Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Повечето известни структури наистина могат да се класифицират като два типа — първият тип е на такива с твърди, закрити (затворени), ясно установени граници; а вторият — с гъвкави, открити (отворени), не съвсем ясно установени граници. Към първия тип принадлежат обикновено йерархичните структури, а към втория тип най-често принадлежат мрежовите структури⁸⁵.

Повечето известни структури наистина могат да се класифицират като два типа — първият тип е с твърди, закрити (затворени), ясно установени граници; а вторият — с гъвкави, открити (отворени), не съвсем ясно установени граници. Обикновено йерархичните структури са от първия тип, а мрежовите структури най-често принадлежат на втория тип⁸⁶.

В йерархичните структури преобладава организирането „отвън” и „отгоре” — тях нечия външна или върховна воля ги структурира и контролира по еднопосочната (и на практика еднократна) връзка „заповед  изпълнение”. В мрежовите структури преобладава самоорганизирането „отвътре” и „отдолу” — те се самоструктурират и самоконтролират — чрез двупосочната (и на практика циклична, т.е. от възлагането се върви към изпълнение, а от изпълнението — обратно към възлагането, но вече оптимизирано) връзка „възлагане  наблюдаване на изпълнението  изводи от изпълнението  оптимизирано възлагане”, с други думи, имаме двупосочната релация „възлагане ↔ изпълнение”.

В йерархизираните структури конкуренцията е по-силна от сътрудничеството и повече деструктивна, отколкото конструктивна. Затова тези структури са главно от Нютонов^LIX тип — приличат на машини, в тях всичко е строго подредено, механично, сякаш без душа, елементите са като болтчета и външната среда се възприема като постоянна.

В мрежовите структури сътрудничеството е много по-силно от конкуренцията и много повече конструктивно, отколкото деструктивно. Затова тези структури са основно от Пригожинов тип — приличат на живи организми, в тях всичко е подвижно, самооптимизиращо се и гъвкаво, елементите се осъзнават като интегративна част от цялото, действат не толкова по заповед или от страх, а по-скоро по вътрешна необходимост и чрез разбиране на общите цели, ценности и интереси, а външната среда се възприема като непрекъснато променяща се и изискваща постоянна будност на сетивата.

Владимир Аршинов, Юлий Данилов (1936—2003) и Владислав Тарасенко посочват, че мрежовата структура се характеризира с такива качества като цялостност и единство, че тя е самоорганизираща се, сложна и самореферентна комуникативна система, която има емерджентни (внезапно появяващи се, неочаквани) свойства, за описването на които трябва да се отчитат дори някои принципи на квантовата механика^LX87.

Според Мануел Кастелс ефективността на дадена мрежа ще зависи от две нейни основни качества: свързаност (структурната й способност да осигурява комуникация между своите компоненти) и съгласуваност (степента на съответст­вие между целите на мрежата и тези на съставящите я компоненти)⁸⁸. Макар че индивидуалността на отделните участници в мрежата се съхранява и всеки от тях има свой собствен глас, към тези гласове се присъединява и още един глас — този на цялата мрежа, докато в силно йерархичните системи единственият глас на Боса заглушава всички останали гласове⁸⁹.

Бруно Латур (Bruno Latour) противопоставя „мрежа” (network) на „работна мрежа” (worknet): „Работните мрежи (worknets) позволяват да се види работата, която се извършва при полагане на мрежите (networks): първите са активен медиатор, вторите — стабилизи­ран набор от посредници. По-точно е да казваме „работна мрежа” (worknet), а не „мрежа” (network). Ак­центът трябва да се постави върху работата, движението, протичането и промените”⁹⁰.

По принцип могат да бъдат разбрани онези, които отстояват вярата си в йерархичните структури и както преди 30 години смятат, че преимуществото на подобни структури е в простотата на организацията на информационните потоци; в минималността на противоречащите си влияния в тях; в бързината на пораждане на управляващи сигнали. Наистина, при липсата на опит за действие в новата среда, е лесно да се предположи, че в ситуации с ясно определена цел, където е важно съкращаването на времето за постигането й, както и когато функциите са разпределени строго, йерархичните организации изглеждат оптимални. Така през 1976 г. смятат и авторите на сборника „Управление, информация, интелект”, но още тогава те подчертават, че ако в заданието на процеса се допуска свобода, т.е. локалните цели не са определени еднозначно, йерархичната структура започва да се чувства по-зле и съвсем нищо не може да направи, когато целта е формулирана недостатъчно строго: тогава тази структура губи своите преимущества и не може предварително да постави ясни задачи на изпълнителите на всички нива, не е в състояние също да образува и нови, нужни й връзки⁹¹.

А ето какво казва за мрежовите структури Робърт Рийч (Robert B. Reich): „Вместо като пирамида, високостойностното предприятие изглежда по-скоро като паяжина. Стратегическите посредници са в центъра, но съществуват всякакви видове връзки, които не ги засягат пряко, и нови връзки се предат през цялото време. Членовете на групата се учат как може да си помогнат един на друг, за да работят по-добре, кой какво може да допринесе за отделния продукт, как най-добре могат заедно да придобият опит. Всеки участник търси идеи, които ще придвижат групата напред”⁹². Както поетично казва Джоузеф Камбъл (Joseph Campbell, 1904—1987): „Егото се разтваря, в мрежата не остава нищо освен живот, който е навсякъде и завинаги”⁹³.

Джереми Рифкин (Jeremy Rifkin) също анализира мрежовите структури: „В мрежата участниците се прев­ръщат в едно цяло, ангажирайки се в обща задача за определен период от време. Ключовете към успешната мрежа са взаимните задължения и довери­ето. Всеки член на мрежата работи, изхождайки от „добра воля”, като се чувства задължен да сътрудничи и да помага, а не да се възползва за сметка на останалите участници. Доверието е в сърцевината на мрежо­вите взаимоотношения. Кол­кото по-ангажирани стават индивидуалните играчи помежду си, толкова по-голяма е вероятността да си разменят ценни знания и опит. Онова, което е мое, е и твое. Онова, което някога е било граница, отделяща страните, се прев­ръща в общо игрище. Свободата се съдържа в споделените отношения, а не в изолацията. Паза­рите се основават на недоверие, мрежите — на доверието. Пазарите се основават на преследването на личния интерес, мрежите — на общия ин­терес. Мрежите събират заедно участници с общи интереси и кон­кретна цел, като обединяват ресурсите и рисковете, за да се намалят загубите. Мрежите изискват да позволяваш, да си готов да се довериш, да се вслушваш в другите, да отвръщаш и да пра­виш компромиси. Многопластовите управленски мрежи са като гигантски лаборатории за емпатия^LXI“⁹⁴.

Жак Атали (Jacques Attali) сякаш е продължил горния цитат: „Когато единият и другият са ангажирани в обща задача, когато са част от мрежа, която изпълнява даде­на функция, на всекиго е необходимо не само другият да съществува, но и той да постига максимален успех, да изпълнява възможно най-добре своята роля в мрежата. Колкото повече хора са включени в мрежата, тол­кова по-голям интерес може да има от нея всеки и тол­кова по-голяма стойност ще има самата мрежа”. Атали смята още че: „Първо сред богатствата на всекиго в бъдеще ще бъде принадлежността към някакви мрежи. Новият елит, който ще си присвои основната част от създаваната стой­ност, ще бъде съставен от създателите на мрежи и от онези, които умеят да си запазват привилегировани мре­жи. Средната класа ще иска да афишира множеството от мрежи, към които принадлежи. Обратно, новата бедност ще се състои в това, да не принадлежиш към никоя мрежа. Някога да бъдеш беден означавало да не притежаваш. Утре това ще значи да не принадлежиш към. За да помогнеш на слабия, уместно би било да му дадеш възможност да се включи в мре­жите”⁹⁵.

След йерархичната пирамидална структура; в която да имаш власт означаваше да контролираш и да командваш, казва Жан-Мари Гуно (Jean-Marie Guéhenno), идва структура на децентрализация на властта, на многобройни връзки, където да имаш власт означава да бъдеш в контакт, в отношение, където властта вече се определя не от владението, а от влиянието⁹⁶. В мрежовата структура общото са ценностите и културата, доверието и идеята, каузата и ноу-хауто^LXII. Другото е въпрос на самоинициатива, на вярна ориентация в средата и на умение да се вземат правилни решения, които да съответстват на целите и идентичността на мрежата.

Ако елемент от йерархичната структура трябва да изпрати сигнал до Центъра за инструкции и да действа едва след завръщането на този сигнал с указание, то елементите на мрежовата структура сами проучват средата, в която оперират и която най-добре познават и сами вземат оптималното решение, т.е. мрежата има свойствата самообучаване и самосинхронизация. „Мрежата не се „координира” от никого: участващите тела се координират сами така, че може да се говори за „автокоординация”⁹⁷. Когато е нападната от болестотворна бактерия или вирус, нормалната здрава клетка, като част от йерархична структура, пита Центъра, Генералния щаб, Правителството, Мозъка: „Какво да правя?”, докато отговорът дойде, изходът е вече предрешен — бактерията или вирусът знаят какво да правят, програмата им е вградена и им е казано: „Действай!”, т.е. „Справяй се сам”, „Намирай вярното решение”, „Ти имаш мисия!”. Собственикът на „Макдоналдс” (типична мрежова структура) в някое китайско градче не звъни в Чикаго, Илиноис, да пита каква плънка да сложи в бъргъра, а решава сам и слага това, което се нрави и харчи в градчето. И въобще елементите на мрежата не уповават на йерархия, не чакат решенията наготово, не викат неволята, а се залавят за работа, защото „знаят какво трябва да правят”⁹⁸.

Акцентът се премества към гъвкавостта — гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи, гъвкави геометрии на противодействието. Няма веднъж завинаги замръзнали организации и архитектури. След като предизвикателствата и противниците са гъвкави и мобилни, такива трябва да бъдат и институциите, и хората в тях. Трябва да се създават пулове от ресурси — министерствата и агенциите са твърде йерархични, склонни към бюрокрация и чиновническо мислене, а трябва да правят гъвкави и мобилни коалиции от професионалисти. Специализацията няма да бъде по дейности и сфери, а по предизвикателства: престъпност, тероризъм, демографска криза, качество на живот и т.н. И ценността на всеки експерт ще зависи не от волята на прекия началник или на някоя партия, а от неговите умения и професионализъм, уникалност и способности да участва в колкото се може повече такива пулове от ресурси и гъвкави коалиции от специалисти.

С други думи, имаме мисийни стратегии и цели, мисийна насоченост и мислене, от което следва и един концептуален проблем за Държавата, а именно, че Държавата все още не може да не бъде йерархично организирана. Това е свързано с нейния характер, с целите и задачите, които тя реализира, с начина, по който тя функционира и с процедурите, по които взема решения. Обаче Държавата днес не може да се справя с новите рискове и опасности, опоненти и врагове, ако не възприема нови подходи, методи и средства и не започне да се „мрежовизира”. Следователно Държавата трябва да съчетава йерархичността, защото все пак е Държава, с мрежовостта, за да бъде способна да дава адекватен и гъвкав отговор на новите рискове. В днешната сложна и рискова среда за сигурност, Държавата, която изгради ефективна хибридна организационна мрежа, ще спечели стратегическата инициатива. Това означава стремеж към структури, чиято йерархичност е с по-малко нива (да не се създават нови йерархични нива) и по-плоска (колкото е възможно структурата да бъде „сплесквана”), като постепенно се преминава към мрежова архитектура с минимално необходима йерархия и с максимално адаптивна конфигурация, в която да се набляга предимно на консолидацията и интеграцията, както и на координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията. Ако противникът е с променлива геометрия и институциите, с които ще се изправим срещу него трябва да бъдат с такава геометрия.

Ценностите са синтезни знаци и метафори, които се формират най-вече под доминиращото влияние на общностната култура, определяна от американския антрополог Клифърд Гиърц (Clifford Geertz, 1926—2006) като "исторически предаван низ от значения, въплътени в символи"¹⁰⁰, а от британския социален антрополог Ърнест Гелнер (Ernest Gellner, 1925—1995 като „система от идеи и знаци, от връзки и начини на поведение и общуване”¹⁰¹.

Ценностите биват различни по тип и характеристика, например¹⁰²:

— материални (храна, облекло, жилище, средства за производство, други продукти на материалната дейност на човека, необходими за обезпечаване на неговия живот и осъществяване на културната му дейност и развитие и т.н.);

— морални и нравствени (почтеност, честност, вярност, искреност, непричиняване на зло, отговорност, справедливост и т.н.);

— правни и политически (държава, национална сигурност, политическа свобода, мир, разделение на властите и т.н.);

— гносеологическu (език, истина, знание, вяра, смисъл и т.н.);

— естетически (прекрасно, възвишено и т.н.);

— религиозни (Бог, свещени книги, Божия добрина, истина и красота, рай, църква и т.н.).

Когато в Системата се внедряват и прилагат нови модели на управление, трябва да се отчитат нейните Ценности. В противен случай колкото и съвременни и ефективни да са тези модели, ако бъдат прилагани буквално, те няма да функционират по същия ефективен начин и биха могли дори да се провалят.

Ценностите могат да бъдат разпознати и по това, че за обезпечаване на тяхното спазване Системата не изгражда задължително репресивни структури (органи), а санкциите обикновени са морални — отхвърляне, изолиране, остракизъм^LXIII, заклеймяване. Установяването на това дали Ценностите се спазват или не също се определя преди всичко от самите Ценности.

Ценностите са устойчиви и са дълбоко вградени в Системата нейни характеристики. Но това не означава, че те са непроменими и вечни. Всяка идентичност има като минимум две съставки. Първата е непроменимата част на Идентичността, там трябва да се „пипа” внимателно, защото разрушаването й би могло да дезинтегрира самата Система, да я „разпои” и да задейства в нея центробежни сили. Втората е придобитата част на Идентичността и е свързана с възприемането на нови елементи, нови нагласи и установки, с адаптирането към изискванията на стратегическата среда.

С присъединяването към ЕС България трябва да надгражда към българската си идентичност нови елементи, идващи от европейската идентичност на общността, към която се присъединяваме. И това трябва да стане по начин, по който оставайки си българи, да станем и европейци, така че, както веднъж сподели акад. Георги Марков да бъдем европейци в България и българи в Европа. Следователно Ценностите могат и трябва да претърпят съдържателно развитие, защото изграждането на съвременна култура на управление на рисковете и сигурността винаги води до нови аспекти и измерения на системната култура, до нейното модернизиране и демократизиране.

Тук е мястото да поясня все по-често употребяваното и все повече налагащо се в науката за сигурността понятие „социетална сигурност”. Всяка социална система (общност, общество) извежда като свой базисен приоритет съхраняването на идентичността. А именно идентичността и нейното запазване са пряко свързани с въведеното от т.нар. Копенхагенска школа и най-вече от Бари Бузан (Barry Buzan) и Оле Уевер (Ole Wæver) понятие „социетална сигурност”, което може да бъде разбирана и като идентичностна сигурност. Според Бузан и Уевер социетална несигурност е налице, когато общностите от хора разглеждат дадено състояние или развитие като заплаха за съществуването им като общност¹⁰³.

Самюел Хънтингтън (Samuel Huntington, 1927—2008) също анализира отличията между националната и социеталната сигурност. Националната сигурност включва защита на независимостта, суверенитета и територията на държавата от военни нападения и от политическото господство на друга държава, с други думи, тя е концентрирана върху политическия контрол и е свързана главно със суверенитета. Разбирането на учените от Копенхагенската школа за социеталната сигурност включва „способността на дадено общество да запази същностния си характер в променящи се условия и при възможни и действителни заплахи”. С други думи, социеталната сигурност е свързана с „устойчивостта в рамките на приемливи условия за еволюция на традиционните модели на език, култура, сдружаване, религиозна и национална идентичност и обичаи”, а това означава, че тя „се отнася най-вече до идентичността, до способността на даден народ да поддържа своята култура, своите институции и начина си на живот”¹⁰⁴. Анализът на социеталната сигурност, в този смисъл, е „анализ на сигурността в полето на културната идентичност”¹⁰⁵. Следователно социеталната сигурност се отнася до ситуации, при които обществата възприемат заплахите в термините на идентичността¹⁰⁶.

Както много точно отбелязва полско-английският социолог Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman): „Човек мисли за идентичността, когато не е сигурен за мястото, към което принадлежи; т. е. не е сигурен как да се вмести сред очевидното разнообразие от поведенчески сти­лове и подходи и дали хората около него приемат това помес­тване като правилно и подходящо, така че и двете страни да знаят как да продължават да се държат в присъствието на другата. "Идентичност" е име, дадено на търсеното бягство от тази несигурност”¹⁰⁷.

Ето защо общества, които не споделят обща идентичност, не разглеждат социеталното измерение като същностна съставляваща на тяхната сигурност¹⁰⁸. И обратно, ако нацията е дефинирана чрез своята идентичност (етнос, религия, език, кръвна връзка, култура), за нея е приложимо изследването на социеталната сигурност, доколкото лесно се конструира общност „ние”, която може да се чувства застрашена именно като общност. Но ако нацията е дефинирана в политически категории (граждани, живеещи на обща територия и споделящи обща лоялност към държавата), тогава подобен подход може да се окаже непродуктивен¹⁰⁹.

Социеталната сигурност не бива да се бърка със социалната сигурност, още повече да се слага знак на равенство помежду им. За разлика от социеталната сигурност, която е свързана с общностите и тяхната идентичност, социалната сигурност е свързана с индивидите и има икономически измерения¹¹⁰, т.е. това наистина и на практика са две различни категории¹¹¹.

Трябва да се добави само, че една общност или общество, както впрочем и отделният индивид, могат да почувстват своята социетална сигурност застрашена, когато се посяга не само на непроменимата (по-устойчивата) съставляваща от идентичността им, но когато под угроза е и придобитата (по-мобилната) част на тяхната идентичност.

Придобита идентичност в частност е високото самочувствие на един народ, че държавата му е сред страните от развития свят, че има индустрия на високо технологично равнище, че постига успехи в образованието и науката. Ето това не можаха и не могат да разберат някои наши демократи, които доказваха доскоро с числа и илюзии, че за закриването на четири блока от АЕЦ „Козлодуй”, ние ще бъдем финансово компенсирани. Те не си даваха сметка, че постепенната агония с предизвестен край на тази наша АЕЦ се възприемаше от българското общество не само с хладнокръвна калкулация на паричните потоци от европейски фондове, а и с остра болка по „отписването” на съвременно енергийно производство, което прави една от значимите качествени разлики между държавицата „средна ръка”, заседнала някъде между миналото и настоящето, и развитата държава, прехвърлила моста между настоящето и бъдещето. Ще добавя също, че с ликвидирането на АЕЦ „Козлодуй” са осъдени на постепенно изчезване цели съпътстващи производства, образователни и научни специалности, инженерна и технологична мисъл. С всичкото това се посяга на една много важна и твърде нужна придобита съставляваща на българската национална идентичност, свързана с мисълта, че страната ни може да бъде модерна, развита, в крак с времето и прогреса..., а за тази накърнена част (та дори и придобита, дори и по-мобилна) от нашата идентичност трудно може да се намери адекватна парична компенсация.
Правилата това са законите, стандартите, разпоредбите, по които функционира Системата. Те най-общо представляват облечена в норми воля на управляващите. Относно условността на Правилата Системата би могла да каже: „При нас ще бъде така!”.

Обикновено Правилата са ограничения, обслужващи нормалното управление и функциониране на Системата в дадената среда и на съответния етап на нейното развитие. Те могат да бъдат разпознати и по това, че за обезпечаване на тяхното спазване се изграждат съответни дисциплиниращи и дори репресивни структури (органи). Наказанието за неспазването на Правилата се определя преди всичко от самите Правила.

При социалните системи ресурсите биват преди всичко четири типа: материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието — know what, know why, know when and know how^LXIV) и човешки.

Много често в тази книга за системата се говори като за жив и жизнен организъм, т.е. че тя проявява воля за живот, съпротивлява се срещу вредните въздействия от външната среда, бори се да осъществи своята цел, стреми се да управлява ефективно сигурността си. Подобно сравнение не е лишено от смисъл, то придава в метафоричен вид (в духа на споменатото във Въведението разбиране на Робърт Низбет за метафора) едни от най-важните характеристики на сложните, самоорганизиращи се системи, а именно, че те не съществуват и не функционират случайно, като непрекъснато полагат усилия да минимизират хаотичността, да оптимизират структурата си, да реагират адекватно на предизвикателствата, да поставят рисковете под контрол, да минимизират щетите от кризите — все елементи, присъщи на живия и жизнен организъм. По-късно ще видим, че за да бъде организмът жив, той трябва да има интереси, но това е само необходимото условие, достатъчното условие е да се бори за отстояването на интересите си, т.е. да бъде жизнен.

Сложната, самоорганизираща се система е жива и жизнена по абсолютно идентичен начин. И това кара вече близо две столетия различни изследователи — антрополози, социолози, психолози, политолози — да анализират системата, понякога да използват за целта дори най-сложни методи и модели, но при все това да я мислят, провиждат и описват