Що е наркотик?



страница20/24
Дата22.07.2016
Размер3.78 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   24

1. 2. АТРОПИН, СКОПОЛАМИН

Особеност на традиционната употреба на този тип халюциногени е, че те често се прилагат под формата на мехлеми. Кожата се смята за слабо проницаема за различни вещества, но опитът на фолклорната фармакология на различните народи показва обратното. Навсякъде в мазилата, приготвени от растения, съдържащи тропанови алкалоиди, се съдържа някое алкално вещество, обикновено пепел. По този начин алкалоидите се превръщат в свободна база, която относително лесно прониква през кожата. Местата на тялото, които се намазват с мехлема, са с най-тънка и проницаема кожа - шията, слепоочията, подмишниците, вътрешната страна на бедрата, половите органи и ануса. Очевидно, от гледна точка на самите вещици намазването на вагината и ануса е имало дълбоко сексуално значение, но скептично настроеният съвременник би отбелязал, че това е просто един от най-ефективните начини за внасяне на алкалоидите в организма. Впечатлени от разказите на старите автори, няколко съвременни изследователи приготвили мехлем по рецепта от 17 в. и намазали съответните места на тялото си с него; в резултат на това те изпаднали в 24 часов сън, в който участвували в бесни надпреварвания, безумни танци и други приключения, доста сходни с описваните от вещиците.

Основната причина за действието на всички описани по-горе растения са алкалоидите атропин и скополамин. В растенията се съдържа оптически активният хиосциамин, който при обработката се превръща в рацемичния атропин, но в ефектите си те напълно си приличат. Скополаминът е близък по структура до атропина, но във въздействието им има известно различие. Обикновено растенията съдържат различни количества от двата алкалоида, което силно зависи от условията, в които са израснали, а това води до разлика в ефектите им. Установено е например, че съдържанието на алкалоиди в татула е по-високо нощем, отколкото през деня - наблюдение, което потвърждава старото вещерско правило, че магическите билки се берат нощем. Съдържанието на активните алкалоиди в растението и съответно силата на въздействието им са слабо предсказуеми; в този смисъл употребата на паркизан, който има практически същия ефект, но може точно да бъде дозиран, е относително по-малко опасна.

Алкалоидът атропин е изолиран още през 1833 г., а скополаминът през 1888 г, но структурата им е била установена едва през нашия век. Те могат да бъдат получени синтетично, но значително по-евтино е извличането им от растенията, които ги съдържат. Атропинът предизвиква делириум в доза 10-15 mg, а скополаминът в доза 1-3 mg; приемането на повече от 100 mg може да доведе до смърт.

Основният ефект на алкалоидите, който се цени в медицината, е в техните спазмолитични свойства, т.е. в това, че те подтискат тонуса на гладката мускулатура. Това отдавна се използува за лечение на заболявания на стомашночревния тракт, бъбреците, жлъчката и т.н. Атропинът се използува при изследвания на очите, поради способността му силно да разширява зеницата. Алкалоидите имат и свойство на местни анестетици, но то е много по-слабо от това на кокаина. От гледна точка на медицината тяхното влияние върху психиката е пречка; продаваният във всички аптеки спазмолитичен препарат бусколизин представлява скополамин, който е модифициран така. че да не може да прониква в мозъка. Скополаминът, приет в много малки дози, за разлика от атропина, оказва по-скоро подтискащо влияние, поради което се използува в някои успокояващи лекарства, например в средството против морска болест аерон.

В началото на века скополаминът е имал славата на дрога на истината - съществувало убеждението, че човек под неговото въздействие не може да лъже. Човек, изпаднал под влиянието му, действително несвързано говори различни неща, някои от които са верни, но тази слава е по-скоро резултат от присъщата на хората вяра в чудеса. През 1922 г. много се обсъждал един съдебен процес в Тексас, където на двамата обвиняеми дали скополамин и под неговото въздейстие те отрекли вината си; впоследствие съдът действително установил, че са невинни. Странно е, че този крайно неубедителен резултат е създал на скополамина репутацията на средство за изтръгване на истината за десетилетия напред. Някои от читателите вероятно си спомнят романите, в които вражеските шпиони го използуват срещу нашите момчета, които под въздействието на дрогата издават разположението на нашите танкове и прочие подобни дивотии.



1. 3. СИНТЕТИЧНИ ХОЛИНОЛИТИЦИ

След уточняването на структурата на тропановите алкалоиди били предприети обширни изследвания с цел получаването и на други съединения с подобни свойства, които биха могли да имат приложение в медицината. В хода на тези проучвания бил открит силният психомиметичен ефект на гликолатните естери, сред които най-известни са естерите на бензиловата (дифенилгликоловата) киселина. В структурата на всички подобни съединения ясно се забелязва сходството с молекулата на невромедиатора ацетилхолин. Малки на пръв поглед разлики в структурата могат да доведат до много силна разлика в силата на действието; дозата, в която бенактизинът предизвиква типичния делириозен синдром, е около 100 mg за дитрана (JВ-329) тя е 10 mg, а за хинуклидилбензилата (QB) е само 0,1 mg. Последното вещество се смята, че е почти единствения халюциноген, който може да се сравни по сила с LSD, макар по характера на действието си те значително да се различават.

Известието, че са открити вещества с изключително силно халюциногенно действие, предизвикало радостна възбуда във военните среди. Идеята за подобен вид оръжие не е нова. Историята разказва, че през Средновековието шотландците се справили с нахлулите в страната им датчани като нарочно оставили бъчви с бира, в която имало беладона; след като датчаните изпаднали в безсъзнателно състояние, те ги нападнали и лесно ги разбили. Сериозният интерес към психомиметиците като потенциално химическо оръжие възникнал след откриването на LSD, но LSD има някои съществени недостатъци от тази гледна точка, тъй като е полусинтетично съединение, което се получава от един природен продукт - моравото рогче, което прави производство му в големи мащаби нереално. Хората с чувство за хумор биха могли да изтъкнат и едно принципно съображение - ефектът на LSD е общо взето приятен и това някак не се връзва с представата за оръжие; в този с мисъл бензилатите с техния ужасяващ за страничния наблюдател ефект са просто идеални. Сред тях има едно съединение, което се сторило достатъчно подходящо за военни цели и през 1963 г., под кодовото название ВZ, хинуклидилбензилатът е бил приет на въоръжение в американската армия. Несъмнено, военните и от много други страни също да са се сдобили с това екзотично бойно средство.

Типичният ефект на ВZ, който отговаря на описания по-долу, се предизвиква от доза 0,1-0,2 mg, но още при приемането на 0,01 mg от него, той води до сериозни смущения в мисловния процес, които пречат на хората да извършват разумни дейности. ВZ досега не е използуван в сериозен мащаб. Има данни, че през 60-те в Южен Виетнам са били правени експерименти за използуването на ВZ в бойни условия.

Използуването на ВZ като оръжие изглежда е един от най-скъпите и неефективни начини за водене на война. За временно извеждане на противника от строя съществуват много други вещества, които са не по-малко ефективни, но много по-евтини, а още по-лесно е той просто да бъде отровен, изгорен, застрелян, разкъсан, смачкан и т.н. Веществото ВZ е нелетливо и единственият начин на бойна употреба е под формата на аерозол, което означава, че най-елементарният противогаз осигурява пълна защита от него. Против отравянията с централни холинолитици съществува специфичен антидот - по всяко време психозата може да бъде спряна от инжекция с тетрахидроаминоакридин (ТНАА). По всичко изглежда, че упоритото желание на някои генерали да имат на въоръжение нещо, въздействащо върху психиката, се обяснява само с инфантилния им интерес към екзотичните оръжия. Здравомислещите военни отдавна са отбелязали, че психомиметичното оръжие представлява нож с две остриета, тъй като неадекватната реакция на хора от противниковата страна може да се окаже по-опасна за тези, които са ги изкарали от нормалното състояние; това е още по-очевидно в съвременния свят, пълен с оръжия с огромна разрушителна мощ. Въпреки всичко, не е изключено използуването на ВZ и подобни на него вещества в ограничен мащаб за диверсионни и специални цели.

От всичко, казано за ВZ, не бива да се остава с впечатлението, че синтетичните холинолитици са само играчки за смахнати милитаристи. Много от тях са намерили приложение в медицината; бенактизинът в дози, много по-малки от тези, които предизвикват психоза, се използува като успокоително средство. Друго важно приложение на централните холинолитици е за лекуване на паркинсонизма. Използуването на растенията, съдържащи атропин, за лечение на тази болест е било въведено в началото на века от народния лечител Иван Раев и е известно като българско лечение (Cura bulgara). С цел засилване на антипаркинсоновото действие по-късно са били получени много синтетични препарати, от които у нас най-познат е паркизанът (трихексифенидил, артан, циклодол); други препарати от тази група са бипериден (акинетон) и трипериден (норакин).

Структурите на повечето антипаркинсоници представляват опростен вариант на гликолатните естери; като тях те са запазили и присъщото на тропановите алкалоиди силно въздействие върху психиката. Болните, които ги вземат продължително, често сънуват много живи и странни цветни сънища, а понякога имат истински халюцинации на предмети, животни и хора. Това е още по-изразено при приемането им в дози, значително по-големи от терапевтичните. Точно този страничен ефект на антипаркинсониците е причина те понякога съзнателно да се използуват за предизвикване на едно състояние, което е повече странно, отколкото приятно. У нас също има любители на подобен род усещания, но хората, които действително харесват ефекта на паркизана са малко; той се употребява не толкова за удоволствие, колкото от желание за нещо по-така.

Покрай другите седативни средства бяха споменати и антихистаминните препарати. Освен другото, те проявяват и забележими холинолитични свойства. В малки дози ефектът им е седативен, но в по-големи предизвикват делириум. Известно е, че в някои страни използуват антихистаминния препарат дименхидринат (драмамин) по същия начин, както у нас паркизан. Има данни, че на времето любителите халюцинолози са използували даже ВZ.



1. 4. АТРОПИНОВ ДЕЛИРИУМ

Отравянията с централни холинолитици - природни или синтетични - много си приличат. Преди три века войниците в Джеймстаун (Вирджиния) масово се изтровили с татул. Един от очевидците описва тази по-скоро весела случка по следния начин: "Тъй като това растение бе от най-ранните, го набраха и си направиха салата, за да успокоят стомасите си след бекона; и някои от тях си хапнаха доста от него; ефектът му беше една весела комедия; те се бяха превърнали в истински глупаци под неговото въздействие в продължение на няколко дни. Един духаше пера във въздуха; друг ожесточено ги замерваше със слама; трети, съвсем гол, седеше в един ъгъл и като маймуна се зъбеше и кривеше; четвърти нежно прегръщаше и целуваше другарите си, смеейки се в лицето им, с физиономия, по-шутовска от тази на холандски смешник. В това безумно състояние, в което бяха изпаднали, оставени в лудостта си те щяха да се увредят сами, макар да се забелязваше, че всички техни действия са пълни с невинност и доброжелателност. Разбира се, те не бяха особено чисти, и ако не им се попречи, биха изяли и собствените си екскременти. Хиляди такива сцени бяха изиграни и след 11 дни, когато дойдоха на себе си отново, нищо не помнеха от случилото се."

В литературата има много описания на подобни случаи, но първите сериозни изследвания на психозата, причинена от атропиноподобни вещества, били проведени едва когато се появила надеждата (!?) те да бъдат използувани като оръжие. Едно от тези изследвания, проведено над 175 войници от армията на САЩ, показало, че ефектите на атропина, скополамина и дитрана са качествено неотличими, като единствената разлика е в необходимата доза. Това състояние най-често се нарича атропинов делириум. Досега не е възникнала идеята паркизанът да се използува за военни цели, затова няма толкова пълно и подробно изследване на психологичните му ефекти, но, съдейки по достъпните данни, и той не се отличава съществено от другите атропиноподобни средства. Влиянието на всички психоактивни холинолитици е обусловено от това,че те са антагонисти на М-холинорецепторите в главния мозък. Типичната картина на интоксикацията е най-общо следната:

В първия половин час се усеща замайване и затруднения в координацията. Устата изсъхва, кожата става суха, зачервена и гореща; пулсът се увеличава, дишането е затруднено; зрението се влошава и зениците са силно разширени, което води до невъзможност за фокусиране на погледа и намалява възможността за преценка на разстоянията. Първоначално човек изпада в дрямка, която може да доведе даже до ступор, но с развитието на психозата сънливостта се сменя с едно особено състояние, в което човек изглежда буден, но вече не е в този свят.

Около 1 час след началото на интоксикацията настъпват сериозни промени в сетивата - цветовете стават по-ярки, линиите по-резки; могат да се появят елементарни геометрични форми, но това не са ясните и добре структурирани картини, както от LSD. Получават се илюзии за движението на предметите и за вълнообразно движение на повърхността им. Постепенно предметите придобиват формата на животни, напр. пръчката става змия, а масичката - прасе. При по-големи дози се появяват истински халюцинации; върху стената или просто във въздуха се появяват лица или цели фигури на познати хора. Любопитно е, че големите животни -мечки, крокодили, които човек вижда във върха на психозата, с отминаването й се заместват от плъхове и мишки, после от паяци, мравки, докато накрая се превърнат само в петънца на пода. Халюцинациите с лилипутски характер са много по-вероятни в тясно, затворено помещение. Много често срещана илюзия е, че кожата, както собствената, така и на околните, е станала кървавочервена или жълта.

Във върха на делириума чувството за време и място се разрушават; настъпват деперсонализация и дереализация и отровените общуват предимно със света на собственото си въображение. Илюзиите и халюцинациите обхващат всички сетива - хората отблъскват нещо от себе си, говорят с някого, местят несъществуващи предмети и т.н. Настъпват резки промени в настроението от ужас до еуфория и мания за величие, но общото настроение е по-скоро на объркване, подтиснатост и депресия; отровените стават капризни и недоверчиви или злобни и агресивни. Мисловният процес е силно затруднен и почти невъзможен; човек губи способността за извършване на най-елементарни логически действия. Речта става неясна и разкъсана, разсъжденията са непоследователни и нелогични, а движенията безпорядъчни и хаотични.

Дозите, в които се употребява паркизана, са относително ниски, така че човек обикновено съхранява частичен контакт с обкръжението. В зависимост от дозата и вида на веществото описаните симптоми постепенно отзвучават след няколко часа или няколко дни. С малки изключения, човек не помни много от това, което се е случило във върха на психозата, а откъслечните спомени напомнят за начина, по който сутрин възприемаме сънищата си, и обикновено бързо се забравят. Това, както и общо взето неприятният характер на халюцинациите, прави паркизана и другите холинолитици по-подходящи за оръжие, отколкото като средство за развлечение.

Под въздействието на тези средства някои хора изпадат в състояние на агресивна възбуда, но независимо от плашещия вид на отровените, много малко от тях са умрели непосредствено от дрогата. Смъртните отравяния са малко вероятни, тъй като токсичните дози са десетки до хиляди пъти по-големи от тези, при които се проявява действието върху психиката. Почти всички нещастни случаи са резултат от неспособността за осъзнаване на това. което става. Напоследък броят на жертвите расте, тъй като все повече любопитни употребяват паркизан и други антипаркинсоници без особено да се замислят, а в САЩ и Европа ценителите на природосъобразни удоволствия използуват много по-опасния татул. Всички тези експерименти са свързани със сериозен риск, особено ако наоколо няма поне един нормален човек. Изследването на причините за смъртта на 5 души, умрели вследствие на употребата на татул, показва, че двама от тях тръгнали напосоки в пустинята и там умрели, един тръгнал през едно езеро и се удавил, а другите двама се удавили в блато, докато упорито търсели в него делфини с червени очи. Психозата е по-неприятна и, съответно, последствията й могат да бъдат още по-опасни, когато тези средства се приемат заедно с алкохол.

Паркизанът се използува епизодично като халюциноген и засега е трудно да се говори за вредните му ефекти върху организма. Той е утвърдено лекарство, което много болни хора, макар и в малки дози, вземат с години, но новите изследвания показват, че хроничната му употреба води до забележимо увреждане на интелекта; близо до ума е, че честата употреба на високи дози би могла да доведе до същия ефект. Противно на древната слава на мандрагората като сексуален стимулант, всички централни холинолитици правят мъжете за известно време импотентни. От другите им неприятни ефекти най-забележима е мидриазата, която води до неясно и замъглено зрение; въобще, физиологичните ефекти изчезват значително по-бавно от психозата.

Хроничната употреба на паркизан води до развиване на толерантност към ефекта му, но това касае само болните, които го вземат седмици наред. Към него, както и към другите централни холинолитици, използувани като халюциногени, не се създава зависимост, тъй като едва ли има някой, който да ги употребява много често.



2. ХАЛЮЦИНОГЕННИ МУХОМОРКИ

Добре познатата на всички гъба червена мухоморка в миналото е била най-широко разпространения халюциноген в цялото Северно полукълбо; подобно е действието на гъбата пантерка. Свойствата на тези гъби са били познати на народите, населяващи Азия, Европа и Северна Америка от незапомнени времена. С настъплението на християнството употребата им започнала да се смята за дяволска работа и съвременните цивилизовани народи практически не я познават, но до неотдавна в Сибир и Америка някои племена са продължавали да ги използуват.

Гордън Уосън, откривателят на магическите мексикански гъби, най-подробно е изследвал ролята на червената мухоморка в културата на древните народи. Той отъждествява възпятата в древно индийските химни напитка на безсмъртието сома с гъбата. В подкрепа на своята хипотеза Уосън привежда някои убедителни аргументи. В Ригведа, най-древния сборник индийски религиозни химни, сомата е характеризирана като "слънчево растение без листа"; със своя ярко червен цвят мухоморката, безспорно една от най-красивите гъби, напълно отговаря на това описание. Известно е, че прадедите на индоарийците са дошли от север; там те най-вероятно са познавали свойствата на тази гъба, която играе важна роля в религиозните вярвания и обреди на сибирските народи. В езика на хантите и мансите думата пангх означава мухоморка, а също така опиянение; на мордовски панга означава просто гъба. Според Уосън, попадайки в страна, в която познатата гъба не вирее, жреците на индоарийците я заменили с други психоактивни растения, сред които са ефедрата, татула и конопа; той предполага, че съвременното название на канабиса бханг е дошло от старото сибирско име на гъбата. Действително, още ранните коментатори на Ригведа подчертавали, че ако не може да се намери точно този вид сома, за който става дума в свещената книга, то може да се използува всяко растение, което дава подобно опияняващо усещане.

Гъбите играят особена роля в митологията на почти всички народи; смятало се, че те са рожби на гръмотевицата или пък че са преродените фалоси на умрелите мъже; във всички случаи магическите способности на гъбите - добри или лоши - не се подлагали на съмнение. Ако в религиите на древните индоарийци гъбите са били изместени от други растения, в Сибир тяхната употреба се съхранила до неотдавна в първоначалната си форма. Всички европейски пътешественици са обърнали внимание на изключителната роля на мухоморката в шаманските обреди на местното население. За да изпаднат в транс, шаманите изпивали напитка, приготвена от мухоморка; у сибирските народи шаманът се наричал мухомороядец. Освен шаманите, мухоморки употребявали обикновените хора, очевидно за да изпитат необичайното усещане. Преди алкохолът да бъде донесен от европейците, гъбата е била популярно развлечение сред някои народи в Североизточна Азия. Камчадалите и коряките, в чиито земи не расте мухоморка, давали на наркотрафикантите цял северен елен за една гъба. Те открили, че активното вещество се отделя почти непроменено с урината и използували този факт за увеличаване на ефекта от скъпата дрога. С една доза един човек можел да изпита същото усещане още веднъж, като събере урината си и пак я изпие; или пък няколко души се събирали и всеки пиел урината на предидущия. Церемониалното пиене на урина е отбелязано в Ригведа и именно то е послужило на Уосън като аргумент за идентификацията на сомата с гъбите.

Много автори смятат, че известните в средновековна Скандинавия берсерки дължат славата си на мухоморката. Берсерк означава човек-мечка, така са наричали хората, които изпадали в особено състояние с помощта на питие, приготвено от мухоморка. Напитката се употребявала обикновено преди битка и такива бойци, изпаднали в силна възбуда и ярост, предизвиквали у врага свещен ужас. Берсерките виели като диви зверове и, зачервени и скърцащи със зъби, сечели всичко по пътя си. След битката им били необходими няколко дни за възстановяване. Изглежда употребата на мухоморки е била сметната за допинг, който нарушава спортсменския характер на едно почтено мъжко забавление, затова норвежкият крал през 1123 г. я забранил. Без берсерките войната определено се приближила до олимпийските идеали за честна борба, но сигурно е станала по-скучна.

Червената мухоморка (Amanita muscaria) расте у нас през лятото и есента в иглолистни и смесени гори. Тя има красива ярко червена шапка на бели петна, но цветът и понякога варира от оранжевочервен до червенокафяв. Поради красотата си тя е любима на художниците на илюстрации в детските книжки - авторът не си спомня за детска книжка, в която да е нарисувана някоя друга гъба. Пантерката (Amanita panterina) е подобна на вид. но цветът и е от сивокафяв до маслинено- или охренокафяв. Сред гъбите от рода Amanita се срещат както напълно ядливи като булката (А. caesarea), така и смъртно отровни като бялата (А. verna) и зелена мухоморка (А. phaloides), Последните две гъби са най-отровните у нас; поглъщането даже на неголямо количество от тях води до няколкодневно мъчително отравяне, което в огромния брой случаи завършва със смърт. Червената и пантерната мухоморка в сравнение с тях са относително слабо отровни и много рядко водят до смъртни случаи, но съществува риск да бъдат сбъркани с по-отровните видове, а последиците от такава грешка най-често са фатални.

Действието на гъбите много силно варира според мястото, където са расли, така че ефектът им е трудно предсказуем и въобще употребата им крие твърде големи рискове. Халюциногенната доза е около една гъба, но може да бъде и няколко пъти по-голяма или по-малка. Освен няколкото психоактивни вещества. те съдържат и силната отрова мускарин, който няма психоактивни свойства. Много екземпляри практически са лишени от психоактивни свойства и съдържат само мускарин; леките форми на мускариново отравяне се изразяват в слюнотечение и стомашни спазми, а тежкото отравяне завършва със смърт.

Ето едно съвременно описание на ефектите на червената мухоморка: "Един пациент е ял от гъбата в 10 ч. Два часа след това той получи диария, потене, саливация и световъртеж. Заспа, но се събуди в 14 ч. дезориентиран, ирационален и склонен към насилие. При постъпването му в болницата той беше посинял, отговаряше на убождания, но не и на друга болка. Беше дезориентиран в трите сфери. Сънливостта се сменяше с възбуда. Мислеше, че е в ада; говореше постоянно и ирационално за религия. Взе един от лекарите за Христос; когато не беше в ада, смяташе, че е в рая. Вечерта умственото му състояние се проясни и на сутринта беше нормален."

Първоначално се смятало, че действието на гъбите се дължи на гъбен атропин, но изследванията показали, че става дума за един съвсем нов клас психомиметични агенти. Червената мухоморка и пантерката съдържат известно количество буфотенин, но основните психоактивни вещества в тях са мусцимолът и иботеновата киселина, които са близки по структура до естествения невромедиатор GАВА и действуват като негови агонисти в мозъка. В чист вид ефектът им е много близък до този на нативната гъба. Мусцимолът в доза 5-10 mg предизвиква световъртеж, гадене, сънливост, слабост, атаксия, мускулни спазми и затруднен говор. Нарушени са възприятията - слухът се изостря, променя се чувството за време и се появява илюзията за движение на предметите, както и ехо-картини. Настроението може да се променя от еуфория до дисфория; вниманието, концентрацията и изразът са силно затруднени; наблюдават се деперсонализация и дереализация. Подобно действие има и иботеновата киселина, но за получаване на същия ефект е необходима около 5 пъти по-голяма доза.

Тези вещества, както и другите, подобни на тях, са изучени твърде слабо, но се смята, че изследванията в тази област биха могли да осветят някои от причините за възникване на шизофренията и старческото слабоумие. Сред веществата, близки по структура до мусцимола, са получени някои нови съединения с интересни свойства; например едно от тях, известно като ТНIР, е аналгетик, силен колкото морфина, но действието му върху психиката прави евентуалното му приложение в медицината проблематично.

Освен описаните в тази книга съществуват още много известни и неизвестни халюциногенни средства. Има много нерешени въпроси относно тяхната роля в историята на човешката култура; пример за това са споровете за състава на напитката сома. Някои автори свързват с нея и легендите за напитката на безсмъртието на олимпийските богове - амброзията. Известно е, че в Древна Гърция участниците в Елевзинските мистерии се пренасяли духом в царството на мъртвите и писателят Робърт Грейвс смята, че това е ставало с помощта на свещена опияняваща напитка. През 399 г. пр. Хр. група атински младежи, начело с любимия ученик на Сократ Алкивиад, след едно напиване изиграли пародия на мистериите, като пили от свещената напитка просто за забавление. Сократ бил обвинен от съгражданите си, че е подтикнал младежите към това кощунство, и в крайна сметка бил осъден на смърт. Ние не знаем от какво е била приготвяна напитката - от едни или други видове гъби или от ечемик, заразен с Claviceps paspalii, но нейното съществуване се потвърждава от присъдата над Сократ.

1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   24


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница