Шърли Маклейн ако не сме в хармония със себе си, как бихме могли да бъдем в хармония със света в който живеем?

Преди да премина към някои от техниките на онова, което би могло да се нарече духовна технология, бих иска­ла да се спра на мисленето, което стои в основата на „на­влизането навътре". То произлиза от онова, което днес се нарича „Новата Епоха". Много е писано за нея, много спо­рове е имало - и за, и против. Новата Епоха и всичките й проявления са богат източник на много, много шеги, догад­ки, загриженост и дори страх.

Онова, което аз намирам за най-интересно относно на­чина, по който се възприема Новата Епоха, са изключител­но непълните гледни точки, които тя изглежда предизвик­ва. Това говори за липса на разбиране или, в най-добрия случай, за откъслечни представи.

Надявам се да мога да помогна да се изясни това обър­кване.

Първо, в Новата Епоха няма нищо ново. Тя, както правилно е отбелязано, е сбор от много древни духовни възгледи, свързани с вярата, със същината на действител­ността, начина на живот, ритуалите и истината, възникна­ли главно в други общества, а не в западното. Да се отхвър­лят тези мирогледи като окултни или ексцентрични или пък да се паникьосаме, че са „сатанински", означава да определим степента на собственото си невежество относно обществата с високо духовно развитие от Близкия, Сред­ния и Далечния Изток.

Думата окултен означава „скрит". Голяма част от мисленето, характерно за Изтока, е било скрито от нашите погледи. Сега, когато върху част от това знание се хвърля светлина, ни изглежда, че става дума за Нова Епоха, но това е само от наша западна гледна точка. Не става дума, че сме изостанали, а просто че имаме друг подход, и (или) че сме забравили част от първоначалните си учения.

Нека се върнем назад към произхода на Новата Епоха.

Християните гностици* са имали знания и мислене, характерни за Новата Епоха стотици години след смъртта на Христос. Фактически гносис означава „знание". След време те се отделили от това, което се било превърнало в Християнската църква, изпълнена е ритуали, понеже счи­тали, че съдбата на човека е нещо индивидуално, засягащо само самия него и Бога, а не е въпрос, който се решава от църквата.

Личната отговорност е огромен товар, който трябва да се поеме от всеки самостоятелно. Очевидно много по-лесно е да се оставят въпросите за съвестта, Бог, вярата, морално­то поведение, начина на живот и дори жизнено важните
*Гностицизъм - религиозно-философско течение от първите векове на християнството, което разработва християнската догматика въз основа на неоплатонизма, питагорейството и други източни рели­гиозни учения. (Бел. прев.)
решения в ръцете на някаква далечна власт като църквата или правителството. Въпреки че така е по-лесно, ясно е, че такава зависимост не е здравословна, особено когато стан­дартите и нравствеността на властимащите са така съмни­телни.

Много хора в наши дни откриват, че животът е станал объркан, напрегнат, изпълнен с грижи и някак безцелен, защото те не използват вътрешните си сили за решаването на проблемите си. Те казват, че стресът днес е нетърпим. Започват да твърдят, че материалното благосъстояние, ус­пехът, славата и общоприетите начини за постигане на ус­пех вече не ги удовлетворяват и не си струват стреса, който ги съпровожда. Трябва да има и още нещо. Този рефрен звучи много често.

Интелигентните хора с добри намерения се оглеждат и виждат около себе си необявените войни, в които се проли­ва кръв, злобата на ядрената надпревара, света, изпълнен с наркотици, ужасната гледка на милионите недохранени и още по-големия брой неграмотни в най-богатата държава на света, стремително увеличаващите се престъпност и смъртоносни болести, безумното тровене на околната среда - дълъг списък от бедствия и форми на самоунищожение -и се питат съвсем естествено: какво, по дяволите, става с човечеството? Защо хората правят тези неща?

Ако същите тези интелигентни питащи направят още една крачка и зададат въпроса; „Защо ние правим това на самите себе си” те вече ще мислят по начин, характерен за Новата Епоха.

Тъй като в Новата Епоха става дума за отговорността за себе си, тя изисква всеки да поеме отговорност за всичко, което се случва в живота, тъй като всичко е свързано. Но най-първата отговорност трябва да е личната - в истин­ския смисъл грижата за личния Аз.

Това не е лесно. То изисква преди всичко самонаблюдение и конфликт със себе си. Това означава да погледнем в огледалото и да простим на себе си, че не сме съзнали, че от любовта към нас самите може да възникне и любовта към другите, и в края на краищата любов към света, в който живеем. От това любящо самоосъзнаване може да дойдат и решенията за ужасните проблеми, които ние сме създали.

Критиците изтъкват, че Новата Епоха е движение, което се съсредоточава върху развиването на собствения потенциал, докато в същото време няма кой да се погрижи за света и неговите проблеми; че при успеха на Новата Епоха рискуваме да загубим някои от най-добрите и най-надарените, които ще станат жертва на вътрешното изкушение. Човек се пита на какво друго трябва да се посветят тези личности - може би на усъвършенстваните технологии за военни цели? Истината е, че много голяма част от ужасите, сред които живеем, същес­твуват точно защото сме пренебрегнали признаването, въз­хваляването и използването на положителните сили в себе - си - занемарили сме любовта към себе си. А в действител­ност положителната самоизява може да се осъществи най-добре в отношенията с другите. Това, което буквално не мо­жем да сторим, е да се обвържем със света по полезен начин, докато не сме се научили да харесваме себе си. Това увеличава способността ни да харесваме и обичаме другите, което от своя страна подобрява възможността за сътворяване на про­мяна. В този смисъл наистина е щастие, че сред привърже­ниците на Новата Епоха са и някои от най-добрите и най-умните.

Това са индивиди, които са дълбоко загрижени за това, което се случва с планетата ни и с всички форми на живот, които я обитават. Сред тях има активисти от движенията против войните и ядрените оръжия, загрижени за опазване­то на околната среда и за мира, феминисти, еколози, банке­ри, психолози, лекари, физици, служители с бели яки, сини яки и дори въобще без никакви яки, и много, много други -така че очевидно има милиони хора, поддържащи „егоис­тичното" желание да помогнат за спасението на планетата ни от унищожение, започвайки работа в самите себе си.

Човекът, който се е обвързал с омраза и презрение към самия себе си и омаловажаване и съмнение в своите възмож­ности, се задушава, ограничен от отрицателния си образ, кой­то не му дава време и енергия да обърне внимание на който и да е друг човек. Тези чувства сами се възпроизвеждат, като образуват все повече и повече омраза, гняв и възмущение, които неизменно ще се предадат и на други хора.

Няма съмнение, че съвременните психолози са дълбо­ко загрижени от количеството насилие, резониращо под по­върхностното поведение на повечето хора. То все повече се проявява външно под формите на насилие спрямо другите и на самоунищожение. Те твърдят, че единственият начин да се справим с противоречията, притискащи нашата ци­вилизация, е да помогнем на хората да разберат скритите в самите тях източници на насилието. Когато човек проумее действителната причина за омразата и гнева, той мо­же да промени чувствата, а дори и да се освободи от тях. Това означава да поемем отговорността за онова, което чув­стваме. Означава да спрем да виним другите за собствени­те си проблеми. Означава да приемем приноса си за проти­воречията в себе си и за нещастието си и все повече да осъзнаваме защо чувстваме нещо по даден начин.

Правейки това, ние разширяваме осъзнаването си, което означава нека използваме един термин на Новата Епоха, че „издигаме" съзнанието си по отношение на несъ­знателното си възприемане на това кои сме и как се дър­жим. Научаваме изненадващи неща за самите себе си.

Единственият източник сме ние самите.

Тогава тъй нареченият култ към собствената личност се превръща в стремеж към опознаване на себе си така, че когато разрешим конфликтите в себе си, да можем да да­дем по-голям принос за обществото, в което живеем.

Аз вярвам, че е време да започнем да лекуваме себе си и правейки това, да помогнем за лечението на другите в обществото ни. Отговорността не е само на църквата, дър­жавата и образователната система. Тя е за всеки от нас.

Семейството е клетката, от която започваме да изслед­ваме своя Аз. В действителност ние усвояваме от родител­ските си маниери повече, отколкото смятаме. Основната ни ориентация по отношение на възприемането на своята съ­щност ние приемаме от семейството си. Ако родителите ни или онези, които са се грижили за нас, не са били склонни да погледнат в себе си, това може да ни повлияе значително. А от друга страна, ако родителите ни са отправяли по­гледа си навътре, и ние вероятно ще бъдем такива. Но се­мейството е отражение на обществото и от нас зависи да подобрим виждането за себе си вътре в семейството, преди да сме в състояние да действаме с цялостен поглед и извън него. И ако сме достатъчно млади, може да успеем да по­стигнем това, преди да изградим собствено семейство и та­ка да подобрим нещата за следващото поколение.

Ако става дума лично за мен, сега вече знам, че аз се отнасях към родителите си като към такива, каквито ги възприемах. Когато започнах да виждам, че не са всесил­ни, а си имат своите недостатъци както всички други чо­вешки същества, че са личности със свои нужди, различни от моите - или с две думи, когато се научих да им призна­вам правото да бъдат самите те - вече не ме безпокояха толкова. Моята дъщеря сега се учи на същото спрямо мен, а и аз - спрямо нея. Да освободим другите от очаквания­та, които имаме към тях, означава, че наистина ги обичаме. Ние се освобождаваме от онези, които са ни скъпи, тогава, когато ги обичаме достатъчно, за да ги пуснем. И аномалията, или по-точно — онова, което изглежда като аномалия, е, че тогава любовта става по-силна. По този начин можем да почитаме родителите си, а и самите себе си, като пораснем и не се залостим в някоя инфантилна фаза на слепи очаквания и претенции, на разочарования, неприми­римост, гняв и омраза поради неизпълнението на изисква­нията. При израстването ние поемаме отговорността за себе си, като проявяваме необходимата смелост, за да се поглед­нем кои сме и какво в действителност искаме от този живот.

Всеки път, когато попитам хората какво искат за себе си и за света, отговорът почти винаги е един и същи - мир.

Смятам, че мир в света не може да се постигне, ако той не съществува вътре в самите хора.

Струва ми се, че проблемът с войната и всички форми на разрушение винаги се връща обратно към отделния чо­век. Личният конфликт спъва мира, поражда външен конфликт. Невъзможно е да се чувстваме като цялостни човеш­ки същества, ако съществува раздробяването, създадено от противоречията. А кой създава тези противоречия? И отново отговорът е: ние. Ние се ядосваме на онези, които отразяват обратно към нас неразрешените проблеми в нас самите.

Според мен този основен принцип изглежда функцио­нира навсякъде по света. Ако не сме в хармония със самите себе си, как можем да сме в хармония с който и да било друг, да не говорим за отношението ни към света, в който живеем? Искаме да живеем цялостен живот, без тъга, гняв, страх, стрес или безпокойство, но продължаваме да гледаме на себе си, използвайки тези остарели схващания. Изглежда, че не виждаме положителната страна на неща­та, а понякога се чувстваме дори заплашени от нея. Наис­тина, някои хора я смятат за сантиментална или нереал­на. Интелектуалците, които постигат сигурност за себе си чрез цинично отношение към нещата, се надсмиват над любовта и по-нежните емоции, защото били обикновена сантименталност. Не му било писано добро на човечеството, казват те и съветват да се обърнем към историята. (А това, което наистина казват, е: „Не желая да рискувам с вяра или любов, или с каквото и да е сърдечно чувство, понеже не мога да понеса да бъда наранен или измамен, или отблъснат, или да бъда направен за смях".) В история­та на човечеството наистина се е проляло много кръв. И какво да правим ние? Да позволяваме или да бъдем при­чина това да продължава? Или да се опитаме, всеки от нас поотделно, да приемем вътрешното признаване на отговор­ността, да направим реалност силата, която всеки от нас притежава, разбирайки, че дори това, което един човек извършва, е от значение.

Така наречената Нова Епоха е епохата, която ни пре­дизвиква да използваме силата в нас, за да създадем сами щастието, което желаем и от което се нуждаем в своя жи­вот. Както са казали много от великите учители: необходи­ми са много усилия, за да бъдем нещастни. А защо да не използваме усилията си в другата посока?

Колкото по-добре разбираме себе си, толкова по-добре ще изразяваме (изживяваме, претворяваме в действия, раздаваме) щастието. А колкото по-добре го изразяваме, толкова повече ще обогатяваме обществото.

А кои са факторите, които ни възпират?

До този момент прогресът в нашето общество се опреде­ля от големия напредък на техниката. Наистина сме напра­вили огромни крачки за превръщането на нашата интели­гентност в техническа наука, която е от голяма полза за много хора, до такава степен, че сега техниката е средството, мярката, чрез която съдим за своята еволюция. Вече усеща­ме последствията от превръщането й в малък тенекиен Бог.

Техниката изпревари познанията ни за себе си. По­мня един доклад за най-бедната страна в света. Той бе изготвен от един западен икономист. В очите на този авто­ритет най-бедната страна в света бе Бутан, едно малко кралство в Хималаите (райско кътче, което посетих преди години). Когато на краля на Бутан били показани фактите в доклада, думите му били нещо от рода на: „Бутан може да е беден технически, но ние сме духовно богати и щаст­ливи". Ясно е, че стандартите ни за оценка са различни. Хората от Бутан биха се почудили защо някой ще произ­вежда нещо, ако то ограничава духовността. Ние пък се питаме защо трябва да се грижим за духовността, ако тя не ни носи производство.

Техниката е станала мерилото на западния човек за прогреса. Но тя самата е отражение на това как ние възприемаме себе си. Ако в нас има отрицателни качества, те ще се появят някъде и в техниката. Неизбежно е. Чрез техническия прогрес се движим все по-бързо и по-бързо... но накъде? Взели сме идеята за вълшебното килимче и винтче по винтче сме я превърнали в самолет - но въл­шебството се е изпарило. Магията е заменена от забързаност, блъсканици, разочарование, гняв и дори язви, ин­фаркти и много, много нещастни случаи. Това е довело до едно опустошено и притеснено чувство на отчуждаване от първоначалната цел на летенето - да изживеем усещане­то, че сме над врявата.

Считам, че трябва да поставим техниката там, където й е мястото. Тя е средство за постигане на удобство за физи­ческия напредък на всички хора, а не белег на еволюционно развитие. В нея няма вродена мъдрост. Без значение от сте­пента на сложност, способностите и бързината на мислене, дори изкуственият интелект в компютрите все пак се нуж­дае от човешко управление, от прилагането на хуманна ми­съл. Наистина ли искаме живот, управляван от компютри? Някои учени молят за повече „хуманност" в техниката, като ни предупреждават, че е жизнено необходимо, ако искаме да избегнем самоунищожението, да осъзнаваме добре какво произвеждаме. Те искат едно пренасочване, така че техниката да включи и съзнанието, и духовността, защото без то­ва лесно можем да опустошим планетата.

Не можем да разделим това, което произвеждаме, от нас самите. Създаваме техника по начина, по който гледа­ме на себе си. Ако сме слепи по отношение на себе си, ще сътворим и сляпа техника. Техническата наука отразява дисхармонията с природните закони, защото и ние самите сме в разногласие с тях. Тя показва собствените ни невро­зи, ненормалното ни влечение към властта, хаоса в нас, изкривените ни норми на поведение: механизмите, водещи към насилие, от една страна, и обезумялото свръхпроизводство, от друга. Ние имаме нужда да се освободим от унищожителните модели в себе си. Необходимо е да видим логиката на реда, в хората, в природата, в техниката и в нашия свят. Или, както е казал Кришнамурти: „Редът е морал"; а на друго място: „Съдържанието на съзнанието ни е последица на нашето възпитание и обучение". Ние сме резултат на собственото си минало. Знанието също е извле­чено от миналото, но само мисълта вече е недостатъчна да разреши проблемите ни. Не можем да направим това само с главите си. Сега е необходимо съзнаване на по-голямата цялост - да осъзнаем себе си, така че да установим равно­весие с нашата съвършено подредена вселена.

Науката сега твърди, че не може да отдели реалността на околната среда от реалността на начина, по който я въз­приемаме; всъщност изолираност от каквото и да е не съ­ществува. Ако създадем такова разделяне, унищожаваме и себе си, и околната среда.

За мен това означава, че трябва да успеем с общи усилия. Веригата на човечеството е силна колкото най-сла­бото й място. Затова е важно всеки да опознае и разбере себе си, като увеличи съзнателното си усещане. Това е пър­вата крачка. Съпротивата срещу това само води до повече хаос, а хаосът е против природните закони, против великолепното равновесие във вселената. Защо искаме да се бо­рим срещу вселената?

Така че всеки от нас трябва да реши. Ще направя ли усилието да разбера величествения замисъл, като хармо­низирам себе си вътрешно? Ако отговорът е да, тогава след­ващият въпрос е как?

А отговорът е, че това не е лесно. Ако наистина искаме да поправим себе си и отношенията си със света, трябва да сме готови да положим усилия за това, да открием умовете си, да влеем търпимост в отношението си към другите, да бъдем добри към телата си и да имаме безкрайна любов в сърцата си.

Както разбрах, когато започвах: има толкова много за учене.

Опитах се да споделя с вас някои от нещата, които научих (и продължавам да уча), и някои от методите, кои­то ми помогнаха да „навляза навътре". Като продължавате да четете тази книга, ви препоръчвам да не правите това наведнъж. Оставете се да привикнете към новите идеи. Всъщност надявам се, ще спирате и, препрочитайки, ще си дадете възможност да възприемете. Опитайте медитациите - но постепенно. Дайте си възможност да усетите, че заслу­жавате релаксация и освобождаване от стреса. Ако голяма част от тази информация е новост за вас или пък прекале­но трудна за възприемане, оставете я за малко. Винаги можете да се върнете и отново да опитате да я разберете, когато личното ви търсене е постигнало напредък.

Въз основа на всичко, което съм направила в живота си, достигнах до заключението, че най-важното пътешес­твие, което съм извършила, е вътрешното пътешествие. Или, както бе казал Ийтс: „Това не е най-важното пътува­не, то е единственото пътуване".
Ill

СПРАВЯНЕ C „РЕАЛНОСТТА" НА СТРЕСА

Прозрението, идващо в едно мигновение,

често струва колкото опита,

придобит за един живот.

Един от непосредствените резултати при всеки семи­нар, и особено след разговорите за Новата Епоха, бе пороят от въпроси, свързани с действителни проблеми, с които се сблъскваха отделни хора.

Вместо да преразказвам всеки отделен въпрос (което, при всички случаи, не може да се побере в една книга), ще се опитам да разгледам различните ситуации по-обобщено и ще използвам, както си е редът, себе си като пример за това как нещата могат да се объркат - или да се оправят.

Осъзнах, че действителността" в основата си е такава, каквато всеки от нас я възприема: С други думи, онова, което е реалност за мен, може да не е реално за някой приятел, а още по-малко за някой непознат. Всеки живее в отделна действителност.

Зная колко абстрактно и езотерично звучи това, но то­ва е най-важната истина, която съм научила. И тя ми е помогнала неизмеримо за намаляване на безпокойствата и стресовите ситуации в моя живот.

Аз работя в област, в която тревогите и напреженията често се смятат за необходимост за добрата работа и творче­ските способности. Освен това за най-важна се счита целта, а не процесът, чрез който човек достига до нея. Това, което е видно и което може да сполучи, е от значение. Целта в такъв случай оправдава средствата и стига най-важната цел да е постигната, Бог си е на небето и в света всичко е наред.

Междувременно радостта от взаимодействието между хората обикновено се жертва поради факторите за време и пари, и вече много рядко можете да видите човек да се спре, за да помирише розите - с изключение на случаите, в които розите са част от сделката.

А моята професия не е по-различна от много, много други. Постигането на целта е най-важното в тази игра.

Дори и сега в много случаи все още съм насочена към целите - обучението за това е продължило толкова дълго, дори и преди да започна професионалната си кариера. Но вече се уча да отказвам неща, които биха довели до успех, ако условието е да заплатя с вътрешното си спокойствие. Научавам как да променя начина, по който възприемам света, и така трансформирам своята „действителност".

Достигнах до това схващане, след като дълги години участвах в изготвянето на филми и се появявах на сцена­та, но с усещането, че те за мен са като нахлуването в Нормандия*.

Най-накрая си зададох въпроса: „Къде е вой­ната?* Напрежението и стресът вече не ми помагаха - напротив, дори забелязах, че хармонията, създаваща се в мо­мента, когато професионалисти работят съвместно с разби­ране и с любов, има много по-голям творчески потенциал от избухливото напрежение и „мотивиращата" истерия.

Достигнах до същото становище и по отношение на приятелите, семейството и развлеченията. При всеки свой личен проблем започнах да разбирам, че стресът не е необ­ходимо следствие, ако аз самата избера да не го допусна до себе си. Сюжетът се видоизменяше, ако аз променях своето виждане за „пиесата" около мен. Действителността на самите епизоди приемаше друг вид, когато аз модифици­рах своите схващания. Открих, че без значение колко е голяма неприятността, в която съм се забъркала, ако се спирах, за да се попитам: „Защо сама си създавам това? Какво научавам от него?", ситуацията за мен вече не бе трагедия, а поучително преживяване.

Това не бе лесно, когато веднъж един крадец се втурна към мен на Първо Авеню с явното намерение да направи необходимото, за да вземе чантата ми. Като светкавица през ума ми премина мисълта, че, ей Богу, не обичам да играя ролята на жертва. Инстинктивно промених „ролята" си и се втурнах към него, надавайки писък като злата ве­щица от Запада* и той сметна, че не желае да си има работа с невменяема като мен. Така промених сюжета.

Тогава започнах да гледам на почти всички отрица­телни неща като причинени от моята гледна точка, която бях в състояние да променя. Наблюдавах се внимателно, все едно че съм герой в собственото си произведение. Питах се: „Какво научавам за себе си?" Когато някой продуцент не изпълняваше обещанието си или някой режисьор уни­жаваше мен или някой друг пред целия екип, или когато
* Героиня от „Вълшебникът от 0з”. (Бел. прев.)
някоя авиокомпания загубваше багажа ми, или ако такси­метровият шофьор се държеше грубо, или някой любим нараняваше чувствата ми, аз си задавах въпрос какво научавам от това и се питах дали ми е необходимо да продъл­жавам по този начин. Открих, че когато поемах отговор­ността за това, което ми се случваше, и признавах прите­жаването на силата да създам още от самото начало тази ситуация, вече можех да се освободя от нея. Да продължа­вам да обвинявам друг, когото смятам за виновен, означа­ва да се откажа от собствената си сила. На някакво ниво аз самата привличах към себе си неприятните ситуации, уча­ствах цялостно в агонията на конфликта и, най-важното, създавах условията за неговата проява, така че да мога да науча повече за себе си.

Когато започнах да експериментирам с тази промяна в начина на възприемане, пред мен се откри един нов свят от положителни отношения. Все едно че непрекъснато от­варях прозорци към нови хоризонти.

За първи път забелязах това явление във връзката си с една болна приятелка. Чувствах се безпомощна при опи­тите си да й помогна. Не одобрявах лекарствата, които тя пиеше. Смятах, че тя се предаваше и възприемаше отри­цателно отношение към живота и положението си. Изгубих надежда за нейното бъдеще. И тогава ми дойде на ум, че може би аз съм я довела в живота си с определена причи­на. А какво научавах от нея в такъв случай? Защо тя тряб­ваше да играе такава роля в моя живот? Дали тя не бе като огледало за мен? Може би тя изживяваше нещо, през което самата аз не желаех да премина? Дали не я наблю­давах, сякаш наблюдавам себе си?

Изведнъж схванах същината на това ново виждане и докато възприемах истината в него, започнах да работя върху една мисловна ситуация, в която си представих как я освобождавам от болката, защото аз вече не я желаех. За един месец състоянието й се подобри и тя спря болкоуспокоителните лекарства.

Може и да е било случайност. Но може и да не е. Зная, че щом си позволих да поема отговорността за своята угнетеност по отношение на нея, тя започна да поема отговор­ността за своето лечение. Все още не зная какъв е механиз­мът, но струва ми се, че той действа.

В друг случай един човек без основание ме съдеше за някаква сума. Бях уверена в своето право и реших да во­дим дела чак до Върховния Съд. Бях възмутена. Адвока­тите ми ме посъветваха да уредя сметката. Отказах, каз­вайки, че това е абсолютно несправедливо. Те се съгласиха с мен, но казаха, че трябва да изплатя сумата и да забравя за случая. Лежах будна нощно време, ядосвах се и си пред­ставях безкрайни диалози, в които с пълно право унищо­жавах този човек, разигравах си епизоди в съдебната зала, в които целият свят наблюдаваше, а аз го съсипвах и смя­тах, че това е правилно при тези условия. Вътрешният гняв вършеше пагубната си работа в мен. И един следобед в съдебната зала се отделих от себе си и се опитах да из­ползвам техниката си за „ново виждане". Съзнателно ре­ших да възприемам този човек, искащ пари от мен, като „учител". Мислех си: „Той служи като катализатор за моето израстване. Сега ми се дава възможност да погледна гнева си и да разбера защо той е толкова силен".

Почти неволно от очите ми потекоха сълзи. Постепен­но чувството на неудовлетвореност отмина и аз осъзнах, че то е съществувало в мен много дълго време. Не е било ре­зултат единствено от тази ситуация. И тогава наистина се разплаках, облекчена, че конфликтът престана да същес­твува; благодарна, че този човек бе изиграл ролята на учи­тел и ускорител на моето израстване. В действителност оти­дох още по-нататък. Реших да го възприемам като човек, който е прекъснал собственото си развитие само за да може да послужи като катализатор за моето. Въздействието на тази промяна на гледната точка бе моментално.

Първо спрях да плача. Наредих на адвокатите си да платят това, което той искаше. За мое учудване те се вър­наха при мен след известно време и ми казаха, че не могат да разберат причините, но той бил оттеглил огромния си иск и сега изисквал само една скромна сума. Никога не бях говорила с него лично, но промяната в моето отношение е неутрализирала по някакъв начин енергията, създаваща конфликта между нас. При отказването от битката или, с други думи, при „изоставянето^на гнева си", основната енергия в нашето противоречие се измести така, че борбата и войната между нас бе вече невъзможна. Успях добре да разбера, по един съвсем личен начин, че за танго са нужни двама и когато аз се оттеглих, музиката също спря.

Отново казвам, че не зная как действа този принцип, но когато се възприеме искрено, този начин на мислене е много силен. Ако две страни дърпат въже между тях, кога­то едната спре да дърпа, другата пада, защото играта зави­си от противопоставянето им. Научавах, че за да си осигу­ря положително и ново виждане, трябва да се освободя от чувствата, които ми причиняват болка. Не да ги контроли­рам, а наистина да ги оставя да ме напуснат. Но първо идваше необходимостта да разбера, че притежавам тези чувства по собствен избор, още от самото начало.

При взаимоотношенията си със света, в който живеем, винаги съм била привлечена към участие в промяната на обществото. Вършех това с удоволствие, радвах се на успе­хите и се измъчвах от забавянето на развитието. Работих в организации за мир. Протестирах срещу военните. Пъту­вах, за да опозная културата и обичаите на други страни.

Станах феминистка. Борих се за потиснатите. Безпокоях се за Върховния Съд и подкрепях президенти, които уважаваха либералните убеждения на разума. Въртях се около журналисти и се опитвах да се науча да задавам въпроси с такава точност като тях. Наблюдавах пресата в ролята й на пазител на правителството и се възмущавах от непочтеността и корупцията и на двете. Вярвах и все още съм убедена, че хората в Америка са работливи, справед­ливи, сравнително честни и сравнително непредубедени, а също и че голяма част от тях се стремят да разберат спра­ведливостта, сложността и лабиринтите на демокрацията. Ние, американците, също сме изложени на голямо напрежение. Може би свободата, произтичаща от самата демок­рация, води към стрес, тъй като създава усложненията на свободния избор, отговорността и конкуренцията, които са усещат много по-малко при авторитарните режими и в об­ществата, доминирани от религията. Цената, която плаща­ме за общество от социално свободни индивиди, а не кон­тролирано от държавата или църквата, са усложненията. Това причинява стрес, както за отделния човек, така и за самото общество.

По някое време започнах да оценявам скоростта на своя личен напредък по отношение на стреса, спрямо ско­ростта на израстването на обществото около мен. И след време разбрах, че ако наистина желая промяна в общес­твото, ще трябва да започна с трансформацията на самата себе си. Както всичко останало, положителните усилия за­почват от собствената личност.

Чувствах, че и аз самата, и обществото, в което живея, страдаме, и индивидуално, и колективно, от липсата на нещо, което не можем да определим. За мен това не бе нещо физическо, нито дори умствено. То бе по-фино; по-фино и същевременно по-дълбоко. То е свързано с духа на човек, а оттам и с духа на цялата нация и нейните инсти­туции. На някакво ниво ние интуитивно знаехме, че сме обеднели духовно.

Общо взето различните църкви не задоволяваха ду­ховните ни нужди. А освен това техните водачи до известна степен бяха покварени. Бях се отказала преди години от верността си към официалната религия, макар че продъл­жавах да се старая да действам с „християнска" любов. С какви други общоприети ценности живеехме? В света на бизнеса дори и институциите, свързани с борсата, изглеж­даха корумпирани. Брокерите и спекулантите с големи су­ми бяха само удряни леко през пръстите от неадекватните постановления на правителството, което бе останало без пари, раздираше се от конфликти, луташе се объркано и обявяваше незаконни войни, придобили по-голямо значе­ние от конституцията.

В същото това време бяхме изправени пред вездесъща­та заплаха от ядреното унищожение, замърсяването на околната среда, парниковия ефект, дупката в озоновия слой - едно общо безпокойство по отношение на почти всичко се проявяваше във вълни от престъпност, злоупотреба с нарко­тици, малтретиране на деца, побоища над съпруги и отдел­ни престъпления с нечувана жестокост. Като живеещи в де­мокрация, ние, американците, много години гледахме с ува­жение на властите, които бяхме избрали и издигнали на власт, и очаквахме от тях потвърждаване и опазване на нашите ценности, вярвания и самоличност. Сега тези инсти­туции, които почитахме повече от самите себе си, се разпа­даха пред очите ни. Нашият свят, критериите ни, дори на­шите убеждения изглежда отиваха по дяволите.

Не ни оставаше спасение другаде, освен в самите нас; трябваше да разчитаме на собственото си чувство за при­личие и честност, на ценностите си - с две думи, трябваше да открием себе си вътрешно.

Може би всичко, цялата тази бъркотия, е за добро.

Може би сме създали обстановката, която сега преживяваме, с ценностите и с мечтите, които сме съхранили в себе си. Ако ние смятаме, че е допустимо да сме малко нечестни, да измамим някой тук, да се измъкнем с леко мошеничество там, какво би ни възпряло от създаване на мощни институции, които поради собствената си сила са доста повече от „малко" нечестни - които са в действител­ност корумпирани. Те просто биха били отражение на са­мите нас в по-голям мащаб. В края на краищата ние сме тези институции. Приемаме онова, което възпитанието ни е научило, че е приемливо.

Но ако един ден човек прозре себе си по нов начин, той вижда и околния свят по новому и в резултат на това ще може по-ефикасно да осъществи промените. Дребните изма­ми вече няма да са по-приемливи от едрите кражби. Преоб­разуванията в обществото тогава ще бъдат естествено раз­ширение на промените в разбиранията на отделния човек.

Разбрах, че за да мога да продължа участието си в преобразуването на света, в който живея, първо е необхо­димо да променя себе си. Така започнах да работя съвсем сериозно върху себе си - според някои дори прекалено се­риозно. Това не означава, че спрях политическата и обще­ствената си дейност, но видях необходимостта от промяна в по-ясна светлина, защото и на себе си гледах с по-голямо разбиране.

По това време започнах една програма от упражнения за ума, която практикувах почти ежедневно, за да мога да достигна до усещането за промяна в себе си. В резултат на това започнах да се чувствам по-съсредоточена в собствена­та си сила и в по-голямо съгласие не само със собствената си съдба, но и със съдбата на хората около мен, които навлиза­ха в живота ми и го напускаха, вървейки по своите пътища.

В същото време разбрах колко малко знам и разбирам. Тогава се опитах да се съсредоточа върху онова, което знаех. Това, което разбирам днес, е резултат от знанията, които съм събрала от древни учители и настоящи ученици, много по-напреднали от мен. Те всички са преминали през лични изпитания при опита да разберат себе си и своето място във великото всеобщо съзнание, от което всички ние сме части­ца. Когато нещата се объркат, съм се научила да ги изпо­лзвам като катализатори, помагащи ми да разбера своето участие в тях. В това отношение, точно поради конфликтите, проблемите и напрежението, съм се научила да се справям и с тях самите, и със себе си по един балансиран начин. Така че, въпреки болезнеността на вътрешното пътешес­твие, то отразява всички страни на човека и на неговите взаимоотношения с околния свят. То ми помогна много да се справям с действителността по съвсем практични начини.

Усещам голямото ускорение в пробуждането, което се извършва по целия свят. А Бог знае, че проблемите стават все по-болезнени. Чувствам уроците в собствения си живот, във връзките си с хората и в собствената си карма. Карма е законът за причината и следствието - това, което даваме, се завръща обратно при нас. Това, което тръгва от нас, от­ново идва при нас. Преди три години бяха необходими три месеца, за да се завърне нещо казано или сторено от мен обратно при мен. Сега виждам пристигането му само за три часа! Какъв урок стана Кармата. Какво мигновено и постоянно напомняне, че да даваш любов, означава да по­лучаваш любов. Да проявяваш гняв и враждебност озна­чава да получаваш същото. Преживяванията в един ден от двадесет и четири часа стават все по-интензивни, като че ли изживявам три дни в един.

Взаимоотношенията ми с другите хора стават все по-задълбочени и изискващи повече искреност и прямота. По­някога ми е почти невъзможно да чувствам сигурност при нарастващите изисквания за откровеност. Някой път е много болезнено да видя своето отражение в приятелите си, любимите си и, което е по-важно, в противниците си.

Понякога те като че ли проявяват онези аспекти на моята личност, които в други случаи бих избягвала, и точно това е причината за появата на тези хора в моя живот.

Променям своето чувство на безпомощност относно възможностите ми да помогна за реформата на света към нова позиция, признаваща наличието на една сила в мен, както и във всеки от нас, способностите на която са такива, че ако успеем да достигнем до нея, ще можем да преобра­зим и света. Това не само че е възможно, то е належащо и част от следващия етап на нашата еволюция е да реализи­раме (в буквалния смисъл „да направим реалност") тази сила. Очевидно аз не съм единствената, възприела този подход за достигане до промяната.

Извършва се едно пробуждане с огромни размери. Хо­ра от целия свят се добират до способността вътрешно да проумеят кои са те всъщност и, използвайки тези знания, да издигнат живота си и условията, при които той протича, до нова висота на щастие и изобилие. Споделянето на пътя и техниките за търсене са само частица от помощта, която можем да окажем един на друг.

Както вече казах, тази книга е един опит да споделя как успях да се добера до духовното в мен. Духовното ин­женерство стана едно увлекателно изследване, от съществе­но значение за мен за намаляването на стреса и за справя­не с обществените и личните противоречия.

Когато започнах да навлизам все по-дълбоко в себе си и да напредвам със своите духовни проучвания, все повече се интересувах от връзката между тялото и духа. Имам подготовката на танцьорка и подходът ми към тези въпро­си бе от гледната точка на човек, занимаващ се с физкул­тура. Всеки, който е бил свързан отблизо с физическата страна на представлението, знае, че тялото няма да се дър­жи добре, ако духът е унил. По тази причина трябва да се подобри връзката между тях и достъпът до „вътрешната светлина" е една необходимост.

Бях слушала много за медитацията от мои приятели по много страни по света, които се занимаваха с това от години и твърдяха, че самото им съществуване зависи от нея. „Човек трябва да навлезе навътре за съсредоточеност, равновесие, сила и приспособимост - казваха те. - Това просто не може да се получи отвън". Така аз се заинтересу­вах от процеса за „навлизане навътре". За да постигна по-добро и по-безболезнено физическо представяне, опитах своя разновидност на медитацията. Исках външната стра­на на живота ми да се подобри, а това означаваше, че ще трябва да достигна до „вътрешната страна". Открих, че то­ва преживяване е изключително.

Сама отговорих на въпроса си: Всичко бе създадено от мен. Аз бях сътворила болката. А после и лечението. Аз контролирах всичко. Болката и лечението бяха измислени от мен. На някакво ниво, което все още не можех да разбе­ра, колената ми бяха излекувани. А също и гърбът ми. Бях чела за хора, използващи визуализацията в болници (с помощта на лекарите), за да спомогнат за лечение на рак, тумори и други заболявания. Едно момче изглежда бе за­творило дупка в сърцето си, като си представяло как злат­ни конци я зашиват. Прилагайки някакъв неподозиран та­лант и знание, идващи от някоя истина от друго измере­ние, аз бях използвала собствената си скрита сила, за да излекувам умореното си и напрегнато тяло. Ако бях създа­ла болката и лечението на тялото ми, не бях ли аз тази, която бе предизвикала болката и лечението във всички аспекти на моя живот? И тази светлина в мен не бе ли едно средство, чрез което да мога да направя действително това, което желаех?

Това в такъв случай бе духовна техника, която си струваше да се разучи. Това бе нова Физика на Душата. И как ставаше това?

Просто чрез навлизане навътре.