Сигурността: същност, смисъл и съдържание

Аз, обаче, съм призван и призован да отдам дължимото на големите творци, които стоят в основата на днешната ултрамногообразна палитра от подходи и похвати в изучаването на системите, като отбележа накратко уникалния им принос, защото върху техните прозрения и върху тяхната, понякога рискована дързост като учени, изпреварили своето време, се крепят съвременните успехи в теорията (или по-скоро в теориите) на сложните, самоорганизиращи се системи.

• 
  Както обществото, така и организмът се различават от не­органичната материя, по това, че те растат и се развиват.
  
• 
  Както в обществото, така и в организма увеличаването на размерите означава по-нататъшен ръст на тяхната сложност и диференциация.
  
• 
  Както в обществото, така и в организма прогресивната диференциация на структурата се съпровожда с диференциация на техните функции.
  
• 
  Както в обществото, така и в организма частите на цялото са взаимнозависими и измененията в една част водят до изменения в други(те) части.
  
• 
  Както в обществото, така и в организма всяка част от цялото представлява от своя страна самостоятелно микрообщество или микроорганизъм.
  
• 
  Както в обществото, така и в организма може да бъде убит животът на цялото, но отделни техни части могат още известно време да продължат да живеят.
  

• 
  Социалната действителност се изучава като система.
  
• 
  Процесите в социалната система се разглеждат изключително от гледната точка на взаимосвързаността не нейните части.
  
• 
  Подобно на организма, социалната система се смята за ограничена — в нея действат определени процеси, насочени към съхраняването на нейната цялост и нейните граници.
  

• 
  Обществото като ограничена система се саморегулира и развива тенденция към хомеостаза и равновесие.
  
• 
  Като самообезпечаваща се система, аналогична на организъма, обществото има определени базисни потребности и нужди, удовлетворяването на които е необходимо за неговото оцеляване, за запазването на хомеостазата или равновесието му.
  
• 
  Социологическият анализ на такава самообезпечаваща се система с потребности и нужди трябва да бъде насочен към изследване на функциите на нейните части, изразяващи се в удовлетворяване на потребностите на системата и по този начин — в съхраняване на равновесието и хомеостазата.
  
• 
  В системите с потребности трябва да съществуват определени структури, обезпечаващи тяхното оцеляване, хомеостаза и равновесие.
  

• 
  Обществото се разглежда като същност, различна от нейните съставни части, но не може да се сведе до тяхната сума.
  
• 
  Съставните части на системата удовлетворяват основните функции, потребности и реквизити на цялото.
  
• 
  Системата може да преминава през два типа състояния — „нормални” и „патологични”, а това означава, че тя има потребности, удовлетворяването на които е необходимо, за да се избягват „ненормалните”, т.е. „патологичните” й състояния.
  
• 
  Системата има точка на равновесие, около която се осъществява нейното нормално функциониране.
  

• 
  Едно от необходимите условия за оцеляване на обществото е наличието на поне минимална интеграция между неговите части.
  
• 
  Терминът „функция” на социалната система се отнася към тези процеси, които поддържат необходимата за нормалното функциониране на обществото интеграция и солидарност.
  
• 
  Във всяко общество структурните признаци съдействат за съхраняване на необходимата солидарност. В този смисъл редица елементи на културата (напр. правилата за роднинство и религиозните обреди) обслужват потребностите на системата от солидарност и интеграция.
  

Обобщавайки, може да се каже, че според Толкът Парсънс съществуват три по-значими елемента на процеса на самосъхраняване, еволюция и осъществяване на функциите на социалните системи, а именно¹¹⁸:

• 
  увеличаваща се диференциация на системните единици на функционално взаимозависими структури;
  
• 
  установяване в диференциращите се системи на нови принципи и механизми на интеграция;
  
• 
  нарастване в диференцираните системи на способността към оцеляване при определени условия на външната среда.
  

(1) Адаптация (adaptation) — способност на системата да се адаптира (приспособява) към постоянно променящата се среда.

Адаптацията означава, от една страна, наличие на съответни органи, средства, приспособления, канали за материална и нематериална обмяна, чрез които системата да „напасва” себе си към външната среда и да улеснява позитивната, конструктивна комуникация с нея, а от друга — развитие на нови функции или модификация на вече съществуващи такива, чрез които системата да прави възможно своето нормално функциониране в съответствие с промените в средата или независимо от тези промени.

(2) Абсорбция (absorption) — способност на системата да възприема ефективни стратегии, правилни подходи, добри практики и модерни стандарти от други системи — както от сходни системи (независимо дали се намира в сътрудничество или конкуренция с тях), така и от системи, непресичащи се с нея по отношение на ресурсите и целите.

Абсорбцията е проявление на отвореността на системата към чужди успешни модели и решения и заедно с това е свидетелство за нейното умение да прилага тези модели и решения с максимална полезност за себе си, така че да засилва своите защитни механизми и да увеличава конкурентните си предимства.

(3) Отхвърляне (renunciation) — способност на системата да отхвърля, да изоставя и да се отказва от свои неефективни стратегии, неправилни подходи, лоши практики и остарели стандарти.

Отхвърлянето представлява самоактуализираща се нагласа на системата да се отрича и освобождава от всичко онова, което — колкото и да е свързано със самата й същност — нарушава нейната вътрешна кохезия, препятства възникването на синергетичен ефект при взаимодействието на нейните елементи и затруднява нормалния ход на процесите, в които тя участва, като по този начин й пречи да дава отговор на нарастващите предизвикателства и рискове и да неутрализира възникващите опасности и заплахи.

(4) Интеграция (integration) — способност на системата да обединява своите съставни елементи и да ги сплотява за изпълняването на взаимно допълващи се и съвместими роли.

Интеграцията включва координация между изграждащите системата елементи, пораждане у всеки от тях на чувство за необходимост и съпричастност към нормалното функциониране на системата, пренасочване на ресурси, енергия и внимание към потенциални места на повишено напрежение между отделни елементи и за преодоляване на „триенето” помежду им.

(5) Запазване (поддържане) на латентните модели (latent pattern maintenance) — способност на системата да възпроизвежда непрекъснато и така да съхранява определени същностни модели (образци), като по този начин се поддържа нейната структура.

Запазването (поддържането) на латентни модели позволява на системата във всеки един момент да разпознава себе си, а на елементите и подсистемите й да могат да снемат в удовлетворителна степен неопределеността, съпътстваща техните действия, така че системата като единен организъм и отделните нейни елементи и подсистеми да разполагат винаги както с обективни критерии за диагностика на структурата и за самооценка дали правят именно онова, което отговаря най-пълно на техните отговорности и задачи, така и с устойчиви ориентири — индикатори, маркери, знаци или котви, чрез които да сравняват текущото състояние на системата с устойчивото положение, при което тя функционира оптимално.

(6) Капацитет за обучаване (learning capacity) — способност на системата да се „обучава” какво поведение да има и как да отговаря на процеси (или събития) в средата.

Капацитетът за обучаване се свързва с ангажираността на системата към възприемане на нови идеи и подходи в усвояването и управлението на знанието, на нови модели и технологии за социален реинженеринг и мениджмънт на процеси, така че да се реагира проактивно, т.е. преди да настъпят промените в средата и адекватно, когато тези промени настъпят.

(7) Целеполагане (поставяне на цели) (goal setting) — способност на системата да си поставя нови цели, да променя вече поставените цели и да преприотизира желаните цели.

Целеполагането се изразява в непрекъснати усилия на системата да намира нов или допълнителен смисъл на своето съществуване, да формулира високи, но реалистични каузи и задачи, които да мобилизират конституиращите я елементи за тяхното реализиране, а паралелно с това да може да бъде извършвана своевременна актуализация на визията и мисията на системата и на нивото на нейните амбиции, в зависимост от евентуалната промяна в обстоятелствата и външната среда.

(8) Целепостигане (постигане на целите) (goal attainment) — способност на системата да постига поставените цели.

Целепостигането отразява преди всичко наличието на нарастващи умения на системата да синхронизира предназначението и съдържанието на нейното съществуване с количествените и качествените резултати от функционирането й, а заедно с това и изработването на адекватни критерии за оценка на пълнотата на преследваните от системата цели и на резултата, ефекта и ефективността (съотношението постигнати цели/вложени ресурси) при тяхното реализиране^LXVII.

Четири от тези базисни функции — (1) Адаптация, (8) Целепостигане (постигане на целите), (4) Интеграция и (5) Запазване (поддържане) на латентните модели — са посочени от Толкът Парсънс най-напред и са известни с абревиатурата AGIL^LXVIII. По-късно той добавя още две базисни функции — (7) Целеполагане (поставяне на цели) и (6) Капацитет за обучаване. Базисните функции (2) Абсорбция и (3) Отхвърляне са добавени от мен, защото са от същото ниво на значимост както останалите шест и без тях описанието на поведението на сложните, самоорганизиращи се системи не би било пълно.

Ще отбележа, че независимо от сложността на теорията за системите, системологията и нейното широко приложение в най-различни области на научните знания, по принцип системното мислене е присъщо за човешките същества, поне до известна степен. Ние сме способни да си дадем сметка, стига да се замислим, че една съвкупност от елементи не е чисто и просто механичен сбор от тези елементи, а между тях има някаква вътрешна зависимост, някаква подредба, някаква йерархичност, някакви канали, по които тече информация, т.е. че изобщо не става дума за нещо като торба с парченца „Лего”, които са пръснати стихийно и случайно, а напротив те са подредени в някаква структура и по някакъв начин взаимодействат помежду си.

Въпросът е там, обаче, че много често ние не си правим труда да се замислим над тези проблеми и разглеждаме елементите от системата всеки сам за себе си, не се опитваме да ги агрегираме, да потърсим синергията в тях.

Не е ли така, поне що се отнася за българската система за национална сигурност? Вече две десетилетия наред на всички от поредните управляващи им липсва системният подход в нея, те я разглеждат и управляват на „парче”, затова тази система е толкова криво, куцо и косо структурирана, такъв безпорядък, да не кажа хаос, цари в нейната нормативна уредба, че всяка промяна, дори полезната, всяко надграждане, включително важното, веднага се деформират, нагаждайки се към нерационалната структура; потоците на информация веднага се затапват и запушват, връзвайки се в тройни моряшки възли; започва веднага дублирането на някои дейности, а остават други дейности, от които всеки бяга или с които просто симулира, че се захваща.
Процес като аксиоматично, парадигмално понятие

Процесът теоретично може да се разглежда като безкрайно и непрекъснато множество от последователно сменящи се състояния (или съвкупности от състояния, т.е. подпроцеси, или етапи на развитие). В първо приближение това множество може да се представи (и да се замени за целите на анализа) с дискретен, т.е. краен (ограничен), набор конкретни състояния. Например нормалните общества преминават от едно устойчиво състояние към друго устойчиво състояние и се създава впечатление, че сте а в непрекъснат процес на стабилност и сигурност. Всички останали общества постоянно преминават от едно кризисно състояние към друго кризисно състояние, затова създават впечатление, че са в непрекъснат процес на нестабилност и несигурност.

Често се говори именно за краен брой параметри (вж. по-долу): критерии (5 критерия за успешна интеграция), нива (5 нива на сигурността), видове (4 вида сигурност), типове (3 типа интереси и 3 типа възможни решения в конфликта) и т.н. Естествено, подобен ограничен брой не позволява възможно най-пълното и изчерпателно описание на изучавания обект или процес. Но тук опираме до един, може да се каже, ключов за човечеството, епистемологичен^LXIX проблем — този за принципната познаваемост на света. Цяла плеяда велики мислители и учени като Рене Декарт (René Descartes, 1596—1650), Исак Нютон (Isaac Newton, 1643—1727), Готфрид Лайбниц (Gottfried Leibniz, 1646—1716) дава отговора: „Да, нашият свят е познаваем!”.

В немалка степен това, че нашият свят е принципно познаваем, се дължи на факта, че той е устроен така, че всеки един негов обект или процес може да бъде приемливо точно описан с краен и ограничен брой параметри. Ако само за миг допуснем, че бе в сила обратното — за описанието на даден обект или процес да са необходими даже не безкраен, а огромен брой параметри, то тогава дори при съвременните компютри неговата познаваемост би била невъзможна. Да си представим, че за да стигне един космически кораб до Луната трябваше да се реши система от 1 милион уравнения с 1 милион неизвестни! В такъв случай никога не бихме стигнали до Луната!

Основната дилема пред нас е, до колко параметъра да ограничим описанието на съответния обект или процес. Ако използваме по-голям брой параметри, ще получим, съответно, по-голяма точност, но ще загубим време и възможност за ефективно осмисляне на обекта или управляване на процеса. Ако използваме по-малък брой параметри ще загубим точност, но ще получим възможност за по-ефективно осмисляне на обекта или управляване на процеса.

Нека например да имаме нарисувана на дъската дъга от окръжност. Учителят предлага учениците да измерят тази дъга само с линийка. Един ученик ще постави върху дъгата 5 точки, премервайки разстоянията помежду им, ще ги сумира и ще получи една приблизителна дължина на дъгата; друг ученик ще постави 10 точки върху дъгата и ще получи по-точен резултат; трети ученик ще постави 15 точки, четвърти — 20 точки и т.н. Колкото повече точки бъдат поставени върху дъгата, толкова повече отсечки, свързващи тези точки, ще бъдат измерени и толкова по-точна стойност за дължината й ще се получи, но заедно с това и толкова по-дълго ще трае процесът на измерване. А ако това измерване е свързано с необходимостта да се получи някаква примерна дължина за дъгата, за да се управлява по-добре даден процес (да речем — да се определи колко дълъг конец е нужен на хирурга, за да зашие раната), то протакането може да се окаже фатално.

В конкретния случай важното е, че винаги можем да се спрем на някакъв ограничен брой параметри (напр. 10 точки върху дъгата) и с известна добавка „на око” след измерване на дължините на свързващите отсечки, да получим удовлетворителна дължина на дъгата! А важното в общия случай е, че при всеки обект или процес в даден момент можем да се ограничим с броя на описващите параметри, защото добавянето на нови параметри (нива, видове, критерии, типове) или не добавя ново значително знание за този обект или процес, или допълнителните усилия не оправдават преразхода на време или ресурси.

За определянето на нужния брой параметри може да се използва например принципа на пестеливостта, известен като „Бръснач на Окам”. Този принцип е наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (William of Ockham, около 1288—1347). Принципът на пестеливостта гласи: „Не умножавай същностите повече от необходимото” (Pluralitas non est ponenda sine necessitate), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли. А казано другояче: „Способността да се обясни много с малко, е само един от критериите, по които съдим за адекватността на теориите”¹²¹.

Приложими са също така аналогии с вече споменатите (и далеч по-абстрактни) моделни задачи от Теорията на игрите, когато много често дадената задача може да се реши с намиране на maximin или minimax, т.е. на максималното от минималните количества параметри или на минималното от максималните такива количества.

Мисленето за обекта или явлението като процес също е присъщо на хората, макар и може би в по-малка степен от системното мислене. Разбира се, отново това е възможно, само ако се замислим, т.е. ако приложим известни интелектуални усилия. Защото е естествено да се предположи, че хората съзнават, че всяко явление има своето развитие в миналото, настоящето и бъдещето, а това е предпоставка за процесно мислене. Въпреки това ние много често се оказваме затворени в настоящето, в конкретната ситуация, не си даваме труда да анализираме досегашното развитие на нещата, нито си даваме сметка за тяхното по-нататъшно развитие. Живеем в едно постоянно и безкрайно настояще — неспособни да се освободим от онова, което британският математик и философ Алфред Уайтхед (Alfred Whitehead, 1861—1947) нарича предразсъдък на „моментното състояние”¹²² и забравяйки, че, настоящето е мимолетност с продължителност на миг, на едно трепване на Времето с клепач, че то е — както казва Готфрид Лайбниц, — „заредено с минало и бременно с бъдеще”¹²³. Проникнати и изтъкани от наивност, ние си въобразяваме, че всичко започва от нас и свършва с нас. Не са ли типични подобни възприятия за всички съвременни български управляващи, които не се стараят да се поучат от грешките на своите предшественици, а лековерно и леконравно смятат, че Историята е започнала с тяхното идване на власт?

Трябва да добавя, че за Западната култура (за Западния свят, за Запада, т.е. САЩ и Западна Европа, „евроатлантическата общност”), мисленето на явленията като Процес ни се удава много по-лесно и това е свързано с някои разсъждения за дълбоките идентичностни и културни корени на тази култура¹²⁴.

За човешката цивилизация традиционно се смята, че като организирани общности с елементи на протодържавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, далеч надхвърлящи първосигналното сплотяващо сцепление на стадото, се е зародила, от една страна, по течението на р. Нил в Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна — в пространството между река Тигър и река Ефрат (в „земята между двете реки”, т.е. Месопотамия), или в Двуречието. Тези две територии, две огнища на съвременната цивилизация са споделяли не само много общи като драматичност и последователност процеси, но и твърде различни съдби, повлияни от различния нрав на техните реки — майките на живота, връзките с вечността. Животът и Времето в Едноречието са текли от Миналото към Бъдещето, както самата Голяма река тече от Високите планини (Горен Нил) до равнинната Делта (Долен Нил). Нил е символизирал Стрелата на Времето — еднопосочна и неумолима, непреодолима и пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно, е Реката, а тя е другото име на Времето.

Логично е да се предположи, че от Египет, от Едноречието тръгва схващането за Времето като еднопосочна Стрела, като протяжност, преминаваща от Миналото през Настоящето към Бъдещето, които са ясно отделими едно от друго и едно след друго следват своя ход в строго определен ред, съгласно който Миналото поглъща Настоящето, но не преди то да бъде преживяно и да се е превърнало в Минало, а Настоящето поглъща Бъдещето, но не преди то да е достигнато и вече да се е превърнало в Настояще. Така само в тази една-единствена посока тече това уникално, всепоглъщащо, навяващо горчива тъга със своята непредотвратимост, триединно цяло Минало—Настояще—Бъдеще. И това триединно цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, пълзяща напред и само напред.

Докато в Месопотамия, в Двуречието нещата са били коренно различни. Там реките Тигър и Ефрат са във вечна разпра помежду си; те не зачитат човека, той за тях е само някакво несъществено неизвестно в голямото уравнение на Природата. Тези две реки са непредвидими и несигурни, като че безразлични към съдбините на народите помежду тях. Те могат да придойдат по всяко време и да залеят посевите, тогава, когато най-малко ги очакват¹²⁵. Ако Нил носи в себе си посоката, перспективата и движението, а животът върви напред заедно с него, то в тясното пространство между Тигър и Ефрат се завихрят сякаш само стремглави пустинни ветрове, преминаващи в пясъчни бури; човекът е прашинка от пясъка на времето, той няма пространство, в което да се устреми напред, а е обречен да се върти в кръг и да се повтаря, непрекъснато да се повтаря и самоповтаря, както се повтаря животът.

В Двуречието едни племена са покорявали благодатната Равнина между Тигър и Ефрат, като при това покоряване са я разрушавали, разоравали и разорявали, после отново са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И точно когато е трябвало да избършат морните чела и да се радват на плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са разрушавали, разоравали и разорявали създаденото от тях и са ги покорявали, за да започнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ, защото от Планините стремително са се спускали следващите племена.

Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, то той няма да различава детайлите и да се пита кои племена са връхлетели и кои племена са имали печална участ от това, а ще вижда само един и същ кръговрат — картина, повтаряща се по един и същ начин постоянно, магически, неотменимо, вечно. За този Наблюдател, естествено, неумолимо Времето ще тече в Кръг — циклично и повторяемо. И той ще си каже: Няма за къде да бързаш, та ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл. В Двуречието индивидът е обречен да осъзнае, че той „няма значение по-голямо от това на отронен лист” и фокусът безвъзвратно е изместен от него към „вековечната група”¹²⁶.

Следователно, логично е да се предположи, че от Месопотамия тръгва схващането за Времето като кръг, като една повторяема в главното и същественото цикличност, в която Миналото, Настоящето и Бъдещето са условни понятия, определими и измерими от гледна точка на конкретния днешен момент, но всъщност неотличими, редуващи се части от едно цяло. И това цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, захапала опашката си.

Веднага ще подчертая, че всъщност човечеството, нашето човечество, дали като резултат от собственото си развитие (както учи традиционната наука), или като завещание от предходната, „атлантическата” (от Атлантида^LXX) цивилизация, загинала в резултат на световния катаклизъм „Всемирен Потоп”, е било просветлявано, било е учено, насочвано, предразполагано и възпитавано да възприема Времето като Спирала, с две съставляващи — Стрелата и Кръгът, които се разгръщат постепенно, така че да има и развитие и повторяемост; и насоченост, и цикличност.

При определени обстоятелства, обаче, или под системно въздействие на политическата, религиозната, икономическата, географската и други среди, е започнало разпадането на тази уникална, синергетична връзка, символизираща Времето — връзката между Стрелата и Кръга, между развитието и повторяемостта; между насочеността и цикличността. Така в Египет връх взема Стрелата, а в Месопотамия — Кръгът. И Западната цивилизация, чиито корени са в Египет, започва преимуществено да гледа на Времето като на Стрела, като на еднопосочен процес. А Източната цивилизация, чиито о корени са в Месопотамия, започва да гледа на Времето преди всичко като на Кръг, като на цикличен процес.

Схващането за Времето е едно от най-съществените различия между Западната и Източната цивилизации. Времето винаги е сред най-сложните, обвити понякога с мистика философски категории, криещо загадки, останали трудно разрешими загадки за човечеството. Гениалният мъдрец Свети Аврелий Августин (Августин Блажени, Aurelius Augustinus, 354—430) пише: „Що е време? Ако никой не ме пита за това, аз зная. Но щом някой ме попита за това и поискам да го обясня, вече не зная^”127.

И така, за Западната култура, чиито корени са в Едноречието, Времето е Стрела от Миналото, през Настоящето към Бъдещето. Ето защо тя е толкова динамична, прагматична и енергична. Западната култура е индивидуалистична култура. Западният човек знае, че е само Тук и само Сега — кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Времето тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето. Животът на Западния човек е само миг от полета на тази Стрела. Миг, който е единственият негов шанс, като втори няма да има, изпусне ли го той — и край.

За Източната култура, чиито корени са в Двуречието, Времето е Кръг, по който Природата и хората се въртят повторяемо, циклично, вечно. Ето защо тя е толкова пасивна и съзерцаваща, ирационална и медитираща. Източната култура е колективистична култура. Източният, Колективистичният човек е спокоен, мислещ, нирванен. Той знае, че ако в този живот шансът не е с него и на негова страна, то при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде, за кога и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго, хладнокръвно и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да мине трупът на твоя враг. Индивидът на Изток е приел този бавен, сангвиничен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене.

Когато се говори за търсенето на логика при изучаването на даден обект, се има предвид съществуването на определени закономерности, принципи на изграждане и развитие на този обект, някакъв смисъл и предназначение, които определят неговото съществуване. Важното е да се разбира, че отделните подсистеми и елементи на системата не се самоорганизират стихийно, просто така, както се получи, а това става по силата на присъщи на тази система закономерности и приоритети.

Логиката присъства във всяка система, във всеки процес, във всичко живо и жизнено, което ни обгражда и заобикаля. Още древните стоици^LXXI са знаели, че нашият свят носи в себе си и се подчинява на един рационален ред, организиран от и обясним чрез „проникващия във всичко оформящ разум (Логос^LXXII), един вид природен закон, всеобща причина и вътрешна необходимост-предопределеност, която свързва нещата във вселената и поражда състоянието на всеобща проницаемост и хармония”¹²⁸ и че „нашата сила да разсъждаваме [...] е „искра” или къс от божествения Логос, който изпълва Вселената и властва над нея”¹²⁹. А забележителният римски император и философ Марк Аврелий (Marcus Aurelius, 121—180) казва: „Всички неща са вплетени помежду си, връзката им е свещена и помежду им никое не е чуждо на друго, защото са подчинение и същевременно съграждащи реда на един и същи свят”¹³⁰.

Единствено изучаването и дори разгадаването на присъщата на системата логика дава възможност да се анализира и разбере начинът по който системата функционира, както и да се извърши прогнозиране на пътищата, по които тази система може да поеме, включително и да се направи максимално възможното да се поеме по траектория, която в голяма степен отговаря на интересите на системата. Нека да добавя, че прогнозирането на бъдещето затова е възможно по принцип (тук говоря за научно прогнозиране и отгадаване на бъдещето, а не за уникални способности като тези на Баба Ванга), защото една немалка част от семената на това, което ще се случи в бъдещето са посети в миналото и настоящето и затова немалко от корените на бъдещите събития са именно в миналото и настоящето. Освен това поведението на индивидите и общностите от индивиди в настоящето подсъзнателно, несъзнателно или съзнателно „калкулира” бъдещето, т.е. ние живеем днес и с мисълта за утре, държим се така, постъпваме така, вземаме решение така, че да постигнем по възможност по-добро или по-различно бъдеще от онова, което би се случило, ако не направим нещо и се оставим събитията да ни носят като бурен поток със сляпата си сила.

Основните методи на сценарийно прогнозиране и стратегическо проектиране са на алтернативните сценарии и на алтернативните бъдещи състояния. И двата способа са базирани именно на осмислянето на логиката, вградена в системата и определяща нейното функциониране.

При метода на алтернативните сценарии (опиране на настоящето — откъде тръгваме и по кой път да тръгнем) на базата на развитието на системата в миналото и настоящето и на изучаването на външната и вътрешна среда, се очертават възможните алтернативни сценарии (траектории) за развитие на системата в бъдеще, тръгвайки от дадено начално състояние в избран начален момент от време. Паралелно с това се определя набор от критерии, по който да се оценят тези алтернативни сценарии (пътища) и да се избере оптималният от тях, т.е. най-добрият възможен сценарий (траектория, път). Ако наборът от критерии е подбран рационално, то оцененият чрез него като най-добър сценарий ще отведе системата в един краен момент от време (напр. след 10 или 20 години) в най-доброто възможно за нея крайно състояние. Така от гледна точка на началното състояние на системата се прави прогноза за нейното крайно състояние в определен момент от бъдещето, до което тя ще достигне по оптимално възможния сценарий. И ако системата наистина се окаже в това крайно състояние в крайния момент от време (след 10 или 20 години), то е направена една много достоверна прогноза, при това с намиране на най-добрия сценарий за развитие на системата! С други думи, входните величини тук са началното състояние, началният и крайният момент от време._. Траекторията, която се определя чрез оптимизиране на базата на набор от критерии, е най-добрият сценарий. Изходната (неизвестната) величина, която се получава, е крайното състояние.

При метода на алтернативните бъдещи състояния (опиране на бъдещето — къде искаме да отидем и по кой път да стигнем до него) на базата на развитието на системата в миналото и настоящето и на изучаването на външната и вътрешна среда, се очертават алтернативни крайни (целеви) състояния, в които системата, тръгвайки от дадено начално състояние в начален момент от време, може да се окаже в един бъдещ краен момент от време (напр. след 10 или 20 години). Отново паралелно с това се определя набор от критерии, по които да се оценят тези възможни крайни (целеви) състояния и да се избере оптималното от тях. Ако наборът от критерии е подбран рационално, то чрез него ще бъде оценено най-доброто крайно (целево) състояние в крайният момент от време. От възможните сценарии, които отвеждат системата в най-доброто крайно състояние в крайния момент от време, се избира най-добрият сценарий. Така от гледна точка на началното състояние на системата се прави прогноза за оптималното нейно крайно (целево) състояние в определен момент от бъдещето и за сценария, по който тя ще достигне до него. И ако системата наистина се окаже в това крайно състояние в крайния момент от време (след 10 или 20 години), то ние сме направили една много достоверна прогноза, при това с намиране на възможно най-доброто крайно състояние на системата! С други думи, входните величини тук са началното състояние, началният и крайният момент от време. Величината, която се определя чрез оптимизиране на базата на набор от критерии, е най-доброто крайно (целево) състояние. Изходната (неизвестната) траектория, която се получава, е сценарият, довеждащ системата в крайното състояние.

Като по-висша фаза на системното и процесното мислене, логическото мислене, търсенето на логиката, на която е подчинено функционирането на социалните системи, често е „забравяно”, недооценявано и пренебрегвано. У всеки от нас има най-малкото зрънца, количествени, ако не качествени способности за логическо мислене, но тяхното развитие е свързано със сериозни интелектуални усилия, с обучение, с образоване. Ненапразно Логика е една от най-сериозните научни области. И нещо повече, тя е мултидисциплинарна и изисква постоянно разширяване на общата култура. Човекът се отличава от другите живи същества по това, че логическото мислене при него не е само „мислене” в кавички (т.е. инстинктивно), но и мислене без кавички (т.е. сложен процес на анализ на възможните алтернативи и вземане на решение за оптималната от тях).

Логиката еволюира под въздействието на промените в системата и процеса — това е неизбежно, то е „логично”. Сами по себе си усилията да се промени логиката се отплащат (ако не са в грешна посока и с погрешни приоритети), защото имат значим ефект върху цялата Система. Логиката е най-тясно свързана с изграждането на култура за управление на рисковете и сигурността. Може да се каже, че тази култура трябва да се вгради преди всичко в логиката, по която функционира живият и жизнен организъм „Система”.

Да вземем нормалното функциониране на демократичните процеси. Удивително е как някои неразумни общества през определени периоди постоянно повтарят едни и същи грешки, заблуди, илюзии (например, както в България, през четири години ние тръгваме след поредния спасител, за да се окажем накрая пред разбитото корито на пропилените надежди). А това е така, защото индикация за липсата на логическо мислене у неразумните общества е непрекъснатото задаване на въпроса: „Какво се случва?”, докато разумните общества задават характерния за логическото мислене въпрос: „Защо се случва?”.

По-горе разгледах накратко отличието между Запада и Изтока по отношение на схващането за Времето. Но между Запада и Изтока има значителни отлики и в отношението им към религията. За да разкрие тези различия, германският философ и социален психолог Ерих Фром (Erich Fromm, 1900—1980) тръгва от логическите конструкции на великия Аристотел, в основата на които са трите закона:

• 
  Закон за тъждеството — „А е А”.
  
• 
  Закон за противоречието — „А не е А”.
  
• 
  Закон за изключеното трето — „А не може да бъде А и не-А, не може да бъде нито А, нито не-А”¹³¹.
  

На Изток обаче е приета друг тип логика — Парадоксалната, при която Х може да бъде едновременно и А, и не-А (позитивно твърдение, срещащо се във философията на даоизма^LXXIII) или Х не може да бъде нито А, нито не-А (негативно твърдение, срещащо се в индийската философия)¹³².

Според различни определения за „абстракция”, това е съответно:

— извличане на базисната същност на едно понятие, отстраняване на всякаква зависимост от реални (конкретни) обекти, с които това понятие е било (или би могло да бъде) свързано, обобщаване на това понятие, така че то да може да има приложения във или да характеризира други абстрактни описания на еквивалентни явления;

— процес или израз означаващ някакво отвлечено, ирационално понятие или фикция [...] особена форма за опознаване на действителността;

— игнориране в познавателния процес на несъществените страни, свойства и връзки на обекта, за да се отделят и анализират неговите най-съществени, закономерни признаци [...], теоретическо обобщаване, като резултат от това игнориране;

— теоретическо обобщаване, чрез което се отразяват основните закономерности на изследвания обект или явление и се прогнозират нови, неизвестни закономерности;

— резултат от разкриването на все по-съществени свойства на предметите и явленията чрез техните връзки и отношения;

— създаване на обобщена представа за обекта или явлението, чрез отстраняване на частичните и странични отклонения, извличане на общите свойства на изучаваните обекти или явления;

— трансформиране на разбирането за отделните елементи на системата или свойства на обекта в по-обща идея, която се базира на знанието за тези елементи или свойства, но се разграничава от всеки един конкретен елемент и всяко едно конкретно свойство;

— процес, при който се създава ново (по-висше) понятие на базата на някакво множество от буквални („реални”, „конкретни”) обекти и явления, имащи определени общи свойства, при което тези общи свойства присъстват в новото понятие, но не изчерпват цялото му съдържание [...], понятие, което се явява едно ниво или една степен по-високо, т.е. обобщаващо по отношение на всички подчинени нему понятия, свързвайки ги в обща група, област или категория.

Преимуществата на абстрактното мислене са в три насоки:

• 
  то позволява да се направят връзки и аналогии с други системи и области на анализ;
  
• 
  чрез него постигнатите резултати в една система или област могат да подскажат възможните резултати в друга система или област на анализ;
  
• 
  при него използваните подходи, методи и технологии за анализ на една система или област на анализ могат да бъдат прилагани в друга система или област на анализ.
  

Абстрактното мислене е присъщо само на човека — само той може да се освободи от пълната зависимост, от обсебеността от сетивата си и да мисли релационно^LXXIV, т.е. да изолира взаимни връзки и взаимни зависимости и да ги разглежда в тяхното абстрактно отношение¹³³. Другите живи организми нямат такова мислене, при тях мисленето е винаги буквално, конкретно, ситуативно. Абстрактното мислене оперира с образи, обобщения, метафори (т.е. абстракции) за разлика от конкретното мислене, което оперира с конкретни факти, обекти и явления. Главното съдържание и основният израз на абстрактното мислене са символите. Навярно именно поради това германският философ Ернст Касирер (Ernst Cassirer, 1874-1945) нарича символите „абстрактни имена” и пише, че „вместо да характеризираме човека като мислещо животно, ние би трябвало да го дефинираме като символно животно (animal symbolicum)¹³⁴.

Над дълбокия, свързан със самото разбиране на човешката същност и човешкия интелект, проблем за абстрактното мислене са разсъждавали едни от най-големите умове на нашия свят. Сред тях например е Св. Тома Аквински (Thomas Aquinas, 1225—1274), който се съизмерва по величие като философ и теолог със самия Свети Аврелий Августин. Св. Тома възприема перипатетическия^LXXV принцип, че „в разума няма нищо, което преди това да не е било в сетивата”, защото е очевидно, че чрез сетивата ние постигаме началното свое, непосредствено познание. Но заедно с това той приема и друг тезис на аристотеловата школа — „знание има само за общото”, защото човешкото знание не може да има за цел единствено схващането на конкретното материално съдържание на предмета, а се стреми да постигне неговата обща нематериална форма, в противен случай то така и ще си остане заключено в сферата на сетивността, без да може да излезе от границите на индивидуално съществуващото.

Тъй като, както пише Цочо Бояджиев, „общото не съществува в чист вид в сътворените неща [...], [а] е тяхната вътрешна форма и тази форма следва да бъде извлечена от тях, да бъде абстрахирана от индивидуалния си носител”, то е логично да се предположи, че „описанието на познавателния процес [...] трябва да ни представи конкретната „механика” на прехождането от сетивното възприятие на вeщтa към интелектуалното постигане на нейната същност” и именно абстракцията ни предоставя механизма на това прехождане, тя е „способността на интелекта да обособява и забелязва във вещта единствено онова, което конституира нейната същност, без да обръща внимание на индивидуалните и особености. В акта на абстрахирането предоставеният от сетивата на разума „сетивен вид” се преобразува в умопостигаем, сиреч същностен и общ”¹³⁵ [курсивът мой, Н. Сл.]. Инструментът, който ни позволява да се домогнем по този начин от отделните неща, получени чрез сетивата до общото и така да получим цялото знание за него, е нашият интелект и той постига това най-вече поради своята нематериална същност¹³⁶.

Абстрактните понятия (за разлика от конкретните) не са привързани към определен и обвързващ контекст, затова те могат да прекрачват през границите на предметността и буквалността при осмислянето на конкретни процеси или ситуации и да намират техните общи свойства и тенденции с други процеси или ситуации. Заедно с това, обаче, тази подвижност, размитост на границите на абстрактните понятия поставя въпроса, как те да бъдат свързани с конкретните процеси и ситуации, така че да отразяват, макар и в синтезиран вид, тяхната същност, а не да „висят” откъснати от реалността и по този начин да губят своята функционалност и приложимост. Защото, както подчертава Джонатан Търнър (Jonathan Turner), „абстрактното понятие демонстрира своята полезност само тогава, когато то е приложимо към конкретния емпиричен проблем, с който са се сблъскали изследователите; в противен случай понятията си остават откъснати от процесите, за чието разбиране те са призвани да помогнат на изследователя”. Ето защо според него абстрактните понятия трябва да бъдат съпътствани от съответни формулировки, известни като операционални определения и представляващи групи от процедурни инструкции, указващи на изследователя как да анализира в реалния свят явленията, обозначавани с абстрактните понятия. Само с помощта на тези определения може да се реши проблемът за връзката на абстрактните понятия с емпиричните събития. За да може обаче чрез абстрактни понятия, да бъде обхванат колкото се може по-широк кръг от емпирични събития, трябва съответно да се разполага и с максимално подробен набор от операционални определения, всяко от които описва методи за отделяне на определената ситуация или събитие, които се съдържат в понятието. Колкото повече операционални определения се прилагат към едно или друго абстрактно понятие, толкова е по-вероятно, че това понятие ще бъде полезно на възможно най-голям брой изследователи, опитващи се да осмислят сложните механизми в света на емпирическите събития. С други думи, абстрактните понятия са строителните блокове на теорията и най-голямо значение за тази теория имат онези от тях, които не са привързани или са възможно най-слабо привързани към времевите и пространствените рамки¹³⁷.

Както казах по-горе, абстракцията означава да се откъснем от конкретиката и емпириката. Тя означава да не се ограничаваме само с буквалните, симулационни и имитационни подходи, с използването на щампи, с разчитането на рутината, традицията, инерцията. Това би ни позволило с помощта на различни интуитивни, експертни, математически и други методи, чрез креативно мислене и чрез симетрия и асиметрия, чрез аналогия, хомология или хомоморфизъм и т.н. да се трансферират знания, процеси, процедури, практики от други организации.

Когато говоря за хомология, ще дам пример как, да речем, в живата материя може да има два органа със сходен строеж, които изпълняват различни функции, напр. опашката при кучето и опашката при маймуната. И ако ние мислим конкретно, а не абстрактно, то тогава можем да решим, че след като за красота, поради криво разбрана естетика, опашката на кучето се отрязва, би било добре да отрежем и опашката на маймуната. Но за разлика от опашката на кучето, която малко или много е атавизъм^LXXVI, опашката на маймуната е част от нейния вестибуларен апарат. Ето защо, отрязвайки я, ние ще получим маймуна-куче, която може да подскача по земята, но не и да се катери по дърветата. Но ако ние разсъждаваме абстрактно, а не буквално и познаваме различните функции на органа „опашка”, тогава никога не бихме отрязали опашката на маймуната.

Може да се направи подобно разсъждение по отношение на специалните служби. В скандинавските държави (Норвегия, Дания, Швеция, да добавим към тях и Финландия) съвсем разбираемо могат да бъдат закрити регионалните разузнавателни и контраразузнавателни отдели. Там те са като опашката на кучето, т.е. до голяма степен атавизъм (затова могат да бъдат „отрязани” — закрити или силно минимизирани), защото какво толкова може да налага примерно Норвегия да разузнава срещу Дания или Швеция да контраразузнава срещу Финландия... И ако ние, в България, действаме буквално, а не абстрактно, то можем да закрием регионалните си разузнавателни и контраразузнавателни отдели. Само че Балканският полуостров не е Скандинавският полуостров! Тук регионалните и контраразузнавателните отдели са като опашката на маймуната, т.е част от вестибуларния апарат на държавата. И отрежем ли ги, държавата губи ориентация, може само да пълзи, да върви слепешката и да загуби чувствителност по отношение на реалните регионални рискове. Част от слабостта на българската външна политика и политика за сигурност и отбрана произтича именно от занемаряването на регионалното разузнаване и контраразузнаване за сметка на разпиляване на ресурси и усилия в региони, които нямат практическа значимост за националната ни сигурност (напр. в Централна Азия). 

А когато говоря за хомоморфизъм, ще дам пример как в живата материя може да има два органа с различен строеж, които изпълняват сходни функции, напр. белият дроб при човека и хрилете при рибата. И ако ние мислим конкретно, а не абстрактно, то тогава можем да решим, че след като човекът диша с бял дроб, то и рибата диша с бял дроб и напразно да търсим в нея подобен орган. Но ако ние разсъждаваме абстрактно, а не буквално, и познаваме функцията „дишане”, то тогава в рибата веднага бихме открили хрилете, чрез които тя осъществява тази функция.

Като разсъждение в тази насока отново мога да посоча случай от действителността. В някои европейски държави Следствието не е към изпълнителната власт (в МВР), а е част от Съдебната власт. Когато аз бях в VІІ Велико народно събрание (1990—1991) и ХХХVІ Обикновено народно събрание (1991—1994), някои европейски експерти ни заявяваха, че ние няма да постигнем никакви успехи в борбата с престъпността, докато Следствието е в МВР. Добре, извадихме Следствието от МВР и го прехвърлихме (като затвърдихме това чрез Конституцията) към Съдебната власт. Минаха десетина години, аз вече бях секретар по националната сигурност на президента. И тогава европейски експерти ни заявяваха, че ние няма да постигнем никакви успехи в борбата с престъпността, докато Следствието е ... в Съдебната власт! Добре, но вече не беше толкова лесно да върнем отново Следствието към Изпълнителната власт, защото това можеше да стане само чрез свикване на ново Велико народно събрание и промяна на Конституцията, тъй като само Великото народно събрание, в съответствие с член 158, точка 3 от Конституцията, „решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление”. Това наложи прилагането на палиативни (и обричащи на парализа или най-малкото на ниска ефективност на институциите, ангажирани в борбата с престъпността) мерки, като създаването в МВР на дознателски апарат, докато изключително добри следователи или се преквалифицираха в адвокати, съдии и прокурори, или (една малка част от тях) фактически бездействат по синекурен начин в Националната следствена служба.

Връщайки се към примера с белия дроб в човека и хрилете в рибата, ние не си дадохме ясна сметка какво значи функцията „дишане” в борбата с престъпността. И понеже някъде в Европа, образно казано, „дишаха с хриле”, т.е. там Следствието е в Съдебната власт, ние също решихме „да дишаме с хриле”. А у нас като традиция, практика, умения, опит, „дишането бе с бял дроб”, т.е. Следствието е в Изпълнителната власт. Ние унищожихме този „бял дроб”, не можахме да се научим „да дишаме с хриле”, сега си пришиваме „изкуствен бял дроб” и се чудим защо се задъхваме в борбата с престъпността, защо не ни стига въздуха, защо „издишаме” и изнемогваме. Така е, когато се мисли не абстрактно, а буквално, когато буквално се прилагат чужди модели, само защото някъде (в Европа или в САЩ) било така, та и у нас трябва също да бъде така...

За жалост, абстракцията често отсъства в „комплекта” познания и в нивото на амбиции у хората, заети с управление на системата ни за национална сигурност. Или ако я има, тя е свързана с копиране или присвояване на някакво тип know how от партньорски (или конкурентни) системи. Тук става дума за нещо много повече — за „вдигане на глава” от рутинните задачи; за преборване на инерцията и с навика, със „зависимостта от поетия път”; за отделяне на важното от маловажното; за откъсване от мисленето, че нещата са ясни, че така са се правили някъде и така ще се правят у нас.

Трябва да се осъзнае, че абстрактното мислене е много по-сложно от системното, процесното и логическото мислене. И ако системното и процесното мислене са свързани с формата в която „бива биващото”¹³⁸, т.е. формата, в която протичат и се случват, осъществяват се и се развиват нещата, явленията, субектите и обектите в живата (и жизнената) материя, то логическото и абстрактното мислене са свързани със съдържанието на „биването на биващото”, т.е. със съдържанието на протичането и случването, на осъществяването и развитието на всички неща, явления, субекти и обекти в живата (и жизнената) материя. А докато формата е видима, зрима, а значи много по-лесна за възприемане и осмисляне, то съдържанието трябва не само да се съзре, но и да се постигне, да се вникне в него. Това най-вече прави логическото и абстрактното мислене много по-сложни и далеч по-специфични.

И ако при логическото мислене се съвместяват подходите на емпириците (т.е. тези философи, които смятат, че сетивата са изворът на познанието) с подходите на рационалистите^LXXVII (т.е. философите, които смятат, че разумът е изворът на познанието)¹³⁹, то абстрактното мислене вече е изцяло интелектуалното царство на рационализма, разсъдъчността и разума; при него напълно се оправдава твърдението на Аристотел, че човекът не само е политическо (социално) животно (Zoon Politikon), но и рационално животно (Zoon Logikon).

Така че абстрактното мислене е висша форма на човешкото мислене. За жалост или за щастие (зависи от гледната точка), то като първоначална даденост е само в зародиш и е едва-едва развито у отделния индивид, по-скоро го притежаваме като наклонност, като склонност към подобна системна мисловна дейност и затова за да бъде развито и постигнато е нужна огромна работа, необходими са самодисциплина, извървяване на значителна част от когнитивния цикъл „факти—информация—знание—познание”, непрекъсната интелектуална дейност, изучаване на различни чужди модели и практики и творческото им прилагане у нас, с отчитане на традициите и националния опит. За жалост, маргинализирането на огромни слоеве от населението от една страна и претоварването с факти, с полу- и псевдоинформация водят до странния и тъжния факт, че във времето на информационното общество и високите комуникационни технологии огромен брой хора си живеят и изживяват живота си без да изпитат потребност от абстрактно мислене и без да развият поне елементарна способност да мислят абстрактно.

Абстрактното мислене без съмнение и наистина е своеобразен апотеоз на мисленето, то се надгражда над системното, процесното и логическото мислене. Не всеки мениджър на сигурността (лична, групова, фирмена, национална) може да управлява като използва абстрактно мислене, но би било фатално, ако той управлява напук на абстрактното мислене и в пълен разрез с него, т.е. управлява първосигнално, по интуиция по метода „проба—грешка”, като сутринта възнамерява да прави едно, на обяд — второ, вечерта — трето, при което това, което той заявява, че възнамерява да прави вечерта, е коренно противоположно едновременно на това, което той заявява, че възнамерява да прави сутринта, и на това, което той заявява, че възнамерява да прави на обяд!

В теорията на системите има една изключително важна и принципно същностна теорема — колкото повече една система взема решенията си „по интуиция” (т.е. без да отчита началните и граничните условия и промените в средата по време на самия процес) или по внушение (натиск) отвън, толкова повече нараства вероятността, тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.
В тази глава разгледах четирите фундаментални понятия, които са вградени в основите не само на съвременната наука за сигурността, но и по принцип на всяка съвременна наука — Система, Процес, Логика и Абстракция. По един или друг начин те са се превърнали в централен акцент, в главен фокус на изследванията по изключително широк кръг от проблеми, до такава степен, че вече не е възможно без тях, без тяхната практически неизчерпаема познавателна сила да се постигат тайните на нашия свят — свят, който така пестеливо разкрива нови и удивителни черти от същността си и наистина ни кара да възкликнем като Алвин Тофлър (Alvin Toffler): „Необходимо е да осъзнаем, че всички ние сме част от фантастична космическа шега и все пак да се чувствуваме велики в нея”¹⁴⁰. Сега вече мога да затворя кръга от парадигмални, аксиоматични понятия, върху които се въздига храмът на науката за сигурността, като разгледам и останалите четири такива базисни понятия — Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност.