Що е наркотик?

Елементарната справедливост изисква да кажем няколко думи и за най-древното и най-митологизирано стимулиращо средство -женшеньт. Несъмнено е, че голяма част от легендите за него, в които безобразно се превъзнасят могъщите му лечебни свойства, са съчинени от древните китайски специалисти по маркетинг и реклама. Според китайската традиционна медицина женшеньт удължава живота и, разбира се, е силен афродизиак, който може да накара грохналите старци да хукнат подир младите моми. Чудодейното средство представлява корена на растението Panax ginseng, което расте в горите на Манджурия, Корея и руското Приморие. Подобно на корена на мандрагората в средновековна Европа, коренът от женшен се цени най-вече заради човекообразната си форма. Някои екземпляри, които имат израстъци, наподобяващи пенис и тестиси, и в наши дни се продават много пъти по-скъпо от златото; цената им е достигала до 1000 $ за един грам.

Много подобен е петлистният женшен Panax quinquefolium, който расте в Северна Америка. От откриването на Америка насам, почти целият американски женшен се изнася за Източна Азия. но, както може да се очаква, търговците в Сингапур и Хонконг забравят да обяснят на клиентите си, че това, което им продават на баснословни цени, не е точно онова. Напоследък придобива известност и сибирският женшен, който се приготвя от растението Eleuterococcus senticosus. Впрочем, повечето от това, което се продава като женшен, е обикновен фалшификат, в който няма нищо от изброените растения.

Химическият състав на женшена все още е трудно да бъде свързан с действието му. Някои съвременни умници вливат нова струя в старите митове, като обявяват, че действуващото начало на женшена несъмнено е радиоактивно.

Експериментите показват, че в древните легенди за действието на женшена има известна истина. У хората той повишава самочувствието, умствената и физическата работоспособност, точността на работата и намалява умората - но няма свойства на афродизиак. Мишките, на които е бил даван женшен, се оказали забележимо по-устойчиви на стресови влияния; поради способността му да улеснява адаптацията на организма към най-различни неблагоприятни условия, много автори определят женшена като адаптоген. За разлика от повечето стимуланти, той не смущава съня и не предизвиква възбуда; страничните ефекти са много рядко изразени. Ефектът му настъпва 2 седмици след като започне приемането му. Подобен е ефектът на американския и сибирския женшен.

Освен женшена съществуват десетки и стотици средства - екстракти от листа, корени, рога и копита, които имат неговите претенции. Безсмислено е да ги изброяваме всичките, тъй като любознателният читател може да ги намери в различните справочници по фармакология и природна медицина.

Пирацетамът (пирамем, ноотропил, нормабрейн) е най-известното ноотропно средство; самият този термин е бил измислен за да се характеризира неговия уникален фармакологичен профил. Трудно е да се определи точната граница между стимуланти и ноотропни средства - пример за това е описаният по-долу DMAE, който в ниски дози има ноотропно действие, но в по-високи се проявява и като стимулант. Идеалното ноотропно средство би трябвало да бъде нещо като фармакологичен сутиен - да подтиска буйните и да повдига слабите. На това условие най-пълно отговаря пирацетамът - той не възбужда и не успокоява, а просто нормализира умствената дейност.

Повечето ноотропни средства, и пирацетамът в частност, са разрешени за употреба почти в целия свят, с изключение на САЩ. Причината за това е законът, според който може да бъде разрешено само средство, което лекува някоя болест - а старостта не е болест. На възраженията, че той е съвсем безопасен, един местен чиновник мъдро заявил, че пирацетамът е толкова слабо токсичен, че е очевидно (!?), че не може да има каквото и да било полезно физиологично въздействие. Слава Богу, у нас той е напълно легален.

Засега е трудно да се каже по какъв начин пирацетамът оказва своето действие. Химически той представлява дериват на естествения медиатор GABA, която изглежда е важен регулатор на много биохимични процеси. Смята се, че той засилва синтеза на нуклеинови киселини в мозъка; отдавна е изказана хипотезата, че нукпеиновите киселини са носител на паметта, но макар това все още да не е окончателно доказано, положителното действие на пирацетама върху паметта и интелекта е несъмнено. За разлика от почти всички вещества, описани в тази книга, той не само не уврежда плода, но ускорява развитието му и намалява процента на уродствата; тези резултати са получени върху мишки, но вероятно се отнасят и за хората. Той има и изразено антихипоксично действие, а добре е известно, че мозъкът най-силно от всички органи страда от недостига на кислород - независимо дали става дума за последствията от прекаран инсулт, свръхдоза опиати или експедиция в Хималаите.

Действието на пирацетама се проявява само след продължително приемане - 2 седмици и повече. Той се използува във всички случаи, когато мозъкът не работи така добре, както би трябвало - в случаи на умствено изоставане, старческа деменция, мозъчни травми, хроничен алкохолизъм и т. н. Той е полезен и при възстановяване след отравяне със свръхдоза опиати, алкохол или седативни средства, както и за облекчаване на абстинентните явления след прекратяване на употребата им. В последните години пирацетамът се използува от почти всички алпинисти, които се изкачват много високо в планината, тъй като на голяма височина, поради липсата на достатъчно кислород, мозъкът работи незадоволително. Все по-често много възрастни хора вземат пирацетам без особени причини, тъй като той връща свежестта на мисълта им. Това е напълно безвредно, тъй като той практически няма странични ефекти, които да не могат да се избягнат с внимателна дозировка.

Понякога у нас пирацетам използуват и студентите, които смятат, че той ще засили способността им да помнят. Употребата му от млади хора, ако те не са по рождение умствено изостанали, няма особен смисъл и се дължи на неразбиране на начина му на действие. Пирацетамът твърде слабо действува на здрави млади мозъци, а увеличаването на дозата би могло да доведе до неприятни странични ефекти, най-често възбуда и безсъние.

Експериментално се използуват и по-нови средства, чиято химична структура напомня тази на пирацетама; някои от тях са още по-силни от него, а други действуват на възрастните хора и като сексуални стимуланти. Като ноотропно средство се използува и самата GABA под името аминалон. До неотдавна за такова се смяташе и GHB, но, откакто е обявен за опасен наркотик, не е прилично да се говори за полезните му ефекти. Тези две вещества ще бъдат обсъдени в по-следващата глава. Ноотропно действие имат и много средства, които подобряват кръвоснабдяването на мозъка; сред тях напоследък са популярни Винпроцетиньт и дихидроерготоксинът (ко-дергокрин); последният е получен за пръв път от бащата на LSD - Алберт Хофман.

7. ЛЕЦИТИН. ДИМЕТИЛАМИНОЕТАНОЛ,МЕКЛОФЕНОКСАТ

Една друга група стимулиращи и ноотропни средства влияе върху функционирането на медиатора ацетилхолин; по това те приличат на никотина, но в сравнение с него са практически безвредни. Ацетилхолинът се синтезира в организма от холин, който от своя страна се поема от храната предимно под формата на лецитин. Той се съдържа в голямо количество в яйчения жълтък, черния дроб и соята. Редица препарати, които съдържат лецитин от растителен или животински произход, имат много добър ефект върху мозъка. Тъй като самият холин не може да прониква в мозъка, пътят, по който лецитинът се трансформира в ацетилхолин, е доста сложен и не особено ефективен: лецитин->DМАЕ->холин ->ацетилхолин.

Както се вижда, диметиламиноетанолът (DМАЕ) е естествен предшественик, от който с помощта на витамин В12 организмът отново синтезира нужния му ацетилхолин. DМЕА се съдържа в забележимо количество в рибата; изглежда че именно той, а не фосфорът, е причина за славата на рибата като храна, която стимулира мисълта. DМАЕ се използува в чист вид под името деанол (деанер, биманол). Той действува подобно на амфетамините, но много по-меко; DМАЕ предизвиква лека възбуда, подобрява настроението, паметта и асоциативните възможности. За да не предизвиква безсъние, той се приема сутрин; обикновената доза е 100-300 mg. Ето разказа на един американски младеж, който експериментира с него:

"Първият път, когато го взех, не спах цялата нощ - моят приятел беше забравил да ме предупреди ... Дозата беше 350 mg.

Вторият път, когато взех DМАЕ, бях на работа. Сутринта ми мина много продуктивно; усещах главата си много ясна. Това е забележително за човек като мен, тъй като обикновено сутрин не ме бива за нищо. Чувствувах, че е повишена способността ми да мисля едновременно за много неща. Като странен ефект, усещах зрението си в някакъв смисъл засилено; освен това, тъкмо когато щях да си кажа: 'Това е една страхотна сутрин", бърз спазъм премина по лицето ми.

След 6 месеца кратковременният стимулиращ ефект на DМАЕ изчезна ... Въпреки това, все още се чувствувам по-бодър. Все още го вземам по 200 mg на ден, въпреки че книгата на Дийн и Моргенталер препоръчва повишаване на дозата до 500 -1000 mg дневно.

Имах само едно неприятно преживяване с DМАЕ... Бях изпил три чаши морковен сок, всяка с по 300 mg. Прекарах страхотен ден - бях на концерт и т.н., но имах силно главоболие на следващия ден. Впрочем, книгата предупреждаваше за това."

Подобен стимулиращ ефект имат и други препарати, които влияят върху метаболизма на ацетилхолина; сред тях Най-известен е мeклофеноксатът (центрофеноксин, луцидрил). Някои нови изследвания показват, че много от ефектите на меклофеноксата се дължат на това, че в организма той освобождава DМАЕ, така че не е чудно, че ефектите им много си приличат. DМАЕ и меклофеноксатът в повишени дози имат своите странични ефекти, най-вече възбуда и безсъние; средствата от този тип, даже и естествения лецитин, са противопоказани за много хора, например на страдащите от маниакално-депресивно разстройство. Известно е също така, че 2 - 3 дни след прекъсването на приемането на високи дози DМАЕ се наблюдава отпадналост - нещо като слабо изразен абстинентен синдром.

От друга страна, продължителното приемане на DМАЕ и меклофеноксат в умерени дози оказва определено благотворно въздействие. Те спомагат за разсейването на отлаганията на липофусцин в организма - това са онези жълтокафяви петънца, които се появяват по кожата с възрастта. Тези два препарата увеличават продължителността на живота на опитните мишки с 30%, което ги е направило особено популярни сред хората, интересуващи се от нови методи за удължаване на живота.

8.АМИНОКИСЕЛИНИ

Аминокиселините са основните градивни елементи, от които са изградени белтъците в нашия организъм; освен това, те служат като предшественици на много физиологично важни вещества. Тук ще обсъдим само някои аминокиселини, от които организмът синтезира невромедиатори, и които по този начин влияят върху психиката. Когато приемаме аминокиселините под формата на храна, техният ефект върху психиката е слабо изразен, тъй като храната съдържа различни аминокиселини, някои от които са с противоположен ефект. Въпреки това, съществува възможност действието им да се подчертае и напоследък много хора експериментират с различни начини на приемане. От някои аминокиселини, съчетани по подходящ начин с витамини и минерални соли, се приготвят коктейли, които се използуват в лечението на кокаиновата зависимост; те попълват недостига от медиатори в мозъка и помагат за преодоляване на характерната за кокаиновата абстиненция депресия.

Аминокиселините, съдържащи се в протеините, обикновено са лявовъртящи (L), докато тези, получени синтетично, представляват рацемична смес от двете форми. Тази разлика не е без значение, тъй като ефектите на двете форми се различават. Впрочем, аминокиселините от природен произход не винаги са по-добри; неотдавна в САЩ бе забранена продажбата на триптофан, получаван от микроорганизми, тъй като съдържа токсични примеси.

L-фенилаланинът в организма се трансформира в тирозин, а след това в допамин и норадреналин. Действието на силните стимуланти е свързано с отделянето на тези два медиатора, които предизвикват стимулация и еуфория - но кокаинът и амфетамините бързо изчерпват запасите им в мозъка, поради което след първоначалната стимулация следват депресия и отпадналост. За разлика от кокаина и амфетамина, фенилаланинът засилва синтеза на медиаторите, поради което ефектът му е много по-мек, но продължителен и практически безопасен. За тази цел се препоръчва да се взема сутрин на празен стомах фенилаланин в доза от 500 -1000 mg заедно с 1000 mg витамин С и 50 mg витамин В6, които спомагат за бързото му преобразуване в допамин и норадреналин. Според една друга рецепта той се смуче, поставен под горната устна; този начин изисква по-малка доза - около 100 mg. Фенилаланин се получава при разпадането на синтетичния подсладител аспартам (Nutrasweet); установено е, че употребата на гладен стомах на безалкохолни напитки, подсладени с аспартам, забележимо повишава съдържанието на фенилаланин в мозъка, съответно до стимулация.

Природният L-фенилаланин има антидепресантно действие. Той повишава остротата на мисълта и подобрява паметта, а някои смятат, че повишава и сексуалния интерес. Той усилва отделянето на хормона холецистокинин, с което подтиска апетита по възможно най-естествения начин. Приемането на фенилаланин намалява необходимостта от сън; някои хора, които са го използували по описаните по-горе начини, твърдят, че без вредни последствия седмици наред се изкарвали с по 4 часа сън на денонощие. Приемането на рацемичен D,L-фенилаланин, освен всичко изброено, спомага за синтеза на ендогенни опиати. По тази причина той има болкоуспокояващо действие и, за разлика от по-силните анапгетици, не създава пристрастяване; ефектът му се развива относително бавно и към него практически не се създава толерантност. D,L-фенилаланинът е практически безвреден и може да се съчетава с другите аналгетици.

Подобно на фенилаланина действува и тирозинът. Препоръчва се да се започне със 100 mg дневно и дозата постепенно да се повиши до 300 mg. фенилаланинът може да бъде опасен за тези, които страдат от аритмия, високо кръвно налягане, фенилкетонурия, психози или просто имат твърде буен характер. Приемането му заедно с инхибитори на моноаминооксидазата може да доведе до хипертонична криза и даже до смърт. Повечето от тези противопоказания се отнасят и за тирозина.

Глутаминовата киселина е медиатор в мозъка и, освен това, служи за синтеза на един друг важен медиатор - GАВА. Глутаминовата киселина, под формата на натриева сол, е основна съставка на много подправки, сред които най-известна у нас е Vegeta.

Диметилглицинът (DMG) не принадлежи към каноничните аминокиселини, но участвува в много важни биохимични процеси, поради което е известен още като витамин В15. Неговите почитатели твърдят, че приемането му в дози 100 - 200 mg дневно води много бързо до подобряване на самочувствието и до забележима сексуална стимулация. Сред останалите аминокиселини непременно трябва да споменем триптофана, но неговото действие е повече седативно, затова той ще бъде обсъден заедно с другите подобни средства.

Алкохолът е вероятно най-древното и все още наи-разпространеното средство, което в зависимост от случая причинява релаксация, радостна възбуда или ярост. Мнението, че алкохолът не е наркотик, е едно широко разпространено заблуждение, което силно изкривява отношението на нашето общество към употребата му. Друг широко срещан мит е, че в Северна Европа не умеят да пият, а в страните, близки до Средиземноморието, много се пие, но вредата от това е по-малка, понеже южняците знаят как да го правят. Статистиката не споделя това мнение и показва, че в дадена страна процентът на алкохолиците, както и броят на случаите на цироза и други заболявания, свързани с алкохола, е пряко свързан с количеството изпит алкохол на човек от населението, независимо дали е изпит табиетлийски или на екс. Днес в света има десетки милиони алкохолици; смята се, че у нас те са около 300 000. Алкохолът е един от най-опасните наркотици, но по традиция отношението към него остава либерално. Достатъчно е да си спомним колко много от историческите личности, решавали съдбите на милиони хора, са били алкохолици. Съвременността продължава да ни дава подобни примери, но в някои страни, между които е и нашата, това изглежда не смущава особено избирателите.

Очевидно е, че алкохолът има и известна положителна роля, тъй като иначе обществото не би го търпяло. Той подтиска напрежението и така способствува ако не да преодоляваме, то поне по-лесно да понасяме безкрайните малки и големи неприятности, които отравят живота ни. В крайна сметка проблемът не е в самия алкохол, а в това, че много хора не виждат никакво друго средство, което да прави живота им по-поносим.

1. ИСТОРИЯ

По всичко изглежда, че човечеството е открило алкохола преди да открие писмеността, металите, земеделието и даже огъня. Към времето на Великите географски открития само някои народи, населяващи Сибир, Северна Америка и Тихия океан не го употребявали, но след това и те бързо са наваксали пропуснатото. Най-вероятно е първоначално човекът да е изпитал действието на алкохола, когато е ядял естествено ферментирали плодове: добре известно е, че много животни обичат да правят това. Някои безбожници даже твърдят, че ябълката на познанието, която Бог забранил на Адам и Ева да ядат, имала такива особени свойства просто защото е била ферментирала - т.е. малко изгнила.

Целенасочените усилия на хората за получаване на продукти, съдържащи алкохол, датират от епохата на неолита, когато се е появило земеделието. От известните археологически данни личи, че лозата (Vitis vinifera) е била опитомена от човека заедно с житните растения около 6000 г. пр. Хр.; най-вероятно това е станало някъде в Армения. Всички цивилизации на Стария свят са познавали алкохола. Още в първия известен сборник закони - кодекса на вавилонския цар Хамурапи от 2225 г. пр. Хр. - има повече от 300 параграфа, които регламентират производството, продажбата и употребата на бира и вино. Египтяните са употребявали нещо подобно на нашата бира, за което има сведения от около 3000 г. пр. Хр.; в един папирус подробно е описано на кои хора по колко бира дневно се полага. В Древен Египет виното било вносно и се употребявало предимно при религиозните церемонии. В избите на храмовете то се съхранявало в съдове, на които грижливо били отбелязани произходът, възрастта и качествата му; тази педантичност ни кара да си мислим, че сред египетските жреци е имало истински ценители на доброто вино. В Стария завет на много места се споменава за виното. Древните евреи гледали на него като на благо, което трябва да бъде използувано с умереност, но осъждали пиянството. Някои еврейски секти, появили се по-късно, могат да се разглеждат като предтечи на съвременните дружества за въздържание, тъй като напълно го отричали.

Гръцките философи проповядвали умереност във всичко, но техните съвременници доста пиели, независимо че разреждали виното с вода. Особена роля в живота на Древна Гърция са имали празниците на Дионис - бога на виното и веселието. В течение на тези няколко дни повсеместно царели пиянство и сексуална разпуснатост - иначе нетипична за древните гърци; подобни празници съществуват и днес, например карнавала в Рио. Тези празници, както смята Уйлям Ембоден, са пример за една "временна лудост. така необходима на всяко едно общество". Временната лудост, обаче, постепенно започнала да става постоянна, особено след като в античния свят могъществото преминало последователно в ръцете на македонци и римляни. Александър Велики на пияна глава изгорил прекрасния дворец на персийските царе в Персепол, за което после много съжалявал. Юлий Цезар почти не пиел, но повечето от другите римските императори не се отличавали с особена умереност. Поданиците на Тиберий наричали своя император Биберий (Пияницата); той назначавал на вакантна длъжност този от кандидатите, който може да изпие най-много. В древния Рим виното често се съхранявало и поднасяло в оловни съдове, а използуваните тогава стабилизатори и автоматизиращи добавки към виното само са спомагали за разтварянето на този силно токсичен метал. Пиянството в Римската империя често се изтъква като една от причините за нейния упадък, но към самото пиянство са се добавяли последиците на хронично оловно отравяне, чийто основен симптом е психическата настойчивост.

Народите, които са живеели северно от ареала на разпространение на лозата, също са имали свои алкохолни напитки. Германците и славяните пиели медовина, а някъде около 11 в. чехите измислили бирата в съвременния и вид. Степните народи пиели ферментирало кобилешко мляко - кумис, а китайците и японците приготвяли напитка от ферментирал ориз. Ислямът строго забранява употребата на алкохол, но въпреки това и в най-правоверните страни виното продължавало да служи като източник на забранено и поради това още по-сладко удоволствие. Голям любител на хубавото вино бил Абу Али ибн Сина (Авицена), който казвал, че "виното е разрешено на властниците, тъй като на тях всичко им е разрешено; на скитниците, тъй като на тях вече нищо не може да им навреди; и на мъдреците, тъй като те пият с мярка". Много интелектуалци в средновековния ислямски свят шокирали своите съвременници с явното си пренебрежение към забраната да се пие вино и към религията въобще. Най-известният пример за това е великия математик, астроном, лекар и поет Омар Хайям, който е посветил много от своите стихове на виното; ето един от тях:

За виното съм туй, което върбата е за ручей чист -и дълго пие моят корен от скъпия поток златист. Тъй Бог е наредил. Навярно той нещо имал е предвид, и спрял да пия - ще узнае какъв съм глупав атеист.

Въпреки лошото отношение на пророка Мохамед към алкохола, изглежда именно арабските алхимици първи са го получили в чист вид. У алхимиците съществувало твърдото убеждение, че чрез дестилацията те са достигнали до душата на опияняващите напитки; самите названия алкохол (ар.) и спиритус (лат.) означават дух, еманация. Първоначално процесът на дестилацията се пазел в строга тайна, но в 13 в. той бил подробно описан от алхимика Алберт Велики. По това време чистият спирт се използувал само като рядко и екзотично лекарство, което подмладява и удължава живота - жива вода (aqua vitae). Различните продукти на дестилационните казани започнали да придобиват популярност сред масите едва през 16 в., когато алкохолът поевтинял и навсякъде започнали да никнат нови кръчми. Фридрих Енгелс, на когото не липсвало чувство за хумор, отбелязал, че римляните с лекота са можели да спрат нашествията на неговите прадеди, ако се били сетили да изобретят евтините концентрати и да ги алкохолизират. Европейските колониални сили, обаче, разполагали с това средство и навсякъде в Америка, Африка и Сибир търговията с алкохол се смятала за най-добрия начин, по който у "диваците може да се създаде нова потребност, която твърдо ще ги накара да признаят принудителната зависимост от нас".

В Русия царете бързо осъзнали способността на алкохола да превръща народа в стадо и установили монопол върху водката. Още през 16 в. в селата и кварталите на градовете били открити държавни кръчми, на които бил спуснат план; при неизпълнение на плана населението, записано към съответната кръчма, трябвало да внесе недостигащата сума в бюджета. Резултатите на тази политика, според която трябва да плащаш, независимо дали пиеш или не, днес са очевидни - пиенето е национално развлечение, а средната продължителност на живота на мъжете в Русия е само 57 години.

Нека не бъдем скромни - открай време по нашите земи също се е пиело много. Още в древността траките се прочули с невъздържаното си пиянство; както е известно, много от елементите на култа към Дионис/Бакхус по произход са тракийски. Хан Крум се опитал да въведе сух режим, но това най-вероятно се отнасяло само за населението, не и за двореца; във всеки случай, не е известно неговият антиалкохолен закон да е имал траен резултат. Успехите на суровия аскет Василий II Българоубиец се дължат на изключително строгия ред в армията му, в частност на неговата нетърпимост към употребата на алкохол. За българите, обаче, Трифон Зарезан винаги си е оставал един от най-любимите празници. Турските султани издавали специални фермани с цел да се ограничи пиянството сред християнските поданици на империята - но без особен успех. От пътеписите на Проф. Иречек става ясно, че до преди един век типичната закуска на българския селянин е включвала чаша ракия -"... а някои пият от сутринта".

В началото на миналия век се появили първите масови движения за въздържание. Благодарение на техните усилия употребата на алкохол в САЩ между 1830 и 1860 г. намаляла повече от 3 пъти; това е може би единствения случай в историята, когато само чрез пропаганда са били постигнати значителни резултати в борбата с алкохола.

Най-сериозният опит законодателно да бъде ликвидирана употребата на алкохол е Сухия режим в САЩ (1917-1933). Той бил наложен под натиска на Женската лига за християнска умереност и в 1919 г. обхванал цялата страна (18 поправка към Конституцията). Сухият режим започнал с масирана кампания в печата, чиято цел била да се внуши, че именно алкохолът е причина за бедността, проституцията, лудостта, престъпността, дегенерацията на населението, хазарта, корупцията и т. н. Постепенно, обаче, той все повече започнал да губи популярност и. когато и най-упоритите му привърженици се убедили в провала му, най-сетне го отменили (21 поправка). Привържениците на Сухия режим смятат, че през неговото време потреблението на алкохол в САЩ намаляло повече от два пъти, а скептиците не по-малко аргументирано твърдят, че се е пиело даже повече, отколкото преди забраната; споровете по този въпрос изглеждат безсмислени, тъй като е трудно да се прецени какво точно е ставало в действителност. Несъмнено е, обаче, че нелегално произведеният алкохол не бил с особено качество, вследствие на което имало много отравяния; забележимо се увеличила консумацията на кафе. но също така на марихуана, хероин и етер. Обществената полза от Сухия режим била несъществена в сравнение с развихрилата се престъпност, която намерила идеален бизнес в нелегалното производство и търговия с алкохол; може да се каже, че единственият траен резултат от Сухия режим е раждането на съвременната организирана престъпност.

Подобни опити за ограничаване на употребата на алкохол са били правени много пъти в различни страни, но резултатите винаги са били твърде далеч от очакванията; пресен пример в това отношение е антиалкохолната кампания на Горбачов в Русия, която започна решително, но също завърши с провал. В наше време алкохолът е напълно забранен само в страните с твърда ислямска ориентация.

Опитът на историята показва, че за добро и за зло алкохолът винаги е бил съставна част от културата на повечето цивилизации и по всичко изглежда, че в обозримо бъдеще това ще продължава да бъде така.