„Серафим” – разказ от цикъла разкази „Женско сърце” /целият цикъл е публикуван през 1935 година/
съдържа „най-християнските” Йовкови послания – никъде другаде Йовков не търси така директно библейските истини, не съпоставя така контрастно двата свята – идеалния свят на нравствените постулати и този на човешкия живот
„Серафим” – емблематичен разказ не само за цикъла , но и за Йовковото творчество изобщо
обобщеността на образите и на сюжетната линия достига простотата на библейска притча
Образът на Серафим
а/ „чудноват човек, нито селянин, нито гражданин” – въведен е от самото начало на разказа като съвършения странник
не носи белезите на определена социална среда
личат знаците на бедността, но не те са важни – бедността само още повече откроява мотива за голямата способност за добротворство;
Серафим е преди всичко щастлив и хармоничен, а не беден
въпреки фактическата си познатост той не може да бъде разпознат
въпреки че Серафим се отбива по тези места почти всяка година, кафеджията Еню отпърво не може да го познае: „...и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е...”
това своеобразно „разфокусиране” засяга и отделните детайли на образа
за палтото му е казано: „...едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше – оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”
прекрасното у героя не е изведено до цялостно съвършенство на образа – напротив:
описанието на Серафим: „Лицето му беше сухо, черно, с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени...”;
героят може да работи само „лека, маловажна работа”;
речта на Серафим също е неопределена и донякъде комична, в нея неуместно се вмъкват „градските думи”: „Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален, като жив... тъй да се каже”
дори във върховния миг – след като е дал парите на Павлина и мечтае за отвъдното – неговите думи пак звучат снижаващо на фона на жеста му: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...”
в образа е заложена простота на „божиите хора” – смесица от доброта и наивност
разказът на моменти напомня явяването на Господ в народните приказки – под външността на беден, немощен старец, тръгнал да скита по света, за да изпита хората
Добротворството като висша способност ан човека
а/ невъзможността на Серафим да накаже неотзивчивостта на Еню така, както Господ може да наказва, е безспорна, но примерът, който Серафим дава, има точно тази функция в сюжета; /„Еню прехапа устните си и замълча” – това своеобразното наказание, което порядъчният еснаф претърпява от божия човек Серафим/ б/ пречупване на цялата система от отношения в разказа през мотива за божието
Серафим е подобен на „божия птичка”;
Лястовицата минава покрай него без страх, сякаш е свой – „Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка...”;
уговорката между него и Павлина също е подчинена на необичайния регламент: „Когато господ на нея, и тя на мене” - така тя е много по-твърдо скрепена в съзнанието на героя от онези условия между познати хора, на които е свикнал да разчита Еню: „-Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.... – Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъже си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? – Когато господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам”;
в/ срещата на две различни житейски логики – чрез образа на Серафим и Еню
според Еню може да се вярва само когато има гаранции;
Серафим спонтанно се доверява – вярата, както и любовта, в същинския си смисъл изключва условията и гаранциите; истинската и сила е именно в способността да действа отвъд елементарната подсигуреност; /Серафим живее именно чрез вярата и любовта, за него човекът е ближен, преди да е „познат”/;
г/ липса на конфронтация между Серафим и Еню
Серафим учи с добротата си;
Еню не е заклеймен като „лош” – той е просто човек, затворен в страха си за бъдещето, в оковите на собствената си сигурност, в стените на своята къща;
срещата със Серафим е важна не само за Павлина, а и за Еню, защото ако на Павлина Серафим дава пари, за да спаси болния и мъж, на Еню той дава възможност за едно чудодейно зърване отвъд собствената реалност