Силата на благославянето кери Къркууд



страница3/12
Дата04.08.2018
Размер2.13 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Глава четвърта - Силата на езика

Т

ова беше една ежедневна история. Минавайки покрай нощния клуб в своя квартал, пастирът го проклел.

„Пресъхни!“ Той говорел върху този бизнес да западне и да затвори. Той добавил: „И нека никой да не идва при вратата ти“.

Бог беше на негова страна. В края на краищата, не мразеше ли Бог идолопоклонството, разврата и кой знае какво друго, което става там вътре? Чувствайки се сигурен, че е прав в своя прицел, той продължил по пътя си онзи ден. На следващия щеше да бъде отново там, за да направи същото нещо отново.

Но ето какво се случва на следващия ден. Клиентите се стичали навътре и навън и изглеждало, като че ли имало повече постоянни клиенти от предния път. Не може да бъде! Как може заведението да процъфтява, когато Бог е напълно против него? Той се насърчил и казал: „Аз ви проклинам, нечисти духове; заповядвам ви да затворите тези врати“. Изглеждало, че колкото повече проклинал този бизнес, толкова повече той процъфтявал.

Един ден, докато вървял по обичайния си маршрут и проклинал нощния клуб, Господ проговорил дълбоко в неговото сърце. Казал му: „Защо проклинаш хората, за които Съм дал живота Си – същия живот, който дадох и за теб?“ Тогава пастирът осъзнал, че бизнесът не бил проблемът, а слепотата на тези, които били клиенти на клуба.


Но Аз ви казвам, обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви използват злобно и ви преследват (Матей 5:44 NKJV).
Да благославя враговете си? Какво понятие! Благославянето очевидно било Божият начин да обърне нещо от една посока в друга. Бог е бил „Богът на обръщането и на завръщането“. Това било ново. Но това бил Божият отговор.

Както някой, който учи нов език, пастирът започнал да благославя собственика на клуба и хората, които били вътре. В началото било трудно, но той усещал удовлетворението на Господ, докато ги благославял. Той осъзнал, че добротата на Господ е, която води хората до покаяние. За две седмици някога процъфтяващият клуб затворил вратите си без никакво предупреждение. Проклинането прави така, че тъмнината да вирее добре, а благославянето обръща нещата в полза на праведността.

Това, което научил пастирът, е един урок, който много християни изглежда никога не схващат. Благославянето е атрибут на Бог. Това свалило тежестта от раменете му – да трябва да наказва своите врагове. Нова стратегия за духовно воюване била отворена за него.
Нека Господ да ви даде цялото Си намерение за вас. Аз заявявам над вас, че Божието пълно намерение за живота ви от началото ще се осъществи“.
Божият план за тези, които били хванати от това да посещават този нощен клуб, бил не просто да спрат да ходят там, а да намерят Него като по-голяма радост от удоволствието на греха. Много хора могат да бъдат убедени да не грешат, но въпреки това да не намерят мястото на наслаждаване на тяхното спасение от робството.

Това е нашето предизвикателство. Защото тук е, където много от нас са се провалили и са паднали в осъждение. Нашият език – нашият инструмент за говорене – е завел много от нас надолу по грешния път. Но това е единственото нещо, от което се нуждаем за освобождаването на благославянето. Помнете, че благославянето е само началото.

Говоренето освобождава благословението и това извиква нашия език в действие. Това също поставя голяма отговорност върху езика ни. Ние буквално пророкуваме или „издишаме“ Божия дъх (пнеума), когато благославяме.7 Помислете за това. То е нещо, което не трябва да се взема лековато. „Издишането“ на благословение освобождава Божията сила да работи в човека или в ситуацията. Думите са там. Езикът чака. Тръпнещ в нетърпеливо очакване на това, какви думи ще освободим, той ги завърта в живот. Колко е страхотно, когато думите са тези, които издишат Божия живот!
Смърт и живот има в силата на езика и които го обичат, ще ядат плодовете му (Притчи 18:21).
Но не всеки език благославя. Бог е дал на езика ни силата да прави поразии или да дава живот. Всеки ден нашата уста упражнява тази привилегия. Когато езикът извършва своята част, останалата част от тялото трябва да се справя с последствията на думите – без значение дали са даващи живот, или не. Ние можем неволно да се наслаждаваме на сладкия плод на езика или на дивораслото, защото това, което имаме, е скрита мощна придобивка, която е необуздана. Прибавете към това „буйно зло и пълно със смъртоносна отрова“ и ние сме оставени с една част на тялото, която трябва да бъде контролирана (вижте Яков 3:8). Честно казано, никой не иска нещо толкова мощно и токсично да тича свободно. Езикът може да бъде наречен виновник, но в действителност това е необновеният ум или сърце, които хранят езика със своето съдържание.

Никой, обаче, не може да опитоми езика (вижте Яков 3:8). Опитвали сме се. Тогава какво? Да го обуздаем, както правим това с един кон? Конят е голямо животно, което може да бъде направлявано и насочвано от юздите и оглавниците, поставени на устата и главата на коня (вижте Яков 3:3). Яков – син на гърма и човек, чийто остър език му спечели едно незабравимо място в Евангелията – знаеше за какво говори (вижте Лука 9:54). Неговият език (и на повечето от нас) беше бърз да укорява и да носи осъждение върху всеки, който не се съгласяваше с него по всяко време. Яков рисува една жива картина за нас, за да разберем силата на езика.


Ето, и корабите, ако и да са толкова големи и да се тласкат от силни ветрове, пак с много малко кормило се обръщат, накъдето желае кормчията. Така и езикът е малка част, но с големи неща се хвали. Ето, съвсем малък огън, а колко голяма гора запалва! (Яков 3:4-5)
Получихте ли картината? Тази малка принадлежност може да определи посоката и съдбата точно както кормилото управлява кораба. Но преди да прибавим повече усилие и енергия към задачата ни да контролираме езика си, тук идва нашата помощ. Святият Дух на Бога е нашият треньор, който ни учи какво да казваме. (вижте Йоан 14:26). Той е за истината, истината, която принадлежи на Исус, и Той е нашата надежда за един обуздан език (вижте Йоан 16:13). Обуздавайки езика ни с благост и бдителност отвъд човешката способност, Святият Дух води езиците ни така, че те да освобождават повече живот отколкото смърт (вижте 1 Петрово 3:10). Никой език или дума не може да избяга Неговото патрулиране. Отслабвайки злото и освобождавайки доброто, думите, които благославят, започват да заместват думите, които проклинат. Под Неговото командване нашият език няма да се провали в придвижване в правилната посока.

В дългото бягане обуздаването на нашия език под силата на Святия Дух има един резултат – Съвършенство. Определено, посоката, към която трябва да се движим.


Защото ние всички грешим в много неща; а който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло (Яков 3:2).
Ние сме съвършени, ако не се спъваме в това, което казваме („спъване“ тука означава „обиждане“). Забележете, че не се има предвид спъване в това, което другите казват. Няма значение какво казват другите хора, ние можем да изберем да държим езиците си под Божия контрол. Да бъде един език под контрол, означава също и тялото, и емоциите да са под контрол. Сега това е безценно.

Да сме призовани в делата на Бог, не ни извинява да не държим езиците си под контрола на Святия Дух. Пророк Исая осъзна тази истина. Окъпан в Божията слава, шекина – поразителното и свято присъствие на Господ – този призван пророк чувстваше само едно нещо – неприемливото състояние на своята уста, особено за човек, който говори за Бог.


Горко ми, защото загинах! — понеже съм човек с нечисти устни и живея между народ с нечисти устни — понеже очите ми видяха Царя, ГОСПОДА на Войнствата (Исая 6:5).
Това беше неговият решителен момент. Всичко беше в правилната посока според светлината на неизразимото величие на Господ. Той беше човек, предаден на Бог. Говорът му трябваше да отразява това посвещение. Забравил как можеше да стои навън сред народа – той не искаше нищо друго, освен да изговаря волята и любовта на Бог, чийто блясък му беше позволено да види. Той извика към Бог да се справи с неговата необуздана уста. И Бог го направи – с горящ въглен (вижте Исая 6:7).

Зрялостта е повече от това просто да живеем достатъчно дълго, за да познаем последствията от добрите или лошите си решения. Нито пък е да вършим всичко съвършено. По-скоро, тя е да позволим на Святия Дух да насочва езиците ни в пътя, по който трябва да вървим. Нашият живот ще отразява това вътрешно движение. Ние се учим да издишаме Неговите думи и живот и оставяме желанието да говорим срещу дадената ни от Бог съдба, без значение колко голяма или малка може да изглежда.


Седемдесет години по-късно
Изглеждаше невъзможно. Шансът беше срещу тях. Да възстановят храма? Дали Бог имаше предвид отломките пред тях? Времето беше оказало своето влияние върху останките от храма. След 70 години на робство тези, които помнеха славните дни на храма, бяха със слаба памет, зрение и сила (вижте Захария 1:12-17). Връщането у дома, за да възстановят храма, само по себе си беше сън, оказал се истина, защото годините във Вавилон само бяха увеличили техния копнеж по дома. Зоровавел и Захария, техните лидери, бяха огледали останките – определено запазени от Бог. Възстановяването на храма от тази бъркотия щеше да изисква нещо повече, нещо по-голямо от тях самите.
Не чрез мощ, нито чрез сила, а чрез Моя Дух, казва ГОСПОД на Войнствата (Захария 4:6).
Аха! Така че не ставаше въпрос за човешката интелигентност или сила, а по-скоро за Божия Дух, водещ и насочващ работата. Това беше насърчително. Ако успехът на възстановяването на храма беше определен от тяхната зависимост от Божия Дух, тогава беше мъдро да следват Неговата насока. В един момент непреодолимата работа не изглеждаше толкова непреодолима, колкото беше в началото. Тя беше изпълнима.

Не звучи ли това точно като Бог? Нашите невъзможности стават места, където, ако се доверим на Него, ние преживяваме Неговата благодат и смелост по едни изненадващи и приятни начини. Тогава, както Зоровавел и Захария, ние можем да извикаме към нашите планини:


Коя си ти, голяма планина? Пред Зоровавел [сложете своето име тук] стани на равнина! Той ще изнесе последния камък с възклицание: „Благодат! Благодат на него!“ (Захария 4:7)
Спомнете си нашата дефиниция за „благодат“ – Божието божествено влияние върху сърцето. „Нека Господ да има Своето влияние върху вас. Нека Неговото намерение за тази купчина развалини да дойде в пълния си потенциал“.

Повечето от нас прекарваме голяма част от времето си, съобщавайки на Бог за развалините. Станали сме експерти в обясняването на трудността и сериозността на ситуацията. Следващия път, когато срещнете купчина развалини, вместо да съобщавате на Бог колко е голям проблемът, опитайте да кажете на проблема колко е голям Бог. Сега, това е благодат, която ще раздвижи нещо!

Бомбардирането на планината с викове на „благодат“ не беше нормалното нещо, което да се направи, но това беше Божието нещо, което да се направи. Зоровавел и Захария говориха на развалините какво ще им направят – ще ги възстановят в един славен храм. Това беше потенциал. Това беше съдба. Божията благодат беше очевидна в тяхното повишено ниво на вяра и в тяхното говорене. Нямаше място за оплакване, за извинения или за хленчене. Думите им бяха съществена част от възстановяването. Събарянето на развалините и отиването да се гради някъде другаде със сигурност беше възможност. Но Зоровавел и изгнаниците никога не помислиха за това, нито пък говориха за него. Вместо това, те прегърнаха Божия дар на благодат и достатъчност. Зоровавел беше отговорен да ги държи настрани от това да презират деня на „малките начала“ (вижте Захария 4:10 NLT). Нито пък той спря. Притежавайки помазание за завършване (помазание, от което се нуждаем днес), Зоровавел и изгнаниците с него успешно възстановиха храма. Божията благодат направи разликата.

Ние имаме благодат в изобилие днес. Благодатта е повече от добротата; тя е дар. Нахлуването на благодат, която изпълва нашите сърца, прелива във всяка област от живота ни. Това включва бизнес, взаимоотношения и дори лични решения. Говоренето на нашите развалини тогава става безпроблемно. Ние сме уверени и не сме уплашени от ситуациите, пред които се изправяме. Благодатта пази сърцата ни винаги готови за покаяние, за да не стават те противни и отвратителни за Бог. Това е Божият фактор.

Гледали ли сте някаква „развалина“ в живота си напоследък? Не е много приятно, нали? Развалината представлява област в живота ни, която трябва да бъде изцелена и възстановена от Господ. Естествено, ние избягваме това, защото то ни напомня за нашите провали, неуспехи и слабости – да, всички тези неща, които искаме да пренебрегнем и да изтрием. Някак си, това продължава да изниква по пътя ни. Въпреки че се опитваме да го прехвърлим на всеки друг, Бог накрая дърпа запушалката върху нас и ние сме оставени да се изправим пред нашата каша.

„Опитвал ли си да говориш благословения върху това?“ може да ви попита Бог.

Обуздаването на езика означава предизвикване, дали нашата съдба е толкова важна като тази на Зоровавел (или някои други хора, които познаваме), или не. Зоровавел изживя Божия план за своя живот и не говори срещу тази съдба, нито пък хората, които бяха с него. Те следваха пророческото слово за живота си.

Да знаем Божията съдба за живота си, не означава, че ще я изпълним. Едно лично пророчество не идва с гаранция. То е потенциалът на Божието сърце за дадения човек. То е продължаващото слово или словото, което излиза. Пророчеството действа като катализатор, който може да започне движение. То изисква ние да го следваме. То няма да следва нас. Помислете, като че Бог казва: „Това е, в което се движа напред. Ако Ме следвате, можете да влезете в партньорство, което ще бъде отвъд, което можете да искате или да мислите“.

Пророчеството не е защита срещу смърт или лиценз да си ходим в нашия собствен път и да правим нашите си неща. Хората ми казват, че не могат да умрат, защото такива и такива думи са били изговорени върху тях, а те не са ги видели изпълнени. Но мога да свидетелствам за голям брой погребения, които съм провел, на хора с неизпълнени пророчески слова. Святият Дух не е можел да ги води. Някои пророчески слова ще бъдат изпълнени и завършени в друго поколение, може би това на децата ви.

Следването на пророческо слово от Бог не е проблем, когато имаме обуздан език. Но е друга история, когато езикът ни не е обуздан. Ние стоим в опасност да прокълнем съдбата си, понеже езикът може да ни поведе надолу по неправилния път и да абортираме словото. Да прескочим условията на едно пророческо слово, е като да забравим да прочетем дребния шрифт.


Чакайки на червена светлина
Слушането на мелодичния глас на водата беше успокояващо. Една зебра се разхождаше наоколо, за да се присъедини към гордите лъвове, пасящи в тревата наблизо. Всеки един съзнаваше другия, но никой не беше хищник или плячка – проклятието все още не беше паднало. Хармонията при шепота на мекия бриз, птиците, издигащи се в небето, като се перчеха пред слънчевата светлина с песен. Вятърът носеше тази песен и свежите ухания на земята до спокойните морета. Покрай реката пасеше едно стадо овце, докато глутница вълци не им обръщаха внимание, когато овцете минаваха покрай тях и отиваха към сладката трева на горните ливади. Това беше още един съвършен ден. Адам се усмихна.

Изведнъж Творецът, Който наблюдаваше това с удоволствие, обяви на своите внимателни слушатели: „Не е добре за човека да бъде сам; ще му направя подходящ помощник“ (Битие 2:18).

Как? Това беше за първи път. Неговите небесни слушатели се учудиха в преклонение. ДНК-то на Твореца пулсираше с благословение. В очите Му цялото Му творение беше добро (вижте Битие 1:4, 12, 18-21, 25, 31). Той беше доволен от цялата Си извършена работа. Нищо не беше случайно или грешка. Този път Той откри нещо, което не беше добро – човекът беше сам. И Бог измисли решение – жена. Нещата бяха съвършени.

Животът, обаче, не продължи в това блаженство за дълго. Адам и Ева, пазителите на градината, избраха привидно добрите намерения на змията вместо Божия план за тях. Всичко, което беше добро и съвършено, се обърка, дори мислите на хората. Но Бог никога не е променял първоначалния Си план. Той е замислил човекът да бъде благословител.

Схващането на истината, че Бог иска да благославяме другите, не идва естествено. Ние обичаме да си избираме и подбираме. В края на краищата, ние решаваме, че има наистина лоши хора, които очевидно се нуждаят от проклинане. Не е ли така? Но не ги ли е оформил Бог в утробата на майка им? Е, да. Можем ли още да казваме, че те са жалки и не са добри? Защо да не кажем тогава: „Боже, това, което Си създал, не е добро и Ти Си направил грешка“. Никой не иска да говорят за него като за зъл. Яков говори за това: „С него (нашия език) благославяме нашия Господ и Баща и с него проклинаме хората, които са направени по Божия образ“ (Яков 3:9). Ако това буквално не е проклинане на Бог, тогава не знам какво е.

С това откровение, още прясно в ума ми, аз шофирах в натоварения трафик в Далас, Тексас. Беше един обикновен ден, когато един малък камион ми сече пътя и едва не ме удари. Каквато и да е била причината за това, аз въобще не го одобрявах.

Аз изтърсих на глас: „Идиот, такъв!“

„Какво каза?“ Това беше гласът на моята съпруга, седяща на седалката до мен. Това със сигурност беше една неупотребявана дума в моя речников запас, но въпреки това излезе на повърхността.

Скоро след като казах това, аз чух гласа на Господ да ми казва: „Защо Ме прокълна току-що?“

Отговорих отново вътре в сърцето си: „Господи, Ти знаеш, че никога не бих Те проклел“, защото щях да бъда едно безхарактерно създание точно сега, ако бях го направил.

Трябва да призная, че се чувствах малко като Петър в Библията, казващ на Исус: „Ти знаеш, че аз никога няма да Те оставя. Всъщност, ще умра за Теб“. Господ нежно ме инструктира, че всичко, създадено от Него, си има цел и дори има част от Него в себе си, дори и те да са невярващи. Той ми каза да благословя младия човек.

Отговорих: „Аз дори не го познавам“. Господ настояваше, че трябва да го благословя. Тъй като това беше първата ми опитност с благославянето, аз бях някак си несръчен. Започнах, като казах: „Благославям те с всичко, което Бог възнамерява за теб. Благославям те с познаването на Божия Син и да се прибереш невредим у дома си, за да можеш да благословиш семейството си“.

Много скоро след като свърших с благославянето, казвам ви честно, че усетих удовлетворението на Господ да приижда върху тялото ми; беше като ендорфин в ума ми, надигащ се в мен с екстаз. Чувствах сякаш Господ ми се усмихваше, казвайки: „А така, това е, Моето момче“.

Поставете човек, който благославя, и човек, който проклина в трудност, и ще има абсолютна разлика в техните отклици. Покланянето на Бог и благославянето Му с песен, след като сте били бити и хвърлени в затвор, е най-далечното нещо за проклинащия ум. „Високите хваления на Бог“ не са в устата им и те може да искат „двуостър меч в ръцете си“ само за да ударят нечии уши. Но не и за благословители като Павел и Сила (вижте Деяния 16:22-34)! Сърцата им и устата им бяха установени да благославят Бог без значение от ситуацията. Въпреки че изглеждаше нормално да обвиняват Бог затова, че е позволил да минат през трудност, те решиха да пеят. Господ чу тяхната музика и се разправи с техните потисници. Тяхната песен стана ключ за вратите на затвора и проглеждането на тъмничаря и на целия му дом, за да получат спасение. Уау! Павел и Сила можеха да пропуснат тази възможност, ако бяха заети и фокусирани върху своите грижи.

Дори когато един човек, който проклина, има вид, че благославя, мотивът за това може да бъде нещо далеч от целта. Лична печалба и удобство са обикновено на първа линия. Когато Исус влезе в Ерусалим на магарето, онези хора викаха: „Осанна“, с което буквално казваха: „Ела и заеми Своето място да управляваш Ерусалим“. Но Бог не беше заинтересован Исус да изрита римската окупация. По-скоро, римските завоеватели щяха да разпънат Исус. Дори пред Исус имаше по-голяма цел – изкуплението на целия свят. И единственият начин да извърши това беше чрез Неговата смърт. Бог искаше да управлява на по-високо място – сърцата на хората. А не на някакъв земен трон! Защото, когато Бог плени сърцата ни, Той има също и устата ни – успешно обуздава езиците ни – и може да контролира цялото ни същество.

Така че, в трудна ситуация ли сте сега? Опитайте да пеете и си представете, че Бог казва на Своите ангели: „Това е Моят син (дъщеря)! Когато благославят, те се съгласяват с Мен“. Никога няма да вдигнете пръст, за да си отмъщавате.

Ние не можем да благославяме и да проклинаме по едно и също време. Или правим едното, или другото. Един чучур не може да дава сладка и горчива вода по едно и също време. Как могат устата ни да благославят и да проклинат с един и същ дъх. Това е шизофренично да проклинаме в един момент и после в следващия да благославяме. Яков ни казва, че всеки, който прави това, да не очаква да получи нещо от Господ (вижте Яков 1:7-8).

Да осъзнаем, че проклинаме другите, е по-лесно, отколкото да осъзнаем, че проклинаме себе си. Понякога това е толкова неуловимо, понеже сме свикнали така. Но нашите тела отговарят на това, което излиза от устата ни. Да бъдат телата ни храм на Святия Дух, не винаги е лесно, особено когато огледалото ни казва, че не отговаряме на красотата и на стандартите на словото (вижте 1 Коринтяни 6:19). Да чувстваме безпокойство, да бъдем измъчвани от физическа болка и да стареем, могат да бъдат възможности да говорим благословение за телата си. Казвайки: „Аз благославям косата на главата ми. Благославям това сърце, колене и гръб, защото Божието намерение за мен не е да бъда в болка.“, е като лекарство за болестите.

Точно както благословенията идват върху нас чрез устата ни, болестите и страданията могат да имат достъп до нашите тела по същия начин. Причина за тях може да бъде и заобикалянето на Божието естествено желание да благославяме. Знам за случаи, в които парализирани от артрити или язви са изчистили горчивината в сърцето си, породена от проклинане на всичко, което се е изпречвало на пътя им. Нашите езици са предназначени да освобождават свободата и благословенията на Бог на земята. Прошката, придружена с благославяне на този, на когото току-що сте простили, изглежда да е много ефективна в освобождаването на свобода за двете страни. Ние можем да кажем, че прощаваме на някого, но когато го благословим с искрено сърце, както Исус би направил, душевните връзки, които са ни вързали за духа на непростителност, са разрушени. Много хора са намерили свобода в своите бракове и други взаимоотношения, когато са се научили да благославят вместо старите методи на проклинане и избухване. Ние имаме брака, който благославяме, или брака, който проклинаме.

Можем да дойдем до мястото, където Святият Дух да вземе контрол над нашите езици или кормила. Това Му позволява да контролира нашия кораб – цялото ни същество. Ние можем да започнем да прокламираме решението, вместо да преразглеждаме проблемите. Ние започваме да разпознаваме тънките форми на проклинане в нашия живот, като това да се отказваме от нещо. Да, можем да не използваме думичката проклятие, но когато се отказваме от нещо, ние го проклинаме.

Йона откри кораб, който отиваше в посоката, която той искаше да се окаже благословена от Господ, но през цялото време неговото назначение беше в обратната посока, в Ниневия. Това, което ни изглежда добро, може да не е Божията воля или благословение. Благословението трябва да бъде вързано за волята и божествената природа на Бог. В случая на Йона, той можеше да спи на кораба, понеже в момента изглеждаше, че се измъква. Обаче, неговото бягство в противоположната посока не можеше да бъде Божията благосклонност за него, тъй като това беше в опозиция на Божията цел за Йона и Ниневия.

Смея да кажа, че причината, поради която някои от нас не сме видели Божията пълнота в живота си, е, защото не сме се научили да благославяме това, което Бог е благословил. Поради същата причина хората стават унили и се оплакват от факта, че нищо добро не им се случва. Там очевидно е нямало никакво инвестиране в благославяне на другите. Благославянето на хората с нашите уста е инвестиране в нашите наследявани благословения. Обещано ни е, че каквото посеем, това ще пожънем. Благославянето е семе, което ни е дадено да сеем, което ще въздейства както на получателя, така и на даващия. Тъй като знаем, че Бог обича този, който дава на драго сърце, ние можем да заключим, че Той обича, когато даваме благословение на драго сърце.


Молитва
Господи, днес Те призовавам. Моля Те, обуздай езика ми! Не позволявай езикът ми просто да бъде неутрален, така че да не проклинам или да казвам нещо лошо, но ми помогни да бъда въвлечен в това да казвам добри неща. Искам да бъда уста на благословение, която Ти да можеш да научиш и да ръководиш в пътя, по който трябва да вървя. Не позволявай съдбата ми да бъде спряна поради неконтролируем език.
Покайвам се и Те моля да ми простиш за случаите, когато съм имал възможност да благославям, но вместо това съм избирал да проклинам. Господи, искам да благославям всичко, за което Ти Си умрял. Нека да бъда човек, който вика „Благодат!“, вместо да викам проблема. Нека също да бъда човек, който има Божия дар в устата си.
Моля се съпругите и съпрузите да могат да се благославят физически, емоционално и духовно. Господи, моля се да благославям всичко, с което имам контакт в моя живот. Навсякъде, където стъпват краката ми, аз се моля да благославям това място и то да стане благословена и свята земя, защото, когато благославям Теб, то става изключително Твое.
Моля се, Святи Душе, да сложиш охрана на устата ми, докато тя стане като кормилото на кораб, което да можеш да обръщаш, в която посока Си искаш, без значение колко е голямо. Нека езикът ми да стане част от тялото на Христос. Нека да бъде език, който се използва да благославя, и инструмент на праведност. Моля се езикът ми да стане пророчество, чрез което Ти да можеш да говориш, така че да идва вяра, когато другите чуват да ги благославям. Помогни ми да казвам това, което Ти казваш.

Част III - Активиране на БЛАГОСЛАВЯНЕТО

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница