Сим Николов, 1995 г



страница21/40
Дата03.08.2018
Размер1.65 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   ...   40

144


Оглеждаш се с надеждата да видиш човек от групата. Напразно, внезапно си останал сам и никой не знае къде се намираш сега. Над земята вече се стеле прозрачна зелена мъгла, която бавно се издига към изумруденото небе. Нещата около теб стават призрачни и зловещи, сякаш отровните пари се мъчат да те задушат сега, когато си сам и беззащитен. В този миг си спомняш заповедите на Харк Ихее. Те са ясни и прости за изпълнение, изобщо шерпите – тези примитивни същества – мислят по-ясно от цивилизованите хора. Тогава кой е по-цивилизован, а?

Сваляш колибата от гърба си, разтваряш я, забиваш острите й краища в земята и влизаш бързо вътре. Над върха й веднага се концентрира високоенергийно поле. Така оставаш на място и отразяваш вредните колебания на времето, като запазваш шансовете си да оцелееш и да те открият час по-скоро шерпите на времето. Сега трябва да запазиш силите си. Ще се опиташ ли да заспиш? Да – мини на 66, не – прехвърли се на 227.



145


- От този шум ме боли главата – мръщи се баща ти, но продължава с равномерна крачка напред.

- Имам чувството, че ми се пръска черепът – добавяш ти. Можеш да погледнеш към Дорис – мини на 239, или да проследиш действията на Харк – отиваш на 136.



146


Отначало изборът на пътя те радва. Двамата шерпи продължават напред в лек тръс и това те кара да мислиш, че всичко върви по най-добрия начин, ала щом описвате голямата дъга в подножието на хроналния връх, радостта ти се изпарява моментално. В този миг на колебание един бърз поглед към Харк отново ти връща вярата, че изборът ти е правилен. Ако беше избрал по-лошия път и с това можеше да навредиш на баща си, Харк Ихее щеше да те спре. Мини на 127.

147


В мрака пред очите ти трепва плаха светлинка, която бързо нараства, става светло петно, в което след дълго взиране забелязваш размит, неясен образ. Той ти напомня за лицето на Харк Ихее, само че е много по-голям. Образът те гледа с благите си тъмни очи и внася спокойствие в смутената ти душа. Струва ти се, че водите разговор, без дори да си отворите устата, сякаш мислите на общ език.

- Ти Харк ли си? – питаш образа, изникнал неканен от мрака.

- Не, аз съм неговият дух.

- Ще ми помогнеш ли?

- За това идвам.

- Тогава давай по-бързо, баща ми ще се тревожи.

- Той даже не забеляза, че падна в пукнатината.

- Скоро ли ще изляза?

- След малко ще видиш белия свят. Сбогом, Кевин. Излизаш над повърхността на земята. От пукнатината няма и следа. Професор Холинджър и шерпът си седят и гледат към хроналната колиба на вожда. Прав беше духът на Харк – никой не забеляза твоето изчезване. Мини на 315.

148


Хвърляш се към Дорис да я спасиш, но виждаш, че опитният Харк е вече при нея. Можеш спокойно да си отдъхнеш. И този път експедицията запази хората си. Продължи на 9.

149


Излизаш от колибата на Харк и изведнъж попадаш в някаква черна дупка. Около теб е само тъмнина и нищо друго. Правиш няколко крачки към колибата си, но в този непрогледен мрак вече не знаеш накъде вървиш. Усещаш объркване и леко безпокойство, започваш да се луташ, а това може да ти навлече нещо по-лошо. Мини на 72.

150


Вождът извръща глава към теб. Очите му – най-живата част от неговото спокойно лице, се спират изпитателно върху теб. Струва ти се, че погледът на Харк Ихее пронизва кожата и стига чак до петите ти, толкова проницателни са очите на вожда. После Харк души въздуха.

- Харк тревожи за Кевин, той също болен.

- Ще издържа – тръсваш глава ти.

Очите на вожда остават върху лицето ти.

- Харк не знае дали Кевин издържи – казва той.

Ще продължи ли Харк да се занимава с теб?

Да – мини на 83, не – прехвърли се на 201.

151


Групата трябва да е някъде пред теб, ако не те лъже слухът. Предчувствието за близка беда така те плаши, че продължаваш като обезумял напред, пришпорван от Мисълта да кажеш на хората от експедицията за видението. Без твоята намеса някой ще загине от нелепа смърт.

Скоро в ниското на стотина крачки пред теб виждаш цялата група. Водачът Харк Ихее вече минава по ръба на дълбока пропаст, същата, която видя преди малко.

- Спрете! – крещиш с продрано гърло ти.

Едни остават като втрещени на местата си, Харк и баща ти продължават напред, Дорис също не чува нищо и все така върви към пропастта.

- Спрете я! – крещиш като обезумял ти. – Тя ще се пребие.

Участниците в експедицията се хвърлят с радостни викове към теб. Харк Ихее и професор Холинджър се скриват от погледа ти. Стюарт ти протяга ръка и когато го отблъсваш, на лицето му се появява недоумение. Дорис вече стига до края на пропастта и се обръща да види какъв е този шум.

- Внимавай, Дорис!

Жената трепва, прави една несигурна крачка назад и пада в пропастта. Зенраб забелязва навреме станалото и успява да я задържи с въжето, а ти с няколко скока стигаш до пропастта, за да погледнеш надолу. Мини на 195.



152


Кръглата луна сякаш те омагьосва. Сиянието около нея ти прилича на ореола около главите на шерпите. Не е ли това връзката между хората и природата, между материалното и духовното? Скоро разбираш, че като гледаш луната, всички тревоги нарастват като лавина. Месечината те омайва, влиза в теб през порите на кожата ти, кара те да направиш една, втора, трета крачка напред. Малко след това изчезваш завинаги в хроналните простори.

153


След първото разочарование от твоите телепатични способности ти все още не губиш надежда да намериш групата. Едно от златните правила в твоя случай е да останеш там, където се изгуби, и да изчакаш експедицията да те открие. Водени от опитния Харк, шерпите ще те намерят безпогрешно.

Сядаш на земята и докато чакаш съгледвачите на групата, внимателно разглеждаш веригата на времето. Върховете и билото вече си приел като нещо естествено, а с цветовете, които вечно играят и се променят, си свикнал като с част от пейзажа. Ниската суха трева, разлюляна от лекия вятър, и редките храсти по склоновете внасят малко разнообразие в пустинния вид на полето, в което са записани всичките криволици на времето. Това също си приел. Ала лекият, едва доловим звън, който се носи над безкрайното поле на времето и напомня падането на тежки дъждовни капки в локвите, винаги те изумява. Така падаше дъждът през онази есен, когато те приеха в училищния отбор по футбол.

- Харк! Къде сте? Аз съм тук, елате по-бързо! – провикваш се нетърпеливо ти, но сам разбираш, че никой няма да те чуе.

Ако тръгнеш в неизвестна посока, мини на 22.

Ако запалиш огън, продължи на 229.

Ако вдигнеш шум, прехвърли се на 304.



1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница