, които чу, изречени с най-нежният глас, който бе чувал го отрезвиха. Огледа китките си, внимателно завързани за леглото и се учуди – тя би трябвало да знае, че не биха представлявали проблем за него. И все пак бе успяла да го унизи – лежеше гол и завързан за нейното легло. Трудно му бе да преглътне обрата на събитията, но поне можеше да запази някакво достойнство в поставената го ситуация.

Погледна я. Приседнала на прозореца, леко поруменяла от сутрешния бриз, облегната на перилото, а едното й рамо леко подаващо се под водопад от черни коси, разпилени небрежно над прозрачната ношница, Кларис изглеждаше още по-примамлива. Изпита странно, почти непреодолимо желание да я притежава. В главата му се залута думата „отново”, търсеща спомен, за който да се захване и тогава осъзна – все пак тя бе успяла! Засече разбиращият й поглед и изстена.

– И сега какво? Въобразяваш си, че това ще промени нещата?

Смехът й го накара да изстине. Тя бавно приближи към него, придвижвайки се като хищник, оглеждащ плячката си, прокара ръка по бедрото му и плавно го възседна. С неудоволствие установи, че единствената му мисъл бе, че я желае. Тя се наведе над ухото му и прошепна:

– Нещата вече са променени, Зигур... – преди да възрази усети устните й върху своите и за момент всичко престана да има значение. Миг по-късно се наслаждаваше на усмивката й, а леденият й глас го върна към реалността – Не може да се каже, че не ми достави удоволствие, но нощта си отиде, а нямаме много време за губене.

Ярост го изпълни и с рязък жест откъсна символичните окови. Преобърна жрицата и я притисна към леглото с тежестта на тялото си, а ръцете му стиснаха бялата й шия. Усмивката не слизаше от лицето й. Усети безсилие – не можеше да й причини болка, просто не можеше. Желаеше устните й, тялото й, живота й....

– Достатъчно игрички – леко отстрани ръцете му и лицето й стана строго. Стана от леглото и се обърна към него с делови тон.

– Тепърва ще осъзнаваш зависимостта си, но ми трябваш в момента.

– Какво искаш? – чуваше гласа си, сякаш бе чужд.

– Камъка! Джоррам получи Окото на Земята от Майката на силосите. Искам камъка и ти, мили мой Зигур, ще ми го донесеш!

– А ако не го сторя?

– Тогава ще умреш. Уморих се от безполезни мъже около себе си.

– Колко време имам? – не можеше да повярва, че го казва.

– Две луни време достатъчно ли са? Ще трябва да се постараеш.

– А Джоррам?

Не знаеше защо, но чакаше отговорът й със свито сърце. Кларис повдигна рамене с безразличие.

– Нека живее.

– Какво ще получа в замяна? – не можеше да овладее страстта в гласа си.

– Каквото и когато реша! – Кларис го доближи. Отново бе самата съблазън. Прокара ръка по гърдите му – Нощта понякога не е достатъчна, а очакването на недаденото обещание... в пълно съзнание този път... може да бъде интригуващо преживяване...

Тонът й рязко се смени.

– А сега ме остави. Върви и не се връщай при мен без камъка.

* * *

Стоеше още загледана след Зигур когато вратата се отвори и влезе Ян. Погледна я бегло и се отпусна тежко на креслото срещу нея. Наля си мълчаливо вино, отпи и зачака. Гледаше я с преценяващ поглед. Укор нямаше, но усети нещо друго. Любопитство? Съмнение?

– Още в ранни зори, както нареди. Не те изчака, за да се сбогувате. Правилата са си правила.

Кларис кимна. Правилата повеляваха да не се нарушава уединението на жрица с мъж в спалнята си, дори от страна на своя щит, и това бе норма, за която се следеше зорко.

– Не бе нужно да се сбогуваме. До четири луни той трябва да се върне. Нещата бързо се променят, Ян, напоследък твърде бързо. Какви са новините от снощи?

– Принцът е отвлечен. – наля си втора чаша. „Интересно”, леко повдигната вежда бе единствената реакция, която си позволи.

– Знае ли се вече защо и от кого?

– Ако и да се знае, го крият зорко, но в двореца цари смут, пристанището вече е затворено, а всички кервани по суша през изходните порти се претърсват старателно.

За момент се сети за Майката. Дали бе още в града? Все пак това отвличане можеше да й бъде от полза...

– Кога е станало?

– По време на приема.

– Дръзко, но логично. И все пак, Аркип бе зорко пазен, не по-зле от самата Анара, ударът явно е добре планиран или имаме срещу себе си изкусен противник...

– Или и двете. Когато е бил отведен принца, група мизерници е нахлула в двореца, за да ограбват хазната – по най-некадърният начин. Всъщност шумът от снощи бе вдигнат от тях. Повечето са вече покойници, както можеш да се досетиш, но има неколцина пленени.

Погледите им се срещнаха.

– Говори с тях. Искам описание на човекът, който ги е наел, искам точните му думи за задачата, с която ги е натоварил. Всеки детайл може да е важен.

Ян кимна.

– Ще се погрижа за това. Има и още нещо. – извади от джоба се лист хартия и й го подаде. – Сара се опитваше да ти предаде това преди хвъркатия ни приятел да те посети.

Кларис се опита да пренебрегне язвителната нотка в гласа му и отвори писмото. Искрено се учуди на написаното.

– Още една жрица в Даная? – обърна се към Ян – Иска среща във възможно най-близко време. Използвани са стандартните фрази, за да не събуди съмнение, но се говори за спешност в посланието. Интересно... Ерис прочете ли го?

Ян поклати глава и отпи от виното. Стори му се кисело. „Още една жрица... Сякаш му бяха малко сегашните”

– Това е добре – Кларис сякаш не забеляза реакцията му – Не е нужно да знае. Не и на този етап. Друго? Ако това е всичко, ще ме извиниш, но се налага да говоря с графиня Перска.

Ян не помръдна от креслото. Не бе обичайно за него неподчинението. Кларис изчака миг-два, но познавайки упоритостта му, се предаде.

– Е, добре, изплюй камъчето.

– Камъчето? Че те станаха цяла купчина! Какви ги вършиш, Таис? – глъсът му бе тих, но настойчив и тя знаеше, че той няма да си тръгне без отговор. Но кой отговор би го задоволил? – Зигур е опасен. Неконтролируем и опасен. Джоррам е опасен – пресметлив и опасен. Да не говорим за мъжа от приема в синята мантия. Пази се от него, Таис. Снощи ми се стори познат и вече зная откъде. Видението в подземието на Храма – спомняш ли си? Имаше черти в огъня, в леда... Да, меняха се, но там бе ти, бе и той, и болката... Вече съм сигурен.

Двамата помълчаха известно време всеки потънал в мислите си.

– Какво пък. Пътищата ни се кръстосаха отново. Целта е ясна и по-достижима отвсякога. Не е сега момента за съмнения и колебания. Повикай Ерис, моля те, щом се пробуди Древната, някои разговори стават необходимост...

Ян тръгна към вратата в унес. Нещо важно бе казано, а той сякаш го пропускаше и тогава разбра. Казано бе.

„Щом се пробуди Древната,

Очите ще прогледнат в Мрака,

и отдавна Мъртвите,

взор ще вперят в Светлината...”

* * * * *