„Дилема на (не)сигурността” е

Дилемата на (не)сигурността може да се формулира и така: В общия случай не е вярно, че когато една система (държава) инвестира в своята сигурност (увеличава ресурсите, полага усилия за нейната защита), то тя задължително получава повече сигурност (т.е. инвестициите в сигурността невинаги водят до повече сигурност).

Или, както Робърт Джървис (Robert Jervis) дешифрира Дилемата на (не)сигурността в нейното традиционно схващане: „Нарастването на сигурността на една държава накърнява сигурността на другите държави”²⁶¹. Но според Холдер Мьолдер (Holger Mölder) в постмодерната система за сигурност ние сме изправени пред кооперативната дилема на сигурността от периода след Студената война, която може да се дефинира така: „Тъй като някои държави се стремят да си сътрудничат за намаляване на своите страхове, свързани със сигурността, това може да понижи сигурността на тези и останалите държави, ако някоя страна остане извън споразуменията за кооперативна сигурност” ²⁶².

Ще илюстрирам смисъла на Дилемата на (не)сигурността по следния начин. Нека имаме две държави и нека предположим, че първата държава оценява (подчертавам — „оценява” — това е преди всичко плод на нейното субективно) своята сигурност като недостатъчна в сравнение със сигурността на другата държава, т.е. по отношение на нея първата държава се чувства в несигурност. Изхождайки от вероятността за най-лошия сценарий, тя влага определени ресурси, за да постигне поне паритет на сигурността със своя опонент [и дори известен запас от повече сигурност]. Втората държава обаче отказва да допусне, че целите на първата са изцяло със защитен характер, затова оценява новия баланс като нарушен в нейна вреда и пристъпва към укрепване на своята сигурност, за да постигне паритет [и дори известен запас от сигурност]. Като резултат и двете държави са изразходвали повече усилия за укрепване на сигурността си, отколкото в началото, без всъщност да са станали по-сигурни, защото срещу всяка от тях след тази стъпка стои противник, чиято мощ междувременно е нараснала.

Нещо повече, спиралата се завърта за втори път. Отново е ред първата държава да отделя средства за сигурността си, защото смята, че втората е променила едностранно баланса в своя изгода. След това и втората прави същото. После отново първата, и отново втората... Стъпка след стъпка се пълзи — нагоре по спиралата на недоверието. Разходите на двете държави нарастват, а тяхната сигурност намалява, защото противникът им става все по-силен. Така се получава парадоксът, даващ същността на Дилемата на (не)сигурността: всяка от държавите се стреми да укрепи своята сигурност, обаче резултатът е противоположен — недоверието и ненадеждността на каналите за комуникация или изобщо отсъствието на такива канали, чрез които те да съобщят една на друга истинските си намерения и страхове, води до ситуация, когато и двете изпадат в капан на несигурността, т.е. чувстват се много по-несигурни, отколкото в началния момент.

Липсата на доверие е главното, което носи несигурност и стрес, и превръща взаимните страхове и подозрения в самосбъдващо се предсказание. Дилемата на (не)сигурността е именно самосбъдващо се предсказание. Ето какво пише бившият британски външен министър сър Едуард Грей (Edward Grey, 1862—1933) за причините за Първата световна война: „Въоръжава ли се едната страна, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да остават беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията […]. Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат: това е, дето прави войната неизбежна”²⁶³. А според испанския дипломат Салвадор де Мадариага (Salvador de Madariaga, 1886—1978), председател на Комисията по разоръжаване на Обществото на Народите (ОН): „Народите не изпитват доверие един към друг не затова, че са въоръжени, те са въоръжени затова, че не изпитват доверие един към друг”²⁶⁴. Същото твърди и Ханс Моргентау: „Хората не воюват защото имат оръжия. Те имат оръжия, защото смятат за необходимо да воюват”²⁶⁵.

Горепосоченият вариант на Дилемата е в лабораторно чист (т.е. условен) вид, но и в реалността, като по Гойя^CXXI, „сънят на разума ражда чудовища” или, ако не чудовища, то поне страхове, водещи до преразход на материални и морални ресурси за защита от заплахи, които или не съществуват, или не са толкова остри и тревожни. И могат да бъдат урегулирани чрез добра воля, с мирни средства и при помощта на международни структури и процеси. Дилемата на (не)сигурността е ключово понятие за школата на политическия реализъм, за която ще стане дума в следващата глава.
Долен и Горен праг на (не)сигурност

Долният праг на (не)сигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков, стигащ до разрушителен, потенциал.

Какво се случва с младежа, който дълго време се е справял с тревогите, проблемите и терзанията си, удържал е някак на онова, което го е тласкало към отчаяние, успявал е да се измъкне от какви ли не трудни ситуации и изведнъж слага край на живота си? Или какво се случва с момичето, което е водило с променлив успех борбата за свързване на двата края, имало е периоди на безпаричие, някак се е справяло финансово в къде по-безнадеждни ситуации и изведнъж излиза на улицата и започва да проституира? Или да вземем клошаря — какво се е случило, та е изпаднал в положение на пълно безразличие какво мислят хората за него?

Великият германски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел твърди, че човекът се отличава от животното по един фундаментален начин — той иска да бъде признат като човешко същество, т.е. като същество със своя ценност или достойнство. Нещо повече, според борбата за престиж, за разлика от борбата за храна, подслон или безопасност не е определена от биологията, затова той съзира в нея първия проблясък на човешка свобода²⁶⁶. А не по-малко великият и значим френски философ Блез Паскал (Blaise Pascal, 1623—1662) твърди: „Каквито и притежания, здраве или важна придобивка да има някой на земята, той няма да е удовлетворен, ако няма уважението на другите”²⁶⁷.

Любен Николов пише в свой анализ на философията на Зигмунд Фройд: „Човекът е единственото живо същество на планетата, което не просто съществува, а се стреми да се осъществи. Това значи, че иска да приложи своите способности, и то така, че да постигне свои стремежи и цели. В изявата на своите способности, в избора на своите цели и в борбата за тяхното достигане той се сравнява с другите, за да се самооцени. Също така желае да предизвика у тях благоприятна оценка за себе си. Неговото самочувствие се определя от тези две оценки — своята и на другите. Нека приемем, че желанието за висока оценка е израз на вроден нарциси­зъм, на егоистично самолюбие. Но остава въпросът за основанията на оценките. Ако ни ценят за нещо, което ние самите не смятаме за особено достойнство, това едва ли ще ни радва. Ако не намираме признание за това, което ценим в себе си, това също е мъчително. Тоест ние се стремим не само към високи оценки, но и към съвпадение на основанията на самооценките и на оценките на другите. Без такова съвпадение нашето самоосъществяване никога не може да бъде пълно. Ние се нуждаем от мнението на другите, за да преживеем пълноценно своето самоосъществяване”²⁶⁸.

Казано с по-ясни и прости думи, човекът е социално същество, което винаги държи на това, какво мислят другите хора за него, та дори и да парадира с твърдението, че не плаща „данък обществено мнение”. Да имаш човешки облик, да изглеждаш нормално, да те ценят и оценяват, да излъчваш достойнство или най-малкото да не пораждаш неуважение или презрение, това е толкова присъщо за всеки индивид. А тук ние имаме клошар — като някакво двукрако човекоподобно същество, което не се интересува от тези същностни условия за нормално възприятие от страна на обществото.

След като няма ген на самоубийството, проституцията и клошарството и никой не се е родил „запрограмиран” да стане самоубиец, проститутка или клошар, то отново и отново си струва да зададем въпроса: „Какво се е случило с тези хора, та ги е тласнало към екстремални постъпки?”. И на този въпрос може да се отговори така: „Те са паднали под Долния праг на (не)сигурност”.

Разбира се, не е нужно да се дават подобни крайни примери. Та нима не сме ставали свидетели или не сме чували как, например, в едно семейство двамата си разменят години наред тежки обиди, упреци, стигат дори до физическа разправа, но продължават да живеят заедно. Докато в един момент и не най-грубата дума или жест водят до тотален край на техните отношения. Или как така бивш военен вади пистолет и изстрелва 7 куршума по бивш национален състезател по футбол, малко след като със скромната си лада одрасква джипа на спортиста!

И в двата горни случая е логично да се зададе въпросът: „Какво толкова се е случило, защо са тези крайни, екстремални реакции?”. Напуснатият съпруг може да се пита: „Какво толкова й казах, къде-къде по-гадни неща съм й крещял, а тя е търпяла, защо точно днес си тръгна и сложи край на семейството!?”. Вероятно това е така, защото отношенията между двамата са паднали под Долния праг на (не)сигурност в резултат на дълги години амортизация, изхабяване и разкъсване.

И за злополучния стрелец можем да се запитаме, дали си струва по нищо и никакъв повод да се вади пистолет и да се гърми на месо по човек? А дали това не е така, защото бившият военен е паднал под Долния праг на (не)сигурност — или заради лични проблеми, или защото футболистът е излъчвал агресивност, тръгвайки от луксозния си джип със заплашителен вид към стресирания собственик на старата лада, а е известно колко много пъти нагли типове със суперскъпи коли пребиват безпощадно обикновени хорица с обикновени коли заради най-малката драскотина върху джипа, плачещ за данъчна проверка на собственика му... Само че правосъдието разглежда конкретната ситуация и раздава тежка присъда за нея, без да се интересува от евентуалните обстоятелства, които са я предизвикали — и за унизителния стрес, преживян от военните, когато т.нар. реформа на отбраната ги изхвърля на улицата още млади за пенсионерски заслужен отдих, и за законовия произвол спрямо бедните и за пълната безнаказаност за богатите. Това са абсолютно присъщи на нашата Съдебна система черти, които превръщат слабия човек в жертва на нейния отказ от правосъдие и на обръщането на държавата с гръб към неговата сигурност, затова той трябва да се защити сам или да понесе покорно насилието на силния.

Долният праг на (не)сигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което всъщност несигурността излиза извън контрол и системата (човекът, общността, обществото) започва да се разпада. При наближаването на този праг в системата настъпва криза, тя започва да се тресе, да изпитва неустойчивост, малки въздействия причиняват големи последици.

Всеки човек (всяка общност от хора, всяко общество) има свой Долен праг на (не)сигурност. Проблемът е обаче, че този Праг не е еднакъв за всички хора — както е температурата от 37^º, за да има за него Прагомер, човек да си го измери, да речем сутрин и да си каже: „Не, много близо съм до своя Праг, по-добре да остана вкъщи, за да не предизвикам драма в транспорта или в службата”.

Нещо повече, Долният праг на (не)сигурност у човека не е постоянна величина — той се променя в зависимост от това, което този човек преживява, от въздействията на външната среда. Това е така, защото както човекът, така и обществото калкулират в оценката на своето сегашно състояние „спомена от миналото”, т.е. нивото за сигурност, което са имали в миналото. Ако днес, образно казано, двама души разполагат с по 2 банана на ден, но първият в миналото е разполагал с 10 банана, а вторият — с 1, то макар че те сега са в еднаква ситуация, на първия човек жизненият стандарт е паднал 5 пъти, а при втория човек той се е увеличил 2 пъти, което означава, че оценката за ситуацията и съответно чувството за сигурност у двамата ще бъдат коренно различни.

Ето защо, когато външни наблюдатели критикуват българите за прекомерен песимизъм, аз се опитвам да обяснявам на чуждестранните си приятели и партньори, че песимизмът, освен като присъща на българина национална черта, е резултат и от сравняването на онова, което в материален план българинът имаше по-рано и което има сега.

Както споменах по-горе, причина за песимизма като национална черта на българина е, че през вековете ние сме живели в много сложна и непредсказуема геополитическа среда, поради ключовото разположение на територията ни и на региона като цяло, и затова никога не сме могли в пълна мяра да повярваме, че ни чакат хубави неща, а сме се опасявали, че бъдещето носи много неизвестност и може да роди нова несигурност.

А паралелно с това си струва да се припомни, че по-рано българинът имаше безплатно образование и безплатно здравеопазване (не, не искам тук да дискутирам колко и до каква степен и как то бе безплатно), гарантирана работа, ежегодна почивка на море. Докато сега той има много демократични права и свободи, които обаче са предимно не като блага, за да се ползват по равно, а като услуги, и трудно могат да се консумират от него, защото тяхното качество е свързано със заплащане или зависи от жизнения стандарт. Всъщност, самата сигурност от благо, което се полага в някаква степен на всички, се превърна в услуга, така че всеки може да претендира и да получава само толкова сигурност, за колкото е в състояние да си плати, или както даже със зле прикрита радост пишат български експерти: „Сигурността се превръща в услуга, която е разпределена неравномерно и само гражданите, които могат да платят услугата, ще разполагат с по-висока степен на сигурност. Действително тази тенденция засилва неравенството и социалното разделение в дадено общество, но тя е естествен и необратим процес, съпътстващ глобализацията”²⁶⁹.

Освен това, човекът, както и обществото, калкулират в оценката на своето сегашно състояние и „спомена от бъдещето”, т.е. онова ниво на сигурност, което те очакват да имат в бъдещето. Ако днес, образно казано, двама души отново разполагат с по 2 банана на ден, но първият се надява, че в близко бъдеще ще разполага с 10 банана, а вторият се тревожи, че в близко бъдеще ще разполага само с 1, то макар че те сега са в еднаква ситуация, на първия жизнения стандарт ще се увеличи 5 пъти, а при втория той падне 2 пъти, което означава, че оценката за настоящата ситуацията и съответно чувството за сигурност у двамата ще бъде коренно различни.

Долният праг понякога може да бъде много нисък и човекът да е в състояние да понесе много несигурност, но в други случаи Долният праг може да бъде по-висок и човекът да не е в състояние да понесе повече несигурност.

Обобщавайки, Прагът на (не)сигурност е индивидуална характеристика, която се променя във времето. Затова човекът, обществото, системата трябва да се самоанализират и да се стремят да осъществяват максимално ефективен контрол над собствената си сигурност. Това е преди всичко отговорност на субекта на управление на сигурността, на мениджърите на сигурността на системата (човекът е също мениджър на сигурността, на собствената си сигурност).

Всеки мениджър на сигурността на една система има две възможни алтернативи на управление на процесите, когато системата приближи своя Долен праг на (не)сигурност.

Хората от поколението на моите родители при създаването на семейство често са нямали покрив над главите си, креват, на който да спят, тенджери и прибори, с които да се хранят и са ги вземали назаем от близки и приятели. Но са били много по-щастливи. Защо? Може би защото са чувствали, че дори сега да им е трудно, те със своите ръце и упорит труд ще построят собствено жилище, ще родят и изучат децата си, ще отгледат внуците си. Това усещане за самоконтрол върху живота, за възможност за развитие, свързано с техните усилия за подчиненост на устойчиви и привлекателни ценности, е вдъхвало надежди и сигурност у младите тогава.

Младите хора от поколението на моите деца имат и коли, и компютри, и телевизори, и джиесеми — при това се стремят да купуват най-новите модели. Но това са все неустойчиви, преходни, разтегливи потребности, които се формират от рекламата, модата, масовото потребителско общество.

По-рано пазарът удовлетворяваше нужди и когато съответната нужда бъде удовлетворена, не е необходимо нищо повече. Ако си гладен, пазарът дава възможност да утолиш глада, ако ти трябва дреха, за да си облечен, пазарът ти предлага дреха. Сега обаче пазарът удовлетворява потребности, а потребностите могат да се формират, развиват, размножават и фактически не подлежат на засищане — днес един модел джиесем, утре — друг, cool, по-як, други ден — трети още пό.

Усещането у днешните млади, че не контролират съдбата си, че са като подопитни зайчета на външни пазарни стихии, невъзможността да си планират живота и да си представят бъдещето си, ги прави несигурни, песимистични, а значи и по-нещастни, отколкото вероятно би трябвало да се чувстват.

Долният праг на (не)сигурност може да бъде свързан със социално-психологически феномени, с психологически болестни състояния на индивида или групата от индивиди (общността, прослойката, класата). Например Емил Дюркейм говори за аномия^CXXII, когато анализира ерозирането на социалните норми и ценности при икономически и обществени кризи. Според него, тъй като хората губят при такива кризи всички свои социални обвързаности, те нерядко намират единствения изход в самоубийството. Ерих Фром (Erich Fromm, 1900—1980) разсъждава върху дюркеймовия анализ на аномията като социален феномен така: „Дюркейм в своята класическа работа върху самоубийството предполага, че причината може да бъде открита в едно явление, което той нарича „аномия”. С този термин той означава разрушението на всички традицион­ни социални връзки, факта, че цялата истински колективна организация е станала вторична по отношение на държавата и че целият истински социален живот е унищожен. Той вярва, че хората, които живеят в съвременната политическа държава, представ­ляват „отделни дезорганизирани прашинки”²⁷⁰. Американският социолог Робърт Мертън (Robert Merton, роден като Meyer R. Schkolnick, 1910—2003), който развива по-нататък анализа на аномията, я описва много образно като „колапс на културната структура”, настъпващ, когато в резултат на срива и дезориентацията в тяхното социално положение индивидите не могат да се привързват и обвързват с ценностите на по-голямата общност, към която принадлежат или на обществото като цяло²⁷¹. А у Пиер Бурдийо четем: „Не може да се хитрува със закона за запазване на насилието: всяко насилие се плаща. Например структурното насилие, което финансовите пазари упражняват под формата на уволнения, несигурност относно работата и т.н., намира своята равностойност, по-краткосрочна и по-дългосрочна, във вид на самоубийства, антисоциално поведение, престъпления, наркотици, алкохолизъм, актове на ежедневно насилие”²⁷².

Ценностите, културните норми на обществото предоставят структурна и етична рамка, която дава предвидимост и насоченост на поведението, прояснява неопределеността и очертава границите на задължения и отговорности. Когато те се разпаднат или размият, или когато придържането към тях с превръща в тежест или обрича на губещи социални позиции и понижени шансове за интеграция и сигурност, съответната група потърпевши хора (както и отделните атомизирани индивиди) престават да спазват тези ценности и културни норми, или започват да ги разрушават, а нерядко и да възприемат различни, нерядко антагонистични „ценности” и „културни норми”, с което демонстрират отказа си от принадлежност към общността или обществото и ескалиращо се отчуждават от него. Това обаче не остава безнаказано — подмяната на едни ценности и културни норми с други се изразява външно в системна и когнитивна дезориентация²⁷³, а вътрешно — в изпадане на депресивно състояние на стрес и несигурност, на аномия, анемия^CXXIII и апатия^CXXIV.

Ако една система е подложена на постоянен външен и вътрешен, структурен и символен, вертикален и хоризонтален натиск за деструктуриране, атомизиране и разнормализиране, тя неизбежно се превръща в хаотична и неподредена, в нея никой няма стимул да спазва нормите и правилата, а дори и тези, които имат вътрешна потребност или съзнателни нагласи да ги спазват, постепенно се демотивират да го правят, дори само затова, че то не им носи конкурентно преимущество, а се превръща в стратегически недостатък, защото вероятността да бъдеш потърпевш от и наказан за неспазването на нормите и правилата е не по-малка от вероятността това да се случи на някой, който по принцип не ги спазва. И след като и спазващите правилата не желаят повече да ги спазват поради силна демотивация, хаосът и безпорядъкът, а с това и несигурността в системата допълнително се увеличават.

В подредената система, настроена така, че да позволява и ускорява позитивните и да препятства и „гаси” негативните промени, обаче, спазващите нормите и правилата имат стратегическо предимство в сравнение с тези, които не ги спазват, защото вероятността да бъдат потърпевши от и наказани за неспазването им е практически нулева, но пък ползите от подобно конструктивно и оптимизиращо поведение са огромни. А това вече стимулира и неспазващите нормите и правилата да ги спазват, вследствие на което системата още повече се подрежда, генерира сигурност и ефективност.

Горният праг на (не)сигурност е такова максимално ниво на сигурност, над което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков — до разрушителен — потенциал.

В изучаването на (не)сигурността на практика винаги е бил изследван нейният Долен праг. Това е повече от логично, защото се е приемало, че след като сигурността намалява и несигурността нараства, единствените проблеми за една система могат да се появят при влошаване на нейната сигурност и при възникване на крайно негативно стечение на деструктивни обстоятелства, подлагане на съмнение на способността за успешното им противодействие и нарастване на вероятността от срив и разпад на системата.

Но някои тревожни симптоми в държави с почти абсолютна (твърде висока) сигурност (напр. в скандинавските страни — Норвегия, Дания, Швеция, както и във Финландия) налагат все по-настойчиво важността от изследване на Горния праг на (не)сигурност, над който също могат да се наблюдават аналогични негативни промени и деформации. Народът ни го е казал, че много хубаво не е на хубаво. И при прекомерна сигурност се губи мотивът за развитие, за борба с обстоятелствата, за самоусъвършенстване, а системата започва да деградира, да се разяжда без цели и без стимули, даже да се разпада. Както пише френският икономист Жан Фурастие (Jean Fourastié, 1907—1990): „Излишната стабилност може да провокира истинска психопатия, желание да се разрушава и ние виждаме това от примера на шведския феномен [...]. Изглежда някои форми на свобода от принуждаване водят до разрушаване на равновесието и предизвикват необходимост от нови принуждения”²⁷⁴.

Над същите проблеми разсъждава Ерих Фром в книгата си „Душевно здравото общество”: „В страните в Европа, които са сред най-демократичните, мирни и процъфтяващи страни, както и Съединените щати, най-богатата страна в света, показват най-тежките симптоми на душевни разстройства, [...] най-тежките признаци на душевно неравновесие! [...]. Не е ли възможно материално обезпеченият живот на средната класа, като задоволява нашите материални потребности, да предиз­виква у нас чувство на силна скука, а самоубийствата и алкохолизмът не са ли патологични начини да се избяга от тази скука?”²⁷⁵. Все в този дух Ейбрахам Маслоу пише: „От Ocкap Уайлд^CXXV сме се научили дa внимаваме кaквo желаем — защото, кoгaтo желанията ни бъдат задоволени, може дa се разиграе трагедия”²⁷⁶.

Колкото и на пръв поглед да са далеч от това състояние, държавите от Скандинавския полуостров наистина имат основание да се замислят над опасни явления в тази насока — самоубийства, депресии, наркомания, постоянно търсене на по-силни, екстремни емоции. И главното, което всъщност дава повода за разсъждения за съществуването на този Горен праг на (не)сигурност, на този максимален предел на (не)сигурността: ставащите все по-чести, заплашващи да се превърнат в тенденция, сексуални връзки вътре в семейството — на майка със син, на баща с дъщеря! Първоначално на тях по-скоро се е гледало като на някакви перверзии. Колкото и неприемливи и ужасни да са те, като че ли е било логично да се смята, че причина за тях е тази всезадоволеност (в Русия биха казали: „С жиру бесятся”^CXXVI), уклонът към порно желания и усещания. Докато по-късно става неизбежно отговорът да се търси по-дълбоко — в бездната на подсъзнанието на хората и като ирационална реакция на ставащото със и около тях.

Подобни анормални контакти навярно са резултат от затварянето на хората в много тесен кръг, най-често в семейния; средата извън него се възприема като агресивна или абсолютно безинтересна — тя плаши, натоварва с отрицателни емоции, липсват стимули за контакт, почти се загубват уменията да се общува с нея. Знаем, че когато човек има сериозен проблем, той мобилизира всичките свои контакти, познанства, приятели, роднински връзки, т.е. целия социален капитал. Всъщност последният е понятие, въведено от Робърт Пътнам (Robert Putnam) в социологията и в социалната психология като „обществен” (или „общностен”) капитал, т.е „качество, което възниква при преобладаващо доверие в обществото или в част от него”²⁷⁷. Общественият капитал може да се дефинира като „комплекс от неформални ценности или норми, споделени от членовете на дадена група, за да се осъществи сътрудничеството между тях”²⁷⁸. Освен осъществяването на сътрудничество между членовете на групата, редица автори добавят също и даването на отговор на външни заплахи, минимизирането на разходите, постигането на общи цели. С други думи, общественият капитал е форма на човешкия капитал, различаваща се от останалите негови форми „дотолкова, доколкото обикновено се създава и предава чрез механизми на културата като религия, традиция или исторически обичаи”²⁷⁹.

Когато човек изпадне в беда или в силно затруднително положение, той си „спомня” за своята социална същност и постъпва досущ като лорд Роналд^CXXVII, който „се метнал на коня си и препуснал лудо във всички посоки” (Lord Ronald [...] flung himself upon his horse and rode madly off in all directions)²⁸⁰, т.е. той се обръща към всички хора, близки, родни и приятелски същества, които могат поне някак да са му полезни в тежката ситуация. Но когато на човек „всичко му е наред”, когато не може да очаква нищо ново, различно и обещаващо промени, той твърде лесно може да се затвори и да загуби интерес към средата и живота.

В един водоем, за да бъде рибата вкусна, разнообразна, винаги трябва да има някоя щука, хищник. Тогава рибите включват своите най-добри умения и способности, само и само да оцелеят. Едни се заравят на дъното, други излизат на повърхността; едни се сливат със средата, други плуват много бързо. Всяка мобилизира онова, с което е най-силна, което е главното в нейната индивидуалност. В блатото без щъркели и влечуги всички жаби са еднакви и крякат еднакво. Но има ли постоянна заплаха за оцеляването, те стават различни. И още редица примери могат да се посочат за важността на заплахата, дразнителя, стимулатора за борба и за развитие. Но нека същевременно отбележа, че ако рибите хищници във водоема са повече от един приемлив минимум, то те могат да изядат всички други риби и от дразнител и стимулатор за оцеляването и развитието, да се превърнат в техен унищожител.

Всичко това означава, че при споменатите по-горе явления в скандинавските държави трябва да се говори не за някакви индивидуални, макар и масови феномени, за уклони и наклонности, описвани на сексуална или психопатическа основа от титаните съответно на психоанализата и аналитичната психология — австриеца Зигмунд Фройд и швейцареца Карл Юнг (Carl Jung, 1875—1961), а за анормални социални феномени от рода на изследваните от видните социолози — германецът Херберт Маркузе (Herbert Marcuse, 1898-1979) и французинът Пиер Бурдийо. Според мен тези феномени са пряко свързани с въвеждането на понятието „Горен праг на (не)сигурност”.

Току-що написаното в никакъв случай не оправдава девиантните морални и сексуални поведения, но поне частично ги обяснява.

И така, Горният праг на (не)сигурност е такова максимално ниво на сигурност, над което всъщност несигурността излиза извън контрол и системата (човекът, общността, обществото) започва да се разпада. При наближаването на този праг в системата настъпва криза, тя започва да се тресе, да изпитва неустойчивост, малки въздействия причиняват големи последици.

Аналогично на Долния праг на (не)сигурност, всеки един човек (всяка общност от хора, всяко общество) има свой Горен праг на (не)сигурност, който също така е различен за всеки човек и се мени в зависимост от обстоятелствата. Понякога Горният праг на (не)сигурност може да бъде много висок и човекът да е в състояние да понесе много сигурност без това да увреди неговата ценностна система, но понякога този Праг може да е по-нисък и човекът да не е в състояние да понесе повече сигурност.

Обобщавайки, Горният праг на (не)сигурност е индивидуална характеристика, която се променя във времето. Затова човекът, обществото, системата трябва да се самоанализират и да се стремят да осъществява максимално ефективен контрол над собствената си сигурност. Това е преди всичко отговорност на субекта на управление на сигурността, на мениджърите на сигурността на системата (човекът е също мениджър на сигурността — на собствената си сигурност).

И отново всеки мениджър на сигурността на една система има две възможни алтернативи на управление на процесите, когато системата приближи своя горен праг на (не)сигурност.

В този ред на мисли логично опираме до един сякаш вечен и практически неразрешим философски, политически и социален проблем. Бе казано, че за да бъде справедливо, хуманно и устойчиво едно общество и за да не опре до Долния праг на (не)сигурност, е необходимо да се извършва частично преразпределение на парите и благата, като с различни законови механизми се взема от богатите и се дава на бедните. Но общество, в което преразпределителните механизми стават прекалено мащабни и се превръщат в постоянна, твърде разпространена социална практика, може да се разболее от апатия, да затлъстее и регресира, да загуби стимул за развитие, да демотивира гражданите му да се трудят и създават. Това се отнася както до прослойките, от които се взема, тъй като според тях се прави огромна несправедливост и те не виждат смисъл да разгръщат творческите си и креативни способности, за да хран(тут)ят онези, които „ги мързи”; така и до прослойките, които получават при това разпределение. Защо да се стараят и мъчат да променят съдбата си, да търсят друга роля и битие, щом и така им е гарантиран приличен стандарт на живот?

При демонтаж на социалните разпределителни механизми, обаче, се задълбочава пропастта между богатите и бедните и нови и нови групи от обществото изпадат на социалното дъно. В резултат, ако при първия случай (на прекалените разпределителни механизми) обществото затлъстява и спира развитието си, при втория случай (на почти абсолютно демонтираните разпределителни механизми) обществото се революционизира и отново спира развитието си.

Това е тази вечна дилема — как обществото да бъде стимулирано да се развива и в същото време да се възпира нарастващото в него разслояване като сякаш естествена последица от развитието. Частната собственост е вечен двигател на общественото развитие, обаче тя винаги, в края на краищата, ако бъде развързана и й се позволи да прави само онова, което тя желае и на което е способна, започва да действа като антиразпределителен механизъм, вземащ от тези, които имат по-малко и даващ на тези, които имат повече. Така през вековете човечеството се лута като ту избира модели на развитие, които отприщват, дават пълна свобода на частната собственост (а тези модели са десни, консервативни), ту се стремят да я обуздаят, да й наложат ограничения (това пък са леви, социални модели), ту в една или друга степен съчетават тези две крайности (подобни модели са центристки, либерални — но всички тези названия не са нищо повече от условни характеристики). Докато най-накрая не бе предприето (под лозунгите за построяване на социалистическото и комунистическото общество) генералното решение — да се отмени частната собственост; нещо, което на съвременния етап на развитие не даде желания резултат и в края на краищата се провали с гръм и трясък. Дори финансовата акула и борсов спекулант Джордж Сорос (George Soros) вече прозря, че другата крайност, която сега се налага на света — пълното развързване на частната собственост, абсолютизацията на пазара, т.нар. социален дарвинизъм — също няма да доведе до желания резултат и в края на краищата ще се провали с не по-малко оглушителен гръм и трясък²⁸¹.

Опитите на човечеството да опитоми частната собственост не са нищо друго, освен вечно търсене на модел на общество с оптимална сигурност. Сигурност, която не е толкова голяма, че обществото и хората да отказват да се борят и развиват, защото няма за какво да го правят поради пълна задоволеност; нито да е толкова малка (т.е. несигурността от своя страна да е толкова голяма), че обществото и хората да отказват да се борят и развиват, защото няма смисъл да го правят — все едно всичко е загубено и усилията им са обречени на провал. Ето как човечеството се развива по метода на пробите и грешките.

Другата алтернатива е да възпитава устойчивост на системата към повишеното ниво на сигурност около Горния праг на (не)сигурност, което означава фактическо повишаване на Горния праг на (не)сигурност. Това може да стане, като управляващите, например, дават значими цели пред обществото, които да са в духа на това, че „не само с хляб ще живее човек” (Мат. 4:4.). Има толкова много цели, които човекът и обществото могат да си поставят тогава, когато са решили всички проблеми на житейското си битие — посвещаване на екологичните проблеми, на проблемите на социално слабите, на живеещите в несигурност. Както отговаря великият български революционер и демократ Васил Левски (1837—1873) в повестта „Немили-недраги” на патриарха на българската литература Иван Вазов (1850—1921), когато го питат селяните от Софийско каква служба ще вземе когато се освободи България: „Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега”²⁸². Не напразно скандинавските държави, където най-напред с раждат проблемите, водещи до необходимостта да се дефинира понятието Горен праг на (не)сигурност са сред страните, които заделят най-много средства като процент от БВП за лекуване на хронични глобални проблеми (екология, бедност, лошо управление, болести, неграмотност) и за участие в мисии по поддържане и изграждане на мира.

И така, функционирането на всеки човек, на всяко общество, на всяка система е брауново движение, осцилиране^CXXVIII, флуктуации^CXXIX, траектории между Праговете на (не)сигурността, Долен и Горен. Мениджърите на сигурността трябва да правят едно от двете — или да не допускат обществата да се оказват твърде близо до тези Прагове, или да възпитават в обществата устойчивост в близост до тези Прагове.

Ние, в България, разбира се, сме в непрекъснат стремеж да се оттласнем, да не се допрем до Долния праг - на чисто физическото оцеляване и затова сме много далеч от терзанията на Западните общества, свързани с Горния праг, за тях си казваме — е, и на седмото небе има облаци. Понеже Долният праг на (не)сигурност е Прагът на огромната част от хората, на „широките народни маси” (докато пък Горният праг на(не)сигурност е Прагът на елитарни прослойки от обществото), то сме склонни да мислим, че всяка криза е задължително свързана с опиране в Долния праг на (не)сигурност.

Макар че поведението е корено различно близо до тези два Прага, те и двата са сериозни предизвикателства и обществото трябва да бъде управлявано така, че да се държи максимално най-далеч и от двата Прага — това са главните задачи на всяко едно стратегическо мислене, на всеки един политически инженеринг. Колкото по-далеч се намира обществото от двата Прага, толкова по-ефективно ще е неговото управление и по-адекватни — отговорите на проблемите. И без да се доближава до тези два Прага, обществото може да се намира в криза, но противодействието й тогава е много по-ефективно и е по-лесно преследването на предварително зададена цел като изход от кризата. Ето това е въпросът на кризисното управление: „Могат ли кризите да се управляват без да се стига до ситуации на ръба, до ходене по острието на бръснача, т.е. без обществата да допират до Праговете на (не)сигурността?”.

Ако двата Прага са твърде раздалечени, обществата се разслояват, а разслоените общества губят своята кохезия^CXXX, сплотеност, заедност, разкъсват се социалните мрежи, връх вземат систематично насаждани идеологеми за толериране и поносимост към съществуването на много бедност и на много богатство. В подобни общества съществува благоприятна среда за социален взрив, за анархия, за липса на чувство на общност, за размита идентичност, за конструиране на образа на врага. Ако обаче двата Прага са прекалено сближени, тогава настъпва раздвоение в обществото и сред хората — лесни преходи от социално отчаяние към социална пасивност, социална апатия, с всички известни симптоми на социална шизофрения^CXXXI.

Качественото управление на обществото всъщност е непрекъснат стремеж да се намира оптималното разстояние между двата Прага, т.е. тези Прагове да се раздалечават, ако са започнали да се сближават прекалено много (силна социална уравновиловка) и да се сближават, ако са започнали да се раздалечават твърде много (силно социално разслоение). Истинско политическо предизвикателство е да се намери онова изискващо възможно най-малък преразход на ресурси състояние на устойчивост, в което обществото намира оптималния си баланс между не-сигурност и без-опасност. Това се постига с много сложно манипулиране на средата, на нагласите и целите на обществото. То, в частност, изисква Двата Прага да не бъдат свързвани съответно: Долният — с прекалено нисък жизнен стандарт (т.е. твърде нисък Праг на бедност); Горният — с прекалено висок жизнен стандарт (твърде висок Праг на богатство). За тази цел, осъществяването на която е критерий за стратегически успешен социален инженеринг, обществата трябва да притежават надеждно вградени социални асансьори (мобилност на хората) и социални амортисьори (стабилност на социума).