Щрихи към биографията на митрополит Серафим Сливенски /до 1873 г

Не ще да е пресилено, ако се твърди, че цялата епархия и разбира се нейният център – градът Сливен през ХІХ век, са заслужили многократно знаменателното събитие – да посрещнат с огромно удовлетворение и гордост своя законно избран пръв митрополит през 1873 г. С учредяването на Българската Екзархия, многовековната борба спрямо чуждоезичното духовенство, десетилетията яростни сблъсъци срещу асимилаторските стремежи на гръцката Патриаршия, са увенчани с победа.

В Сливен, както и по цялата българска земя, движението за църковна независимост започва с първите прояви на спонтанна съпротива, преминава през категоричното противопоставяне на Одринската митрополия през 1829 г. и 1859 г., през последвалите акции на гражданите, убедени, че признават единствено „духовното си началство при българската народна черква”. /1/ И това несъмнено са прояви, резултат от новите мисловни хоризонти, от порасналото национално самочувствие на българското възрожденско общество през късното Възраждане. Същевременно постигнатото ниво на развитие на обществените отношения натоварват църквата, както и самото духовенство, с допълнителни правомощия, като организиращ механизъм в променящите се обществени отношения.

В историческите извори има запазени доста сведения относно изборите на митрополитите, спонтанната радост около тяхното посрещане в епархиите, дейността им като духовни водачи на поробените си събратя християни. Това се отнася и за Н. В. Пр. Серафим Сливенски. Съвсем разбираемо е, че все още има неизследвани „полета”, много незадоволително обясними епизоди и детайли, които биха могли реконструктивно да представят в по-голяма пълнота впечатляващата личност на първия висш духовник на Сливенска епархия.

В този смисъл са особено ценни документите във фонда на самия митрополит, съхраняван в НБКМ-БИА, към тях тук допълваме сведения, почерпени от спомените на негови сподвижници, материали във възрожденската преса и пр. /2/ Тук се спирам на сведенията, които могат да се извлекат от спомени на близки хора от семейството на митрополит Серафим. На първо място анализирам голяма част от записките на неговия единствен син – д-р Любомир Серафимов, който всъщност оставя писмените сведения и се опитва да възпроизвежда отделни епизоди, разказани му от неговия баща. Трябва обаче да се вземе под внимание обстоятелството, че тези писмени разкази съдържат наред с ценните сведения за баща му и някои неточности, като на моменти се губи дори контекстът на събитията. Бележките са започнати на 23 март 1896 /не е отбелязано времето на последния запис/, но определено те са правени през последните месеци от живота на митрополит Серафим, когато той вече е сериозно болен. Можем да допуснем, че това обяснява забелязаните несъответствия в преразказаните спомени, съпоставимо с документите и други извори, отразяващи неговия дълъг житейски път и дейността му на свещеник и архиерей. /3/

*

В споменатите записки на д-р Л. Серафимов се редят факти от битието на баща му, още от времето, когато той живее в родния Пирдоп. Макар и неголямо селище в Златишката каза, то се е наложило се сред водещите в Средногорието в стопанско отношение, с несъмнено забележимо място и в сложния процес на национално-духовното ни Възраждане. Повече от оскъдни са сведенията, които дават представа за семейството и ранните години на Златан Груев Кинов. Известна е рождената му дата – 14 октомври 1819 г., имената на родителите му: Дядо Грую Кинов Варивода е роден през 1774 г. /или 1776-80 г./; оженил се за Пена към 1800 -1801 г.; оженил се за Найда, вдовица /майката на Серафим –б.м. М.К./ през 1812 г.

Знаят се двамата братя на Златан – Стрезо и Неделю Груеви, които много години служат като учители и свещеници. Според семейните спомени, братът Стрезо Кинов е учител в Пирдоп, впоследствие е ръкоположен за свещеник от митрополит Дионисий Ловчански. За кратко служи в храма „Св. Успение Богородично” в Пловдив, а след 1860 г. влиза в монашеското братство на Атонския манастир Хилендар, където става известен като Духовник Савва. В края на живота си приема архимандритски сан.

Другият брат е Неделю К. Груев, също свещеник в Пирдоп през 50 – те години на ХІХ в., спомоществовател на църковна литература. /4/

От публикации във възрожденската преса, по повод честването празника на светите братя Кирил и Методий в Панагюрище през 1866 г., узнаваме, че Духовник Савва е присъствал на тържеството, освен това се подразбира, че е пребивавал неизвестно колко време и преди това в този град. Очевидно тогава е съумял да спечели уважението на неговите граждани. В дописката на Панагюрското читалище до в. „Турция” от 1866 г. се подчертава следното: „Духовникът ни Хилендарският Отец Савва”. Не случайно на него, заедно с още двама други свещеници, е поверено да служат „особено приличното на тоя ден тържество”. По повод празника на славянските просветители - 11 май, е отслужена литургия в параклиса „Св. Кирил и Методий” на новата черква. В чест на този „свой Духовник” в Панагюрище е устроено и трогателно прощаване: „При стичането на многочисленний народ от всичките части на градецът ни присъствуваха и няколко чужденци от разни места, а най-много от Пирдоп бяха дошли няколко забележителни лица за испращанието на духовникът ни Отец Савва, когото после това в същий ден испратихме за Хилендар”. От направени съвременни изследвания се потвърждава, че в Панагюрище е имало метох на Хилендарския манастир в Атон. /5/

От споменатите по-горе семейни спомени става ясно, че първото пътуване на младия Златан Груев Кинов до Цариград е през 1835 година. Там той остава няколко години, за да учи абаджийския занаят. В началото пребивава в кв. „Юскидар”, при майстор Никола от с. Мирково, но след Рождество Христово отива в друг квартал - „Хамбара” при майстор Добри Делибалтов. Според записките, той сам решава и тръгва обратно за родния си град Пирдоп, на 26 септември 1837, като е уточнено дори, че пътят му преминава през Одрин. Но същевременно е отбелязано: по времето - когато умира султан Махмуд ІІ и на престола се качва синът му Абдул Меджит І. Очевидно годината 1837 г. е посочена неточно, защото е известно, че смяната на султаните става през 1839 г. /6/

В Пирдоп Златан Груев става учител и клисар в църквата „Св. Успение Богородично”, а през 1842 г. създава семейство - встъпва в брак с Анна х. Богданова. От съществено значение е фактът, че по това време се запознава с Теодор Хрулев, учител в същия град през 1840-1842 г. Т. Хрулев има своето категорично намерение да продължи образованието си при Христаки Павлович в Свищов, а това определя решението в тази насока и на Златан Груев. Според Маньо Стоянов, Хрулев започва да учи в Свищовското училище през 1842 г., а от 1846 г. вече започва и да учителства в същия град. /7/

*

Известно е че основаното през 1831 г. свищовско училище, наречено „Св. Петър и Павел”, е класно и има своите два отдела: единият е т.н. нисше училище, където се преподава по Бел-ланкастерската „метода”- използват се най-вече таблиците на Неофит Рилски, отпечатани в Букурещ. В Свищов учителстват последователи и колеги на Христаки Павлович: даскал Николчо, даскал Пени от Лясковец, по-късно даскал Иван Стоянов от с. Мерданя, Търновско. В другия отдел – в Главното училище преподава самият Христаки Павлович, като изучаваните предмети са: Българска граматика, история, аритметика, география, логика, риторика, катехизис, богословие, църковно-славянски и гръцки езици; впоследствие той подготвя и учебници по тия предмети. /8/

Сред учениците на Христаки Павлович са момчета от различни краища на българските земи, видни бъдещи български просветни и духовни дейци: Драган Цанков, Николай Катранов, Вълчо Хранов, Ив. С. Калянджиев, Манол Стателов, Златан Груев Кинов от Пирдоп - по-късно първият сливенски митрополит Серафим, П. Р. Славейков от Търново, Христодул Костович Сичан-Николов, Теодор Хрулев от Лясковец (по късно учител в "Св. Николското" училище на Христаки Павлович, бъдещият даскал Дечо от Елена, ръкоположен в свещенически сан с името Андрей Робовски и др. /9/

В някои спомени се твърди, че Златан Груев е бил съученик в Свищов и с Драган Цанков, но очевидно и тук има неточност. От по-нови изследвания става ясно, че Др. Цанков учи в Свищов до 1844 г., /Зл. Груев пристига там през 1846 г. – б.м./. По това време Цанков е вече в Елена, където го привлича училището на Иван Момчилов. Последният е един от първите българи, руски възпитаници, основал свое училище и издигнал на ново равнище просветното дело в родния си град, където въвежда нови, непознати дотогава у нас учебни предмети. /10/

Безспорно, за своите възпитаници Хр. Павлович е учителят с огромен авторитет, от когото те получават не само знания, но и уроци по гражданско поведение. В неговите часове по българска история например, за пръв път тези млади хора се докосват до призивите на Хилендарския монах Паисий и четат завещаното в „Историята…” му – „какових славних прародителей сте внуци…, защо состояние человеческое в том свете не е постоянно, но всегда променению подлежи!” /11/

Времето, прекарано от Златан Груев в Свищов е около година – от 14 октомври 1846 г. до септември 1847 г., като последната година е съученик с Т. Хрулев, който вече е назначен за „поддаскал” в училището на Павлович. /12/ Не само образованието, но и атмосферата в града оказват своето въздействие върху светогледа на бъдещия свещеник и учител. След по-ранните сблъсъци - от 1843 г. срещу търновския митрополит Неофит Византиос, тук борбата по църковния въпрос става все по-остра.

Споменаването на Теодор Хрулев /1821, Лясковец – 30.І.1865/ не е случайно – той се проявява като учител, книжовник и един от активистите на движението за самостоятелна българска йерархия, достоен възпитаник на известния духовник Максим Райкович, родом от Дряново, по-късно архимандрит. /13/ След смъртта на Христаки Павлович, свищовлии „намерили за Хрулева способен да замести учителя си”. Наред с това Хрулев започва да съставя и издава учебници, които праща даром по българските общини. Голям родолюбец и „искрен работник в усилните времена на нашите национални борби”, несъмнено Теодор Хрулев със своята ерудиция и всеотдайност оставя осезаеми следи върху по-нататъшното развитие на Зл. Груев като учител и духовник. /14/

Всъщност той и цялото поколение новосъздаваща се възрожденска интелигенция имат пред очите си бележити личности за подражание, получават от тях познания за новите житейски и общочовешки насоки, за да осмислят впоследствие те сами своето адекватно участие в политическите и културни процеси на своето време. В близкото бъдеще ще се наложат вече не само като преподаватели, но и активни реализатори на повика за светско образование и подем на новобългарското просветно дело. Те тръгват из цялата българска земя – носители на нов тип знания, на осъзнатата потребност - утвърждаване на светското българско училище като една от водещите обществени институции. И нещо особено важно – като част от младата българска интелигенция, те самите са в процес на развитие, имат изградена активна позиция в защита на своята национална принадлежност. Наред с това съумяват бързо да реагират на обстоятелствата, и така да допринесат практически с дейността си да се ускори осмислянето на националните чувства и формирането на национално самосъзнание сред широки среди от народа. /15/

*

Златан Груев остава в Свищов до 8 септември 1847 г., след което се завръща и става учител в Пирдоп за една година, със заплата – 2 000 гр. За времето докато той учи в Свищов, в Пирдоп е учител Дякон Иларион Хилендарец, който бил преди това учител в Панагюрище. През 1848 г. Иларион отива учител в Пловдив, в квартал „Марашът”, като именно той препоръчва Златан Груев на видния пловдивски първенец Стоян Чалъков. /16/

Въз основа на историческите извори, можем да уточним, че през м. януари 1850 г. той е „одяконен”, а ръкополагането му е извършено от митрополит Никифор Пловдивски. В архива на Серафим Сливенски се пази неговото „Свидетелство” за свещеник, където е обозначено: „Филибе, януария 1-го 1850 г.”, издадено от „От Духовник Партений Иеромонах Рилец и богоносните отци на священното съсловие” /17/ Друго специално „Удостоверение” с дата 7 март 1850 г., подписано от митрополит Никифор, се издава вече на поп Златан – за да свещенодейства в църквата „Св. Иван Рилски” в квартал „Кършияка”. От края на 1859 г. той е свещеник в пловдивската църква „Св.Богородица” /18/

Наред с другите си задължения, младият духовник намира за полезно и започва да работи по преводи на богослужебни издания, така необходими за утвърждаване позициите на българските духовници сред православните християни в Пловдив. За поредната книга на „Блъгарский език” от поп Златан съобщава известие от Пловдив, от 5 октомври 1856 г., до „Цариградски вестник”. Книгата се нарича „Добрий пастир” и съдържа избрани поучения и слова за неделите и празниците през цялата година. Наред с това дописникът подчертава: „От само себе ся познава, колко е нужна и ще бъде полезна, особенно за священството, такъва една книга.” Важно е да се подчертае и жестът, който отец Златан прави: ”Светиня му посвяти казаната книга на Епархиалното в Пловдив Блъгарско училище…” /19/

Със своето родолюбие и стремеж да бъде полезен на сънародниците си, поп Златан израства като един от авторитетните и обичани духовници в този голям възрожденски център, известен с водещото си място в борбата за самостоятелна българска църква и просвещение – безспорно един определящ етап в процеса на културната еманципация на българите. Можем да посочим само един щрих от тази продължителна и непримирима борба, свързана конкретно с Пловдив, със заточението през 1861 г. в Света гора на тогавашния Пловдивски митрополит Паисий. В дописка, изпратена до в. „Дунавски лебед”, се изразява категоричната позиция на мнозинството православни християни в града, които отхвърлят предложението за помирение с гръцката Патриаршия: „На вечерта в същий ден правителството събра някои от народа и им прочел точките, които им дава патриарха и да ся помирят, но тии му отказали това, че това никога не могат стори…,зачтото българите ся ся отрекли и заклели как няма да го познават никога за свой духовни начялник, както него, така и папата, зачтото сме си имали духовни начялник и пак ще имаме.” /20/

През април 1861 г., на разширен епархийски събор, поп Златан Груев е сред легитимно избраните за Председател на новия орган, създаден в противовес на гръцката градска община - Българското епархийско църковно настоятелство в Пловдив. Това настоятелство има правомощията да поддържа свой постоянен представител в столицата на империята, да определя училищните епитропи, да ръководи българските църкви и училища. С изпълнението на основните си задачи, от своя страна то има своя сериозен принос в процеса на легализиране и активизиране функциите на възрожденските обществени институции. Вторият пореден епархийски събор в Пловдив, проведен през м. февруари 1862 г., потвърждава председателството на поп Златан и избира нови членове на Настоятелството. /21/ Участието на Зл. Груев в създаването и дейността на този представителен ръководен орган на българската православна общност, /ангажиран с до голяма степен с функциите и на българска община в този митрополитски център/, определено допринася за неговото израстване и обогатяват опита му на бъдещ духовен водач на Сливенската епархия.

Пловдивският „митрополитски въпрос” се проточил повече от десет години, дори и след като през 1868 г. Паисий е освободен от заточение и е посрещнат тържествено в града като духовен водач. Вече след смъртта му през 1872 г., на негово място е утвърден Панарет Ксантийски. Съществуващата паралелно в града гръцка митрополия обаче, начело с Неофит, създава достатъчно предпоставки за спорове и противоречия, свързани с уреждането на важните организационни въпроси на епархията. Деятелният свещеник Златан Груев е сред поддръжниците на достойния митрополит Панарет, в чието обкръжение, те дълго и последователно отстояват българската църковна кауза. По това време свещеник Груев е член на Пловдивската църковна община, едновременно с това преподава и богословие в пловдивското училище. /22/

Неоспорим факт е, че ако Цариград е главният център на църковно-националното движение, то Пловдив е сред най- значителните вътрешни центрове на това движение. Именно в хода на тези изпълнени с обществено напрежение събития, поп Златан се изявява сред авторитетните български представители, които твърдо защитават обществения интерес, с категорична антипатриаршеска насоченост. /23/ Неговото неотстъпно участие в процеса на утвърждаване на духовната ни независимост е оценено по достойнство и на 17 юли 1869 г., той е ръкоположен за архимандрит в Пловдив, в църквата „Св. Успение Богородично”, под името Серафим. /24/

*

Една от основните задачи пред българските обществени и културни институции в Пловдив след учредяване на Българската екзархия е изграждането и развитието на учебното дело, на българските училища като естествен съюзник в борбата срещу чуждата духовна власт. Наред с грижите в това отношение към селищата в собствената епархия, Пловдивската община полага усилия в тази насока и към близкия град Татар Пазарджик. Това е продиктувано от специфичните обстоятелства там – наличието на силна гръкоманска партия; освен това като средищен център, градът е обект на изключителен интерес на католическата и протестантска пропаганда. /25/ В този смисъл, напълно са оправдани връзките между дейците на българското духовно Възраждане от двата града, особено с известния Стефан Захариев, който повече от две десетилетия е стожер на българската общност в Т. Пазарджик.

С благосклонната намеса на общината в Пловдив, от началото на 1871 г. архимандрит Серафим е изискан от Т. Пазарджишката църковна община, където е натоварен да изпълнява длъжността „Рухание-Векили”. По същество, той поема правомощията „пълномощник” на пловдивския владика, представител на християнската община пред гражданската власт по верските дела. Според някои изследователи е бил същевременно и Председател на българската Община там. /26/

Не ще и съмнение, неговото име и авторитет на духовник са били известни в Пазарджик още преди този избор. В дописка до в. «Македония» от същия град, от 20 юли 1870 г., авторът, под инициали К.С.Б., съобщава, че на училищните изпити там е присъствал, изпратен от Пловдивската Община и архимандрит Серафим, „бивш поп Златан, който сега е учител по богословие в Пловдивското училище”; Освен това е отбелязано, че Архимандритът е отслужил неделната съборна служба във „Варошката стара черкова”. /27/ Пак преди официалното назначение, в дописка от в. Право от есента на същата година - 16 октомври 1870 г., четем следното: „Общината, в общото съгласие на граждани и казалии, е одобрила да доде от Пловдив отца архим. Серафима, бившего поп Златана за Рухаани викили и председател на черковното настоятелство, това избранiе е едно от най-похвалните, защото е човек снабден с всички качества за такова звание и служба; стига да прибързат да го доведат по-скоро.О! Тогава колко има да се гордее наший град!” /28/

В цитирания архивен фонд 751 на Митрополит Серафим е съхранен препис от важен документ – т.нар. Съгласително, т.е. писменото споразумение между черковните общини на Пловдив и на Татар-Пазарджик, по повод настойчивото искане на последната, архимандрит Серафим да заеме посочената длъжност в техния град. Освен че се фиксира времето за престоя му там - от 1871 януари – до август 1872 г., т.е. 20 месеца, този документ дава информация за задълженията и за статута като цяло на един „рухание – векили”. Изрично е записано, че длъжността изисква „за всички работи да обявява на членовете, поставени в общината, и по вишегласието им, заедно с тях да реши всяка работа”; определеното му възнаграждение: 20 заплати – общо 14 000 гроша.

Наред с тази информация, Съгласителното впечатлява и с преценката, която пазарджишките общинари изразяват спрямо личността на архимандрит Серафим. Това без съмнение потвърждава неговия утвърден авторитет на духовен водач не само в Пловдив, но извън неговите предели. Затова те настояват, че именно Серафим е лицето, което им е необходимо пред местните власти – „което ся намери благословно от всички ни едногласно за такова – Отец Арх.Серафим, когото и умоляваме чрез Пловдивската църковна община да ни го отстъпят от учителското му звание”. /29/ Така наред с подчертано положителното отношение към архимандрита, отново се потвърждава, че преди да замине за Т. Пазарджик, той е учител в пловдивското училище.

Очакваното присъствие в Татар Пазарджик на български духовник със сан на Архимандрит вече се споменава с подчертано удовлетворение – в изпратена на 20 март 1871 г. до в. „Македония” дописка от този град се казва: „В главната ни Варошка църква е поп като светът Отец Архимандрит…”. Не е случаен фактът, че събралият се казалийски събор в града през февруари с.г. го избира за Председател на Църковното настоятелство. Интересни са и други две дописки от Т. Пазарджик от 1871 г. – във в. „Право” и във в. „Македония”, /втората е отзвук на първата/, които са доста критични и показателни за обществената атмосфера в града, за статута и авторитета на свещеничеството, на учителите и пр. Изтъкват се поредица нарушения в правомощията на тамошните свещеници, като в коментар към дописката във в. Право, се допълва с укор: „…трябваше да каже, че освен Архим. Серафим и поп Дим. Башкалията, друго достойно духовно лице нямаме”! В написаното се обръща специално внимание и на положението на учителите в града по това време, „…които повече от живота си са прекарали и прекарват из училищата, и то в най-бедно състояние; но за тях не са поменува то…” /30/

*

През 1872 г., архимандрит Серафим получава писмо от д-р Стоян Чомаков, от отговора на което става ясно, че последният е предложил архимандритът да влезе в списъка на кандидатите за архиереи, като му се предоставя възможността да избере една от македонските епархии. Другият вариант е да заеме поста епископ на Панарет Пловдивски. Със сигурност тези предложения не са поставени върху основата на личните предпочитания, а са свързани с високата оценка за цялостната дотогавашна активност на поп Златан Груев като православен духовник в Пловдив и като архимандрит в Т. Пазарджик. В отговора си той изразява своя избор да бъде епископ, а не митрополит в Македония, „гдето ся отваря отсега и голяма борба, противна на българската църква”. Причините, които го спират да тръгне за там не са само предстоящите проблеми около утвърждаване на бъдещите български епархии. Всъщност ангажиментите към осиротелите му деца не му позволяват да замине за Македония - той иска да бъде близо до семейството си – „като родител на чеда останали без майка…, които очакват своята отхрана и бъдеще от мене” - пише архимандритът. /31/

Според Устава за управление на Българската екзархия, издаден на 14 май 1872 г., избирането на митрополити става от списък на подходящи лица, който се съхранява от Св. Синод. Епархиите изпращат предложения до него, после Синодът и Екзархийският съвет одобряват предложенията и ги вписват в каталога. Като изключение, Синодалните членове имат право да посочат за кандидати и други лица. /32/ Архимандрит Серафим е предложен за Сливенски митрополит от д-р Ст. Чомаков. Завладичването е извършено в Цариград на 22 октомври 1872 г. от митрополитите Симеон Варненски, Мелетий Софийски и Дамаскин Велешки. Митрополит Серафим напуска турската столица на 4 ноември 1872 г., пристига в Бургас и поставя началото на обиколката си из Сливенска епархия. /33/ Процесът на самия избор е обект на друго изследване, свързано с поредица документи, запазени в архива на духовника. Именно в резултат от този избор, на 30 април 1873 г. архимандрит Серафим е ръкоположен за Сливенски митрополит.

*

Посрещнат с огромна радост в Сливен през юни 1873 г., той застава начело на една от най-големите български епархии. Ще са потребни години усилия, за да се намери най-добрият баланс в отношенията между Н. В. Пр. Серафим Сливенски и неговите епархиоти, между правомощията на Митрополита и Сливенската черковна община, при липсата на свои, легални държавни институции, в условията на чуждо, често враждебно политическо владичество. Наред с устройването на духовните дела, той се изправя пред поредица драматични ситуации, в които ще брани с достолепието си на висш духовник християнските селища и самия център на Втори революционен окръг – Сливен, от ордите на Шефкет паша през 1876 г. По време на „бозгунът” през Освободителната война 1877-1878 г. отново е сред своето паство.

1. 
   Д-р Табаков,С. „Опит за история на град Сливен”, т. ІІ Сливен, 2002, с. 439.
   
2. 
   НБКМ – БИА, Ф. 751, Серафим Сливенски - документи и спомени, записани от сина му д-р Любомир Серафимов.
   
3. 
   НБКМ-БИА, ф. 751, е. 1, л. 4, Из записките на д-р Л. Серафимов. Известно е, че Н. В. Пр. Митрополит Серафим боледува в продължение на няколко години, затова от 1890 г., по негова молба от Светия Синод му изпращат за помощник Левкийски Епископ Гервасий, който поема епархията след смъртта на митрополита през 1896 г.
   

„Съгласително” от 1871 г., НБКМ-БИА, ф. 751, а. е. 27, л. 17.

26. 
    Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина, т. І, С., 1957, с.66.