Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Известният, уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, плат­но на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна ре­шетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив." После изпълзя изпод плат­ното и огледа просторното помещение в търсене на мяс­то, където да се скрие.

- Не мърдай - вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака Сониер се вцепени и бавно завъртя глава.

Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет) метра от него. Беше ши-

рокоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредява-ща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците - тъм­ночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

- Не биваше да бягаш. - Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. - А сега ми кажи къде е.

- Вече ви казах - безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. - Нямам представа за какво говорите!

- Лъжеш! - Мъжът се взираше в него, съвсем непод­вижен; само призрачните му очи блестяха. - Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може Да знае?"

- Тази нощ то ще се върне при законните си пазите­ли. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. - Алби­носът насочи пистолета към главата на уредника. - Го­тов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше.

Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се при­цели.

Уредникът вдигна ръце.

- Почакайте - бавно каза той. - Ще ви кажа каквото искате. - Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа... и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва.

Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

- Да. Същото ми казаха и другите. Сониер потръпна. „И другите ли?"

- Открих и тях - насмешливо рече гигантът. - И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!" Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

- Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. - За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. - Ако аз умра, истината завина­ги ще бъде изгубена." Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети прониз­ваща болка в корема. Строполи се по очи... и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вто­рачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му.

Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние.

В коридора отекна изщракване на празен затвор.

Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна към оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглеж­да, размисли и присмехулно кимна към корема на жерт­вата си.

- Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми." Куршумът не беше улу­чил сърцето. Като ветеран от La grande guerre*, Сони­ер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петна­десет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

- Болката е добро, мосю - каза албиносът. И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към же­лязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната."

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията пре­ди тях... за задачата, която им бяха поверили.

„Непрекъсната верига от знание."
* Втората световна война (фр.). - Б.
Изведнъж, въпреки всички предпазни мерки... въп­реки всички механизми за сигурност... Жак Сониер бе единствената оцеляла брънка, единственият пазител на една от най-могъщите тайни.

„Трябва да измисля нещо..."

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Ли­цата от колекцията от_/ най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Той-потръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеще, че отчаяната задача, която му предсто­еше, ще изисква и последната му останала секунда жи­вот.

Робърт Лангдън се събуди. В мрака звънеше телефон - непознат те­некиен звън. Той опипом откри нощната лампа и я включи. Намираше се в пищна ренесансова спалня с мебели в стил Луи XVI, стени с фрески и огром­но махагоново легло с балдахин. „Къде съм, по дяволите?"

Жакардовият халат, който висеше на страничния стълб на леглото, имаше монограм с надпис: „ХОТЕЛ „РИЦ", ПАРИЖ".

Мъглата постепенно започна да се разнася. Лангдън вдигна слушалката.

- Ало?

- Мосю Лангдън? - попита мъжки глас. - Надявам се, че не съм ви събудил.

- Тук е портиерът, мосю. Извинете за безпокойство­то, но имате гост. Твърди, че било спешно.

Лангдън все още беше замаян. „Какъв гост?" Погле­дът му попадна на листовката върху нощното шкафче.

АМЕРИКАНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ В ПАРИЖ

има честта да обяви

лекцията на Робърт Лангдън

Лангдън изпъшка. Тазвечерната лекция - придруже­на от прожекция на диапозитиви - за езическата симво­лика, скрита в камъните на катедралата в Шартър, си­гурно беше разрошила някои консервативни пера в пуб­ликата. Най-вероятно някой теолог го бе проследил, за да спори с него.

- Съжалявам, но съм много уморен и... - започна Лангдън.

- Mais monsieur* - като сниши глас, настоя портие­рът. - Вашият гост е важна личност.

Робърт не се и съмняваше. Въпреки нежеланието му, неговите книги за религиозната живопис и култовата символика го бяха превърнали в знаменитост в света на изкуството, а след участието му в станалия широко из­вестен случай във Ватикана**, бе станал сто пъти по-прочут. Оттогава потокът от самомнителни историци и любители на изобразителното изкуство пред вратата му като че ли никога не секваше.

- Моля, вземете името и номера на господина и му предайте, че ще опитам да му се обадя преди във втор­ник да напусна Париж - каза Лангдън, като полагаше всички усилия да запази добрия тон. - Благодаря ви. -И затвори преди портиерът да успее да възрази.

После, седнал на леглото, намръщено се вторачи в рекламния надпис върху папката на хотела: „Спете като бебе в града на светлините. Сън в парижкия „Риц". Обър­на се и уморено погледна голямото огледало в отсрещ­ния край на стаята. Видя абсолютно непознат човек -чорлав и изтощен.

„Имаш нужда от отпуска, Робърт."

Последната година не му се беше отразила добре, но така или иначе, доказателството в огледалото не го рад­ваше. Обикновено проницателните му сини очи изглеж­даха мътни и хлътнали. Волевата му брадичка с трап-чинка по средата бе покрита с тъмна четина. Сивите ки­чури по слепоочията му напредваха все по-навътре в гъс­тата му черна коса. Макар колежките му да твърдяха, че
* Но господине (фр.). — Б. пр.

** Вж. „Шестото клеймо" - Дан Браун - 2003. Изд. на БАРД. - Б. изд.

„Само да можеха да ме видят сега от „Бостън Мага­зин".

За огромен срам на Робърт, предишния месец „Бос­тън Магазин" го бяха номинирали сред десетте най-инте­ресни личности в града - съмнителна чест, която му беше донесла постоянните шеги на харвардските му колеги. Тази нощ славата го бе последвала на пет хиляди кило­метра от родината.

- Госпожи и господа... - беше обявила водещата пред препълнения „Pavillon Dauphin"* на Американския уни­верситет в Париж. - Тазвечерният ни гост не се нуждае от представяне. Той е автор на множество книги: „Сим­волика на тайните секти", „Изкуството на илюминатите", „Изчезналият език на идеограмите" и много други. Повечето от вас учите по неговите учебници.

Студентите ентусиазирано закимаха.

- Имах намерение да ви разкажа забележителната му биография, само че... - Тя закачливо₍погледна Лангдън, който седеше на сцената. - Един човек от публиката току-що ми даде нещо много по... да речем по-интересно.

И водещата вдигна броя на „Бостън Магазин". Лангдън потръпна. „Откъде го е взела, по дяволите?" Тя започна да чете избрани извадки от безумната ста­тия и Робърт все повече се свиваше на стола си. След половин минута публиката широко се усмихваше, а же­ната нямаше никакво намерение да свършва.

- И отказът на господин Лангдън публично да говори за необикновената си роля в миналогодишния ватикански конклав определено му донесе точки по нашия инт-ригометър. - Водещата още повече възбуди интереса на публиката. - Искате ли да ви прочета още?

Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре" - мислено се помоли Ланг­дън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.

- Въпреки че професор Лангдън може и да не е краса­вец като някой от по-младите номинирани, този четири-

Залата избухна в смях.

Лангдън се насили да се усмихне. Знаеше какво пред­стои - някаква глупост за „Харисън Форд в сако от туид" - и тъй като тази вечер бе предположил, че най-после спокойно може да облече любимото си сако и поло, реши да пристъпи към действие.

- Благодаря ви, Моник - каза той, като се изправи и я избута от катедрата. - В „Бостън Магазин" явно имат литературен талант. - Професорът се обърна към публи­ката със срамежлива въздишка. - И ако открия, че ня­кой от вас е донесъл статията, ще настоя пред консулст­вото да го депортират.

Присъстващите се засмяха.

- Е, приятели, както всички знаете, тази вечер съм тук, за да говоря за силата на символите...

Звънът на хотелския телефон отново наруши тишина­та.

Той смаяно изпъшка и вдигна слушалката.

- Ало?

Както очакваше, обаждаше се портиерът.

Робърт вече беше съвсем буден.

- Пратили сте някого в моята стая?

- Извинете, мосю, но такъв човек... не можех да си позволя да го спра.

- За кого става дума?

Ала портиерът бе затворил.

Почти незабавно на вратата му удари тежък юмрук.

Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.

- Кой е?

Мъжът говореше английски с акцент - остър, властен лай. - Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.

Лангдън ce сепна. Централното управление на крими­налната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.

Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.

- Може ли да вляза? - попита агентът. Лангдън се поколеба.

- За какво става дума?

- Моят началник има нужда-от вашите познания по един частен въпрос.

- Сега ли?! - Професорът успя да преодолее изненада­та си. - Минава полунощ.

- Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.

Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.

- Да. Откъде знаете?

- Намерихме името ви в бележника му.

- Какво е станало?

Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка.

Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.

- Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лу­въра.

Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.

- Кой го е направил?

- С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.

Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се приме­си, със страх. Образът беше невъобразимо странен и в същото време му навяваше смущаващото усещайе, че го е виждал. Преди малко повече от година бе получил сним­ка на труп и подобна молба за помощ. Само едно денонощие по-късно едва не беше изгубил живота си във Вати­кана. Тази снимка бе съвсем различна, ала нещо в "обсто­ятелствата определено му се струваше познато. Агентът си погледна часовника.

- Капитанът.чака, господине.

Лангдън не го чу. Погледът му продължаваше да е прикован в снимката.

- Този символ тук и адски странната...

- Поза на трупа ли? - помогна му французинът. Професорът кимна. Побиха го тръпки.

- Нямам представа кой може да е извършил такова нещо.

Агентът го погледна навъсено.

- Вие не разбирате, господин Лангдън. Това на сним­ката... - Той замълча за миг. - Мосю Сониер го е напра­вил сам.

2

На километър и половина оттам едрият албинос на име Сила с накуцване влезе в разкошното имение с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер. Покритият с шипове ремък на бедрото му се впиваше в плътта му, но душата му се топеше от удовлетворение от извършеното в Божие име дело.

„Болката е добро."

Червените му очи обходиха фоайето. Пусто. Той тихо се изкачи по стълбището, тъй като не искаше да буди другарите си. Вратата на спалнята му беше отворена -тук ключалките бяха забранени. Сила влезе и затвори вратата след себе си.

В стаята цареше спартанска обстановка - дъсчен под, чамов скрин, парче брезент в ъгъла - служеше му за легло. Тази седмица той беше гост в тази къща, но от много години обитаваше подобно убежище в Ню Йорк.

„Господ им даде подслон и цел в живота."

Тази нощ най-после усещаше, че е започнал да изпла-

ща дълга си. Албиносът бързо отиде при скрина, извади скрития в най-долното чекмедже мобилен телефон и наб­ра един номер.

- Да? - отговори мъжки глас.

- Върнах се, Учителю.

- Говори - заповяда гласът. Мъжът очевидно се рад­ваше да го чуе.

- И четиримата са мъртви. Тримата сенешали... и са­мият велик магистър.

Последва кратко мълчание, сякаш за молитва.

- В такъв случай разполагаш с информацията.

- И четиримата я потвърдиха. Независимо един от друг.

- Вярваш ли им?

- Единодушието им не може да е случайно. Развълнувано дишане.

- Чудесно. Боях се, че прословутата способност на брат­ството да пази тайна може да се окаже вярна.

- Перспективата да умреш е силен мотив.

- Е, ученико, кажи ми какво си научил.

Сила знаеше, че информацията, която е изтръгнал от жертвите си, ще смае събеседника му.

- Учителю, и четиримата потвърдиха съществуването на clef de voûte... легендарния ключов камък.

От отсрещния край се разнесе рязко поемане на дъх. Вълнението на Учителя беше почти осезаемо.

- Ключовият камък. Точно както подозирахме.

Според преданията членовете на братството бяха нап­равили каменна карта - clef de voûte... или ключов ка­мък - плоча, върху която бяха изсекли последното мес­тонахождение на най-голямата си тайна.

- Когато вземем ключовия камък, ще ни остава само една крачка - каза Учителя.

- По-близо сме, отколкото си мислите. Ключовият ка­мък е тук, в Париж.

- Прекалено е лесно.

Сила разказа събитията от вечерта... как мигове пре­ди смъртта си и четирите-му жертви отчаяно се бяха опитали да спасят безбожния си живот, като издадат тай­ната си. Сведенията им съвпадаха: ключовият камък бил

находчиво скрит в една от древните парижки черкви -Eglise de St. Sulpice*.

- В Божия дом - възкликна Учителя. - Те ни се по­диграват!

- От столетия.

Учителя замълча, сякаш се наслаждаваше на триум­фа.

- Справи се отлична- накрая каза той. - От векове чакаме този момент. Трябва да вземеш този камък. Вед­нага. Още тази нощ. Наясно си какво е заложено.

Сила знаеше, че залозите са невъобразими, ала това, което му нареждаше Учителя, му се струваше невъзмож­но.

- Но тази катедрала е истинска крепост! Особено но­щем. Как да вляза?

Учителя му обясни какво трябва да направи с уверения глас на човек с огромно влияние.

Сила затвори. Беше настръхнал от възбуда.

„Един час - каза си той, благодарен, че Учителя му е дал време да изпълни покаянието, задължително, за да влезе в Божи дом. - Трябва да пречистя душата си от днешните грехове." Извършените грехове имаха свята цел. Векове наред се водеха военни действия срещу вра­говете Господни. Те щяха да му бъдат опростени.

Въпреки това, знаеше Сила, опрощението изискваше

жертви.

Той си свали тъмните очила, съблече се гол и колени­чи в средата на стаята. После сведе очи към бодливия ремък на бедрото си. Всички истински последователи на Пътя носеха такова устройство - кожен колан, покрит с остри метални шипове, които се впиваха в плътта, за да напомнят за Христовите мъки. Болката освен това отб­лъскваше плътските желания.

- Болката е добро - промълви т.ой свещената мантра на отец Хосе Мария Ескрива - Учителя, на всички Учи­тели. Макар че Ескрива бе умрял през 1975 година, не­говата мъдрост продължаваше да живее, думите му все още се шепнеха от хиляди верни слуги по света, колени­чили на пода в изпълнение на свещената практика, на­речена „умъртвяване на плътта".

Сила насочи вниманието си към тежкото, навързано на възли въже, грижливо навито на пода до него. „Само-бичуването." Възлите бяха покрити с изсъхнала кръв. Нямаше търпение да изпита пречистващото въздействие на собствените си мъки. Бързо прочете молитвата, граб­на въжето, затвори очи и силно замахна през рамо. Въз­лите ожулиха гърба му. Албиносът отново замахна. И после пак. И пак.

„Castigo corpus raeum.*"

Накрая усети, че кръвта потича.

3

Свежия априлски въздух нахлуваше през отворения прозорец на ситроена „ZX", който мина покрай Операта и пре­коси Плас Вандом. Робърт Лангдън седеше на предната дясна седалка, гледаше как градът лети покрай него и се опитваше да проясни мислите си. Набързо беше взел душ и се бе избръснал, в резултат на което изглеждаше при­лично, но продължаваше да се чувства зле. Не можеше да се избави от ужасяващия образ на трупа на уредника.

„Жак Сониер е мъртъв."

Смъртта му изпълваше Робърт с дълбока скръб. Ма­кар Сониер да беше известен като самотник, всеотдай-ността му към изобразителното изкуство бе достойна за уважение. Лангдън често цитираше в лекциите си него­вите книги за тайните кодове, скрити в картините на

Снимката на трупа на Сониер отново се яви пред очи­те му. „Нима го е направил сам?" Лангдън погледна през прозореца, за да пропъди картината от главата си.

Животът навън просто продължаваше - улични тър­говци, бутащи колички със захаросани amandes**, кел­нери, изнасящи чували с боклук на тротоара, двама за­къснели влюбени, прегърнати на вятъра, който носеше ухание на хвойна. Ситроенът уверено си проправяше път сред този хаос и пронизителната му сирена разсичаше трафика като нож.

- Капитанът ще се зарадва, че сме ви заварили в Па­риж - за пръв път, откакто бяха напуснали хотела, се обади агентът. - Щастлива случайност.

Лангдън не преливаше от щастие, а и не вярваше много в случайности. Като човек¹, прекарал живота си в изуча­ване на скритите взаимовръзки между различни ембле­ми и идеологии, той разглеждаше света като мрежа от дълбоко свързани истории и събития. „Връзките може да са невидими, но винаги ги има, скрити точно под по­върхността" - често казваше в харвардските си курсове по символика той.

- Предполагам, че сте научили в кой хотел съм от Американския университет в Париж? - попита той.

Шофьорът поклати глава.

- От Интерпол.

„От Интерпол - помисли си Лангдън. - Естествено." Беше забравил, че привидно безобидното изискване във всички европейски хотели гостите да се регистрират с паспорта си не е обикновена формалност - такъв бе зако­нът. Служителите в Интерпол можеха да определят точ­но кой къде спи във всяка една нощ из цяла Европа. Сигурно им беше отнело само няколко секунди да уста­новят, че е в „Риц". *
* Никола Пусен (1594-1665) - френски художник. Давид Тенйрс Старши (1582-1649) и Давид Тенйрс Младши (1610-1690) - фламандски художници. - В. пр. ** Бадеми (фр.). - В. пр.
Ситроенът се носеше на юг през града. Вдясно от тях се извиси осветеният силует на Айфеловата кула и про­фесорът си спомни за Витория и нейното закачливо обе­щание да се срещат на всеки шест месеца на някое ро­мантично място по света. Айфеловата кула спокойно можеше да влезе в списъка им. За съжаление, за после­ден път беше целунал младата италианка на едно шумно римско летище преди повече от година.

- Качвали ли сте я? - Агентът го стрелна с поглед. Лангдън смутено се обърна към него.

- Моля?

- Прекрасна е, нали? - Французинът посочи Айфело­вата кула. - Качвали ли сте се на нея?

- Не, не съм се качвал на кулата.

- Тя е символ на Франция. Според мен е съвършена.

Професорът разсеяно кимна. Специалистите по сим­волика често отбелязваха, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този трис-таметров фал ос.

Светофарът на кръстовището с Рю де Риволи беше червен, но ситроенът не намали скоростта, а пресече и продължи между дърветата на Рю Кастилион, която из,-пълняваше ролята на северен вход на прочутия парк „Тюйлери" - парижкия аналог на Сентръл Парк. Пове­чето туристи свързваха името „Jardins des Tuileries" c хилядите лалета, които растяха там, но „Tuileries" всъщ­ност означаваше нещо съвсем не толкова романтично. Някога това място бе представлявало грамадна мръсна яма, от която местните строители се снабдявали с глина за производството на специфичните парижки червени керемиди, на френски „tuiles".

Когато навлязоха в пустия парк, агентът бръкна под таблото и изключи виещата сирена. Лангдън въздъхна и се наслади на внезапната тишина. Бледите лъчи на хало-генните фарове се плъзгаха по чакълената настилка, рав­номерното хрущене на гумите придоби хипнотичен ри­тъм. Робърт винаги беше смятал Тюйлери за свещена

земя. В този парк Клод Моне бе експериментирал с фор­ми и колорит и буквално беше вдъхновил раждането на импресионистичното движение. Тази нощ обаче паркът го изпълваше с мрачно предчувствие.

Ситроенът зави наляво и пое на запад по централната алея. Шофьорът заобиколи едно кръгло езеро и навлезе в широк четириъгълник. Наблизо се издигаше исполин-ска каменна арка, която бележеше края на парка. Арк дю Карусел.

Въпреки оргиастичните ритуали, които някога се бяха провеждали при Арк дю Карусел, любителите на изкуст­вото почитаха това място поради съвсем друга причина. От издигнатия път в края на Тюйлери се виждаха чети­ри музея за изящно изкуство... по един в четирите посо­ки на света.

През десния прозорец, отвъд Сена и Ке Волтер Ланг-дън виждаше приказно осветената фасада на старата железопътна гара - днес известния Музе д'Орсе. Ако се обърнеше наляво, можеше да различи върха на ултрамо-дерния център „Помпиду", в който се помещаваше Му­зеят за модерно изкуство. На запад зад него се извисява­ше древният обелиск на Рамзес, който обозначаваше Музе Жьо де Цам.

А на изток право пред тях се издигаше монолитният ренесансов дворец, най-известният музей за изобразително изкуство в света. Лувърът.

Очите му напразно се опитваха да възприемат цялата сграда едновременно. Зад смайващо обширния площад на фона на парижкото небе се очертаваше внушителната като крепост фасада на Лувъра., С форма на гигантска подкова, Лувърът бе най-дългата постройка в Европа с обща дължина, колкото три Айфелови кули. Даже ог­ромният площад между музейните крила не можеше да се сравнява с великолепието на фасадата. Робърт веднъж беше обиколил целия Лувър, близо петкилометрово раз­стояние.

Макар да се смяташе, че посетителят може както тряб­ва да оцени шестдесет и петте хиляди и триста шедьовъ­ра в музея най-малко за пет дни, повечето гости предпо-

читаха туристическата обиколка, която Лангдън нари­чаше „Съкратения Лувър" - истинско спринтиране из музея, за да видят трите най-известни експоната: Мона Лиза, Венера Милоска и богинята на победата Нике. Навремето Арт Бъкуолд* се беше похвалил, че е видял и трите произведения за пет минути и, петдесет и шест се­кунди.

Шофьорът извади радиостанция и скорострелно заго­вори на френски.

- Monsieur Langdon est arrivé. Deux minutes.** Разнесе ce непонятен отговор.

Агентът прибра радиостанцията и се обърна към Лан­гдън.

- Капитанът ще ви чака на главния вход.

Без да обръща внимание на знаците, забраняващи влизането на пътни превозни средства на площада, той форсира и мина през тротоара. В далечината се появи главният вход на Лувъра, заобиколен от седем триъгъл­ни басейна, от които бликаха осветени фонтани.

La Pyramide***.

Новият вход на Лувъра бе станал почти също толкова известен, колкото и самият музей. Породилата много спорове неомодерна стъклена пирамида, проектирана от родения в Китай американски архитект И. М. Пей, все още предизвикваше презрението на традиционалистите, които смятаха, че тя съсипва достойнството на ренесан­совия двор. Гьоте бе описал сградата като замръзнала музика, а критиците на Пей характеризираха пирамида­та като дращене с нокти по черна дъска. Напреднича­вите почитатели обаче се възхищаваха на двадесет и два метровата прозрачна структура и виждаха в нея изумително съчетание на древна форма и модерен ме­тод - символична връзка между старото и новото, с която Лувърът щеше да прекрачи прага на новото хилядолетие.

- Харесва ли ви нашата пирамида? - попита агентът.

** Господин Лангдън пристигна. Две минути (фр.). — Б. пр.

*** Пирамидата (фр.)- Б. пр.
Лангдън се намръщи. Изглежда, французите обичаха да задават този въпрос на американци. Естествено, той бе уловка. Признанието, че харесва пирамидата, праве­ше човек американец без вкус, а обратното обиждаше французите.

- Митеран беше смел човек - двусмислено отвърна професорът. Покойният френски президент, който бе по­ръчал построяването на пирамидата, сигурно беше стра­дал от „фараонски комплекс" - бе напълнил Париж с египетски обелиски и други произведения на изкуството и очевидно беше изпитвал толкова всеобхватно влечение към египетската култура, че французите и до днес го наричаха Сфинкса.

- Как се казва капитанът? - смени темата Лангдън.

- Безу Фаш - отвърна шофьорът. Приближаваха се към главния вход на пирамидата. - Викаме му Le Taureau.

Робърт го погледна и се зачуди дали всеки французин си има загадъчен животински епитет.

- Наричате капитана си Бика, така ли? Агентът повдигна вежди.

- Знаете френски доста по-добре, отколкото давате вид, мосю Лангдън.

„Френският ми е кофти, обаче много ме бива в зодиа­калната иконография" - помисли си професорът. „Taurus" беше латинската дума за бик и за зодиакалното съзвез­дие Телец. Астрологията бе символична константа по целия свят.

Французинът спря колата и посочи между два фонта­на към голяма врата в страната на пирамидата.

- Ето го входа. Успех, мосю.

- Вие няма ли да дойдете?

- Имам заповед да ви оставя тук. Налага се да се зае­ма с друг проблем.

Лангдън въздъхна и слезе от автомобила. „Вие опре-делята правилата."

Агентът форсира двигателя и потегли.

Докато гледаше отдалечаващите се стопове, Робърт си помисли, че спокойно може да се откаже, да си тръгне, да хване такси и да се прибере в хотела. Нещо обаче му подсказваше, че не бива.

Тръгна към мъглата на фонтаните с неспокойното усе­щане, че прекрачва прага на друг свят. Нереалността, с която беше пропита тази нощ, пак го обгърна. Само доп­реди двадесетина минути бе спал в хотелската си стая. Сега стоеше пред прозрачна пирамида, построена от Сфин­кса, и чакаше полицай, когото наричаха Бика.

„Озовал съм се в картина на Салвадор Дали."

Закрачи към главния вход - огромна въртяща се вра­та. Фоайето беше слабо осветено и пусто.

„Да почукам ли?"

Зачуди се дали някой от уважаваните харвардски егип-толози някога е чукал на вратата на пирамида, очаквай­ки да получи отговор. Вдигна ръка да потропа по стък­лото, но от сумрачното стълбище се появи изкачваща се фигура. Мъжът беше набит и мургав, почти неандерта-лец, облечен в тъмен двуреден костюм, силно опънат на широките му плещи. Имаше яки къси крака и излъчва­ше очевидна вдастност. Говореше по мобилния си теле­фон, но когато се приближи, затвори и даде знак на Лан­гдън да влезе.

- Аз съм Безу Фаш - представи се французинът, ко­гато Робърт мина през въртящата се врата. - Капитан от Централното управление на криминалната полиция. -Гласът му съответстваше на телосложението - гърлено ръмжене... като наближаваща буря.

Професорът протегна ръка.

- Робърт Лангдън.

Огромната ръка на Фаш стисна неговата със смазва­ща сила.

- Видях снимката - каза Робърт. - Вашият агент ми каза, че Жак Сониер го е направил сам...

- Господин Лангдън. - Фаш впери в него абаносовите си очи. - На снимката сте видели само началото на оно­ва, което е направил Сониер.