ПЪРВА ГЛАВА Система, Процес, Логика и Абстракция

Наистина с пълно право може да се каже, че науката за сигурността не е това, което беше, че тя в своето развитие все повече ще се отдалечава от добрите стари аналитични модели и изследователски методи. Именно поради тази причина във Въведението говорих за „научната революция по Томас Кун”. В науката за сигурността сме свидетели на точно такава научна революция, защото старата парадигма (господството на традиционните модели и методи) изпадна в криза, водещи институти и университети, цяла плеяда учени в Европа, САЩ и Русия въвеждат качествено различни аналитични изследователски модели и методи, привличат знания не само от съседни, но и доскоро намиращи се абсолютно далеч от познанието за сигурността науки, като така съвременната наука за сигурността продължава своето развитие вече в рамките на една нова, считана поради новостта и нестандартността си за екстраординарна, революционно променена парадигма. И всеки който не разбира, че сме станали непосредствени свидетели на (и отчасти потърпевши от) смяната на парадигмата в науката за сигурността, той си заравя главата в пясъка, а интелекта си — в безвъзвратно отминалия XX век. Смисълът на моята монография се състои именно в това да даде основните елементи, аспекти и измерения на актуалното състояние и бъдещото развитие на науката за сигурността в рамките на новата, мултидисциплинарна парадигма.

Четвърто, необходима е определена степен на абстракция^XLVI, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката^XLVII и конкретиката, с цел чрез симетрия или аналогия, хомология^XLVIII, хомоморфизъм^XLIX и т.н., да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват редица идеи от тях.

Изключително важно е да се подчертае, че съвременната науката за сигурността разглежда човешките общества и общности като сложни, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи, функциониращи в условията на висока неопределеност. Когато говоря за система, ще следвам идеите на бащата на „Общата теория на системите” Лудвиг фон Берталанфи (Ludwig von Bertalanffy, 1901—1972), който разбира под „система” комплекс от взаимодействащи си елементи^71,72. Когато обаче става дума за система, представляваща човешка общност или общество, трябва да се отчита фактът, че това е комплекс с висока степен на сложност и нелинейност, в който е налице т.нар. обратна (Пригожинова) връзка^L, а между изграждащите го елементи има взаимно допълване и взаимно влияние. Освен това ще разглеждам по-специално синергетичните системи — такива системи, за които е присъща синергия, т.е. техните характеристики (свойства) са синергетичен резултат от съответните характеристики (свойства) на съставните им части.

Както вече бе казано, синергията е ефект (наречен „синергетичен ефект”), при който взаимодействието на елементите, изграждащи системата води до такова нейно оптимизирано свойство (способност), което не може да се получи при механичен сбор на свойствата (способностите) на нейните елементи. Необходимостта от възникване на синергетичен ефект е естествено изискване при създаването на сложни социални системи. Няма смисъл да се създава система от няколко елемента, ако главният резултат от съвместните им усилия се изразява само в механично обединяване (сумиране) на техните свойства. Причината е, че когато елементите си взаимодействат, винаги се хаби известна енергия за синхронизация (напасване) на взаимодействието, за преодоляване на „триенето” помежду им, за изработването на общи цели.

Например, ако държавата P има армия от 100 000 души, а държавата Q — от 50 000 души, то няма особен смисъл от постоянно обединение на двете армии, ако единствената полза от него е възникването на армия от 150 000 души. По-добре би било тогава, възникне ли конкретен случай (да речем пряка агресия на държавата R срещу двете държави P и Q), те да съединят армиите си непосредствено на бойното поле или най-рано при подготовката за отблъскване на агресията. Защото създаването на траен, дългосрочен съюз ще породи редица въпроси: „На какъв език ще се говори в съвместната армия — на езика на P (като по-голяма държава), или и на двата езика?”; „Кой ще командва общата армия и, ако командването е на ротационен принцип, равни ли ще бъдат сроковете или генерал от P ще командва двойно по-дълго (напр. 4 години), а генерал от Q по-малко (напр. 2 години)?”; „Какъв ще е финансовият принос на двете държави към новата армия — по равно ли или едната (и коя от тях) ще трябва да прави двойно по-големи вноски?” и т.н.

Затова има смисъл от обединяването на армиите на двете държави, само ако в резултат от него се получи нещо значително повече от 150-хилядна армия — трайна, устойчива система за колективна сигурност; синхронизиране на външните политики и политиките за сигурност и отбрана; общ и по-значим глас в международните отношения и особено в региона, т.е. когато позитивната енергия от обединяването надхвърля далеч загубите от търканията при изграждането на нова коалиционна култура; от преодоляването на някои исторически комплекси и предубеждения; от съмненията и тревогите, свързани с подчиняването на националните интереси на наднационално образувание; от напасването на манталитетите, на школите за подготовка, на механизмите за оценка на професионализма и за кариерно развитие и т.н.

Синергетичният ефект може да бъде количествен (слаб) или качествен (силен).

Например, ако означим със S(Х) сигурността на която да е система Х, то количественият (слабият) синергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e по-голяма от (надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:

Например, ако сигурността на системата Х преминава в ново позитивно качествено състояние S⁺(Х), то качественият (силният) синергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено различна и по-голяма от (надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:

Съответно диссинергията е ефект (наречен „диссинергетичен ефект”), при който взаимодействието на елементите, изграждащи системата води до такова влошено нейно свойство (способност), което иначе не би могло да се получи ако се направи механичен сбор на свойствата (способностите) на елементите й. Това означава, че ефективността от функционирането на системата се снижава, поради негативното въздействие на съставящите я елементи един на друг. За подобни системи, за които е присъща диссинергия, се казва, че техните характеристики (свойства) са диссинергетичен резултат от съответните характеристики (свойства) на съставните им части.

Диссинергетичният ефект също може да бъде количествен (слаб) или качествен (силен).

При количествения (слабия) диссинергетичен ефект величината, с която се измерва общият резултат от взаимодействието на елементите, изграждащи системата, е по-малка (т.е. не надвишава) механичния сбор на техните величини (свойства).

Тогава уравнение (1) в случай на количествен (слаб) диссинергетичен ефект ще се запише така:

Ако сигурността на системата Х преминава в ново негативно качествено състояние S^–(Х), то качественият (силният) диссинергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено различна и по-малка от (не надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и в този случай уравнение (2) се записва така:

В условията на крайно противоречивия и протичащ с огромен преразход на материални и морални, физически и психически ресурси български преход към демокрация, ние нееднократно и през продължителни периоди от време бяхме свидетели на силен диссинергетичен ефект при функционирането на политическата ни система, когато конфронтацията между водещите партии и тяхната неспособност да се обединяват около значими каузи и стратегически цели, не просто количествено влошаваше резултата от техните „взаимодействия”, но водеше и до ново, неподозирано влошено качество на работа на основните институции — опори на демократичната държава: парламент, правителство, президент, съдебна власт, структури от системата за сигурност.

В науката възникването на ново свойство на системата, което не е присъщо на съставящите я елементи и на сумата от техните свойства, се нарича емерджентност^LI. В зависимост от това дали емерджентното (новото) качество на системата повишава или намалява способностите на системата, говорим за позитивна или негативна емерджентност.

Изучавайки категории като синергия и емерджентен ефект, ние всъщност следваме един от двата крайни подхода за анализ на сложни системи, а именно холистичният^LII (т.е. „цялостен”) подход. Той изучава системата като цяло. Може да се каже, че при управлението на сигурността на системата, холистичният подход е ориентиран към силните страни на тази система.

Другият подход е редукционистичният^LIII (т.е. „на части”), при който за целите на изследването системата се „разлага” на съставящите я елементи, които се изучават всеки поотделно. Може да се каже, че при управлението сигурността на системата, редукционистичният подход е ориентиран към напипване на слабите места на тази система.

В науката за сигурността с приоритет се ползва холистичният подход. Това е така, защото повечето, ако не всички предизвикателства и рискове, опасности и заплахи, идващи отвън, от външната среда, рефлектират върху отделните елементи най-напред чрез тяхното общо въздействие върху цялата система. Интересно е, че Ейбрахам Маслоу (Abraham Maslow, 1908—1970), за чиято всеобщо известна скала на потребностите ще стане дума по-долу, смята, че редукционистичният (той го нарича „атомистки”) начин на мислене „е форма на лeкa пcиxопатология или поне, че е един аспект на синдрома на познавателната незрялост”, а „холистичният начин на мислене и виждане изглежда идва съвсем естествено и автоматично при по-здравите, себеaктуализиращи се хора и е необикновено труден за по-слабо развитите, по-незрелите и по-нездравите хора”⁷³.

Но при конкретното управление на сигурността на една система, нейните мениджъри не могат да си позволят да останат само в рамките на холистичния подход. Защото реалните въздействия и ефекти ще се проявят и върху конкретните елементи, така че могат да предизвикат дори значителни промени в тях и в техните функции, а това може да се отрази на общото функциониране на системата. С други думи, трябва да се използва, поне в известна степен, и редукционистичният подход.
Системното мислене и действие днес е единственият възможен и ефективен метод при изучаването на сигурността. Ето защо, за целите на по-нататъшния анализ, ще дам следното определение за система: Система е интегрирана общност от взаимосвързани елементи, ефектът от взаимодействието между които се измерва със свойства, които са синергетичен резултат от свойствата на отделните елементи.

Всяка система се характеризира с две категориални нива, на които съответстват два набора от понятия (вж. отново фиг. 1):

● концептуално ниво („обвивка”), което включва Цел, Стратегия, Субект на управление и Обект на управление;

● съдържателно ниво („сърцевина”), което съдържа Структура, Ценности, Правила и Ресурси.

Понятията „Цел”, „Стратегия”, „Субект на управление” и „Обект на управление” могат да бъдат разглеждани като концептуална рамка, т.е. обвивка, форма, черупка на системата. Те най-общо отговарят на въпросите: „Какво трябва да се прави?” и „Защо трябва да се прави?”.
Целта определя към какво се стреми Системата, какъв е смисълът на нейното функциониране, в името на какво си взаимодействат нейните елементи. Тя се състои най-често от различни взаимосвързани, преплитащи се, допълващи се подцели. Тези подцели могат да бъдат структурирани като образувания, наподобяващи верига (последователност), колело (различни цели са свързани с една по-значима от останалите), грозд (някои цели са подразделят на още подцели), плетеница (всяка цел се свързва с някаква извадка от другите цели), дърво (йерархия на целите) и т.н.^LIV
Стратегията дава отговор на въпроса Как да бъде постигната Целта? Стратегията е сборът от идеи, визия, мисия и подходи, при реализирането на които Системата постига своята Цел, осъществява себе си и осмисля своето съществуване. Без Стратегия Системата е сляпа, неефективна, колкото и правилно и съответстващо на нейния замисъл да е формулирана Целта. Стратегията може да се състои от различни секторни, подсистемни стратегии (sub-system strategies) стратегии.
Субектът на управление е този, който управлява Системата, т.е. онази интегративна (като правило минимална, ограничена) част от Системата, която осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата. Той, в зависимост от това каква е Системата, може да бъде институция (институции), неин елемент (подсистема от елементи), орган (органи) и т.н.
Обектът на управление е този, който е управляван в Системата, т.е. онази (като правило максимална, преобладаваща) интегративна част от Системата, със, чрез, заради и в името на която се осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата. Той, в зависимост от това каква е Системата, може да бъде общност (общности), индивиди (подсистеми от индивиди), организъм (организми) и т.н.
Понятията „Структура”, „Ценности”, „Правила” и „Ресурси” могат да бъдат разглеждани като съдържателна същност, т.е. сърцевина, субстанция, ядро на системата. Те най-общо отговарят на въпросите: „Как трябва да се прави?” и „Кой трябва да го прави?”.
Структурата определя архитектурата на системата, нейните йерархични нива, връзките за взаимодействие и каналите за обмен на информация.

Вече стана дума, че една от главните характеристики на настоящето е засилващият се конфликт между йерархичните и мрежовите структури, в частност между йерархичния характер на институциите в системите за сигурност и мрежовия характер на рисковете и предизвикателствата пред тези системи.

Повече не можем да се въоръжим с някакви способности и да си въобразяваме, че тези способности ще са ни достатъчни винаги и при всички ситуации, тъй като вече Целта определя Ресурсите, а не Ресурсите — Целта. Ние трябва да отидем при проблема и да отговорим на изискванията му, а не да търсим проблеми, които да отговорят на нашите изисквания. Трябва да работим не това, което знаем, а да знаем това, което трябва да работим. Институциите не бива повече да действат в съответствие с принципа „Има човек — да му намерим работа”, а съгласно принципа „Има работа — да намерим човек, който да я свърши най-добре”.

Във въведението се опитах да покажа, че именно математическите методи за анализ на мрежовите (вкл. социални) структури внасят в науката за сигурността силен аромат на нещо необикновено и звучащо малко ирационално! Мрежовите структури са своеобразен хит в изучаването на съвременните системи. Те като правило са структури с много по-голяма, Пригожинова сложност — комплексни, нелинейни, синергетични. Сложността им се определя не само от броя на звената, но и от това как тези звена си взаимодействат. Те са много по-гъвкави и по-адекватно реагиращи при промяна във външната среда. Затова са по-ефективни в извънредни ситуации и кризи.

В същото време държавата, институциите от системата за национална сигурност, мисленето (и не на последно място също и преподаването на знания) в сигурността запазват своята йерархична структура, своите пройерархични рефлекси и йерархично-обсесни^LV инстинкти. Мнозина от нас имат опит от работа в организации, където се управлява йерархично — силово, командно, безпрекословно, където хората са третирани като пешки и тяхната сплотеност по-лесно се разяжда, липсват хоризонтални контакти; лидерът се опира на обслужващ, а не на стратегически мислещ екип, поражда се функционална завист, следствие от липсата на реални принципи и критерии за оценка на труда. В този тип организации възникват неформални групи (на толерирани и изолирани), неформални кръгове (от „лакеи”, „свита”, „везири”) и неформални йерархии (не въз основа на обективни, а по субективни критерии).

В йерархичните структури правилата и процедурите, по които те функционират, играят стабилизираща роля, създават надежден ред в организацията, но много често се превръщат в „спирачка” пред възприемането на новото. По принцип йерархиите трудно „понасят” иновациите, особено тези, които искат преустройство на структурата, потоците от информация и взаимодействието между звената и хората. Дори иновацията да бъде все пак възприета, йерархичната структура я инкорпорира в своите правила изключително мудно⁷⁴.

Контролът е слепващо вещество, свързващата материя в йерархичните структури, където „подчиненият на моя подчинен е и мой подчинен”; докато в структурите, където йерархията се сплесква, а мрежовостта се засилва, това е доверието, като там „приятелят на моя приятел е и мой приятел”. В йерархичните структури водещи са формалната власт, принудата и въздействието; а в мрежовите — лидерството, мотивацията и влиянието. В структури с нарастваща мрежовост и намаляваща йерархичност не е нужно да има пъдари, които да следят как работят останалите и да контролират всеки в организацията. Не са необходими и филтри за пресяване на информацията нагоре и надолу. Не трябват и кучета пазачи (watch-dogs), които да стоят ревностно пред вратата на лидера, за да не могат да влязат при него хора от по-ниските нива в йерархията.

Две йерархични структури, дори да са еднородни, си взаимодействат основно по волята на тези, които ги ръководят — на управленско ниво, докато две мрежови структури, дори да са разнородни, си взаимодействат чрез взаимно проникване, чрез преплитане. Проблемът с йерархичните структури е, че те могат и да дават добри резултати в нормалния живот, но са много неадекватни в екстремална ситуация и са уязвимо място в кризисния мениджмънт, защото в тях хората обикновено се опират на привичното, на добре познатото и създаващото комфорт; вниманието им лесно се приспива; целите се размиват; представата за реалността се изкривява.

Разсъждавайки над проблема как да се съчетаят предимствата на йерархичните структури с преимуществата на мрежовите структури, Кейрън Стивънсън (Karen Stephenson) лансира тезата, за оптималната организационна структура като „вечен хибрид” на йерархиите и мрежите, които трябва да бъдат „впрегнати” завинаги заедно, като „Ин” и „Ян”^LVI — за да осигурят баланса и отговорността: „Всяка мрежа може да разнищи йерархията и всяка йерархия може да смачка мрежата. Йерархията без мрежа е твърде строга, мрежата без йерархия е анархия”⁷⁵.

Цветан Семерджиев споделя сходния възглед, че е добре „да се комбинират предимствата на йерархичната и мрежовата архитектури, като се използва „сплесната” структура, в която чрез експлоатиране на модерни информационни технологии се елиминират средните (междинни) равнища на взаимодействие и се разкриват възможности за вземане на решения на ниските равнища”⁷⁶.

И Васил Проданов твърди, че йерархичните структури, които са „ригидни^LVII, огромни по мащабите, пирамидални, монолитни, бюрократични организации”, днес се заместват от плоските структури, „които се намират в доминиращи отношения не на субординация, а на координация и гъвкаво променящи правилата на взаимодействие”⁷⁷. Все повече се налага като закономерност да се преминава към дисперсирани на сравнително малки групи организации, където участниците мислят за себе си като за звена от мрежова структура и се настройват към комуникации, координация и поведение в мрежови структури и с мрежов манталитет.

Мануел Кастелс (Manuel Castells) пише, че мрежите са основният материал, от който новите организации са и ще бъдат направени. Според него основната промяна може да се характеризира като преминаване от вертикална бюрокрация към хоризонтална корпорация, която е динамична и стратегически планирана мрежа, базирана на децентрализацията, участието и координацията на независими, самопрограмиращи се, самонасочвани и дори конкуриращи се във все по-голяма степен елементи в рамките на единната обща стратегия⁷⁸.

Цветан Семерджиев систематизира някои от най-важните различия между йерархичните и мрежовите структури:

— В йерархичните структури при всяка по-сериозна промяна в околната среда се появява съществена неустойчивост поради наличието на силна взаимосвързаност между градивните им елементи; докато мрежовите структури много по-лесно се адаптират към промените в околната среда поради високата адаптивност на компонентите им.

— В йерархичните структури много трудно се изграждат нови варианти на взаимодействие и сътрудничество; докато в мрежовите структури възниква огромно множество от варианти на взаимосвързаност, тъй като всеки елемент е свободен да установи взаимоотношения с останалите.

— В йерархичните структури вътрешната функционална неопределеност е минимална и осигуряващият коригираща обратна връзка информационен канал работи с незначителна пропускателна способност; докато в мрежовите структури вътрешната функционална неопределеност е максимална и осигуряващият коригираща обратна връзка информационен канал работи със значителна пропускателна способност.

— В йерархичните структури входно—изходната зависимост е пропорционална (линейност), цялото е равно на сумата на съставните части, причинно-следствените връзки са очевидни, вътрешното многообразие е ниско и подходът на изучаването им е редукционистичен; докато в мрежовите структури входно-изходната зависимост е непропорционална (нелинейност), цялото не е равно на сумата на съставните части, причинно-следствените връзки не са очевидни, вътрешното многообразие е високо и подходът на изучаването им е холистичен⁷⁹.

Според Мануел Кастелс: „Мрежата е най-слабо структурираната организация, за която изобщо може да се каже, че притежава структура [...] Всъщност мрежата е единствената структура, в която едно множество от абсолютно дивергентни компоненти може да запази своята взаимoсвързаност. Нито една друга подредба — било то верига, пирамида, дърво, окръжност или звездовидна cиcтeмa — не може да съдържа в себе си истинско разнообразие, ако функционира като едно цяло”⁸⁰.

Мрежовите структури се създават чрез самоорганизация, в чиято основа е поддържането на хомеостатично поведение, осигурявано чрез закономерни преходи от едно към друго състояние на подреденост като непрекъснато се запазва определено равнище на организираност⁸¹. Всички процеси при мрежовите структури се отличават с най-малкото слаба нелинейност. Комплексността е „ключова характеристика на структури, които са далеч от състоянието на равновесие. А мрежовото общество е естествено неравновесна структура”⁸². Или както много ефектно се изразява Александър Олескин (Александр Олескин): „Мрежата е ажурна и се състои от клетки (ядки). Това е фрактална структура или най-малкото се стреми към такава с нарастването на броя на клетките. Много фрактални обекти се отличават с взаимно проникване на вътрешното (принадлежащото на системата) и външното (извънсистемното). Фракталните обекти са холографични^LVIII — имат свойството „самоподобие” („автомоделност”), благодарение на което малка част от структурата е като умалено копие на целия обект. Всеки участък от мрежата носи структурните и функционални характеристики на цялото”⁸³.

Цветан Семерджиев пише относно сложността на структурите: „Съгласно закона за необходимото многообразие, за да може да се поддържа хомеостазата в една мрежа и тя да се развива устойчиво в околната среда, нейната вътрешна сложност трябва да е адекватна на сложността на околната среда”⁸⁴.

В мрежовите структури работи правилото на