Ще възтържествува ли професионализмът над непрофесионализма?



Дата15.01.2018
Размер97.27 Kb.
Ще възтържествува ли професионализмът над непрофесионализма?

(Пролетна конференция „3.0 срещу 2.0 (Професионализъм срещу непрофесионализъм)“,

департамент Масови комуникации)

доц. д-р Росен К. Стоянов
В последните години начина на вършене на журналистическата работа се преобърна коренно – вече не са препоръчителни, а задължителни уменията за работа с новите технологии и в дигитална среда. В безусловни се превърнаха дигиталното мислене и технологичната грамотност, както и постоянното дистанционно учене и развиване в новостите. А динамиката на случващото се продължава да ни задължава. Самите очаквания на аудиторията, на потребителите, се променят, което променя от своя страна и същината на работата на журналиста. Все по-настоятелно се заявява въпроса – кое е валидното твърдение – „всеки може да е журналист или всеки е медиа?“.

Свободата на словото, някога приоритет само на имащите възможност да се чуе гласът им, се преподреди в свобода на словото да се чуе гласа на всеки, който пожелае. Новите технологии предложиха и възможности и изкушения всеки да повярва, че може. Така че щом има 3G1, 4G и т.н. технологии, задължително са нужни и журналисти, които да ги ползват. Защото, ако не са журналистите, работата ще се свърши от някого другиго. А дали това означава, че преди това са се появили и 3G потребители? Дали е задължително да се концентрираме към създаването на нови професионални технологично обвързани журналистически компетенции и умения? Защото е нужно не само грамотно гледане и грамотност на разбирането, но и принципно нов подход при създаването и разпространението на съдържание.

За някои опасност, за други възможност, но със сигурност тази нова ситуация отново и категорично поставя на дневен ред въпроса за професионализма. Нетенденциозното му интерпретиране ни задължава да обърнем внимание на няколко негови характерни специфики.

Основен фактор в изграждането на стабилна, най-вече във времето, връзка между генериращ и потребител на информационно съдържание е доверието. Доверие не само в конкретната личност, призвана да търси, намира и информира (което от своя страна задължително предполага персонификация), но и в самата медиа. Оттам и „доверието“ в новината.

Когато нещо улеснява живота ни, когато го обяснява с думи прости и най-вече с „картинки прости“, съществува застрашително голямата вероятност да му се доверим. Дори да му се предоверим. За мислещите, интелигентните, будните индивиди, доверието е тясно обвързано с компетентността, анализа, информираността, с престижа. За останалата (за съжаление преобладаващата част от всяко едно общество), доверието е обвързано по-скоро с емоционалността, асоциативността (често и първосигнална), залага се на навика, на сивото всекидневие и рутината. Но да не забравяме, че да имаш доверие в някого или в нещо съвсем и невинаги означава, че в него (или там) е истината.

А когато става въпрос за професионализъм неотменно става дума и за морал, етични стандарти, истина, прозрачност. Но не само по отношение на личности и институции, а най-вече по отношение на процеси. Доверие и в общата рамка, изграждаща средата, в която са позиционирани самите медии. В това число определен интерес представляват прозрачността около собствеността, финансирането, но и яснота кои са най-големите рекламодатели, притежанието или обвързаностите със световни медийни и/или комуникационни конгломерати и т.н. Разбира се тук е мястото още веднъж категорично да се подчертае, че модерните медии са търговски предприятия, интересуващи се най-вече от прагматизма – ползи, интереси, финансиране и в крайна сметка печалба. Според мнозина това детерминира потребата на злободневността като водеща при изграждане на новината. Жълтината, преходността и да я наречем непотребността – от новини, от новости, от същинско, реално и обективно отразяване на действителността, като че ли дават последния щрих в черногледото интерпретиране на модерната медиа. Въпреки това обаче индивидуалният, персонифициран подход, личностното съпреживяване на действителността задължава и дава гаранции за професионално отношение към отразяване на случващото се.

От друга страна, ако приемем нелишената от логика и достатъчно доказателства и примери теза, че честните, интелигентните и качествени хора избягват да се занимават с политика, и то именно защото са наясно, че това е занимание недотам устойчиво на логика, морал и рационалност, то следва ли да се приеме, че и такива качествени професионалисти нарочно и умишлено не се занимават, не правят медии?

А какво да кажем за непрофесионализмът на професионалистите? За ширещата се на новосформиращи се медийни пазари профанизация, конюнктура, откровена меркантилност. И за политическите поръчки, финансовите зависимости, бизнес интересите, така характерни за медийната среда в общества в преход. Разбира се съществува и политика на изданието – чрез медиите се генерира възможност за упражняване на влияние, възможност за прокарване на външна (за медиата) политика – в подкрепа, отрицание или опозиционност например. Свое изключително важно място за създаването на дълготрайна и стабилна връзка между журналист и потребители на съдържание има и употребявания език – правилността, спазването на езикови норми, а оттам и културния, образоващ изказ, възпитават и доказват високите, характерни за професионалистите, стандарти. Нека да прибавим наличието, нивото и „качеството“ на свободата на словото, нивата на заплащане, а оттам и стандарта на живот на отделния журналист – така като че ли започваме да оформяме обкръжаващата среда, в която е „принуден“ да работи всеки, занимаващ се с медии. Независимо дали счита себе си за „професионалист“.

От край време журналистите са ограничавани и са ограничени, съобразяват се с понятия като време и пространство, като непрестанно търсят възможности за преодоляването им. Интернет предоставя една друга възможност, всъщност нови възможности за събиране, получаване на данни и новини, за обработване на терен, конкретика, пълнота и множественост, без съобразяване с ограничения за обем, за бързина, експресност и за незабавна доставка. Разбира се често за сметка на качеството, коректността, истината и плурализма. Но реалната и мигновена възможност за препращане, разпространение, предаване на новините, за формиране и ползване на бази данни, хронология, архиви, както и директното публикуване в сайт, блог или социална мрежа, съчетани с изключително улеснение при навигация и употреба, дават немечтан досега простор за свободни действия и въздействия.

Интернет променя концепцията кое е новина и новост, кое е важно и кое значимо. Дори кое е факт. Тук се препредава и съобщава всичко. Тези процеси може и да спомагат за журналистическата работа и нейната резултатност, но невинаги и за качеството на съдържанието.

От друга страна медиирането в Интернет например, наречете го, ако по ви харесва „социално общуване“ или „дигитално себеизявяване“, е на нивото на обикновената, стандартната, средностатистическа всекидневна грамотност. То не е говорене. И с голяма доза сигурност не е журналистика. Днес гледаме, а не четем – икони, емотикони, образи, символи, картини, лога, емблеми… Само 1% от ползващите интернет генерират съдържание, 9% препредават, а 90% просто „потребяват“. Всеки сам може да избере сред кои да бъде. И най-вече, за да има възможността с гордост да се нарече професионалист. При това не е задължително някой да бъде признат за журналист например, за да изпълнява журналистически функции. Важно е коректното отношение към принципи, по които се случва определена дейност, всекидневната ангажираност към спазването на норми и правила за изготвянето на конкретен продукт и реализирането на етични, честни и прозрачни отношения с потребителите му.

В този смисъл заявяването, от страна на „непрофесионалистите“, занимаващи се с журналистика в Мрежата, на гражданска позиция например, дава една друга особена перспектива в разсъжденията около пристрастността и обективността. Чрез избора, кое да се отрази и кое не, чрез информацията, която се пропуска и не на последно място чрез източниците, които се използват, често се определя и създава образ едностранчиво, еднообразно и не в пълнота. Което поставя проблема за обективността на информацията и за това не е ли тази обективност едно напълно неоправдано понятие. Защото действителността се представя, а не се отразява. Защото за тези „генератори“ на съдържание един от най-често срещаните и трудни за преодоляване проблеми е въпросът с достъпа до информация.

Дори конвенционалните медии, реализиращи се в дигитална среда, са постоянно под огромното напрежение на липсата на време, за представяне на целия комплекс от факти и взаимовръзки по разглежданата проблематика. Дори и те, в стремежа да се изпревари конкуренцията, представят често недотам проверена и достоверна информация.

Компютърно медиираното съдържание ни задължава да си зададем редица важни въпроси. Не сме ли поставени в неразрешимата ситуация на сляпото следване на демократичните технологии? Не поставяме ли на пиедестал самата демократична възможност, без от това да следва разсъждение кой се възползва от нея? Под „прикритието“ и с оправданието за свобода не издигаме ли в култ аматьорството, анонимността дори? Реализирането ни чрез тази евтина, дори промотирана като почти безплатна възможност да случваме себе си, не преобръща ли представите ни за самостоятелност и независимост?

Когато плащаме и колкото по-скъпо плащаме например търсим, изискваме и задължаваме да получим качество, и съответно вярваме в качествата на това, което получаваме. А какво се случва когато не плащаме? Всъщност – когато си мислим, че не плащаме. И не е ли именно подобна ситуацията в интернет пространството където всеки е автор, всеки предлага нещо, всеки иска да ни информира или убеди.

И отново за доверие? Кому е нужно то? Трябва ли да го има, и ако да, то доверие в кого или в какво? В дигиталната среда като че ли все по-малко хора изпитват необходимостта от достоверност. Важно е дори не толкова и забавлението, колкото самото битуване във виртуалното пространство. Създадената и явно прогресираща „културата на собственото медииране“2 се провижда от масата като опция, но не и като възможност за проблематизиране. Към триумвирата на неавторството, плагиатството и откровеното пиратство, като еманация на съвременния прогрес в повсеместното дигитално общуване, се прибавя и откровената посредственост.

Заниманието с нещо, което е превърнато в професия, т.е. от което може да се печели, в никакъв порядък не се съотнася задължително към изискването за висока степен на умение при извършването на конкретната дейност. Парадоксално или не, именно това са две от най-често използваните определения на професионализъм. Но тук задължително трябва да прибавим и често пропусканите като изискване качество, креативност, коректност, морал, ефективност, доверие, лоялност, експертност, образованост, култура… А за сферата на комуникациите, медиите и журналистиката нека да добавим и плурализъм, прозрачност, достоверност, честност, грамотност, независимост и т.н….

Именно дигиталният свят и новите технологични възможности предоставят неограничени и несанкционирани възможности всеки, който пожелае, да се самооцени за професионалист. Да се заяви и изявява в качеството си на такъв. Като че ли именно грешната самооценка или надценяването на собствените възможности и умения, предопределят наличието на толкова много и разнообразни индивиди с високо самочувствие, безпределна амбиция и постоянната явна заявка за уникалност. Особено в сферата на медиите и комуникациите. И особено в 3.0 среда.

Определящият професионализма престиж на конкретното занимание е заменен с противопоставяне, скандалност, злободневност, мимолетност и профанизация. Изконните някога изисквания за безпристрастност са безславно заличени и подменени с неясно оформени и дефинирани понятия като „гражданска позиция“, „гражданска журналистика“ и „демократично участие“. Фриволната интерпретация, и то на свободно блуждаещи във виртуалното пространство, често непотвърдени или откровено неверни твърдения и „информации“, се превръща в основно занимание на новите „професионалисти“. Всички сме призовани и изкушавани от възможността да станем активни участници – но не само в отразяването на „нещата“, а в тяхното създаване, осъзнаване, медииране, тълкуване и най-вече разпространение. Именно този последен етап удовлетворява най-пълно. Натискайки бутона enter или send получаваме всичко. Дори и за тази си работа да не сме възмездени в консервативния, недигитален смисъл на думата.

В крайна сметка професионалист е както човек, който има формално образование или поне обучение в дадена област, която му осигурява система от компетенции, знания и умения за извършването на една или друга дейност, така и някой, доказал се като експерт. Факт обаче е, че при даването на определение, на етикет, кой е професионалист и кой не, задължително на преден план излизат компетентността и експертността. В този смисъл и изводът, че докато в аналоговите времена професионализмът се дефинираше от вниманието към детайла, то в дигиталната епоха можем да определим непрофесионализмът като заиграване с подробностите, акцентиране върху мимолетното и неважното.

Наистина в любителското занимание можем да открием някакво особено очарование. Някаква по детински силна жизнерадост и дръзновение, както бяхме свикнали да се изразяваме, когато т.нар. ТНТМ3 бе основен източник на вдъхновение и подсигуряваше строго спазване на основния партиен почин за единение на младежта.

Днес подобно занимание осигурява вътрешно удовлетворение, усвояване на свободното време, преодоляване на скуката или постигане на определена доза самочувствие. Но „опасността“ е, че този процес дава възможност на всеки лаик, имащ минимални познания в новите технологии и работа с Интернет, да подхранва ширещата се практика на пълно аматьорство и крайна некомпетентност. По този начин се създава изключително подходяща „хранителна“ среда за случване не само на посредственост, но и за реализиране на тенденциозни, целенасочени и манипулативни кампании. От друга страна се осигурява възможност и за умишлено девалвиране стойността и престижа на медии и институции, както и качен на вълната на свободното слово и демократичността всеки да каже всичко, да се обезличават авторитети и личности, да се поставят под съмнение доказани с верността и ефективността си твърдения и идеи.

Тази тенденция „направи си сам“ не може да бъде спряна. Но може да бъде дефинирана. По нея може да се работи превантивно, в това число и чрез т.нар. медийно образование.

Разбира се позитивното мислене и отношение към модерността, когато случването на нещата категорично изпреварва необходимостта от съществуването им дори, ни кара да имаме премерено добронамерено отношение към непрофесионалното занимание по принцип. Но това по никакъв начин не означава, че трябва да се толерира лично или групово доказване чрез непрофесионално отношение, неспазване на етични стандарти и откровена злоупотреба с това „привилегировано“ състояние, наречено професионализъм, и то ползвано за крайно манипулативни цели. И то най-вече що се отнася до медиите и Интернет.





1 3rd Generation – трето поколение. Стандарт за мобилни комуникации, осигурява например достъп до Интернет през мрежата на мобилните оператори. бел.авт.

2 Опит за адаптиран превод на създаденото от един от най-големите критици на Интернет Андрю Кийн (Andrew Keen, 1960-) термин „self-broadcasting culture“. Б.авт.

3 Движение за техническо и научно творчество на младежта. Б.авт.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница