Сим Николов, 1995 г



страница18/40
Дата03.08.2018
Размер8.03 Mb.
#77787
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   40

119


Харк поглежда към бездната и за втори път извиква Дорис, но тя мълчи, а на дъното на пропастта забелязваш някакви разноцветни точици. Вождът на шерпите протяга ръце към жената, която виси в бездната на няколко десетки години от вас, и изпраща малко живителна енергия към нея. Това ще й помогне за няколко минути, но ако не я извадите навреме, с нея е свършено.

Харк ще направи нещо – мини на 207.

Ти ще направиш нещо – прехвърли се на 142.

Дорис ще направи нещо – попадаш на 163.



120


Бавно, но сигурно осъзнаваш, че в търсене на необикновеното можеш да изгубиш себе си, затова оставяш всички дребни желания и решаваш да намериш групата. Там нещата са добре обмислени, а при опасност всички ще ти се притекат на помощ.

Над земята вече се стеле мъгла. Отначало тя е зеленикава, но гъстите кълба бързо променят цвета си. Това е сигурен признак, че напускаш зоната на стабилността и навлизаш в полето на едно неясно, объркано и противоречиво време. Само през последните минути, докато бродиш из него, времето успя да си смени на няколко пъти баграта. А мъглата става все по-гъста, все по-непрогледна.

Минават много часове в напразно дирене на изход от обърканото време, в което попадна. Нито виковете, нито опитите ти да се свържеш по телепатия с Харк Ихее дават резултат. След няколко дни, привършил запасите си от храна и вода, ти загиваш в мъглата, без да изпълниш съкровеното си желание да покориш Чедуана мах.

121


Плаф те гледа безмълвно. Мълчанието му говори повече от думите, очите на шерпа сякаш казват: „Нашето племе не взема момчета в другия свят.“ Чувстваш се като попарен, иде ти да потънеш в земята от срам, но гордостта ти се бунтува, мъчи се да потисне чувството на вина и разкаяние.

Ще се поддадеш ли на обидата?

Да – мини на 257, не – отиваш на 47.

122


По пътя към подножието на Чедуана мах забелязваш, че Харк Ихее отива при Дорис да й каже нещо. Лицето на жената пламва от възмущение, тя избухва гневно, почти истерично:

- Не си пъхай носа в чужди работи! Каквото искам, това правя.

Бърт Холинджър веднага се връща назад.

- Някакви трудности, Дорис?

- За кого се мисли този дивак? За Исус Христос? Нищо им няма на дрехите ми. Когато искам, тогава ще се преоблека.

Само след един час хроналната треска, която върлува по тези места, поваля Дорис. Нито Харк, нито Алек Стюарт могат да й помогнат. Единствената надежда да спасите живота й е връщането назад. Една дребна грешка проваля цялата експедиция, малкото камъче обръща колата.



123


Прибирате хроналната колиба и с нови сили тръгвате под студената лунна светлина към върха. Вървите бързо, без приказки, като оглеждате внимателно стръмния склон. На пътя се появяват големи валчести камъни и вие ги заобикаляте с цената на много време и сили, но никой от вас не се опъва, желанието да покорите Чедуана мах е наистина безкрайно.

Внезапно лек подземен тласък ви събаря на земята. Край ушите ти профучават няколко камъка. Скачате веднага на крака и се оглеждате.

- Какво беше това, Кевин ? – пита с вълнение в гласа баща ти.

- Земетресение, струва ми се.

- Или по-точно хронотресение.

В почвата под краката си усещаш лека тръпка, сякаш става ново разместване на хроналните пластове. С учудване забелязваш, че лунната светлина е станала синкава, а фигурата на баща ти и загадъчният връх плуват в мастилена мъгла. Но това е само дреболия в странната картина около вас. Върхът, към който вървите така упорито, се раздвоява пред облещените ти очи. Двата върха плавно се раздалечават един от друг, а вие оставате по средата им.

- Видя ли нещо, Кевин?

- Да, видях.

Минута-две минават в мълчание. Към кой връх ще поемете?

Предлагаш ти – мини на 222.

Предлага баща ти – попадаш на 89.

124


Неочаквано върхът се разтърсва, видението изчезва и въпреки отчаяните ти усилия да се задържиш прав, падаш надолу по стръмния склон към мястото, където остана групата. Всичките ти опити да спреш или поне да забавиш безкрайното ти търкаляне по склона остават безуспешни. И когато най-после спираш в подножието на върха, над теб отново духват хронални вихри, времето става синкаво и мрачно.

Можеш да извикаш – отгърни на 246, да продължиш надолу – попадаш на 56, или да се върнеш към върха – мини на 211.



125


Навеждаш се над баща си.

- Татко, добре ли си?

Лицето на твоя баща е бледо и безжизнено, той те разбира какво става около него.

- Татко, чуваш ли ме? Не, твоят баща не те чува.

Ако искаш да му помогнеш, мини на 30.

Ако предпочиташ да му помогне Харк, отиваш на 62.



126


Вождът на ирката обявява пред всички:

- Харк говори с върховен господар време. Харк трябва остане сам.

Тримата се отдръпвате мълчаливо на двайсетина крачки, сваляте раниците си и оттам гледате как вождът се подготвя за разговор с времето. Той оставя своя товар на земята, изважда хроналната си колиба, разтваря я грижливо и с влизането в нея пада на колене. Ръцете му се издигат със събрани длани към небето.

- Дълъг ще е този разговор – казва баща ти.

Кимваш в знак на съгласие. Сега пътешествието във времето и покоряването на Чедуана мах ти изглежда по-неосъществимо от когато и да било. Ще обърнеш ли внимание на природата? Да – мини на 289, не – продължи на 251.

127


Хроналният дъжд затруднява движението ви напред. Всяка негова блестяща капка отнема част от силата ти, изсмуква твоите жизнени сокове, кара те да се чувстваш слаб и безпомощен. Иска ти се да кажеш на Харк какво чувстваш, но те е срам да го молиш за почивка – нали сам предложи да тръгнеш с него?

Поглеждаш с крайчеца на окото към двамата шерпи и с учудване забелязваш, че дъждът не ги е изтощил така, както направи с теб. Разноцветни струйки хронален дъжд се стичат по лицата на шерпите. Срещаш съчувствените погледи на хората от племето ирката и разбираш, че те знаят много добре какво чувстваш в този момент. Сега те не мислят само за теб, но и за твоя баща, който е още много слаб.

Шерпите оставят носилката на земята. Разтваряте двете колиби – едната над носилката, другата до нея. Харк повдига баща ти и той сяда, а вождът на племето се вмъква в неговата хронална колиба. В другата се пъхвате двамата с Плаф.

Когато хроналният дъжд свършва и подаваш глава от колибата, оставаш като поразен от гръм. Твоят баща, жив и здрав, идва към теб да те прегърне. Мини на 165.






Сподели с приятели:
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   40




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница